Нора Робъртс
Дързост и мечти (20)

Деветнадесета глава

Скалите винаги са били мястото, на което Марго отиваше за размисъл. Всички важни решения в живота й бяха взети тук. Кого да покани на рождения си ден? Наистина ли иска да си подстриже косата? С Биф ли да отиде на бала, или с Маркъс?

Всички тези решения изглеждаха толкова важни навремето. Разбиването на вълните, мирисът на море и диви цветя, нащърбеният склон на скалите и шеметната височина едновременно я успокояваха и вълнуваха. Чувствата, които изпитваше тук, преливаха във всичките й решения.

Именно тук дойде в деня, преди да избяга в Холивуд. Веднага след сватбата на Лора, припомни си сега. Беше на осемнайсет и толкова сигурна, че животът с всичките си тайнства преминава край нея. Нямаше търпение да види какво я очаква, да види какво може да направи с него. Да направи от него.

Колко пъти се бе карала с майка си през онези последни седмици? Прекалено много, за да ги брои.

„Трябва да отидеш в колеж, момиче, ако искаш от теб да излезе нещо.“

„Скучно е. Няма смисъл. Там няма нищо за мен. Искам повече.“

„Винаги си искала. Повече от кое този път?“

„Повече от всичко.“

И беше го намерила, нали? — каза си Марго. Повече емоции, повече внимание, повече пари. И повече мъже.

А сега, след пълен кръг, отново беше тук и какво има? Нова възможност. Нещо свое. И Джош.

Изпъна глава назад и се загледа в една чайка, която се плъзна във въздуха и се понесе навътре към океана. Още по-нататък, по прозрачно синята вода се плъзгаше корабче, лъскаво и бяло, а слънцето искреше и примигваше в бронзовите му части. Вятърът смени посоката си и се завъртя като танцьор, заигра се с косите й и изплющя в свободно падащата коприна на бялата й туника.

Почувства се удивително самотна, малка и незначителна тук, върху високите стръмни скали, където унищожението или величието бяха само на няколко крачки.

Метафора за любовта? — помисли си Марго, развеселена от собствените си разсъждения. Никога не е била особено силна в дълбокомислените разсъждения. Чувстваше се сама без него, откъсната. Ако обвързването с Джош може да се сравни със скок от скала, дали жена като нея ще полети, или ще падне и ще се разбие?

Ако тя е готова да поеме този риск, как ще го приеме той? Ще й повярва ли? Може ли? Ще й се довери ли, ще застане ли зад нея? И най-вече ще бъде ли готов да премине през всички възходи и спадове на един съвместен живот?

И как, за бога, беше стигнала от любовта до женитбата? Господи, та тя наистина си мисли за женитба!

Трябва да седне.

Настани се разтреперана на една от скалите и изчака сърцето й да се успокои. Бракът никога не е бил цел на живота й. Годежите бяха само шега, закачка, нищо по-сериозно от едно намигане или усмивка.

Бракът предполагаше обещания, които не могат да се нарушават с лека ръка. Той означава цял един живот, споделяне на всичко. Дори деца. Марго потрепери и притисна ръка към стомаха си. Не беше майчински настроен тип. Закачените по въжетата пелени и сбирките на майките от квартала бяха на светлинни години отвъд нейните представи.

Не — Марго почти се разсмя на глас, — това дори не подлежи на разглеждане. Би живяла с него. Сегашното положение беше идеално. Естествено и той иска нещата да останат така. Не може да се разбере защо толкова се впряга. Апартаментът в хотела напълно удовлетворява нуждите им, начина им на живот, дава възможност на всеки от двамата да заминава, с другия или сам, в зависимост от желанието си.

Нищо постоянно, нищо, което намеква за трайни задължения. Разбира се, това е бил отговорът през цялото време. Животът в хотел е в кръвта му, а беше също и част от нейния начин на живот. Уморен си да виждаш все един и същи изглед? Събирай си багажа и намери нещо друго.

Разбира се, че точно това желае той. С което и тя ще се чувства добре.

После се обърна и погледна нагоре, още по-нагоре, към къщата с вечното си като скалите постоянство, със силата и красотата си. Кулите, добавени от новите поколения, цветните плочки, поставени от по-старите. Знаеше, че родените там спомени остават завинаги. Възникналите там мечти никога не изчезват напълно. Изречената там любов избуява свободно и диво, като преплетените стебла на дивите лози.

Но тя не беше нейна. Понятието за собствен дом винаги й се беше изплъзвало. Отново се извърна и погледна към океана, учудена, че очите й парят.

Какво искаш, Марго? Какво искаш, за бога?

Повече. Повече от всичко.

— Сетих се, че ще си тук — настани се на скалата до нея Кейт. — Хубав ден за съзерцаване на морето.

— Сигурно си въодушевена тази сутрин — постави ръка на рамото й Лора. — Снощи беше страхотен успех, началото на края.

— Недоволна е — вдигна очи към нея Кейт. — Тя никога не е удовлетворена.

— Влюбена съм в Джош. — Докато изговаряше думите, Марго се взираше право напред, сякаш говореше на вятъра.

Кейт стисна устни и прецени положението. Тъй като не можеше да види очите на Марго изпод тъмните очила, тя ги смъкна надолу.

— „В“ или „ф“?

— Не сме в гимназията, Кейт — продума Лора.

— Въпросът си остава. Какъв е отговорът?

— Влюбена съм в Джош — повтори Марго. — И той е влюбен в мен. Двамата сме си загубили ума.

— Говориш сериозно — бавно изрече Кейт и премести погледа си от очите на Марго към тези на Лора. — Говори сериозно.

— Трябва да се движа — бързо се изправи Марго и тръгна по извитата ивица на брега. — В мен кипи цялата тази енергия, с която не знам какво да правя. Цялата тази нервност, която непрекъснато циркулира между главата и слабините ми.

— Не би трябвало да е неприятно — каза й Лора.

— Ти си била влюбена в Питър, нали?

Лора сведе поглед към краката си, като си казваше, че трябва да внимава къде стъпва.

— Да, да, бях. Някога.

— Точно това си мислех. Била си влюбена в него, започнали сте съвместен живот и после всичко се разпадна. Имаш ли представа колко двойки съм виждала да се разпадат или просто да се разделят. Нищо не е вечно.

— А моите родители?

— Те са ярък пример за изключение от правилото.

— Почакай за момент — улови я за рамото Кейт. — Вие с Джош да се жените ли възнамерявате?

— Не. Мили боже, не! В никакъв случай. Никой от нас не е от типа „докато смъртта ни раздели“. — Марго изпита нужда да бъде по-близо до морето и започна да се спуска по скалите.

— Иска ли ти се да си влюбена в него?

Думите на Кейт я накараха да погледне назад, подразнена и нетърпелива.

— Това не е въпрос на избор.

— Разбира се, че е. — Кейт не вярваше, че любовта или което и да е друго чувство не може да бъде овладяно.

— Любовта не е пролетен костюм — намеси се Лора, — който можеш да пробваш дали ти е по мярка.

Кейт само леко сви рамене и пъргаво се спусна до издатината.

— Ако не ти пасва, просто го оставяш, поне що се отнася до мен. Е, Марго, пасва ли ти, или не?

— Не знам. Но си го нося.

— Може би постепенно ще пораснеш за това. — Или, помисли си с тревога Лора, ще го надраснеш.

Тонът й накара Марго да спре на място. Загрижеността служеше само за прикритие на съмнението.

— Наистина го обичам — изрече тихо. — Все още не знам как да се справя с това, но го обичам. Двамата, изглежда, не сме способни да разговаряме разумно за това. Знам, разбирам, че част от него още не може да се отърси от начина ми на живот в миналото. От мъжете, с които съм била.

— О, да, бе. Като че ли през последните десет години той е бил в манастир и е преписвал ръкописи — изпъна рамене Кейт и развя високо знамето на феминизма. — Не е негова работа дали си имала пет, шест или седем любовници. Жената има също толкова право, колкото и мъжът на неразумни и глупави връзки.

Марго понечи да каже нещо, но успя единствено да се разсмее на хитроумната й, хаплива подкрепа.

— Много ти благодаря, сестра Непорочност.

— Няма защо, сестра Поквара.

— Според мен — продължи сухо Марго, — при Джош не става дума за някаква необоснована ревност. Ако беше така, можех да не й обръщам внимание или само да се дразня. Но в случая той има право да се съмнява и не съм сигурна колко време ще ни е нужно да докажа и на двама ни, че с тази част от живота ми е приключено.

— Мисля, че си прекалено отстъпчива с него — промърмори Кейт.

— И прекалено строга към себе си?

Кейт се усмихна доволно.

— Не съм казала такова нещо.

— Тогава аз ще го кажа — намеси се Лора и с лакът сръчка Кейт в ребрата.

— Не са само мъжете. — Загледана в океана, Марго се опитваше да осмисли всичко. — Ревността е само външна проява, предполагам. Казва, че се гордее с мен, с това, което съм направила, за да сложа отново ред в живота си. Бих казала, че най-силно от всичко е изненадата му. И точно заради това — продължи да говори бавно — осъзнавам, че както изглежда, всъщност той не очаква от мен да продължа докрай, да издържа и да остана. И защо ли трябва? — изрече почти на себе си, припомняйки си острата му реакция при скорошния й фотосеанс. — Очаква отново да се откажа, да се втурна към нещо по-голямо, по-лесно.

— Бих казала, че не му вярваш достатъчно. — Кейт присви вежди и се вгледа в лицето на Марго. — Възнамеряваш ли наистина да избягаш?

— Не! — Това поне беше нещо, в което бе абсолютно сигурна. — Приключих с бягането. Но при моето предишно поведение…

— По-добре е двамата да се съсредоточите върху настоящето — прекъсна я Лора. — Къде сте сега и какво изпитвате един към друг. Всичко останало… ами то ще ви доведе само там, където вече сте стигнали, и при този, с когото сте в момента.

Звучеше толкова просто, толкова ясно. Марго положи усилие да повярва, че е така.

— Окей! Мисля, че е най-добре да напредваме стъпка по стъпка — реши тя. — Като възстановителна програма в обратен ред. — Наведе се, взе едно камъче и го метна в морето. — Междувременно сме в междувремието. Може и да е забавно.

— Така трябва да е в любовта — усмихна се Лора. — Когато не е ад.

— Ти си единствената от нас, която вече си го изпитала. — Марго погледна Кейт за потвърждение.

— Съгласна!

— Ако не ти е неприятно, имаш ли нещо против да ми кажеш какво е от другата страна? Искам да кажа, когато падаш.

Неприятно й беше. Беше унищожило всичко в нея и беше оставило огромна празнота. Но никога нямаше да го признае.

— Става постепенно, също като вода, която постепенно разяжда скалата. Не е някакво внезапно откритие, както да се събудиш някоя сутрин и да разбереш, че не обичаш съпруга си. Това е бавен и мъчителен процес, нещо като калциране на чувствата. Накрая вече не изпитваш абсолютно нищо към него.

Каква ужасяваща мисъл, каза си Марго. Да не изпитва нищо към Джош. Беше сигурна, че по-скоро би го намразила, отколкото да не изпитва нищо към него. И още по-лошо, много по-лошо — той да не изпитва нищо към нея.

— Можеше ли да го спреш?

— Не. Вероятно бихме могли да го спрем, но аз не. Не и сама. Той никога не ме е обичал. — О, как боли! — Затова е съвсем различно от теб и Джош.

— Съжалявам, Лора.

— Недей! — Вече поуспокоена, Лора потърси опора в рамото на Марго. — Имам две прекрасни дъщери. Това само по себе си е нещо чудесно. А ти имаш възможност за нещо различно, нещо само твое.

— Може и да се възползвам от тази възможност. — Взе друго камъче и го метна.

— Е, ако си търсиш любовно гнездо, един от клиентите ми иска да се освободи от имот на по-малко от километър южно оттук. — Кейт отново си възвърна обичайното състояние, наведе се и взе едно камъче. — И е истинско бижу. Калифорнийски испански стил.

— Напълно щастливи сме и в апартамента. — Няма риск в апартамента, прошепна едно тънко гласче в главата й. Само временно.

— Както искате — сви рамене Кейт. Тя твърдо вярваше в стойността на инвестициите в недвижима собственост. Домът е едно — не може да се измери с термини като краткосрочна или дългосрочна капиталова печалба. Обаче собствеността, добре подбраната собственост, е необходима съставка на всеки оформен инвестиционен пакет. — Но има жестока гледка.

— Откъде знаеш?

— Веднъж ходих да нося едни документи. — Зърна ехидната усмивка на Марго. — Ама че мръсно подсъзнание. Клиентът е жена. Получи къщата по договора след развода и иска да я продаде, за да си купи нещо по-малко, с по-ниска издръжка.

— За къщата на Лили Фармър ли става дума? — попита Лора.

— Точно за нея.

— О, красива е. На два етажа, хоросан и тухли. Преди две години я реставрираха изцяло.

— Аха. Довършили са я точно навреме, преди да си кажат „адиос“. Той взема яхтата, БМВ-то, лабрадора и колекцията от монети. Тя получава къщата, роувъра и сиамската котка — усмихна се Кейт. — Нямаш тайни от счетоводителя.

— Точно за неща от този род говорех и затова не искам къща, кола с четири предавки или куче. — Самата мисъл накара стомаха на Марго да се присвие. — Сега животът ми е съвсем прост. Във всеки случай е влязъл в някакви релси и проклета да съм, ако отново проваля всичко. Шепата й беше пълна с малки камъчета и тя ги изстрелваше като куршуми над ръба на скалата. — Какво беше онова, дето все повтаряше майка ми? Започни така, както смяташ да продължаваш? Е, точно това и правя. Започвам просто и продължавам така. Джош не желае всички тези задължения повече от мен. Ще живеем като…

— Чакай! — Лора я сграбчи за китката, преди да успее да хвърли следващото камъче. — Какво е това? Не е камък.

Марго присви очи и започна да го търка с палец.

— Някой сигурно е изтървал монета. Не обърнах внимание. Само… О, господи!

Докато отстраняваше натрупаната пръст, монетата проблесна насреща й.

— Златна е. — Кейт се улови за ръката на Лора и сега трите бяха свързани заедно. — Това е дублон! Мили боже, това е златен дублон!

— Не, не — задъхано поклати глава Марго. — Сигурно е някой от онези фалшиви сувенири, които раздават под аркадата в града. — Но усещаше тежестта му. А и така приятно сияеше. — Не мислите ли?

— Погледни датата — тихо продума Лора. — 1845.

— Серафина — притисна ръка към челото си Марго, тъй като главата й се завъртя като въртележка. — Ковчежето на Серафина. Възможно ли е?

— Трябва да е така — настоя Кейт.

— Но монетата просто си лежеше тук. Минавали сме оттук стотици пъти. Дори претърсвахме като деца. Никога нищо не открихме.

— Предполагам, че никога не сме търсили, където трябва. — Очите на Кейт искряха от възбуда, докато се пресягаше да залепи силна и звучна целувка на Марго. — Дайте да потърсим сега.

Със смешно нетърпение, също както някога като малки момичета, трите запълзяха из праха и скалите.

— Може би не го е скрила все пак — предположи Марго. — Може би, след като той не се върнал и тя решила, че няма да може да живее без него, е изхвърлила всичко. Разпиляла е монетите в морето.

— Затваряй си устата! — Кейт изтри потта от челото с мръсната си китка. — Трите винаги сме се клели, че ще го намерим, а сега, когато действително имаме една монета, искаш да изкараш, че е отнесла съкровището заедно със себе си в морето!

— Не мисля, че го е направила. — Лора изпъшка, защото одра кокалчето си на една скала и се облегна на пети.

— Зестрата вече не е била важна за нея. Нищо не я е интересувало. Горкото същество, та тя е била още дете. — Издуха косата от очите си. — И като говорим за деца… погледнете се.

Кейт и Марго спряха, но не заради думите й, а заради начина, по който се разсмя. Беше толкова рядко чуван звук напоследък — ниският, клокочещ смях на Лора.

И като се вгледа в една от най-уважаваните в обществото дами, сега с раздърпани коси, със зацапано от прах лице, а някога старателно изгладената й памучна риза бе цялата в петна от пот и мръсотия, Марго се разсмя заедно с нея.

После се улови за стомаха и посочи с пръст към Кейт, която ги гледаше, подпряна на ръце и колене. Успя да се улови за някакъв камък, преди следващия пристъп на смях да я запрати надолу в бездната.

— Божичко, Кейт! Божичко, дори и веждите ти са мръсни.

— И ти не си като току-що извадена от кутийка, мила. Само ти можеш да тръгнеш да търсиш съкровище, издокарана в бяла коприна.

— О, майната му, забравих — сепна се и се вгледа в себе си Марго. Безупречно чистата й преди свободна туника беше зацапана и лепнеше по кожата й. Тихо простена.

— Това беше Унгаро.

— Сега е парцал — любезно вметна Кейт. — Следващия път опитай с дънки и тениска, като останалите простосмъртни. — Изправи се и изтупа прахта от дънките си. — Нищо няма да намерим по този начин. Трябва да се организираме. Трябва ни метален детектор.

— Наистина добра идея — съгласи се Марго. — Къде можем да намерим?

 

 

Когато Марго най-после се върна в апартамента, вече беше тъмно. Влезе, накуцвайки, през вратата и веднага започна да се съблича, като се насочи директно към масажната вана.

Джош тъкмо си наливаше чаша бяло вино.

— Какво си направила, за бога? — Забърза се насреща й, а стъклото се удари в дървения плот. — Някаква злополука ли? Боли ли те някъде?

— Не е злополука, но ме боли навсякъде. — Марго изхлипа, докато посягаше да пусне топлата вода. Пръстите й бяха болезнено свити. — Джош, ако наистина ме обичаш, ще ми налееш чаша от онова, което се канеше да пиеш, и независимо колко много ти се иска, няма да ми се смееш.

Никъде по тялото й не забеляза кръв, докато се отпускаше във водата. С облекчение се върна в стаята и донесе две чаши, пълни с бледозлатисто вино.

— Само ми кажи… от скалата ли падна?

— Не точно. — Взе едната чаша от ръцете му и изпи виното на няколко големи жадни глътки. Пое си дъх, върна му празната чаша и взе другата. — Благодаря.

Джош само вдигна вежди и се върна за бутилката.

— Сетих се, завела си момичетата на плажа и си им позволила да те заровят в пясъка с новите ти дрехи.

Марго се облегна назад, като изпъшка.

— Сега вече функционирам нормално. Как е възможно да има още мускули, които не съм използвала? И как може да болят толкова? Можеш ли да ми поръчаш масаж?

— Сам ще ти направя, ако престанем да играем на отгатване.

Отвори очи, защото искаше да види дали ще се разсмее. Само ако забележи и най-лекото трепване, той ще трябва да умре.

— Бях с Лора и Кейт.

— И?

— И търсихме съкровище.

— Тър… — Джош прокара език по зъбите си. — Хм.

— Това усмивка ли беше?

— Не, беше „хм“. Прекарали сте следобеда и голяма част от вечерта в търсене на съкровище?

— На скалите. Имаме и метален детектор.

— Имате и… — Опита се джентълменски да прикрие смеха си с кашлица, но очите й се присвиха. — Успяхте ли да разберете как се работи с него?

— Не съм глупачка. — Но се нацупи и тъй като нивото на водата се беше повишило, натисна бутона за включване на струите. — Кейт го измисли. А преди да си направил поредната си умна забележка, върви вън и погледни в джоба на клина ми. — Потопи се по-дълбоко, отпи от виното и почувства, че в крайна сметка може и да оживее. — После можеш да се извиниш.

Готов да се включи в играта, Джош остави чашата си на ръба на ваната и бодро измарширува към стаята. Клинът й се намираше близо до вратата, само на няколко сантиметра от мястото, където беше изхлузила обувките си. Беше толкова мръсен, че се принуди да го вдигне гнусливо само с два пръста.

— Ще ти трябва нов костюм за търсене на съкровища, скъпа. Този е съсипан.

— Млъквай, Джош! Погледни в джоба.

— Сигурно са намерили диамант, изпаднал от нечий пръстен — промърмори той. — И си мисли, че са попаднали на основната жила.

Но пръстите му докоснаха монетата и той я измъкна с объркано изражение. Испанска монета отпреди повече от век, лъскава като слънце.

— Не чувам никакво хихикане — обади се Марго. — Нито пък извинение. — Започна да си тананика, докато кипналата вода отпускаше мускулите й. Усети, че е застанал на вратата, и му хвърли поглед през спуснатите си клепачи. — Не е нужно да падаш на колене. Просто кажи „Моля те да ме извиниш, Марго. Държах се като глупак“ и всичко ще е наред.

Джош подхвърли монетата и я улови във въздуха, а после седна на ръба.

— Един дублон съкровище не прави.

— Ръдиард Киплинг?

Нямаше как да не се усмихне.

— Дж. С. Темпълтън.

— А, той ли — отново затвори очи Марго. — Винаги съм го смятала за циничен и претенциозен.

— Поеми си дъх, скъпа — предупреди я той и я потопи във водата. Когато отново изплува, пръхтейки, той завъртя монетата в ръка. — Признавам, че е любопитно. Къде точно я намерихте?

Марго нацупено примигваше от водата в очите си.

— Не виждам защо трябва да ти кажа. Съкровището на Серафина е женска работа.

— Окей — сви рамене той и вдигна виното си. — И какво друго свърши днес?

— Поне те бива да извърташ — изрече с погнуса Марго.

— Отдавна приключих с извъртането — подаде й сапуна той. — Действително имаш нужда от него.

— Добре тогава. — Над водата се показа един дълъг, разкошен крак и тя щедро го насапуниса. — Близо до скалите, точно срещу къщата. Кейт остави купчина камъни, за да отбележи мястото. Но търсихме часове наред, след като намерих монетата, и не открихме дори тенекиена капачка.

— А какво точно представлява тенекиената капачка? Беше само риторичен въпрос — побърза да добави, след като тя изсъска насреща му. — Виж какво, графиньо, няма да ви развалям удоволствието. Намерила си един хубав, малък трофей, а и датата е точна. Кой знае?

— Аз знам. Кейт и Лора също — прокара пръсти през мократа си коса тя. — И ще ти кажа още нещо. Имам предвид Лора. Изчезна онзи поглед в очите й, погледа на ранено животно, който, изглежда, се появява винаги, когато си мисли, че не я наблюдаваш. — Изразът на лицето му стана мрачен и тя съжали за думите си. Постави ръка върху неговата. — Аз също я обичам.

— Не беше достатъчно, че уволних копелето.

— Счупи му носа.

— Поне това. Не искам тя да страда. Не познавам друг, който да го заслужава по-малко от Лора.

— Или който да се справя по-добре — допълни Марго и стисна лекичко ръката му. — Трябваше да я видиш днес. Смееше се и беше развълнувана. Взехме с нас дори и момичетата. Не съм виждала Али да се усмихва така от седмици. Беше толкова забавно. Самото предчувствие за онова, което бихме могли да намерим.

Джош отново огледа монетата, преди да я остави да блести на ръба на ваната.

— Кога ще ходите пак, значи?

— Решихме да го превърнем в редовно неделно излизане — сбърчи нос над водата тя. — Бих могла да си направя и кална баня. — После издърпа тапата. — Умирам от глад. Имаш ли нещо против да хапнем тук тази вечер? Трябва да си измия и подсуша косата.

Наблюдаваше я как се изправя и водата се стича на струи по гладката й кожа.

— А може ли да се храним голи?

— Зависи — разсмя се Марго и тръгна към душа. — Какво е менюто?

 

 

На следващата сутрин, отмаляла от любов, Марго се протегна, докато Джош се опитваше да се промъкне сред задръстването.

— Нямаше нужда да ме караш, но съм ти благодарна.

— И без това искам да намина през вилното селище. Трябва да проверя някои неща.

— Не си споменавал за предстоящи пътувания.

— Нещата са овладени.

Тя се загледа през прозореца, сякаш погълната от гледката навън.

— След като намериш заместник на Питър, ще трябва да се върнеш в Европа, предполагам.

— Евентуално. Засега се справям достатъчно добре и оттук.

— Това ли искаш? — Въпросът й трябваше да прозвучи небрежно, заради двамата. — Да останеш тук?

Той бе не по-малко предпазлив от нея.

— Защо питаш?

— Никога не си се задържал дълго на едно място.

— Никога не е имало причина.

Устните й леко се раздвижиха.

— Това е хубаво, но не искам да се чувстваш обвързан. И двамата трябва да разберем, че работата на другия налага своите задължения. Ако „Претенции“ продължи да върви добре, ще трябва да започна да пътувам за покупки.

Беше обмислил този въпрос и вече започваше да действа по решаването му.

— Къде по-точно имаш предвид?

— Не съм сигурна. Местните разпродажби няма да свършат работа. А специално за дрехите, трябва първо да подновя контактите си. Вероятно бих могла да получа нещо по-добро, ако отида лично. Лос Анджелис със сигурност, също и Ню Йорк, Чикаго. И ако нещата се задвижат, Милано, Лондон, Париж.

— Това ли искаш?

— Искам магазинът да процъфтява. Понякога Милано ми липсва, усещането да бъдеш в центъра на нещо, да го чувствам как вибрира край мен. — Марго леко въздъхна. — Трудно е да се откажеш окончателно. Надявам се, че ако мога да ходя два-три пъти в годината, от време на време да работя нещо там, ще ми бъде напълно достатъчно. На теб не ти ли липсва — извърна лицето си към него тя. — Хората, събиранията?

— Някои. — Беше твърде зает да променя живота си, а също и нейния, за да мисли за това. Но като се замислеше сега, можеше да признае, че движението е в кръвта му.

— Няма причини да не можем да координираме пътуванията ти с моите. Просто трябва да планираме нещата.

— Започвам да ставам добра в планирането. — Спря на отбивката пред „Претенции“ и тя се наведе да го целуне.

— Това е добре, нали? Ето това.

— Да. — Улови я за шията, за да удължи целувката. — Това е много хубаво.

Единственото, което трябва да направят, каза си Марго, е да задържат нещата по същия начин.

— На връщане ще взема такси. Не, съвсем сериозно. — Целуна го още веднъж, преди да успее да възрази. — Трябва да се прибера към седем, така че се опитай да не работиш до късно. Ще ми се да отидем на някое хубаво място за вечеря и да се целуваме над коктейлите с шампанско.

— Мисля, че мога да го уредя.

— Не знам някога да си се провалил.

Джош улови ръката й в мига, в който се канеше да излезе от колата.

— Обичам те, Марго.

Тя му отвърна с щастлива усмивка.

— Знам.