Нора Робъртс
Дързост и мечти (14)

Тринадесета глава

Струваше й се, че видя звезди. Разбира се, това вероятно е било само въображението й, някакви скрити романтични проблясъци, за чието съществуване не бе подозирала.

Но по-вероятно да е било чисто физическа реакция, следствие от почти безсъзнателното й състояние. Това, което направиха двамата, с морна наслада се убеждаваше Марго, можеше да се определи като почти смъртоносно проникване.

Лежаха прострени върху леглото, две жертви на войната, безсилни, запотени и изранени. Каква любопитна изненада, продължи размислите си Марго, прокарвайки ръка по влажното си тяло, че Джош се оказа най-достойният сред опонентите.

Събра достатъчно сили, за да се раздвижи, извърна глава и му се усмихна нежно. Беше се отпуснал по корем със заровено в чаршафите лице. Не беше помръднал, след като нададе стон и се претърколи от нея.

Вероятно е заспал и всеки момент ще захърка, реши тя. Мъжете винаги са толкова лесно предсказуеми. Но пък се чувстваше твърде отпусната и утолена, за да се подразни. В края на краищата не беше от онези жени, които мъжете нежно приласкават, особено след секс. Да изцежда от тях и последните признаци на живот, бе само един от малките й таланти.

Отново се усмихна и се протегна. И все пак я изненада. Никога не бе имала мъж, който да я доведе до такова състояние. Чувстваше се като котка, току-що облизала купичка сметана, но имаше няколко момента — дори може би повече от няколко — когато почти изпита ужас от онова, което би могъл да изтръгне от нея.

Добрият стар Джош, помисли си нежно. После погледът й се плъзна по издълженото му голо тяло и пулсът й се ускори до забързан галоп. Страхотният, сексапилен и възхитителен Джош. Време е да се отдръпне, каза си Марго, преди да се е почувствала наранена заради нещо, което той не би могъл да й предложи.

Седна и го плесна приятелски по хълбока, а след това изпищя през смях, защото ръката му се стрелна и я повали обратно.

— Ти ме довърши, приятел — притисна устни към рамото му тя. — Трябва да вървя.

— Хмм. — За нейна изненада, той я придърпа по-близо и се размърда, така че да може да се сгуши в него. — Отново усещам пръстите на краката си. Знае ли някой какво ще последва?

— Имаме късмет, че изобщо оживяхме. — Джош нежно подуши косата й и това я развълнува по нов и очарователен начин. След кратко колебание тя притисна ръка към гърдите му. — Сърцето ти още тупти.

— Слава богу! Боях се, че е спряло. — Лениво прокара ръка нагоре по крака й, после обратно. — Марго?

Очите й почти се затваряха. Толкова беше приятно да те прегръщат, да ти шепнат.

— Ммм?

— Определено се гърчеше.

Изгледа го кръвнишки с едно око и видя, че се усмихна доволно насреща й.

— Не исках да те засегна. Изглеждаше толкова важно за теб.

— Хм. Не че съм ги броил… — Нави кичур от разпилените й коси около пръста си. — Но пет пъти стигна до оргазъм.

— Само пет? — потупа го по бузата тя. — Не се обвинявай, имах тежък ден.

Джош се прехвърли отгоре й и видя как в очите й трепна изненада.

— О, мога да се справя и по-добре.

— Мислиш ли? — Изви устни и сключи ръце около врата му. — Хайде, опитай!

— Познаваш ни нас Темпълтън. — Лекичко захапа извитата й долна устна. — Не можем да устоим на предизвикателството.

 

 

Когато се събуди, стаята бе тъмна и тя бе сама. Изненада се, че е станал от леглото. Бяха се държали през цялата нощ. Когато видя червените цифри на електронния часовник, установи, че е спала едва няколко минути.

Каквито и хвалебствия да тръбеше пресата за подвизите й, в действителност никога преди това не беше правила любов цяла нощ. Не вярваше, че това е физически възможно. Когато се раздвижи, за да седне и всеки мускул по тялото й изстена от болка, установи, че със сигурност е възможно, но не е разумно.

Тъй като в буквалния смисъл й се наложи да изпълзи от леглото, беше благодарна, че е сама. Джош непременно щеше да подхвърли някоя хаплива забележка — и след това да й се нахвърли отново. Колкото и да е унизително, беше готова да развее бялото знаме. Още един оргазъм би могъл да я убие.

А тя вече е бизнес дама. Време е да се откаже от забавленията и закачките и да се подготви за предстоящия ден. Чу собствените си стонове, докато залиташе неуверено през стаята. Едно натискане на бутона накара пердетата да се разтворят, за да разкрият ослепителен изглед към крайбрежието. Вътре нахлу млечната утринна светлина и я спаси от болезнен сблъсък със засаден в медна саксия с режещи ръбове фикус.

Бяха две, забеляза тя с леко замъглен поглед. Имаше две дръвчета с деликатни листа край широкия прозорец, които привнасяха домашен уют към блясъка на креслата, тапицирани с брокат в цвят на слонова кост. Полираните дъбови масички отразяваха оставените от него различни дребни предмети — копчета за риза, монети, ключове.

Забеляза, че на бюрото е захвърлен гребен, а до него има шишенце с мъжки одеколон и дебело черно тефтерче. Помисли си, че вътре вероятно има записани имената и номерата на жени от всички часови пояси на земното кълбо.

Зърна собственото си отражение в едно огледало — гола и с все още пламнала кожа след удовлетворителния секс. Е, каза си наум, нали сега тя е тук? А те не са.

Измъчените й очи се ококориха от изумление, когато забеляза отражението на леглото зад себе си. Как е могла да бъде така залисана по Джош, че да не забележи леглото? Цяла нощ бяха правили любов върху матрак с размери на езеро, с лъскави месингови ленти от двете страни, изящно извити, за да обхванат нефритенозелените чаршафи.

Но пък елегантната простота на стаята в нефритено и бяло, както и лъскавите акценти от бронз и мед, напълно подхождаха на „Темпълтън“. И на мъжа, и на хотела.

Намери в гардероба един от меките бели плюшени халати, които хотелът предоставяше, и се загърна в него. Мисълта за продължителен горещ душ почти я накара да изхлипа, но любопитството я привлече най-напред до вратата и тя лекичко я открехна.

Джош не носеше друго, освен свободните гащета, които не си бе дал труд да пристегне. Беше вдигнал щорите, така че бледата светлина проникваше в стаята, а той самият, притиснал към ухото си безжичен телефон, неспокойно крачеше насам-натам.

Говореше на френски.

Господи, страхотен е, помисли си Марго. И не само заради чудесната коса със златисти отблясъци, заради дългото стегнато тяло и елегантните, изненадващо надарени ръце. Беше от начина, по който се движеше, от тембъра на гласа му, от онова сияние на сила около него, до което винаги е била твърде близо, за да го забележи.

Френският й най-меко казано бе доста непълен, така че разбираше съвсем малко от това, което казваше Джош. Но това нямаше значение. Ставаше дума за начина, по който го казваше, за сърдечните топли звуци, за жестовете на ръката, които несъзнателно използваше, за да подчертае допълнително думите си.

Видя как сивите очи се присвиват — от раздразнение или нетърпение — преди да изстреля следващия порой, който можеше да е заповед или ругатня. После се разсмя.

Изведнъж си даде сметка, че стои, затаила дъх, и че е притиснала ръка към сърцето си, като някоя романтична тийнейджърка, прехласната по капитана на футболния отбор.

Та това е само Джош, напомни си сама и преднамерено си пое дъх, като решително отпусна ръката край тялото си. Чисто егоистични подбуди я накараха да се облегне провокативно на вратата, за да го изчака да свърши.

— Simon. Oui, oui, така е добре. А, ще се чуем отново след три часа. — Млъкна, за да я изслуша, и същевременно се приближи към прозореца. — Защото са глупаци — изсмя се тихичко. — Не, не, няма защо. Дочуване, Симон.

Изключи телефона и се насочи към бюрото, преди да я забележи. Разпуснати руси коси, вълшебни сини очи и едва пристегнат с колана бял халат. Желанието му отново започваше да се събужда.

— Оставих в Париж една недовършена работа.

— Симон, значи. — Без да го изпуска от очи, Марго прокара ръка по пухкавия ревер на халата. — Я ми кажи, и тя ли е толкова… интересна като името си?

— О, дори повече. — Приближи се и плъзна ръце под халата. — И е направо луда по мен.

— Свиня — промърмори върху устните му Марго.

— И прави, каквото й кажа — допълни той и я поведе обратно към леглото.

— Какъв късметлия си, а? — изплъзна се тя и го сръчка с лакът в слабините. Джош изохка, а тя се измъкна от ръцете му и приглади косата си. — Имам нужда от душ.

— Точно затова няма да ти кажа, че е на петдесет и осем години, има четири внучета и е заместник-директор по маркетинга в „Темпълтън Париж“.

Марго го изгледа през рамо.

— Не съм те питала. Защо не поръчаш нещо за закуска? Искам да съм в магазина към осем и половина.

Подчини се и поръча закуската след един час. Това ще му осигури достатъчно време, реши той и се присъедини към нея под душа. Марго го изгледа навъсено, когато окупира по-голямата част от струята.

— Съвсем хладка е — възропта Джош.

— Така е по-добре за кожата. Освен това обичам да съм сама под душа.

— „Темпълтън“ е екологична фирма. — Завъртя крана за топлата вода, макар че тя го плесна през ръката. По гланцираните черни стени започна да се издига приятна пара. — Като вицепрезидент, мое служебно задължение е да опазвам природните ни ресурси. — Протегна се и разтърка пяната в косата й, която тя тъкмо бе започнала да мие.

Кабинката е достатъчно широка за четирима, напомни си Марго. Няма причина да се чувства притеснена.

— Дойде само защото си мислиш, че може пак да ти излезе късметът.

— Боже, тази жена направо чете мислите ми! Това е убийствено. Колко време ти е нужно, за да изсушиш всичката тази коса? Сякаш е дълга километри.

— Не е толкова от дължината, а заради гъстотата — разсеяно отвърна тя. Глупаво е, знаеше го. Ръцете му вече бяха обходили, опипали и милвали всеки милиметър от тялото й. Но този… хигиенизиращ ритуал я караше да изпитва смущаващо неудобство.

Беше казала самата истина. Не се къпеше с любовниците си. Само спеше с тях, и то когато сама вземеше такова решение. Не ставаше дума само за самоконтрол, макар че и това до голяма степен бе от значение. Беше въпрос на поддържане на определен имидж и илюзия.

А сега с Джош, не само че бе прекарала цялата нощ, без да има такова намерение, но и се къпеха заедно под душа. Време е, реши Марго, да си изяснят някои неща.

Вдигна лице под струята и остави водата да измие пяната. Когато й подаде сапуна и се извърна с гръб към нея, тя го изгледа недоумяващо.

— Твой ред е — поясни той.

Присви очи, после погледът й проблесна лукаво. Джош приглушено изстена, докато яростно размазваше пяната по гърба му.

— О, извинявай. Тези драскотини сигурно малко щипят.

Подпрял ръце на плочките, Джош се извърна да я погледне.

— Няма нищо. Ще си го върна.

Без сама да осъзнава, движенията й станаха по-нежни. Какъв красив гръб. Мускулест, широк в раменете, стесняващ се към кръста, с толкова гладка и изящна кожа по цялото протежение. Импулсивно лекичко притисна устни върху мястото между лопатките, преди да излезе от кабинката.

— Знаеш ли, Джош, само се шегувах за Симон. — Наведе се надолу и замота една хавлиена кърпа като тюрбан около косата си, после посегна за друга. — И двамата имаме други връзки и сме свободни да ги продължим. На този етап от живота си няма да се обвързваме един друг с някакви задължения. — След като пристегна кърпата между гърдите си, тя си взе от безплатния крем за тяло, предлаган от „Темпълтън“ в специални спираловидни шишенца. Подпря се с крак върху тапицираната табуретка и размаза ароматния балсам по крака си. — Никой от нас не желае усложнения, а ще ми бъде неприятно да разрушим една ясна връзка, заради обещания, които никога няма да изпълним. — Постави крем и на другия си крак, като лекичко изохка. — Ние имаме едно предимство, което повечето хора нямат. Познаваме се толкова добре, че не е нужно да играем разните там игрички или да се преструваме. — Стрелна с очи кабинката, леко разтревожена от липсата на отговор от негова страна.

Можеше да овладее гнева, който го бе стегнал за гърлото. Това бе въпрос на самообладание. Но болката, малките пронизващи остриета, които безгрижните й думи забиваха в него, бяха съвсем друго нещо. Заради тях можеше спокойно да я убие.

Спря с едно завъртане на китката водата и излезе през двойно остъклената врата, която отделяше душа от останалата част на банята.

— Да, наистина се знаем, графиньо — рязко издърпа една кърпа от затопления шкаф. Стоеше точно в средата пред дългия два метра и половина плот и изглеждаше съвършена на фона на контрастния и изискан черно-бял декор, с леко овлажнена от емулсията кожа. — Познаваме се много добре. Защо ще искат двама зрели възрастни хора като нас да смесват любовта със секса, който тази нощ правихме?

Марго потърка раменете си. Въпреки обилната пара, помещението изведнъж й се стори ледено.

— Нямах предвид точно това. Ядосан си.

— Виждаш ли, добре ме познаваш. Окей, никакви ограничения, никакви игрички, никакви преструвки. — Приближи се, облегна ръце на плота и я приклещи между тях. — Но си имам едно твърдо и основно правило. Никога не деля. Докато аз те чукам, друг няма да го прави.

Тя обви ръце около себе си.

— Добре, напълно ясно е. И твърде грубо.

— Ти го каза. Защо трябва да говорим завоалирано?

— Само защото си ядосан, че първа го казах, не е нужно да…

— Ето, че пак започваш да ми четеш мислите.

Пое си дъх, за да успокои дишането си.

— Не е нужно който и да е от двама ни да се сърди. Първо, не обичам да се карам, преди да съм изпила поне една чаша кафе. И второ, не съм смятала да си тръгна оттук и да се хвърля право в леглото на някой друг. Противно на всеобщото мнение, не жонглирам с мъжете като със запалени факли. Исках само да кажа, че когато единият от нас е готов да си тръгне, няма да има разни грозни сцени.

— Може пък да харесвам грозните сцени.

— Започвам да се убеждавам в това. Приключихме ли с тази?

— Не съвсем. — Улови я за брадичката. — Знаеш ли, графиньо, сега за първи път, откакто навремето пипна в ръцете си сенки, те виждам без грим. — Със свободната си ръка освободи косата от кърпата и я пусна да се разпилее, влажна и непокорна, по раменете и гърдите й. — Без блясък и лустро.

— Престани! — Опита се да освободи брадичката си, бясна, защото й беше напомнил, че е без обичайната си броня.

— Дяволски красива си. — Но в погледа му се четеше по-скоро мрачна решителност, отколкото възхищение. — Преди няколко столетия щяха да те изгорят на кладата. Никога нямаше да повярват, че си получила това лице и тяло, без да си прелъстила сатаната.

— Стига! — Това нейният глас ли беше? Толкова слаб, готов да се разтопи в думи, които нямаше намерение да изрича. Несигурните й ръце само за миг се забавиха да попречат и на втората хавлиена кърпа да се изхлузи на пода. — Ако мислиш, че ще ти позволя да…

— Ще ми позволиш и още как. — Плъзна ръката си между бедрата й и я напипа — гореща, влажна и готова. — Каза без преструвки, Марго. Така че, ако точно сега ми кажеш, че не ме искаш… — Сграбчи я през хълбоците и я притисна, като едновременно с това бавно проникна навътре. — Ако ми кажеш, ще ти повярвам.

Усети как я повлича лавината на желанието. Разбра по тържествуващия израз в очите му, че и той го е почувствал.

— Върви по дяволите, Джош.

— Е, ще станем двама.

 

 

Пропусна закуската. Просто се чувстваше твърде изтощена и неуверена, за да седне да се храни изискано срещу него, след като преди това се бяха нахвърлили дивашки един на друг след горещата баня. Все пак се върна в магазина, преоблече се в друг костюм и свари и кафе, и чай.

Лично тя се зае с кафето и успя да изпие половин чаша, докато стана време да отвори магазина. И така, разчитайки на самообладанието си и на кофеина, посрещна първия си самостоятелен ден като търговка.

Към средата на деня, въпреки няколкото внушителни продажби, и духът, и силите й започнаха да чезнат. Безсънната нощ несъмнено обясняваше умората и Марго съвсем точно можеше да посочи виновника за лошото си настроение. Пресметливото сърце на Джош Темпълтън.

Ненавиждаше начина, по който бе свил рамене и й бе казал едно разсеяно „довиждане“ тази сутрин. Седеше си пред закуската, сякаш между тях нищо не се бе случило. Нямаше значение, че поведението му съответстваше точно на онова, което тя бе изтъкнала. Това не й пречеше да се измъчва от неприятната увереност, че играе някаква игра, за която тя не е известена. И непрекъснато променяше правилата в своя изгода.

Имаше някакъв студен блясък в очите му, когато я стрелна над чашата с кафе, помисли си тя. И беше сигурна, че преди да затвори вратата, зърна на устните му хитра усмивчица. Добре де, беше я захлопнала — но не в това е въпросът.

Какво точно крои? Познаваше го достатъчно добре, за да е сигурна… По дяволите, започваше да се съмнява дали изобщо го познава.

— Бих искала да видя тази перлена огърлица, мис.

— Да, разбира се. — Почувства се енергична и уверена, докато издърпваше ключовете, отваряше витринката и полагаше блестящите перли върху черното кадифе. — Прелестни са, нали? Много красиво подбрани.

Подарък, припомни си, от един корабен магнат, достатъчно стар, за да й бъде дядо. Никога не беше спала с него, макар че пресата разтръби с фанфарен звън връзката им. Той просто искаше да си поговори с някоя млада и привлекателна жена, с някой, който да го слуша, докато говори за починалата си от рак съпруга.

През двете години на познанството им той остана като една рядкост в живота й. Приятел. Перлите бяха само подарък от един приятел, който линееше заради разбитото си сърце и който скоро почина от него.

— Закопчалката осемнайсет карата ли е?

Изведнъж на Марго й се прииска да ги издърпа обратно и да изкрещи на жената, че не може да ги вземе. Бяха нейни, спомен за едно от малкото безкористни и добри неща, които някога е правила в живота си.

— Да. — Изрече го с толкова напрегната усмивка, че почти почувства болка. — Искате ли да ги пробвате?

Искаше и дълго мърмори, цъка, взира се и ги опипва. Накрая ги върна обратно с поклащане на главата. Марго отново заключи перлите във витринката, сякаш бяха някаква гузна тайна.

Влизаха туристи, оглеждаха съкровищата, безгрижно почукваха керамика в стъкло, порцелан в дърво. Загуби трима потенциални клиенти, когато любезно ги информира да не пипат стоката, ако не възнамеряват да купуват.

И така, магазинът се изпразни за известно време, което й позволи да изтича до горе и да подкрепи организма си с малко аспирин. На връщане зърна отражението си в огледалото.

Лицето й изглеждаше напрегнато и сърдито, погледът й бе убийствен. Усети как стомахът й се напряга от сдържан гняв.

— Всички клиенти ли искаш да прогониш, Марго?

Затвори очи, пое дълбоко въздух и си представи гладък бял екран. Това беше похват, който често използваше при позирането, когато снимките се проточваха, а наоколо се суетяха фризьори и гримьори, фотографите изчакваха, режисьорите крещяха.

Трябва само да се откъсне за минутка. Да, ще успее да запълни белия екран, с каквото пожелае изражение.

Вече по-спокойна, отвори очи и видя как лицето й се отпуска. Дори главата й да продължава да пулсира, никой, освен нея няма да го разбере. Слезе долу, готова да посрещне следващия клиент.

Стана й приятно, когато се появи Джуди Принтис и доведе някаква своя приятелка. Наля им чай, после се извини за момент, че трябва да придружи друга клиентка в пробната. В два часа отвори първата бутилка шампанско за почерпка и се зачуди защо се бави Лора.

В два и половина вече беше капнала. Бореше се с опаковането на един подарък и й се струваше, че никога няма да се справи. И тогава влетя Кенди.

— О, какво възхитително малко магазинче — плесна с хубавичките си ръце тя и запружинира към щанда, където Марго се потеше над устройството с тиксо. — Толкова съжалявам, че не успях да дойда за откриването, Марго. Просто не можах да го вместя в програмата си. Но специално си записах да намина днес. — Особено след като магазина и неговите собственички бяха основна тема на разговорите из заведенията. — Аз само ще поразгледам, не се притеснявай. Не е ли забавно — обърна се тя към жената, която очакваше да й опаковат покупката. — Също като голяма гаражна разпродажба. О, каква красива малка купичка. — Приближи се с танцуваща походка и прокара пръст по фигуралното стъкло с надежда да напипа пукнатини. — Цената е малко височка за втора употреба. — Извърна се и отправи иронична усмивка към Марго, без да изпуска купичката от ръката си. — Предполагам, че си я понадула, за да оставиш възможност на клиентите си да се пазарят.

„Стой спокойно“, каза си Марго. Кенди просто се опитва да я нервира, както правеше още в гимназията.

— Определили сме цените, по които стоката ни се продава.

— Е — нехайно сви рамене Кенди и остави купичката. — Аз май не съм много наясно с цените. Просто знам какво харесвам. — Съгледа чифт инкрустирани с емайл свещници. — Тези са… необичайни, нали?

— Имате прекрасни неща — намеси се другата клиентка, докато Марго пускаше опакования подарък в една от чантичките.

— Благодаря. — Помъчи се да измъкне от умореното си съзнание името от кредитната й карта. — Много ви благодаря, госпожо Пендълтън. Заповядайте отново.

— Непременно — пое чантичката тя. — Нали няма да се разсърдите, ако ви кажа, че днес дойдох само защото много често съм виждала снимката ви? Прекарах доста време в Европа. Лицето на La Margo е навсякъде.

— Беше навсякъде. Не, не се сърдя.

— Минах на продуктите за поддържане на кожата на „Бела Дона“ най-вече заради вашата реклама.

Марго за миг се намръщи, преди да успее да се овладее.

— Надявам се, че сте доволна от продуктите им.

— Превъзходна серия. Както казах, дойдох, защото исках да ви видя лично. А ще се върна отново, защото имате красиви неща, подредени с много фантазия. — Метна чантичката през ръка и отстъпи от щанда. — Смятам, че сте много смела и предприемчива жена. — Госпожа Пендълтън стрелна с очи Кенди, която в момента се взираше в някакво преспапие. — И достойна за уважение. — Отново се облегна на щанда с неспокоен поглед. — Внимавайте да не пъхне нещо в тази нейна чанта от „Шанел“. Прилича ми на измамничка.

Марго тихичко се разсмя, изпрати любимата си вече клиентка, след което се отправи към Кенди.

— Шампанско?

— О, каква умна идея. Предполагам, че предлагането на безплатни напитки привлича определен тип клиентела. Една съвсем мъничка чашка. Как се справяш, скъпа?

— Доста добре.

— Тъкмо се любувах на бижутата ти. — Направо ги изпиваше с поглед. — Сигурно сърцето ти се къса, че се налага да ги продаваш.

— Сърцето ми е студено желязо, Кенди, не помниш ли?

— Когато става дума за мъже — подхвърли тя нехайно и се извърна към витринката с бижута. — Но за диаманти? Не мисля. Какво ли е трябвало да направиш за тези обеци?

— Неща, които е по-добре да не се споменават в прилична компания. Искаш ли да ги видиш? Като се има предвид финансовото споразумение при последния ти развод, ще ти бъдат по джоба. Освен ако, разбира се, зарязването на съпруга вече не носи някогашните облаги за жената.

— Не се заяждай, Марго. Ти си тази, която трябва да продава стоката си. Но не, не се интересувам от бижута втора ръка. Всъщност ми е доста трудно изобщо да намеря нещо, което би могло да ми свърши работа. Вкусът ти е по… да речем еманципиран, от моя.

— Няма достатъчно златни листенца ли? Непременно ще имам предвид предпочитанията ти, когато зареждаме с нова стока.

— Наистина ли възнамеряваш да продължиш да поддържаш това място? — Отпи от шампанското и се изкиска. — Колко мило от твоя страна, Марго. Всички знаят, че никога и нищо не завършваш докрай. Няколко от нас доста се позабавлявахме на обяд в клуба, обзалагайки се колко време ще трае цялата история.

Клиентът невинаги е прав, помисли си Марго.

— Кенди, помниш ли онази случка, когато всичките ти дрехи изчезнаха от съблекалнята в училище, а ти беше натъпкана в едно от шкафчетата и остана заключена вътре, докато господин Хенсен от поддръжката не сряза катинара и не те измъкна без нито една дрешка и в пълна истерия? Нямам предвид господин Хенсен.

Очите на Кенди се свиха в смъртоносни цепнатини.

— Ти! Знаех си, че си ти, но не можах да го докажа.

— В действителност беше Кейт, защото жребият се падна на нея. Но идеята беше моя. С изключение на това да се обадим на господин Хенсен. Това бе хрумване на Лора. А сега, би ли искала да напуснеш кротко, или ще трябва да те поваля, да разкъсам тази блузка от Лора Ашли — която между другото никак не ти отива — и да те изпроводя без нито една дрешка и в пълна истерия?

— И като си помисля, че наистина ти съчувствах.

— Не, не си — поправи я Марго и измъкна чашата от ръката й, преди да може да я запрати нанякъде.

— Ти си само една второкласна курва, която през целия си живот проси подаяния и се представя за нещо, което никога не може да бъде — злобно изсъска в отговор Кенди.

— Чудесно, повечето хора ме смятат за първокласна курва. А сега се разкарай оттук, преди да съм престанала да се представям за това, което не съм, и да съм разбила носа, който родителите ти купиха, когато беше на дванайсет.

Кенди изпищя и изви нокти като хищна птица. Беше способна да се нахвърли върху нея, но звукът от отваряне на вратата я спря от публична изява.

Леко повдигнала едната си вежда, Лора прецени ситуацията.

— Здравей, Кенди, изглеждаш в добро здраве. Съжалявам, че закъснях, Марго, но ти нося подарък.

Кенди се извъртя с намерение да демонстрира пред Лора бурния си гняв, за който можеха да свидетелстват и двамата й бивши съпрузи. Но Лора не беше сама. Кенди преглътна злъчната си забележка и се разтопи в любезна усмивка.

— Господин и госпожо Темпълтън — колко е хубаво да ви видя отново.

— А, Кендис Личфийлд, нали? — каза Сюзън Темпълтън, като много добре знаеше коя е. — Марго! — Демонстративно пренебрегна протегнатата ръка на Кенди и се хвърли в разтворените обятия на Марго. Разцелува я сърдечно по двете бузи и й намигна. — Нямахме време дори да разопаковаме багажа си. Просто не можехме да изчакаме да те видим.

— Липсвахте ми! — Притисна се силно и потъна в познатия мирис на „Шанел“. — О, липсвахте ми! Изглеждате чудесно, прекрасно.

— А на мен никакво внимание — оплака се Томас Темпълтън и бързо стисна рамото на дъщеря си. Кимна разсеяно към Кенди и се усмихна сърдечно, когато Марго се затича през стаята. После се хвърли в ръцете му. — Така вече е по-добре.

— Толкова се радвам да ви видя. Толкова се радвам, че сте тук. О, съжалявам! — И тя зарови лице на рамото му и се разплака като дете.