Нора Робъртс
Дързост и мечти (17)

Шестнадесета глава

Последствията не закъсняха. През следващата седмица продажбите и потокът от клиенти чувствително намаляха. И то достатъчно рязко, за да карат стомаха на Марго да се присвива при всяко подписване на чек за месечните сметки. О, все още имаше много туристи и случайни минувачи, но голяма част от дамите, които обядваха навън, точно тази клиентела, от която се нуждаеше „Претенции“, за да се освободи от скъпите си стоки, се държаха на разстояние.

Ако нещата не се оправят през следващите трийсет дни, ще трябва да черпят от и без това топящия се капитал, само и само да не затворят.

Още не се поддаваше на паниката, само бе обезпокоена. Беше казала на Джош, че могат да го преживеят, и наистина го вярваше. Солидарността на приятелките от клуба на Кенди можеше да се побере в чашките им за кафе.

Но това съвсем не означаваше, че бизнесът й няма нужда от малко напомпване на адреналина. Не желаеше магазинът просто да се закрепи, искаше той да процъфтява. Може би, даваше си сметка, искаше той да бъда това, което бе самата тя навремето — център на внимание, обект на възхищение, пример за успех.

Докато подреждаше и преподреждаше витрините, Марго напрягаше мозъка си, за да роди някоя практически осъществима идея за превръщането на „Претенции“ от любопитно малко магазинче от втора ръка в моден хит.

Когато вратата се отвори, тя се усмихна с радостно — боеше се, че дори отчаяно — очакване.

— Мамо! Какво правиш тук?

— Нали днес е почивният ми ден? — сви устни Ан и огледа салона за продажби. — Не съм идвала насам след първата седмица, когато отворихте. Ужасно тихо е.

— Наказана съм заради греховете си. Винаги си казвала, че така ще стане.

— Чух за това — изцъка с език майка й. — Големи жени, а се държат като някакви мъжкарани. Макар и аз никога да не съм харесвала онази жена, още като момиче. Вечно с вирнат нос.

— Този път малко го пречупих. Но и тя успя да отчупи голяма част от продажбите ни. Макар Кейт да твърди, че това си влиза в естественото регулиране на всеки нов магазин, след като минат първите седмици от отварянето му. — Марго мрачно се взираше в някаква кехлибарена топка. — Нали я знаеш как говори, когато се вживее в ролята си на счетоводител.

— О да, знам. Неведнъж ми се е налагало да я слушам, като се впусне в обяснения за инвестициите ми и само кимам със сериозно изражение, без да имам и най-малка представа за какво всъщност ми говори.

За първи път през целия ден Марго си позволи да се засмее от сърце.

— Радвам се, че дойде. Днес наоколо не са се мяркали много приятелски лица.

— Ами ще трябва да направиш нещо по въпроса. — Ан по навик прокара пръст по масата и кимна одобрително, след като установи, че повърхността е гладка и излъскана. — Направи разпродажба, дай някакви награди, наеми оркестър.

— Духов оркестър — добра идея, мамо.

— Че какво ли разбирам аз от магазини? Номерът е да вкараш хората вътре, нали? — Ан разсеяно вдигна една красива стъклена бутилка. Не е за да сложиш нещо в нея, прецени тя, както винаги объркана от такива ненужни неща. Просто да си стои в къщата. — Чичо ти Джони Райън, там в Корк, имаше кръчма — продължи тя. — Понякога наемаше музиканти. Това се харесваше на янките и те влизаха да послушат музика, а после плащаха за халбите с бира.

— Не мисля, че ирландски кръчмарски оркестър е решението за тукашната клиентела.

Презрителният й тон прозвуча като обида в ушите на Ан.

— Говоря за хубава, традиционна музика. Никога не си уважавала родината си.

— Никога не си ми дала тази възможност — троснато отвърна Марго. — Всичко, което си ми разказвала за Ирландия и семейството ми, може да се побере в няколко реда.

Имаше доста истина в думите й. Ан здраво стисна устни.

— Да, но не можеше ли да вземеш някоя книга например, или да направиш малко отклонение, докато кръстосваше из Европа?

— Два пъти съм ходила в Корк — изрече Марго и със задоволство видя как Ан зяпна от изумление. — Изненада, а? А също и в Дъблин, Голуей и Клеър. — Сви рамене, подразнена от собственото си признание, че някога е търсила корените си. Хубава страна, но повече ме интересува тази, в която живея в момента.

— Не са ми писали, че си ходила да ги видиш.

— Не съм се виждала с никого, докато бях там. Какъв щеше да е смисълът? Дори да бях издирила някой Райън или Съливан, нямаше да се познаваме.

Ан понечи да каже нещо, но после поклати глава.

— Да, предполагам, че си права.

За момент й се стори, че вижда разкаяние в погледа на майка си и изпита съжаление.

— Но в момента имам проблеми, имам амбиции, с които трябва да се справя — изрече по-рязко. — Спомените за евтини свирачи и бира „Гинес“ няма да помогнат работата ми да потръгне така, както на мен ми се иска.

— Музиката и пиенето не се харесват само на ирландците — отбеляза Ан. — Какво лошо има да предложиш малко развлечение?

— Имам нужда от стабилни клиенти — настоя Марго. — Трябва ми някаква примамка, която да привлече платинените кредитни карти, въпреки бойкота на Кенди, и да вдигне нивото на магазина.

— Значи ще направиш разпродажба. — На Ан изведнъж ужасно й се прииска да помогне. — Тук имаш хубави неща, Марго. А хората искат хубави неща. Само трябва да ги накараш да влязат.

— Точно така мисля и аз. Това, което ни трябва, е… Почакай! — Марго притисна ръка към челото си, където една идея се опитваше да изкристализира. — Музика. Един арфист може би, в национално облекло. Музика и напитки. Прием. Шампанско и малки подноси с канапета, както при откриване на галерия. Награди. — Улови Ан през раменете и я изненада с енергична прегръдка. — Една награда, само една. По-съблазнително е да бъде само една. Не, не, не, няма да е награда — продължи Марго, като не спираше да обикаля из магазина. — Наддаване, само за един предмет. Диамантената брошка. Не, не, перлената огърлица. Постъпленията ще бъдат за благотворителни цели. Каква благотворителност е подходяща? О, Лора ще знае. Един благотворителен прием ще ги доведе всичките тук, мамо.

Когато беше момиче, умът й се мяташе като дервиш, помисли си Ан, подскачаше и се прехвърляше от едно нещо на друго. Виждаше, че това и сега не се е променило.

— Е, в такъв случай по-добре се захващай с него.

 

 

Захвана се с настървение. Само за седмица поканите за благотворителния прием с наддаване в полза на „Децата в сряда“ — програма, предназначена за деца-инвалиди и деца в неравностойно положение, бяха отпечатани. Лора бе упълномощена да дава интервюта, а Марго се хвана на работа, опитвайки се да убеди дистрибуторите на алкохол да дарят кашони с шампанско.

Прослуша арфистите, помоли Джош да подбере за сервирането хора от персонала на „Темпълтън“ и с ласкателства успя да придума госпожа Уилямсън да направи канапетата.

Това бе само началото.

Когато Джош се завърна в апартамента след уморително еднодневно пътуване до Сан Франциско, откри своята любима в леглото, но не беше сама.

— Какво е това, по дяволите?

Марго отметна коса и се извърна с усмивка. Кадифените полукълба на млечнобелите й гърди се надигаха изпод лъскавите червени копринени чаршафи. Същите меки чаршафи бяха изкусно нагласени така, че да разкриват дългия, добре оформен крак.

Блесна светкавица.

— Здравей, скъпи. Почти свършваме.

— Задръж чаршафите между гърдите си — нареди фотографът и клекна в основата на леглото, върху което изкусително се бе изтегнала Марго. — Малко по-ниско. Сега изправи главата. Ето това е, това е. Все още си най-добрата, скъпа. Нека продадем тази стока.

Джош остави куфарчето си, настъпи някакъв кабел и предизвика сърдитото мърморене на помощника на фотографа.

— Какво носиш?

— Перли. — Плъзна пръсти по тях и приканващо облиза устните си с език, докато фотоапаратът не преставаше да щрака. — Огърлицата, която ще предложим за наддаването. Помислих си, че снимките ще помогнат да повишим залозите.

Понеже по всичко личеше, че не носи нищо друго, Джош трябваше да се съгласи с нея.

— Само още няколко. Дай сега един поглед. О, да, точно така. Хванах го. — Той се изправи, дребен мъж с остър поглед и дълга червена конска опашка. — Страхотно е да се работи отново с теб, Марго.

— Задължена съм ти, Зак.

— Няма нищо. — Подаде апарата на помощника си и се наведе над леглото, за да я целуне нежно. — Липсваше ми гледката на това лице за милиарди в обектива. Радвам се, че мога да помогна. — После хвърли поглед към Джош. — Веднага се махам от пътя ви.

— Джош, бъди добричък и дай на Зак и Боб по една бира. — Без да трепне, тя пусна чаршафа и се пресегна да вземе халата, за да прикрие гърдите си.

— По една бира? — заядливо попита той. — Разбира се, защо не?

— Виждали сме се и преди. — Зак остави помощника му да събере нещата и последва Джош в кабинета. — В Париж… не, не, беше в Рим. Отбихте се по време на едни снимки с Марго.

Зелените светлинки на ревността леко избледняха. Трудно можеше да се забрави мъж с трийсетсантиметрова червена опашка.

— Да, струва ми се, че тогава беше облечена.

Зак пое бирата.

— Само за да разсея недоразумението. Виждал съм повече голи жени от някой гавазин в заведение за стриптийз. Това просто е част от занаята.

— И не че ви харесва.

— Готов съм да го пожертвам заради изкуството — усмихна му се подкупващо. — Адски ми харесва, приятел. Но все пак си е част от занаята. Ако искате професионалното ми мнение, паднало ви се е най-доброто. Има жени, които трябва да знаеш как да снимаш, под какъв ъгъл, с каква светлина, така че камерата да ги хареса. Няма значение дали са красиви — апаратът е много капризен и придирчив. — Отпи голяма глътка от бирата. — Няма абсолютно никакво значение как ще снимаш Марго Съливан. Ама изобщо никакво. Обективът направо я боготвори. — Хвърли поглед към спалнята, откъдето долетя сърдечният й гърлен смях. — И ще ви кажа нещо ако не държеше толкова на този свой магазин, щях да я придумам да се върне с мен в Лос Анджелис и отново да опита с модна фотография.

— Тогава ще ви счупя костите на всички пръсти.

Зак кимна.

— Така си и помислих. И понеже сте доста по-едър от мен, възнамерявам да взема бирата на Боб и да вървя.

— Правилен избор — Джош реши, че една бира може и на него да му се отрази добре и тъкмо надигаше бутилката, когато Марго влезе в стаята.

— Господи, беше ми приятно отново да видя Зак. Има ли тук малко шампанско? Пресъхнала съм. Бях забравила как се сгорещяваш под светлината на прожекторите. — Лицето й сияеше, докато отмяташе глава назад и прокарваше пръсти през косата си. Беше направила нещо с нея, за да изглежда по-къдрава и по-секси, забеляза Джош. — А също и колко ми е приятно — продължи Марго. — Има нещо в целия процес — как гледаш в обектива и как той те гледа. Светлината, звукът на клапата. — Пусна косата си, отвори очи и видя, че той я гледа по начин, който накара сърцето й да изтръпне. — Какво има?

— Нищо. — Очите му за миг не я изпускаха, докато й подаваше чашата с вино, което бе налял. — Не знаех, че възнамеряваш да се върнеш към това.

— Не е така. — Но отпи от виното с пълното съзнание, че за миг тази идея и на нея й се бе сторила примамлива. — Не искам да кажа, че никога повече няма да позирам или да приема някое интересно предложение, но сега основната ми цел е магазинът и моя първостепенна задача е да постигна успех с него.

— Първостепенна значи. — Дали бе донесъл това настроение от Сан Франциско, запита се Джош, или то го бе връхлетяло като облак, когато влезе в апартамента и я видя? — Кажи ми, графиньо, каква точно позиция заемаме ние с теб в класацията ти?

— Не разбирам за какво говориш?

— Съвсем прост въпрос? Пета, седма? Изобщо включени ли сме в класацията?

Марго сведе поглед към чашата си и се втренчи в надигащите се мехурчета.

— Да не би да искаш да ми кажеш нещо?

— Мисля, че е време да го направя? А това, предполагам, е твоето подсещане да си кажа последната реплика. — Марго не отвърна и той остави бирата. — Защо не опитаме нещо друго? Ти остани, а аз ще си тръгна.

— Недей! — Все още не го поглеждаше, а продължаваше да се взира в мехурчетата, които танцуваха в чашата й. — Моля те, недей. Знам, че нямаш много високо мнение за мен. Обичаш ме, но нямаш високо мнение за мен. И може би го заслужавам.

— В това сме квит, нали? Ти също нямаш много високо мнение за мен.

Как би могла да отговори, след като изобщо не беше сигурна какво мисли за Джошуа Темпълтън? Извърна се и мълчаливо закрачи към другия край на стаята.

— Означаваш много за мен. Много повече, отколкото очаквах или исках. Това достатъчно ли е?

— Не знам, Марго, Просто не знам.

Защо треперят ръцете й?

— Ако искаш… ако за теб е приключило, ще те разбера. — Остави чашата с шампанско. — Но не искам да те изгубя напълно. Не знам какво щях да правя, ако те нямаше в живота ми.

Не беше онова, което беше желал — кротко и възпитано разбиране. Искаше тя да се разяри, да разбие чашата в главата му, да му крещи, че си е позволил нахалството изобщо да си помисли да я напусне.

— Значи, ако си тръгна, ще си останем приятели?

— Да. — Стисна очи, защото сърцето й спря. — Не.

Той с облекчение прекоси разстоянието до нея.

— Ще ме намразиш, ако си тръгна. — Улови косата й в ръка и я дръпна назад, докато очите им се срещнаха. — Нуждаеш се от мен. Искам да чуя как го казваш.

— Ще те намразя, ако си тръгнеш. — Протегна се и обхвана лицето му в ръце. — Нуждая се от теб. — Придърпа устните му към своите. — Ела в леглото. — Това бе най-добрият начин да му го докаже, единственият начин.

— Най-лесният отговор — прошепна Джош.

— Да, трябва да е лесно. Нека не усложняваме нещата. — В мига, в който я взе в ръцете си, тя дръпна сакото му и зашепна пламенни обещания в ухото му.

Но той нямаше намерение да допусне този път всичко да мине лесно, за който и да е от двамата. Пусна я до леглото и я остави да го съблече с бързи и нетърпеливи движения. Когато го притегли със себе си върху още затоплените от прожекторите и тялото й чаршафи, Джош я придърпа по-близо и тръгна в атака.

Дълга, ленива среща на устни, които се докосваха, тръпнеха и горяха с нещо ново. Простичка нежност. Улови ръцете й, издърпа ги надолу и ги затисна с една ръка зад гърба, за да може с другата да милва лицето й, после надолу към шията и нагоре в косата, докато устните му продължаваха да я изкушават.

— Джош. — Ударите на сърцето й отекваха бавно и отчетливо в главата й. — Докосни ме.

— Нали това правя. — Обходи с нежни целувки страните и брадичката й. — Може би за първи път те докосвам истински. Трудно е да се усети, когато има само страст. Но сега го чувстваш, нали? — Главата й се отпусна безсилно назад и той потърка устни в шията й. — Никой и никога не те е карал да почувстваш това, което аз сега ще те накарам да почувстваш.

Страшничка беше тази отмала, която натежаваше в крайниците и замъгляваше разсъдъка й. Искаше пак блясъка, огъня. В тях имаше яснота. И дори в опасната страст се чувстваше в безопасност. Усещаше как тъмната шеметна омая започва да я обладава бавно — толкова бавно, че всяко докосване, всяко потръпване на устните сякаш траеше цяла вечност.

Можеше да се закълне, че усеща как костите се разтапят под гладката й, привикнала на ласки кожа. Ударите на учестения й пулс ехтяха под пръстите му. Задавени хлипове отекваха в гърлото, където меко проблясваха перлите. Разтвори халата и тя остана само с тях — блещукащи бели сфери върху дългата елегантна шия.

— Легни при мен — протегна ръце, за да го улови тя. — Легни върху мен.

Само гласът й, този пресипнал тембър, можеше да накара всеки мъж да падне на колене. И го бе правила, помисли си Джош, твърде често. Прокара ръце по гърба й, нагоре — игриви милувки на пръстите, които накараха устните й да се разтворят, преди неговите да се сключат над тях и да ги изпият до дъно.

Когато я усети напълно отпусната в ръцете си, Джош я положи върху леглото, върху гладката, хлъзгава коприна. Отново обхвана в ръка китките й и ги повдигна над главата. Бавно и педантично се зае да обхожда тялото й, докато всяка нейна въздишка се наслагваше върху следващата.

Струваше й се, че въздухът се е превърнал в разтопено злато. Устните му бяха толкова нежни и въпреки това предизвикваха желания, които не бе подозирала, че съществуват у нея. Ръцете му бяха невъобразимо внимателни и търпеливи и въпреки това я възпламеняваха. Караха я да хлипа.

Беше нещо повече от удоволствие, нещо, което не можеше да се изрази с думи. Беше по-нежно и по-силно от страстта и по-прекрасно от всяка мечта, която бе таила в сърцето си.

Усещаше я как се разтваря за него, онова покорно отстъпление, което идваше отвъд страстта, и това го правеше още по-възбуждащо. Кожата й почти вибрираше, докато езикът му се плъзгаше по нея, мускулите й се напрегнаха в предчувствие за приближаващия екстаз. Отдръпна се бавно и изчака трептенето им да отшуми.

А когато отново срещна устните й, чувствата им преляха като вино. После с лекота се плъзна в нея.

— Не! — Използва тежестта на тялото си, за да я задържи, когато тя нетърпеливо се раздвижи. — Този път няма да бързаме. — Макар кръвта да пулсираше в мозъка му, той започна леко и болезнено да хапе устните й. — Аз те изпълвам цялата, Марго. Така както никой не го е правил. Както никой не може да го направи. — Раздвижи се в нея с дълги и бавни търкания. Унищожително.

Не виждаше нищо друго, освен лицето му, не чувстваше нищо друго, освен тези блажени движения. После постепенно нарастващата, прекрасна и изгаряща лавина на удоволствието.

Ръцете й паднаха безжизнено от раменете му.

— Никой не те познава, както аз те познавам. Никой не може да те обича, както аз те обичам.

Но тя вече бе отвъд думите.

 

 

Страхуваше се от Джош. Това бе потресаващо откритие, особено в средата на нощта, докато лежеше будна до него. Той промени нещо помежду им, помисли си Марго. Разруши баланса и сега тя се чувстваше уязвима.

А го беше направил, показвайки й какво означава да бъдеш обичан.

Предпазливо и без да вдига шум, тя се измъкна от леглото и го остави да спи. Шампанското още беше на масата. Вече изветряло, но въпреки това го изпи. Намери цигара, запали и се опита да се успокои.

Беше уплашена до смърт.

Разбира се, рисковано беше да спи с него. И все пак риск, който сама пожела да поеме. Но никога не бе очаквала да се влюби в него. Категорично бе отхвърлила такова предположение.

И все още може, уверяваше сама себе си Марго, докато всмукваше дълбоко от цигарата. Чувствата й все още бяха под контрол. Независимо колко често или колко бързо се променя животът й, тя все още владее чувствата си.

Няма да се влюбва в никого, особено в Джош. Не знае нищо за любовта, за този вид любов. И не желае да научава.

Притисна ръка към главата си и тихичко се разсмя. Разбира се — това е то! Не знае нищо за любовта, така че защо е толкова сигурна, че точно това изпитва? Много по-вероятно е да е само изненада, че е способен на толкова нежност и че самата тя е податлива на нежността.

А и за първи път има връзка с мъж, към когото е така дълбоко привързана, както към Джош. Общото им минало, спомените, близостта.

Много лесно и глупаво от нейна страна да обърка всичко и накрая да сметне, че става дума за любов. Вече поуспокоена, угаси цигарата и въздъхна дълбоко.

— Не можеш ли да спиш? — Подскочи като котка и го накара да се разсмее. — Извинявай, не исках да те стресна. — Светлината от спалнята остана зад гърба му, когато пристъпи по-близо. Марго се отдръпна. — Някакъв проблем?

— Не.

Той вирна глава и докато очите му привикваха с тъмнината, успя добре да разгледа лицето й. На устните му се изписа широка усмивка, самодоволна и чисто мъжка.

— Нервна ли си?

— Разбира се, че не.

— Изнервям те.

— Не обичам да ме стряскат, когато се опитвам да мисля. — Отстъпи встрани, за да му се изплъзне. — Главата ми е пламнала заради приема и… — Не довърши и забрави мисълта си, когато ръката му леко се плъзна по рамото й.

— Напрегната си — прошепна той. — Настръхнала. Харесва ми.

— Сигурно. Трябва да си освободя съзнанието и хубаво да се наспя. Ще взема приспивателно.

— Нека опитаме нещо различно. — После поклати глава, като видя свирепия й поглед. — Не можеш ли да мислиш за друго, освен за секс? Ще ти направя масаж на гърба.

Подозрението й се примеси с любопитство.

— Наистина ли?

— Гарантира премахване на напрежението и прогонва всяко безсъние — заяви той, докато я отвеждаше обратно към леглото. — Легни по корем, графиньо, затвори очи и остави останалото на мен.

Неспокойна, тя извърна глава и го погледна.

— Само гърба, нали?

— И врата и раменете. Ама че момиче. — Нагласи я на леглото, надвеси се над нея и се засмя, когато всичките й мускули се напрегнаха като въжета. После притисна длани точно в основата на врата й. — Какво те тревожи, скъпа?

— Разни неща.

— Кажи едно.

„Ти“ беше първата дума на езика й, но я преглътна.

— Наближава време за онези тримесечни данъци, а продажбите намаляха.

— Колко намаляха?

— Не можахме да стигнем нивото от първите две седмици. Кейт казва, че Кенди не е нанесла чак такива вреди — било съвсем естествено регулиране при нов магазин. Но се страхувам, че направих грешка, като похарчих пари за този прием, когато би трябвало да ги използвам за ежедневни разходи. Господи, имаш разкошни ръце.

— Така казват всички.

— Огърлицата, която предоставям за наддаването, беше оценена на осем хиляди и петстотин. Доста голямо перо от капитала ни.

— Но също и чудесен отбив от данъците.

— Така твърди и Кейт. — Гласът й стана по-плътен, докато с кръгообразни движения отстраняваше напрежението от раменете й. — Уморих се да се страхувам, Джош.

— Знам.

— Преди никога и от нищо не се страхувах. Сега всичко ме плаши.

— Включително и аз.

— Хм. — Унасяше се, твърде уморена, за да отрича. — Не искам пак да объркам нещата.

— Няма да ти позволя. — Наведе се и докосна с устни рамото й. — Заспивай, Марго. Всичко се движи в правилна посока.

— Не си отивай — успя да изрече, преди да потъне в сън.

— Кога ли съм го правил?