Нора Робъртс
Дързост и мечти (21)

Двадесета глава

Изпита чувство на задоволство — да прекара деня в собствения си магазин, сред собствените си неща и да бере плодовете на първия си успешен прием. Същото каза и на майка си, когато Ан пристигна по обяд с кутия от любимите й шоколадови бисквити.

— Просто не мога да повярвам, че всичко това става — каза Марго, докато лакомо отхапваше. — Цял ден идват хора. Сега за първи път успявам да си почина. Мамо, вече наистина смятам, че имам мой бизнес. Искам да кажа, че през цялото време ми се искаше да го вярвам, и почти бях повярвала, след като първият ден мина толкова добре. Но в събота вечерта… — Затвори очи и напъха остатъка от бисквитата в устата си. — В събота вечерта наистина повярвах.

— Хубава работа свърши. — Ан отпиваше от чая, който сама запари в кухничката на горния етаж. Макар да вдигна учудено вежди при избора на Марго — шампанско по обедно време! — тя нищо не каза. — Хубава работа си свършила. През всичките години…

— През всички тези години пропилявах живота, времето и парите си — сви рамене Марго. — Пак ли приказката за баба мравка и щуреца, мамо?

Ан усети как въпреки желанието й, на устните й трепна лека усмивка.

— Никога не се вслуша в тази приказка и никога не си остави житце за зимата. Поне така си мислех. — Стана и се приближи до вратата, за да огледа мебелирания с вкус будоар. — Изглежда, че си понатрупала нещичко все пак.

— Не, това е друга поговорка — неволята учи. Или може би по-скоро отчаянието. — Тъй като упорито работеше по въпроса за честността у новата Марго, можеше да започне още сега. — Не предвиждах да стане по този начин, мамо. Нито съм искала да стане така.

Ан се извърна и огледа жената, седнала на кокетната издута табуретка с яркорозова възглавничка. По-спокойна от обикновено, помисли си тя. Около очите и устните. Чудеше се, че Марго, която винаги така добре бе познавала всеки милиметър от собственото си лице, сега, изглежда, не забелязваше промяната.

— Значи не си — бавно изрече Ан. — И сега?

— Сега ще се постарая да заработи. Не, не точно това. — Взе нова бисквита и я чукна в чашата си като тост. — Ще се постарая да заработи страхотно. „Претенции“ ще се разрасне, след година или две ще открия клон и в Кармел. После — кой знае? Някое изискано елегантно магазинче в Сан Франциско, моден магазин в Лос Анджелис.

— Още си мечтаеш, а, Марго?

— Да, вярно е. Още мечтая. Още витая из разни места. Само че по-различни места. Отметна коса назад и се усмихна, но в усмивката й имаше малко тъга. — Под всичко това аз съм все още същата Марго.

— Не, не си. — Ан прекоси стаята и улови брадичката на дъщеря си. — Не си, но у теб има достатъчно от малкото момиченце, което отгледах, за да те позная. Откъде се появи такава? — каза тихо. — Дедите ти ловяха риба, за да преживеят. Бабите ти търкаха пода и закачаха прането с дървени щипки под бурния вятър. — Хвана ръката й и разгледа дългата, тясна длан и тънките пръсти, украсени с красиви пръстени. — Ръката на майка ми сигурно е била два пъти колкото твоята. Беше едра, здрава, създадена за работа. Също като моята.

Видя изненадата в очите на Марго, задето заговори така свободно и непринудено за хора, за които никога преди това не бе говорила. Поради егоизъм, беше осъзнала вече Ан. Защото ако не говори за тях, няма да й е толкова мъчно, че не е с тях.

О, допуснала бе грешки, упрекваше се Ан. Големи, сериозни грешки спрямо единственото дете, с което Господ я бе дарил. И ако от опитите сега да ги поправи боли, то е само защото така е справедливо.

— Името на майка ми беше Маргарет. — Наложи се да прочисти гърлото си. — Преди не съм ти го казвала, защото умря няколко месеца след като напуснах Ирландия. И аз се чувствах виновна, че я изоставих, докато беше болна, и не успях да се върна да си взема сбогом. Не говорех с теб за нея, нито пък с някой друг. Тя щеше да се натъжи, ако знаеше.

— Съжалявам — беше единственото, което успя да каже Марго. — Съжалявам, мамо.

— Аз също — за това, че не ти казах по-рано как ти се радваше през малкото време, което прекара с теб.

— Каква… — Въпросът бе на езика й, но Марго се боеше да го изрече, боеше се, че отново ще остане без отговор.

— Каква беше? — Устните на Ан се раздвижиха в крепка усмивка. — Все ме затрупваше с такива въпроси, когато беше мъничка. После престана да питаш, защото никога не ти отговарях. А трябваше. — Извърна се, приближи се до красивите ниски прозорчета, които разкриваха звуците и движението на оживените улички. Нейният грях, каза си наум, е, че бе проявила малодушие, егоизъм. Ако наказанието е болката от спомените, то е съвсем недостатъчно. — Преди да ти отговоря, искам да ти кажа, че досега не го направих, защото се бях зарекла да не поглеждам назад. — С лека въздишка на съжаление тя отново се върна при дъщеря си. — Смятах, че е по-важно да те възпитам добре, отколкото да ти пълня главата с хора, които вече ги няма. Главата ти и без това вече беше пълна с толкова неща.

Марго за момент докосна ръката на майка си.

— Каква беше?

— Беше добра жена. Трудолюбива, но не груба. Обичаше да пее, докато работи. Обичаше цветята си и можеше да отгледа всичко. Учеше ни да се гордеем с дома ни и с нас самите. Не търпеше никакви глупости от наша страна и раздаваше еднакво скъпернически и наказания, и похвали. Очакваше завръщането на баща ми у дома с един особен израз, който разбрах едва когато пораснах.

— Дядо ми? Какъв беше той?

— Едър мъж със силен глас. Обичаше да ругае, така че майка ми все го хокаше. — Около устните на Ан трепна сянка на усмивка. — Връщаше се от морето, ухаещ на риба, вода и тютюн, и ни разказваше разни истории. Умееше да разказва славни истории. — Ан се опита да се успокои и тръсна няколко трохи от масата. — Казах ти как беше името на майка ми. Когато се шегуваше с нея, баща ми я наричаше Марго. Макар че не забелязвам голяма прилика с теб, нито пък с мен, ако става дума за това. Може би донякъде в очите — допълни тя, когато Марго продължи да се взира мълчаливо. — Не цветът, а формата и онзи упорит израз, който понякога се появява. Това е по-скоро от мен, но цветът е като на баща ти. Той имаше поглед, в който жената можеше да потъне. И такъв блясък, мили боже, такъв блясък, който можеше да те ослепи.

— Никога не си говорила за него.

— Мъчно ми беше. — Ан отпусна ръце и отново седна уморено. — Мъчно ми беше и затова не говорех, а после така свикнах и те лиших от него. Не бях права, че не споделях с теб, Марго. Направих така, че го запазих само за себе си — изрече с разтреперан глас. — Само за себе си. Лиших те от баща.

Марго неуверено си пое дъх. Сякаш някаква огромна, плътна тежест я притискаше върху гърдите.

— Мислех, че не си го обичала.

— Да не съм го обичала? — Първо я заля изумлението, после продължителен, неудържим смях. — Света Богородице, момиче, аз да не съм го обичала? Толкова много го обичах, че сърцето ми не можеше да го побере. Всеки път, когато го погледнех, то се мяташе като някоя от рибите, които изсипваше на масата след улов. А когато ме вдигнеше високо, както имаше навик, и ме завъртеше около себе си, свят ми се завиваше не толкова от въртенето, колкото само от миризмата му. Все още усещам миризмата му — на влажна вълна, на риба и на мъж.

Опита се да си го представи — майка й, млада и засмяна, уловена в силните мъжки ръце и безумно влюбена.

— Мислех, че… Смятах, че си се омъжила за него, защото така е трябвало.

— Ами да, трябваше — започна Ан, после млъкна с широко отворени очи. — О, трябвало! Ами че баща ми щеше да го смаже от бой. Не че не е правил опити моят Джони — допълни с бегла усмивка тя. — Нали все пак беше мъж и си имаше своите мераци. Но и аз си имах мои и легнах в брачното си ложе като чиста, макар и нетърпелива девица.

— Не бях ли аз… — Марго взе чашата си и отпи малка глътка. — Не бях ли аз причината да се ожени за теб?

— Аз бях причината да се ожени за мен — отвърна Ан с горда нотка в гласа. — И не мога да изкажа колко съжалявам, че тази мисъл се е загнездила в съзнанието ти и че го разбирам едва сега.

— Мислех си… чудех се… — Как да го обясни, питаше се Марго, когато в нея се вихреха толкова чувства? — Била си толкова млада — продума отново. — И в непозната страна, с дете, което да отглеждаш съвсем сама.

— Ти никога не си била бреме за мен, Марго. Много пъти си била истинска мъка — добави с иронична усмивка. — Но нито за миг бреме. Нито пък беше грешка, така че избий си тази мисъл от главата. Трябваше да се оженим, Марго, защото се обичахме. Обичахме се до безумие. Влюбени и нетърпеливи, и толкова млади — и от тази прекрасна и безумна любов се роди ти.

— О, мамо, толкова съжалявам.

— Съжаляваш? За тези четири години, които Господ ни даде, аз получих повече, отколкото някои по-нещастни жени могат да получат за два живота.

— Но си го загубила.

— Да, загубих го. А също и ти. Не можа да живееш много с него, но беше добър баща и обожаваше всеки сантиметър от тебе. Обичаше да те гледа, докато спиш, и докосваше лицето ти с връхчето на пръста си, сякаш се боеше, че ще те счупи. И се усмихваше така, сякаш лицето му ще се разцепи. — Притисна ръка към устата си, защото си го представяше твърде добре — и досега.

— Няма нищо. — Тежестта вече се бе смъкнала от гърдите й, но там напираха неудържими сълзи. — Няма нищо, мамо. Сега вече ми каза.

Ан за момент затвори очи. Как би могла да обясни, че човек може за цял живот да носи в сърцето си мъката, любовта и радостта?

— Той ни обичаше и двете, Марго, и беше много мил мъж, нежен и изпълнен с мечти за живота ни, за другите деца, които възнамерявахме да си родим. — Бръкна в джоба си, откри кърпа и избърса сълзите. — Глупаво е да плача за това. След двайсет и пет години.

— Не е глупаво. — За Марго всичко това беше истинско откровение, красиво и мъчително. Щом след половин век мъката още не е отминала, значи е имало и любов. Прекрасна и безумна. И нещо повече, трайна. — Не е нужно да говорим повече за това.

Но Ан поклати глава и подсуши очите си. Ще довърши докрай и ще даде на детето си, на детето на Джони, онова, което беше нейно рождено право.

— Когато се върнаха онази вечер в бурята… О, господи, каква буря беше само. Виеше и фучеше, а светлините раздираха небесата. — Отвори очи и срещна погледа на дъщеря си. — Разбрах — не исках да повярвам, но разбрах, че съм го загубила още преди да ми кажат. Защото нещо си отиде от мен. Ето тук — притисна ръка към сърцето си тя. — Просто си отиде и знаех, че е отнесъл тази част от сърцето ми заедно със себе си. Мислех, че няма да мога да живея без него. Знаех, че не искам да живея без него. — Ан здраво сплете пръстите на ръцете си, защото следващите думи бяха още по-трудни за изричане. — Бях почти в третия месец с друго бебе.

— Ти… — Марго избърса една сълза. — Била си бременна?

— Исках син за Джони. Казваше, че ще е хубаво, защото вече си имаме най-красивата дъщеричка в целия свят. Същата сутрин ни беше целунал за довиждане. Първо теб, после мен, а след това постави ръка на корема ми, там, където растеше бебето. И се усмихна. Повече не се върна. Въобще не го откриха, така че не можах да го погледна още веднъж. Да го погледна за последен път. Същата нощ загубих бебето — в бурята, мъката и болката. Загубих Джони и бебето и ми остана само ти.

„Как е възможно някой да преживее всичко това и да се съвземе?“ — питаше се Марго. Каква ли сила е необходима?

— Ще ми се да го знаех. — Взе здраво стиснатите ръце на майка си в своите. — Ще ми се да го знаех, мамо. Щях да се опитам да бъда… по-добра.

— Не, това са глупости. — След толкова години Ан чувстваше, че отново се държи не както трябва. — Не ти разказах достатъчно за хубавите неща. Не беше само мъката и болката. Истината е, че той беше в живота ми много по-отдавна. За първи път го видях, когато бях на шест, а той на девет. Хубаво и мускулесто момче беше тогава Джони Съливан — с усмивка на дявол и очи на ангел. И аз го харесах. Така че се мъкнех след него и му правех мили очи.

— Ти? — подсмръкна Марго. — Флиртувала си с него?

— Най-безсрамно. А когато станах на седемнайсет, направо го притиснах и му измъкнах предложението за женитба, преди да успее да си довърши изречението. — Изпусна тежка и дълга въздишка. — Можеш ли да го разбереш и повярваш? Обичах го, Марго, ненаситно. А когато умря, и бебето в мен също си отиде, исках и аз да умра. И може би така щеше да стане, ако не беше ти. Ти имаше нужда от мен. И аз също имах нужда от теб.

— Защо напусна Ирландия? Там е било семейството ти. Сигурно си се нуждаела от тях.

Все още можеше да погледне назад и да го види — скалистите брегове и бурните води.

— Загубих нещо, което смятах, че имам завинаги. Нещо, което обичах, към което се бях стремила през целия си живот. Не можех да понасям дори въздуха без него. Не можех да дишам. Беше време за ново начало. За нещо различно.

— Страхуваше ли се?

— До смърт. — Устните й отново потрепнаха и изведнъж изпита нужда и тя да опита от шампанското. Взе чашата на дъщеря си и отпи. — Успях да се справя, така че вероятно у теб има повече от мен, отколкото смятах. Бях сурова с теб, Марго. Доскоро не разбирах колко строга съм била. Молих се Бог да ми прости. Ти беше ужасно красиво дете, но и много своенравно. Опасна комбинация. А съществуваше и една част от мен, която се боеше да те обикне прекалено силно, защото… защото смятах, че да обичам отново толкова силно е равносилно на предизвикателство към Бога. Не можех да ти покажа обичта си, смятах, че не трябва да си позволявам тази дързост, защото ако загубя и теб, никога няма да успея да се съвзема отново.

— Винаги съм мислела… — Марго не довърши и поклати глава.

— Не, кажи го. Трябва да изречеш онова, което е в теб.

— Смятах, че не съм достатъчно добра за теб.

— Грешката е моя. — Ан здраво стисна устни и се запита как е могла да остави толкова години да изминат с това недоразумение помежду им. — Никога не съм смятала така, Марго. Страхувах се от теб и за теб. Изобщо не можех да разбера защо винаги искаш толкова много. А и се боях, че растеш в място, където има такова изобилие и всичко принадлежи на други хора. Може би не те разбирам дори сега, но те обичам. Трябваше да ти го казвам по-често.

— Невинаги е лесно да се каже или усети. Но аз винаги съм знаела, че ме обичаш.

— Но не знаеше, че се гордея с теб — въздъхна Ан. Нали точно собствената й гордост в крайна сметка я беше карала да мълчи. — Бях горда, когато за първи път видях твоя снимка в списание. И после всеки следващ път. — Отпи отново и се приготви за изповед. — Събирах ги.

Марго примигна изумена.

— Събирала си ги?

— Всички картинки. Господин Джош ми ги изпращаше и аз ги слагах в албум. Е, няколко албума — поправи се тя. — Нали са толкова много. — Усмихна се глуповато към празната чаша. — Струва ми се, че малко се напих.

Без да се замисля, Марго стана да вземе бутилката от хладилника, махна сребърната капачка и наля още вино на майка си.

— Събирала си снимките ми и си ги подреждала в албуми?

— Също и статиите, малките колонки с клюките — махна с чашата тя. — От тях невинаги бях горда, трябва да ти кажа, и имам чувството, че онова момче не ми изпращаше най-лошите.

Марго разбра, че „онова момче“ е Джош, и се усмихна.

— Мислел е само за теб.

— Не, той винаги е мислел за теб — наклони глава Ан. — Ако съществува мъж, заслепен от любов, това е той. Какво ще правиш с него, Марго? Ще бъдеш ли и ти толкова хитра като майка си, та да не позволиш да ти се изплъзне един силен и красив мъж, който ще те направи щастлива в леглото и извън него? — Марго изсумтя и Ан се опита да запази достойнство. — От пиенето е. Грях е да се пие посред бял ден.

— Пийни още и вземи такси до дома.

— Може би така ще направя. Е, какъв е отговорът ти? Ще оставиш ли мъжа да се помайва, или ще го уловиш здраво на въдицата?

Преди помайването й се струваше добра идея, най-добрата. А сега вече не беше сигурна.

— Ще трябва да си помисля по въпроса. Мамо, благодаря ти, че ми разказа за баща ми.

— Трябваше…

— Не — поклати глава, малко изненадана от себе си Марго. — Не, нека не се тревожим за това, което е трябвало. Иначе цял ден ще стоим тук и ще си го прехвърляме. Да започнем отсега.

Ан отново се наложи да ползва носната си кърпа.

— Свършила съм с теб по-добра работа, отколкото вярвах, че сме постигнали и двете. Имам чудесна дъщеря.

Трогната, Марго притисна устни към страните на майка си.

— Да кажем, че работата ти още не е приключила. И като заговорихме за работа — допълни тя, давайки си сметка, че и двете са готови отново да се разплачат, — допий си виното, а аз трябва да сляза и да отворя. Обедната ми почивка свърши.

— Имам снимки — мъчително преглътна Ан. — Бих искала да ти ги покажа някой път.

— С удоволствие ще ги видя. Много ми се иска да ги видя — приближи се до вратата Марго и спря. — И аз се гордея с теб, мамо. И с това, което си постигнала в живота.

 

 

Джош дочу детски смехове, докато заобикаляше през източната тераса към басейна. Писъците и пляскането зарадваха сърцето му. Когато развълнуваната повърхност на водата се разкри пред погледа му, той се усмихна. Водеше се състезание.

Лора очевидно се задържаше назад, като правеше по-бавни и малки загребвания. Когато плуваше сериозно, никой не би могъл да я победи. Някога това го вбесяваше — че малката му сестричка го надминава. Но пък като капитан на плувния си отбор тя бе стигнала до общонационални състезания и за малко не отиде на олимпиада.

Сега се оставяше да бъде победена от дъщерите си, като едва ли не пълзеше покрай ръба, докато Али развиваше яростна скорост.

— Победих! — запляска във водата тя. — Победих те на тази дължина. — После долната й устна се издаде нацупено. — Нарочно ме остави.

— Дадох ти малко преднина. — Лора прокара ръка по отметнатите назад мокри коси на Али, после се усмихна на Кейла, която изплува с отворена като риба уста. — Както ти даде преднина на сестра си, защото си по-голяма, по-бърза и по-силна.

— Искам сама да си победя.

— Ако продължаваш така, ще стане. — Наведе се и целуна Кейла между очите. — И двете плувате като русалки.

Тази мисъл прогони сърдития поглед от очите на Али, а Кейла заплува по гръб със замечтана усмивка.

— Аз съм русалка — извика тя. — Цял ден плувам с делфините.

— Аз пък съм по-бърза. — Али понечи да се хвърли обратно, но с ъгълчето на очите си долови някакво движение. Забеляза мъж, висок, с костюм и светла коса. Сърцето й подскочи в гърдите. Но когато погледът й се избистри от водата, видя, че това все пак не е баща й.

— Вуйчо Джош!

— Вуйчо Джош! Вуйчо Джош е тук! — зарита с крака и разпръска вода Кейла. — Ела да плуваш с нас! Ние сме русалки.

— Всеки може да го забележи. Страхувам се, че не съм подходящо облечен за игри с русалки. Но е приятно и само да ги наблюдавам.

За да го зарадва, Кейла се изправи на ръце и се преметна. Да не остане по-назад, Али изтича на дъската за скокове, за да му покаже как напредва с гмуркането. Той подсвирна и изръкопляска, после й даде някои съвети, а в това време Лора излезе от водата и взе кърпата да се подсуши.

Отслабнала е. Дори и един брат можеше да го забележи. Наложи се да внимава усмивката да не напуска лицето му заради момичетата, макар че му се искаше да изскърца със зъби.

— Имаш ли една минутка? — попита я той, когато се загърна в буклирания халат.

— Разбира се. Момичета, само на плиткото. — Това предизвика мърморене и протести, но и двете заплуваха нататък. — Някакъв проблем в работата ли има?

— Не точно. Спомена, че искаш да вземеш по-активно участие. — Едва сега се намръщи и се приближи към един храст гардения. Искаше момичетата да не чуват разговора им. — Разполагаш с доста голям дял, Лора.

— Не искам твоята работа, Джош. — Усмихна се и прокара пръсти през косите си, които от водата се бяха накъдрили на буйни спирали. — Просто смятам, че е време и аз да проявя интерес. Оставих нещата да ми се изплъзнат. Това никога повече няма да се случи.

— Ще ме ядосаш, ако започнеш да обвиняваш себе си.

— За брака са нужни двама — въздъхна Лора, като внимаваше да не изпуска от поглед дъщерите си, докато двамата с Джош крачеха покрай градината. В далечината се виждаха конюшните, прекрасни стари постройки, измазани с бял хоросан и с потъмнели от времето греди, сгушени зад склона на стръмната поляна. Искаше й се вътре да има коне, които да тичат в заградения двор. Искаше й се да има време да се занимава с тях, както правеше като момиче. — Не поемам вината върху себе си, Джош. Това, което стори Питър, е непростимо. Не само, че не се интересуваше от децата си, но и взе техните…

— И твоите — напомни й той.

— Да, и моите. Ще възстановя всичко. Ще ми отнеме малко време, но ще възстановя всичко.

— Скъпа, знаеш, че ако имаш нужда от пари…

— Не — поклати глава тя. — Не, няма да взема пари от теб или от мама и татко, няма да използвам парите на Темпълтън, които не съм спечелила, за да се издържам. Не и докато момичетата се справят без тях. — Усмихна се лекичко й плъзна ръка по рамото му, докато вървяха заедно. — Да бъдем реалисти, Джош. Трите си имаме хубава къща и храна на масата. Таксата за обучението им е платена. Има сума жени в моето положение, на които не им е останало нищо.

— Това изобщо не прави положението ти по-малко неприятно. Колко още ще можеш да плащаш на прислугата, Лора, а и таксите за училище, ако действително си решила да използваш само дела си от печалбата на магазина?

И тя се тревожеше за прислугата. Как би могла да ги освободи, след като повечето от тях от години са в Темпълтън хауз? Какво ще прави госпожа Уилямсън или старият градинар Джо, ако се наложи да намали персонала?

— „Претенции“ печели добре, а и разполагам с дивидентите от акциите в „Темпълтън“, които възнамерявам да започна сама да си печеля. Разполагам с достатъчно време, Джош, и се уморих да го запълвам със събрания на комитети, обеди и спонсори. Това беше стилът на живот, наложен от Питър.

— Искаш да работиш?

— Всъщност си мислех, че бих могла да работя на непълен работен ден. Дори да не съм изпаднала в мизерия, отдавна беше време да се заема с нещо сама. Като гледам как Кейт винаги е работила, за да постигне онова, което иска. Марго също. А като погледна себе си…

— Престани.

— Трябва да докажа нещо — упорито повтори тя. — И твърдо съм решила да го направя. Ти не си единственият Темпълтън от това поколение, който познава хотелиерския бизнес. Знам как се организират нещата, как се сервира, как се посрещат гости. Разбира се, ще трябва да разпределям времето си между работата, магазина и момичетата.

— Кога можеш да започнеш?

Тя го погледна изненадано.

— Сериозно ли говориш?

— Лора, ти имаш същите права в „Темпълтън“, както и аз.

— Никога нищо не съм направила по този въпрос. Във всеки случай, не и от години.

— Защо?

Тя направи гримаса.

— Защото Питър не желаеше. Моята работа, както често обичаше да ми казва, беше да бъда госпожа Риджуей. — Разбираше, че винаги ще се чувства унизително да си го признае. — Знаеш ли какво установих в крайна сметка някъде преди около година, Джош? Моето име го нямаше никъде. Никъде го нямаше.

Джош се почувства неудобно и погледна към басейна, където племенниците му се надпреварваха коя ще издържи по-дълго под водата.

— Предполагам, че бракът е нещо като загуба на индивидуалността.

— Не, не е така. Не би трябвало. — Беше като посипване на сол в раната да си го признае, но… — Аз го позволих. Винаги съм искала да бъда съвършена — съвършената дъщеря, съвършената съпруга, съвършената майка. Беше като болезнена плесница през лицето да осъзная, че не мога да бъда нищо такова.

Постави ръце на раменете й и леко я разтърси.

— Ами съвършена сестра? От мен няма да чуеш никакви оплаквания.

Развълнувана, Лора постави ръцете си върху неговите.

— Ако бях съвършената сестра, щях да те попитам защо още не си помолил Марго да се омъжи за теб. — Улови по-здраво ръцете му, когато той се опита да се измъкне. — Двамата се обичате, разбирате се. Бих казала, че имате повече общи неща, от които и да е други двама души, които познавам. Включително и в страха да направите следващата стъпка.

— Може пък да ми харесва стъпката, на която съм сега?

— Достатъчно ли е, Джош? Наистина ли е достатъчно — за теб, за Марго?

— По дяволите, много си досадна.

— Това е само едно от необходимите качества за съвършената сестра.

Той неспокойно се отдалечи, спря и попипа един от бледорозовите цветове.

— Мислил съм за това — брак, деца, пълна програма. Доста натоварена — промърмори като на себе си. — И вътре има много изненади.

— Навремето обичаше изненадите.

— Да. Но едно от общите неща между мен и Марго е, че ценим възможността да вдигнем платна и да отплуваме винаги когато ни се прииска. През последните десетина години живеех по хотели, защото обичам преходността и удобствата. По дяволите! — Откъсна цветето и разсеяно го подаде на Лора. — Цял живот само нея съм чакал. Винаги съм си представял, че след като чакането свърши, ще разполагам с достатъчно време. Година или две за забавления и игри. И тя точно това очаква от мен. Така ме възприема. После постепенно ще й внуша идеята за женитба.

Лора леко се изсмя и поклати глава.

— Това партия шах ли е, или човешки взаимоотношения, Джош?

— Доскоро беше като шах. Ход и ответен ход. Успях да я накарам да се влюби в мен.

— Наистина ли мислиш така? — изцъка с език Лора и пъхна розовата пъпка под ревера на сакото му. — Мъжете са такива наивници. — Надигна се на пръсти и лекичко го целуна. — Предложи й. Хайде да те видя!

— Ще ми се да не ме предизвикваш по този начин — навъси се той.

— Още едно качество на съвършената сестра е да знае къде е най-слабото място на брат й.

 

 

В блажено неведение за плановете, които се крояха, Марго наблюдаваше как един доволен клиент напуска магазина. Тъй като я боляха краката, изпитваше облекчение, че утре Лора ще я смени за половин ден. Вече беше шест без петнадесет и за момент си помисли дали да не затвори и да подремне за малко, преди да се прибере в хотела, за да се приготви за специалната вечеря, която Джош й бе обещал.

Хубавите неща в новия й живот ставаха все повече, реши тя, докато заобикаляше плота и изуваше обувките си. Не само доказваше, че освен тяло има и мозък, но и откри съвсем нови страни от живота си, които да проучва.

Родителите й са се обичали. Може би е глупаво за голяма жена да изпитва такова задоволство и радост от този факт. Но съзнаваше, че то е отключило нещо в сърцето й. Някои неща остават завинаги, каза си. Любовта може да продължи.

И тази вечер ще каже на Джош какво е разбрала, в какво вярва и какво желае. Истински живот. Пълноценен.

Семеен живот.

Представи си физиономията му, когато му направеше предложение, и това я накара да се разсмее. Трябва внимателно да подбере думите си, продължи да разсъждава тя, докато прехвърляше парите от касата в торбата за банката. Трябва да бъде някакво хитро предизвикателство, но не прекалено хитро, реши накрая.

Ще го направи щастлив. Ще пътуват заедно по света, ще посетят всички онези вълнуващи места, които и двамата обичат. И винаги ще се завръщат тук. Защото и за двамата това е техният дом.

Трябваше й твърде много време, за да го приеме.

Вратата се отвори и тя погледна нагоре, като се опитваше да прикрие досадата си с любезна усмивка. После изпищя.

— Клаудио! — Тичешком излезе иззад щанда и се хвърли с разперени ръце към високия и елегантен мъж. — Това е чудесно! — Разцелува го и по двете страни, после се отдръпна и го изгледа сияеща.

Естествено, изглеждаше зашеметяващо. На слепоочията му проблясваха сребристи нишки, които се сливаха с гъстата му черна коса. Лицето му беше гладко и загоряло, подчертано от дългия му римски нос и блясъка на тъмните му очи.

— Bella! — поднесе двете й ръце към устните си той. — Molto bella! Бях решил да ти се разсърдя, Марго mia, но сега, след като те видях, нямам сили за това.

Марго го изгледа изпитателно и се разсмя.

— Какво търси най-успешният италиански филмов продуцент в моя затънтен край?

— Търся теб, единствената си истинска любов.

— Ах! — Това, разбира се, беше шега, но двамата винаги се бяха разбирали отлично. — Ето, че ме откри, Клаудио.

— Точно така. — И веднага можеше да забележи, че не е било нужно да се тревожи. Тя просто цъфтеше. — Значи слуховете и клюките, които дочух, щом се върнах от снимки, са били верни в крайна сметка. La Margo върти търговия.

Марго вирна брадичка с предизвикателен блясък в погледа.

— Е, и?

— И какво? — изразително разпери ръце той. — Нищо.

— Чакай да ти налея шампанско, скъпи, и тогава ще ми разкажеш какво правиш в Монтерей.

— Казах ти, че дойдох да търся своята изгубена любов. — Но докато поемаше чашата, хитро й намигна. — Имах малко работа в Лос Анджелис. Как мога да бъда толкова наблизо и да не те видя?

— Много мило от твоя страна. И аз се радвам да те видя.

— Трябваше да ми се обадиш, когато си имала неприятности.

Струваше й се, че е било много отдавна.

— Оправих се — само сви рамене.

— Този Ален! Истинска свиня. — Клаудио закрачи из магазина с големи енергични крачки, както бе свикнал да прави във филмовите студия. Вулканът от италиански ругатни назова Ален с още по-обидни имена.

— Мога само да се съглася с теб — каза Марго, след като той се поуспокои.

— Ако се беше обадила в офиса ми в студиото, щяха да ми предадат съобщението ти. И аз щях да се метна на крилатия си кон и да те спася.

Представяше си го. Клаудио беше един от малкото мъже, който нямаше да изглежда смешно на крилат кон.

— Сама се спасих, но ти благодаря.

— Загубила си „Бела Дона“. Много съжалявам.

— И аз съжалявах, но сега имам това.

Клаудио наклони глава и иронично размърда устни.

— Собственичка на магазин ли, Марго mia?

— Да, Клаудио.

— Ела — отново улови ръката й той и макар гласът му да беше шеговит, очите му гледаха сериозно. — Нека те отведа оттук. В Рим, с мен. Имам нов проект, който започвам след два месеца. Има една роля само за теб, cara. Тя е силна, сексапилна, бляскава. Безсърдечна.

Марго се разсмя с удоволствие.

— Клаудио, ласкаеш ме! Само преди шест месеца щях да я грабна, без да се притеснявам, че не съм актриса. Сега си имам бизнес.

— Остави тогава някой друг да се погрижи за него. Ела с мен. Аз ще се грижа за теб. — Протегна ръка и подръпна косата й, но погледът му беше все така сериозен. — Най-после ще осъществим връзката, за която винаги сме се канили.

— Така и не стигнахме до нея, а? Затова все още се обичаме. Не, Клаудио, макар че съм много, много трогната и много, много благодарна.

— Не те разбирам — отново тръгна да се разхожда той. — Ти не си създадена да връщаш ресто и да опаковаш кутийки. Това не е… Dio! Тези са твоите чинии — спря пред една лавица и зяпна в недоумение. — Поднасяла си ми спагети в тези чинии.

— Имаш набито око — отвърна тя.

Очите му се изпълваха с все по-нарастващо изумление, докато разпознаваха наоколо и други неща, на които се беше възхищавал при гостуванията си в дома й в Милано.

— Мислех, че е шега — просташка шега — това, че продаваш нещата си. Марго, не трябваше да се стига дотук.

— Казваш го, сякаш съм тръгнала да продавам с количка по улицата.

— Унизително е — процеди той между зъбите си.

— Не, не е. — Обзе я раздразнение, после се успокои. Той е само загрижен за нея. Или за жената, която познаваше. Тя, съзнаваше Марго, сигурно щеше да се чувства унизена. — Не е. И аз смятах, че ще бъде, но се лъжех. Искаш ли да знаеш какво е, Клаудио?

Той отново изруга, доста грубо, и сериозно се замисли дали да не я метне на рамо и да я измъкне оттук.

— Да, искам да знам какво е.

Марго се приближи до него, докато застанаха един срещу друг.

— Забавно е.

Той едва не се задави.

— Забавно?

— Страхотно, невероятно, безумно забавление. И знаеш ли какво още? Бива ме. Наистина ме бива.

— Сериозно ли говориш? Доволна ли си?

— Не, не съм доволна. Щастлива съм. Всичко това е мое — аз излъсках пода, аз боядисах стените.

Той леко пребледня и притисна ръка към гърдите си.

— Моля те, сърцето ми.

— Аз изстъргах баните — разсмя се тя и силно го целуна. — И ми беше приятно.

Опита се да кимне, но доста трудно му се удаде.

— Ще пийна още малко вино, ако може.

— Добре, но след това ще трябва да поразгледаш. — Напълни чашите и го хвана подръка. — И докато разглеждаме, ще ти кажа какво можеш да направиш за мен.

— Всичко.

— Познаваш много хора. — Умът й работеше бързо, докато го водеше към стълбите. — Хора, на които им е писнало от миналогодишните дрехи или дрънкулки, които са си купили. Можеш да ги свържеш с мен. Искам първа да получа достъп до излишните им вещи.

— Исусе! — беше единственото, което успя да промълви, докато изкачваха стъпалата.

 

 

Първото нещо, което Джош забеляза, когато прекрачи през вратата, беше торбичката с парите. Поклати глава заради нехайството й и след това заключи. Мина зад щанда, напъха парите обратно в касата… и забеляза обувките й.

Ще трябва да си поговорят малко по въпроса за основните предпазни мерки, но това може да почака. В джоба му беше пръстенът от баба му. Все още не се беше освободил от вълнението, което изпита, когато го извади от малкия сейф. Изрязаният като квадрат бял руски диамант сякаш бе изработен специално за Марго. Беше гладък, бляскав и искреше със синкав пламък.

Направо ще я зашемети. Възнамеряваше дори да падне на колене — след като я подготви с малко шампанско. Един мъж трябва да бъде нащрек с Марго.

Вероятно ще се стресне от идеята за брак, но той ще успее да я убеди. Ако трябва, ще я прелъсти. Каква жертва само! Представи си я без абсолютно нищо друго по себе си, освен неговия пръстен, и това бе достатъчно съблазнително, за да успокои нервните спазми в стомаха му.

Стига толкова игри и закачки, време е за сериозни дела.

Тръгна нагоре по стъпалата и тъкмо се канеше да я извика, когато чу смеха й, който се издигна лек като пяна. Почти се усмихна, преди да чуе тихия мъжки смях, който последва в ответ.

Някой клиент, каза си Джош, подразнен от незабавния пристъп на ревност. Но когато се приближи до вратата на будоара, пристъпът му се разрази в истинска, разрушителна буря.

Марго беше в прегръдките на мъжа и в целувката им имаше достатъчно жар, за да го изпепели на място.

Обзе го мисъл за убийство — кърваво убийство с натрошени кости и размазан мозък. Ръцете му се свиха в юмруци и в гърлото му се надигна рев. Но гордостта бе чувство също толкова силно като мъстта. Тя го охлади като леден вятър, докато Марго се отдръпваше назад.

— Клаудио! — Гласът й беше като кадифено мъркане. — Толкова се радвам, че дойде. Надявам се, че ще можем да… — Точно в този миг зърна застаналия на прага Джош и по лицето й преминаха различни чувства. Изненада, удоволствие, вина, усмивка. Но усмивката не трая дълго. Очите му бяха сурови и студени, и с твърде ясен израз. — Джош!

— Знам, че не бях очакван — иронично изрече той. — Но не смятам да се извинявам за нахлуването.

— Това е един приятел от Рим — започна Марго, но той прекъсна обясненията й с поглед, който я прониза чак до мозъка на костите.

— Спести си представянето, Марго. Не желая да ти преча да забавляваш приятеля си.

— Джош! — Когато успя да стигне на площадката, той вече бе слязъл до средата на стълбата. — Почакай!

Хвърли й последен, смъртоносен поглед и свирепо издърпа резето на входната врата.

— Остани си със здраве, Марго. Стой далече от мен.

— Cara! — постави ръка на рамото й Клаудио, докато тя стоеше разтреперана в основата на стълбата. — Изненадан съм, че ни остави живи.

— Трябва да му обясня. Трябва да го накарам да ме изслуша. Имаш ли кола?

— Да, разбира се. Но бих ти предложил да му оставиш малко време да се поуспокои и…

— С Джош не става така. — Докато посягаше за чантата, забравяйки обувките си, ръката й видимо трепереше. — Моля те, Клаудио. Трябва да ме закараш.