Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечти (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Finding the Dream, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране
chitatlka (2009)
Разпознаване и корекция
term (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Сбъднати мечти

ИК „Бард“, София, 1997

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

На всички мечтатели

Пролог

Калифорния, 1888 г.

Извървяният път не беше кратък. Не ставаше въпрос само за разстоянието от Сан Диего до скалите при Монтърей, помисли си Фелипе, а и за изминалите години. Толкова много години.

Някога беше достатъчно млад и не само крачеше уверено и се катереше, но дори тичаше по тези скали. Предизвикваше съдбата, наслаждаваше се на поривите на вятъра, на разбиващите се вълни, опияняваше се от шеметната височина. Веднъж, през пролетта, когато всичко се беше раззеленило, той набра букет за Серафина. Ясно си спомняше как тя се засмя и притисна към гърдите си дребните диви цветя, сякаш са скъпоценни рози, набрани от добре поддържан храст.

Сега костите му са крехки, а зрението — отслабнало. Но не и паметта. Един силен, жив спомен в старото тяло представляваше неговото покаяние. Всяка радост, споходила го в живота, неизменно бе съпътствана от звука на Серафининия смях, от топлината в тъмните й очи. От нейната младежка, неотстъпчива любов.

През четиридесетте години, откакто я загуби, ведно с невинността у себе си, се научи да приема своите провали. Превърна се в страхливец — вместо да се изправи пред ужасите на войната, избяга от битката; предпочете да се скрие сред мъртвите, вместо да вдигне меча.

Но тогава беше млад, а такива неща трябва да се прощават на младите.

Предпочете да остави приятелите и семейството да го смятат за мъртъв, загинал като воин, дори герой. Стана подвластен на срама и гордостта. Какви дребнави неща са гордостта и срамът. Животът се състои от толкова много дребнави неща. Ала никога не забрави, че именно срамът и гордостта предизвикаха смъртта на Серафина.

Приседна изтощен на една канара и се заслуша. Чуваше тътена на вълните, които се разбиваха някъде долу в скалите, пронизителните крясъци на чайките, фучащия в зимната трева вятър. Обгърнат от студения въздух, той притвори очи и отвори сърцето си.

За да чуе Серафина.

Тя остана вечно млада, прекрасна тъмноока девойка. Не го дочака, а от отчаяние и скръб се хвърли в морето. От любов към него, помисли си той сега. От безразсъдството на младостта, която не знае, че нищо не трае вечно.

Сметна го за мъртъв и умря, като се хвърли ведно с бъдещето им от скалите.

Жали за нея, Господ му е свидетел как я оплаква. Ала не намери сили да я последва във водите. Вместо това замина на юг, отказа се от името и дома си. Създаде си нови.

И пак откри любовта. Не сладката, първа любов, както със Серафина. А нещо солидно и силно, изградено от малки късчета доверие, разбирателство и взаимна потребност — понякога тиха, понякога ожесточена.

И доста се постара.

Имаше деца и внуци. Животът му бе пълен с радости и скърби, като на всеки друг мъж. Успя да оцелее след любовта на една жена, да създаде семейство, да посади градини. Изпитваше задоволство от създаденото.

Но никога не забрави девойката, която беше обичал. И която уби. Не забрави бляновете им за бъдещето, нито колко пленителна и невинна бе тя когато му се отдаде. Любеха се тайно — и двамата млади и чисти — и мечтаеха за бъдещия съвместен живот, за дома, който щяха да изградят с нейната зестра, за своите деца.

И точно тогава избухна войната. Той я остави — да докаже, че е мъж, а се оказа, че е страхливец. Тя скри зестрата си — символ на надежда за всяко младо момиче — за да я опази от американски ръце.

Фелипе със сигурност знаеше къде е потулено богатството. Познаваше своята Сарафина, логиката й, чувствата й, силните и слабите й страни. Ала той не отнесе скритото от Серафина злато и бижута, макар това да означавате, че напуска Монтърей без пукната пара.

Сега, след толкова години, вече с посребрени коси, с отслабнало зрение, с наболяващи го кости, той се молеше един ден някои истински влюбени или мечтатели да открият съкровището. Ако Господ е справедлив, ще остави Серафина да прецени. Независимо какво проповядваше църквата, Фелипе отказа да повярва, че Господ би наказал скърбящо дете, заради греха, че се е самоубило.

Не, тя е такава, каквато я остави преди повече от четиридесет години на същите тези скали: вечно млада, красива и изпълнена с надежди.

Знаеше, че повече нямаше да дойде тук. Времето му на покаяние почти привършваше. Надяваше се, когато отново види своята Серафина, тя да му се усмихне и да прости на един млад мъж глупавата му гордост.

Стана, поприведе се поради вятъра и се облегна на бастуна, за да се задържи на крака. И напусна скалите на Серафина.

 

 

Задаваше се буря. Идваше от морето. Лятна буря, пълна с мощ, светлина и диви ветрове. В зловещата сияйна светлина Лора Темпълтън седеше доволна върху скалата. Летните бури са най-хубавите.

Скоро трябваше да поемат към имението Темпълтън, но тя и двете й най-добри приятелки все още седяха и се взираха в далечината. Тя бе шестнайсетгодишно крехко момиче със спокойни сини очи и златиста коса. И пълна с енергия.

— Ей, да можехме да се качим в колата и да навлезем направо в бурята. — Марго Съливан се засмя. И без това силният вятър продължаваше да набира скорост. — Направо в центъра й.

— Само ти да не си зад волана — обади се Кейт Пауел. — Взе книжка едва преди седмица, а вече имаш репутация на лунатик.

— Яд те е, защото ще минат месеци, преди да се научиш да шофираш.

Кейт сви рамене и пое дълбоко въздух. Късите й черни коси се развяваха.

— Аз поне спестявам за кола, а не изрязвам като теб снимки на ферарита и ягуари.

— Ако ще мечтаеш — не се предаваше Марго, която намръщено оглеждаше олющения червен лак върху нокътя си, — прави го със замах. Един ден ще притежавам ферари или порше, или каквото искам. — Сините й очи, по-ясни от слънчев ден, решително се присвиха. — Няма като теб да се задоволя с някаква си кола втора ръка.

Лора не се намеси в спора. Подмятането и острите реплики бяха част от приятелството им. А и не се интересуваше особено от автомобили. Е, разбира се, радваше се на елегантната кола, подарък от родителите й за шестнайсетия й рожден ден, но според нея всички коли си приличаха.

Даде си сметка, че за нея всъщност бе по-лесно. Бе дъщеря на Томас и Сюзън Темпълтън, собствениците на едноименната хотелска империя. Домът й, поразителен върху фона на сивеещото небе, се издигаше на хълма отзад. Не беше само камъкът, дървото и стъклото, от които бе изграден. Не ставаше въпрос единствено за кулите, балконите и обширните градини. Нито за безбройната прислуга, ангажирана да го поддържа в безупречен ред.

Това бе нейният дом.

Ала тя бе възпитана да разбира отговорността, съпровождаща привилегиите. Преливаше от любов към красотата и симетрията, както и от невероятна доброта. Същевременно изпитваше потребност да заслужи всичко, получено по рождение, да е достойна за рода Темпълтън. Въпросът не се свеждаше толкова до богатството, за което дори на шестнайсет тя вече разбираше какво означава, колкото до обичта на семейството и на приятелите й.

Знаеше колко ненавиждаше ограниченията Марго. Израснаха заедно в имението Темпълтън, близки като сестри. И все пак майката на Марго бе тяхната икономка.

След като родителите на Кейт загинаха, тя също заживя в Темпълтън Хауз. Всички обикнаха осемгодишното сираче и я приеха като част от семейството, каквито бяха Лора и по-големият й брат Джош.

Лора, Марго и Кейт бяха изключително близки, по-близки от родни сестри, но Лора никога не забрави, че отговорността да е достойна за рода Темпълтън се пада именно на нея.

А един ден, мислеше си тя, ще се влюби, ще се омъжи и ще има деца. Ще продължи традициите на рода Темпълтън. Мечтаеше за мъж, който да я вземе и да я отнесе на ръце, да й вдъхне чувството, че принадлежи някому. Заедно щяха да изградят живот, дом и бъдеще така бляскаво и прекрасно, каквото е имението Темпълтън.

Светли мечти и копнежи изпълваха сърцето й. Лека руменина обагри скулите й, докато вятърът развяваше русите й къдрици.

— Лора отново се размечта — отбеляза Марго усмихната и лицето й стана по-красиво. — Поразително.

— Пак за Серафина ли мислиш? — полюбопитства Кейт.

— А? — Не, едва сега се замисли за Серафина. — Чудя се колко ли често е идвала тук и е бленувала за живота си с Фелипе.

— Умряла е по време на буря, като тази, която сега се задава. Знам, че е било така. — Марго вдигна лице към небето. — Проблясвали са светкавици, вятърът е виел.

— Самоубийството само по себе си е драма. — Кейт отскубна малко диво цвете и започна да мачка жилавото му стебълце между пръстите. — Дори в прекрасен ден със синьо небе и слънчева светлина, резултатът е същият.

— Какво ли е да се чувстваш така изоставена? — зачуди се Лора. — Ако някога успеем да открием зестрата й, трябва да изградим параклис или нещо друго в нейна чест.

— Аз ще похарча моя дял за дрехи, бижута и пътешествия — отсече Марго, протегна ръце и ги пъхна под главата си.

— И ще пропилееш всичко за година. Дори и по-бързо — предрече Кейт. — Аз ще обърна моя дял в пари.

— Скучната, предвидима Кейт. — Марго извърна глава и се усмихна на Лора. — Ами ти? Какво ще направиш, когато я намерим? Защото един ден ние непременно ще открием зестрата.

— Не знам. — „Какво ли би сторила мама?“ — запита се тя. Или татко? — Не знам. Ще почакам и ще видя. — Загледа се към морето, по чиято повърхност вече се забелязваше приближаващата пелена от дъжд. — Точно това не е направила Серафина — не е изчакала да види какво ще стане.

Надигналият се вой на вятъра прозвуча като плач на жена.

Светкавица разкъса небето. На тъмния фон проблесна ярка бяла светлина. Последвалият кънтеж на гръмотевицата разтърси въздуха. Лора отметна глава назад и се усмихна. Ето, помисли си тя, идва. Мощта, опасността, славата.

Тя ги желаеше. В най-дълбоките дебри на сърцето си тя искаше всичко това.

Чу се остро свистене на гуми и бързият ритъм на силен рокендрол. Последва гневен вик.

— Боже господи, да не сте полудели? — Джошуа Темпълтън се показа през прозореца на колата и намръщено изгледа и трите. — Хайде, влизайте бързо в колата, по дяволите.

— Още не вали — обади се Лора.

Тя се изправи. Погледна Джош. Беше по-голям от нея само четири години, но в момента страшно приличаше на баща им, когато беше ядосан, и тя едва не прихна. Ала навреме видя кой е в колата с него.

Нямаше представа защо бе напълно убедена, че Майкъл Фюри е не по-малко опасен от лятна буря. Не беше само от мърморенето на Ан Съливан за хулигани и побойници. Майката на Марго си имаше определено становище специално за този приятел на Джош.

Вероятно защото тъмната му коса бе малко по-дълга и буйна от общоприетото или заради малкия белег над лявата вежда, с който според Джош, Майкъл се сдобил след някакво сбиване. Или се дължеше на външния му вид: тъмен, опасен и сякаш малко жесток. Като алчен ангел, помисли си тя и усети как сърцето й неловко потреперва. Готов да влезе в ада с усмивка на устните.

Но, изглежда, се дължеше на очите. Така поразително сини и открояващи се върху лицето. Толкова неотстъпчиви, прями и търсещи, докато се взираше в нея.

Не, определено не й харесваше начинът, по който я наблюдаваше.

— Влизайте в проклетата кола. — Нетърпението на Джош беше очевидно. — На мама й призля, като се сети, че сте тук. Ако светкавица порази някоя от вас, аз ще го отнеса по задника.

— А той е толкова привлекателен — обади се Марго, вечно готова да флиртува. С надеждата да предизвика ревността на Джош, тя отвори вратата откъм страната на Майкъл: — Тук ще ни е доста тесничко. Възразяваш ли да седна в скута ти, Майк?

Погледът му се отмести от Лора. Върху загорялото, изпито лице проблеснаха белите му зъби.

— Настани се удобно, сладурано — прозвуча гласът му гърлено и малко грубоват, докато със завидна вещина поемаше тежестта на момичето.

— Не знаех, че си се върнал, Майкъл — поздрави Кейт и се настани на задната седалка, където, помисли си тя с горчивина, имаше предостатъчно място за трите.

— В отпуска съм. — Той я стрелна с поглед и пак извърна очи към Лора, застанала колебливо до вратата на колата. — След два дни пак съм на плаване.

— Търговският флот — промърмори Марго, играейки си с кичур от косата му. — Звучи така… опасно. И вълнуващо. Във всяко пристанище ли си имаш момиче?

— Работя по въпроса. — Първите едри капки дъжд се размазаха върху предното стъкло; той повдигна вежди и се обърна към Лора. — Искаш ли и ти да седнеш в скута ми, сладурано?

Достойнството бе другото нещо, на което се научи през най-ранна възраст. Без да го удостои с отговор, Лора се настани на задната седалка до Кейт.

Щом вратата хлопна, Джош мигом подкара колата нагоре по хълма към къщи. Когато погледът й срещна този на Майкъл в огледалото за обратно виждане, тя преднамерено отмести очи и се вторачи назад — към скалите и нейното място в уютните мечти.