Нора Робъртс
Дързост и мечти (10)

Девета глава

Марго застана пред магазина на оживената „Кенъри Роуд“. Широката витрина искреше на слънцето и беше защитена срещу атмосферните влияния с очарователна малка покрита веранда. Вратата беше от релефно стъкло и гравиран букет от лилии. Старомодният месингов обков меко проблясваше. Островърхият покрив беше покрит с редички червени керемиди, избелели до розово от годините.

Чуваше се тиха мелодия на въртележка, острият писък на чайките и неспирната глъчка на туристите. Долитащия откъм океана бриз разнасяше миризмата от кухните на павилионите и откритите ресторанти по Кея на рибарите. Наоколо подрънкваха двуместни велосипеди.

Уличното движение беше едно безкрайно задръстване от коли, отчаяно търсещи място за паркиране, което изглеждаше почти невероятно в този пренаселен пристан за туристи.

Навсякъде кипеше оживление — хора, шумове и движение. Малките магазинчета покрай улицата, ресторантите и увеселителните заведения ги привличаха ден след ден, месец след месец.

Всички останали сгради, помисли си Марго, тесните магазинчета, празните складови помещения, които беше посетила досега, са били само стъпала, водещи към това място.

— Идеално е — изрече тя.

— Още дори не си влязла вътре — възрази Кейт.

— Знам, че е идеално. Това е моето място.

Кейт размени бърз поглед с Лора. Имаше доста добра представа какви са наемите в този район. Ако ще мечтаеш, поне мечтай смело. Но пък Марго винаги точно това бе правила.

— Агентът сигурно вече е вътре. — Пристигането със закъснение влизаше в стратегията на Марго. Не искаше да изглежда прекалено нетърпелива. — Просто ме оставете аз да говоря.

— Да я оставим тя да говори — промърмори Кейт и направи гримаса към Лора. — След това ще обядваме, нали така? — Долавяше уханието на пържена риба и пикантни сосове, долитащи откъм кея. Тъпи и постоянни пробождания от глад атакуваха стомаха й. — Този е последният предобед.

— Този е единственият. — С изпънати за битка рамене, Марго изкачи стъпалата до вратата. Едва се възпря да не откъсне табелката, с която помещението се предлагаше под наем. По гърба й вече преминаваха леки тръпки на собственическо чувство. Изобщо не се замисли за тях или за факта, че вероятно и преди безброй пъти е минавала покрай тази сграда.

Почувства го сега и това бе достатъчно.

Главното помещение беше широко и празно. Върху дървения под имаше следи, там, където преди това са стояли щандовете и витрините. Боята по стените беше променила цвета си от бяло до нещо, наподобяващо старо тесто, и те бяха осеяни с малки дупчици на местата, където предишният наемател бе окачвал стоката си.

Но тя видя единствено прекрасен сводест проход, който отвеждаше към съседното помещение, очарованието на клиновидните метални стъпала на спираловидната стълба, отвеждаща към второто ниво, вълшебния, дъгообразен балкон. Разпозна симптомите у себе си — ускоряване на пулса и изостряне на погледа. Често бе изпитвала същото, когато влизаше при „Картие“ и виждаше нещо, което изглеждаше така, сякаш очакваше именно нея.

Усетила вълнението й, Лора постави ръка на рамото й.

— Марго!

— Не го ли виждаш? Не можеш ли просто да го видиш?

— Виждам, че се нуждае от къртовски труд — сбърчи нос Кейт. Въздухът миришеше на… тамян? Марихуана? Стари свещи? — И дезинфекция.

Без да й обръща внимание, Марго се приближи до някаква олющена врата и я отвори. Вътре имаше малка баня със стара мивка с педал и очукани плочки. Остана възхитена.

— Здравейте! — Гласът отекна откъм втория етаж, последван от бързото почукване на остри токчета по дърво. Лора се смръщи.

— О, господи, не и Луиза! Марго, ти каза, че имаш уговорка с някой си господин Нюмън.

— Ами да, така беше.

Гласът отново се обади и ако имаше нещо, зад което да се скрие, Лора непременно щеше да го стори.

— Мис Съливан, вие ли сте? — Жената се появи в горния край на стълбата. Беше цялата в розово — от свободното разкроено сако до потропващите токчета. Косата й имаше умело подбран пепеляворус цвят, който фризьорите често предпочитаха за прикриване на белите коси и беше безмилостно тупирана във формата на шлем, обграждащ розовите бузки. На китките на ръцете й потракваха златни гривни, а на лявата й гръд пламтеше огромна брошка с форма на слънце.

В средата на петдесетте, прецени с опитно око Марго, но отчаяно се бори да остане на четирийсет. Много сполучливо изпъване на лицето, продължи мислено и се усмихна любезно, докато жената се спускаше по извитата стълба, потрепвайки на всяко стъпало. Редовни занимания по аеробика, за да се поддържа формата, твърде възможно да са допълнително подпомогнати от липосукция.

— … само трябва да опресня паметта си — продължи да чурулика като птичка Луиза. — Не съм идвала насам от няколко седмици. Миличкият ми Джони трябваше да ви го покаже, но тази сутрин претърпя мъничка злополука с колата си. — Когато съвсем леко задъхана стигна долния край на стълбата, тя подаде ръка. — Толкова ми е приятно да се запознаем. Аз съм Луиза Меткалф.

— Марго Съливан.

— Да, наистина сте вие. — Очите й с цветни лещи и внимателно поставени бронзови сенки светнаха любопитно. — Веднага ви познах. Нямах представа, че клиентът ми за един часа била самата Марго Съливан. А вие наистина сте толкова прекрасна, колкото на всичките ви снимки. А пък те толкова често са нагласени, нали така? После срещате някой, когото сте виждали стотици пъти и се чувствате така разочарован. Имали сте толкова интересен живот, нали?

— И още не е приключил — вметна Марго и накара Луиза да се засмее сподавено.

— О, не, наистина. Какво щастие, че сте толкова млада и красива. Сигурна съм, че лесно можете да преодолеете всяка временна неприятност. Бяхте в Гърция, нали така?

— Здравей, Луиза.

Тя се обърна и сложи ръка на сърцето си.

— Я, Лора, скъпа! Не те видях. Каква приятна изненада.

Познавайки обичайната практика, Лора я пресрещна и двете си размениха въздушни целувки.

— Изглеждаш чудесно.

— О, работната ми форма — приглади сакото си Луиза, а под него гърдите й щастливо се надигаха, предвкусвайки клюката. — Толкова ми е приятно по два-три пъти в седмицата да се позанимавам с малкото си хоби. С недвижимите имоти човек попада на такива интересни места и се среща с толкова много хора. След като Бенедикт е все зает, а децата вече израснаха, трябва да запълвам с нещо времето си. — Искрящите й очи застанаха нащрек. — Не знам ти как успяваш, скъпа, с онези две прекрасни дечица, с благотворителната ти дейност и обществения живот. Тъкмо казвах на Барбара — нали помниш дъщеря ми, Барбара — колко много ти се възхищавам. Как се справяш с всичките комитети и функции, с възпитанието на децата. Особено сега, когато преживяваш този процес. Разводът. — Последното беше прошепнато, сякаш е някаква неприлична дума. — Такава мъка за всеки, който го е преживял, нали? Ти как го понасяш, скъпа?

— Добре. — Повече като отчаян опит да я спре, отколкото заради възпитанието, Лора придърпа Кейт напред.

— Това е Кейт Пауел.

— Приятно ми е да се запознаем.

Кейт не си направи труда да й припомни, че вече са се срещали поне пет-шест пъти. Жени като Луиза Меткалф никога не я запомняха.

— От сградата ли се интересуваш, Лора? — продължи тя. — Доколкото разбрах, човекът по телефона е изявил желание да я наеме, но ако искаш да направиш инвестиция, след като вече си самостоятелна, така да се каже, ще бъде идеално за теб. Когато жената остане сама, трябва да помисли за бъдещето си, не съм ли права? Собственикът е съгласен на продажба.

— Всъщност Марго се…

— О, разбира се. Моля за извинение. — Извъртя се на токчетата си към Марго, наподобяваща на оръдие на танк, което се прицелва в нов обект. — Нали разбирате, да видиш отново стар приятел. Вие двете сте приятелки от години, нали? Толкова е хубаво, че можете да сте заедно в тези тежки за нашата Лора времена. Прекрасна сграда, нали? Много добро местоположение. Няма да имате никакви проблеми с намирането на подходящ наемател. И мога да ви препоръчам много надеждна фирма.

Да го купи? Да го притежава. Марго трябваше да преглътне насъбралата се в устата й слюнка. Уплашена, че Луиза може да види собственическия блясък в очите й, тя се извърна и тръгна из помещението.

— Всъщност не съм решила дали да наемам, или да купувам — съзаклятнически намигна към Лора и Кейт тя. — Кои бяха последните наематели?

— О, ами изборът се оказа малко неуместен. И точно поради това собственикът обмисля продажба. Беше седалище на „Нова Ера“. Аз лично не мога да разбера този тип организации, а вие? Кристали, странна музика и гонгове. Оказа се, че освен това са продавали и наркотици. — Последната дума прошепна, сякаш самото й произнасяне можеше да я направи зависима. — Марихуана. О, господи, надявам се, че не ви смущавам след скорошните ви неприятности.

Марго й отправи добре отрепетиран поглед.

— Съвсем не. Вероятно ще мога да погледна и горе.

— Разбира се. Доста е просторно. Използвано е като малък апартамент и има най-възхитителната кухничка и, естествено, изгледът.

Отново пое нагоре по стъпалата, като не спираше да бърбори за удобствата на сградата, докато останалите се точеха след нея.

— Не говориш сериозно — изсъска Кейт, сграбчвайки Марго за ръката. — Не можеш да си позволиш наема в този район, да не говорим за продажната цена.

— Просто млъкни. Мисля.

Трудно беше да се мисли с неспирното бръщолевене на Луиза, затова Марго се изключи. Изключи се от всичко останало. Беше просторно, изненадващо просторно. И ако перилата, които обграждаха втория етаж, са нестабилни, какво от това? А и пентаграмата, изрисувана на пода може да се изтрие.

Може би наистина е горещо като в пещ, а кухненският бокс е голям, колкото да побере само едно от седемте джуджета. Но пък имаше старомодни прозорчета на височината на очите, които предлагаха примамлив изглед към морето.

— Дава чудесни възможности — продължаваше Луиза. — Малко козметична намеса, някакви хубави тапети или боя. Разбира се, знаете, че в този район наемите се определят на квадратен метър. — Отвори куфарчето, което беше оставила върху тесния кухненски плот, и извади отвътре папка. — Тази сграда има площ от петдесет и седем квадратни метра. — Подаде документите на Марго. — Собственикът е определил доста поносим наем, като се има предвид всичко казано дотук. Разбира се, наемателят сам се грижи за плащането на комуналните услуги.

Кейт завъртя крана и изгледа сивкавата вода, която се процеди от чучура.

— А ремонтът?

— О, сигурна съм, че може да се направи нещо в това отношение. — Луиза отхвърли проблема с енергично махване на ръката и подрънкване на гривните. — Ще искате да погледнете и наемния договор, естествено. Не искам да ви оказвам натиск, но се чувствам длъжна да ви предупредя, че утре имаме уговорка и с друг клиент, който проявява интерес. А и след като официално се оповести, че сградата се продава, ами… — Остави мисълта си недовършена и се усмихна. — Мисля, че исканата цена е двеста седемдесет и пет хиляди.

Марго видя как мечтата й се пуква като пренадут червен балон.

— Добре би било да го знаем. — Все пак успя да свие нехайно рамене, които изведнъж усети натежали. — Както вече казах, не съм сигурна дали точно такова нещо търся. Има няколко имота, между които се колебая.

Докато преглеждаше договора за наем, установи, че Кейт — да я вземат мътните! — имаше право. Дори и наемът беше далеч от възможностите й. Трябва да има някакъв начин, каза си наум.

— Ще се свържа с вас до ден или два — усмихна се отново любезно и равнодушно. — Много ви благодаря, госпожо Меткалф, че ни отделихте от времето си.

— О, няма нищо. Много ми е приятно да развеждам из имотите. Разбира се, къщите са по-приятни. Вие живеете в Европа, нали? Ужасно вълнуващо. Ако възнамерявате да си купите още едно жилище в нашия край, разполагам с най-невероятната къща с десет спални на „Севънтийн Майлс“. Абсолютно изгодна сделка. Собствениците тъкмо са в процес на един отвратителен развод и… О! — Огледа се, за да поиска извинение от Лора, но очите й продължаваха да блестят. — Сигурно е слязла долу. Не ми се иска да я разстройвам с приказки за разводи. Колко жалко за нея и Питър, нали?

— Всъщност не — язвително отвърна Марго. — Мисля, че той е една отрепка.

— О! — Цветът на лицето й се промени. — Просто поддържате старата си приятелка, нали? Наистина, едва ли някой е бил по-изненадан от мен, когато чух, че се разделят. Точно най-очарователната двойка. Той е толкова възпитан, толкова привлекателен и галантен.

— Е, нали знаете какво казват за външния вид? Той лъже. Струва ми се, че ще поогледам още малко, ако не възразявате, госпожо Меткалф. — Улови я решително за ръката и я поведе обратно към стълбите. — Ако остана за мъничко само, може би ще успея да взема решение.

— Разбира се. Останете колкото искате. Само пуснете секрета на вратата, като излизате. Ключовете са у мен. О, нека ви дам визитната си картичка. Непременно ми се обадете, ако искате да хвърлите още един поглед или ако пожелаете да видите онази великолепна къща на „Севънтийн Майлс“.

— Непременно ще се обадя. — Марго не видя нито Кейт, нито Лора на първия етаж и продължи да върви с Луиза към вратата.

— О, нали ще кажете „довиждане“ на Лора от мое име? Също и на приятелката ви. Сигурна съм, че скоро ще ви видя заедно с Лора в клуба.

— Със сигурност. Довиждане засега. Много ви благодаря. — Марго бързо тракна вратата след нея. — И върви на майната си — промърмори под носа си. — Окей, къде сте се скрили?

— Тук сме — обади се Кейт. — В банята.

— Божичко, колко невъзпитано за две зрели жени да се крият в някаква си баня. — Веднага щом се изкачи обратно по стълбата, отиде при тях. Лора седеше на ръба на старомодната вана с орлови крака, а Кейт точно насреща й, яхнала тоалетната чиния. При всяка друга ситуация, Марго би казала, че са потънали в някакъв сериозен и задълбочен разговор. — Много ви благодаря, че ме оставихте сама с тази любопитна сврака.

— Нали искаше ти да водиш разговора — припомни й Кейт.

— Всъщност няма за какво да се говори — обезсърчено се отпусна тя до Лора на ръба на ваната. — Може би ще успея някак да събера за наем, ако не ям нищо през следващите шест месеца. Което не е чак такъв проблем. Но няма да ми останат достатъчно за началните разходи. Искам да го купя — изрече с въздишка. — Това е точно което търся. Има нещо в него, което ми подсказва, че мога да съм щастлива тук.

— Може би е запазената миризма на трева.

Марго хвърли унищожителен поглед към Кейт.

— Пушила съм само веднъж, когато бях на шестнайсет. А и самата ти дръпна няколко пъти през онази паметна нощ.

— Не го гълтах — усмихна се насреща й тя. — Това е моята версия и се придържам към нея.

— Обясни ми тогава защо претендираше, че си танцувала pas de deux с Баришников.

— Нямам спомен за такова събитие, а и той ми каза да го наричам Миша.

— Голям късмет беше, че успях да изпрося само две цигари от Биф — изпухтя Марго. — Е, това е самата истина. Не мога да си позволя това място.

— Аз мога — продума Лора.

— Какво означава, че ти можеш?

— Означава, че мога да го купя, да ти го дам под наем и да станем партньори.

Марго едва не се хвърли да я прегръща, преди разумът и гордостта й да вземат връх.

— О, не. Няма да започвам следващия етап от живота си по този начин. — Бръкна в чантата си за цигара и я запали с рязко изщракване на запалката. — Няма да ме спасяваш. Никой няма да ме спасява. Не и този път.

— Кажи й какво ми каза, Кейт, когато чу предложението ми.

— Окей. Първо я попитах дали не си е загубила ума. Не че смятам, че планът ти е неосъществим, Марго, но не мисля, че ще успееш да го осъществиш.

С присвити очи Марго издуха струйка дим.

— Много ти благодаря.

— Идеята е прекрасна — примирително продължи Кейт. — Но започването на нов бизнес е рискована работа, винаги и с когото и да било. Болшинството изгърмяват още през първата година. Най-вече по икономически причини, дори и човек да има някаква подготовка и образование зад гърба си. Да не говорим, че Монтерей и Кармел вече са задръстени от магазини за сувенири и бутици. Но — продължи тя, вдигайки ръка преди Марго да успее да възрази — някои все пак успяват, дори процъфтяват. Сега за момент да оставим твоето участие и да разгледаме положението на Лора. След като така глупаво се омъжи още на осемнайсет, тя никога не е правила собствени инвестиции. Разбира се, съществува компанията „Темпълтън“, в която и тя е акционер. Но няма никакви лични, индивидуални акции, облигации или друга собственост извън дела й в „Темпълтън“. Тъй като наскоро подаде молба за развод и е платежоспособна, за нея е икономически изгодно да потърси някакви инвестиции.

— Никога нищо не съм купувала сама — прекъсна я Лора. — Никога не съм притежавала нищо, което да не съм получила чрез семейството ми или Питър. И докато оглеждах това място, си казах, защо не? Защо да не го купя? Защо сама да не поема риска? Ние да го поемем.

— Защото, ако се проваля…

— Няма. Ти трябва да доказваш някои неща, нали така Марго?

— Добре де, така е, но това не предполага да завлека и теб заедно с мен.

— Изслушайте ме. — Със сериозен и нежен поглед, Лора постави ръка на коляното на Марго. — През целия си живот съм правила, каквото ми казват, била съм кротка и послушна. Сега ще направя нещо просто ей така. — Усети как в гърлото й напира неудържим смях. — Купувам тази сграда, Марго, независимо дали искаш, или не и милиметър от нея.

Марго мъчително преглътна, осъзнавайки, че не става дума за гордостта й. Беше от вълнение.

— И така, колко ще ми искаш за наем?

 

 

Първият удар дойде в банката. Банковият чек за десет процента от исканата цена беше идея на Кейт, не само като гаранция за сключване на договора, но и като средство за договаряне на поне с двайсет и пет хиляди долара по-ниска цена.

Парите ги нямаше.

— Трябва да има някаква грешка. Би трябвало да разполагам с поне два пъти повече в наличност.

— Само за момент, ако обичате, госпожо Риджуей. — Касиерът бързо се отдалечи, докато Лора барабанеше с пръсти.

Марго усети как в стомаха й започва да се надига неприятно гадене и постави ръка на рамото й.

— Лора, това обща сметка с Питър ли е?

— Разбира се. Използваме я най-вече като разплащателна сметка за поддържане на домакинството. Изтеглила съм по-малко от половината, така че не трябва да има никакъв проблем. Ние сме в състояние на съсобственост — адвокатът ми обясни всичко.

Във фоайето се появи вицепрезидентът на банката и се здрависа с нея.

— Лора, би ли дошла за момент в кабинета ми.

— Бързам, Франк. Трябва ми само един банков чек.

— Само за момент — прегърна я през раменете той.

Марго изскърца със зъби, докато той отвеждаше Лора.

— Знаеш какво е направило копелето, нали?

— Да. Да, знам — гневно притисна пръсти към очите си Кейт. — Трябваше да помисля за това. Господи, трябваше да се досетя! Всичко стана толкова набързо.

— Но би трябвало да имат пари и на други места, не е ли така? В друга банка. Акции, облигации, пакет от ценни книжа при някой брокер.

— Би трябвало. Лора може и да е оставила Питър да се грижи за финансите, но никой от тях не е толкова глупав, че да държи всичките си яйца в една кошница. А и има застрахователни ограничения за размера на средствата в една банка. Това е само капка в морето. — Но имаше отвратително предчувствие. — Майната му! Никога не ме е допускал до счетоводните им книги. Ето я, идва — прошепна Кейт. — По дяволите, всичко е изписано на лицето й.

— Питър е изтеглил парите. — С пребледняло лице и замъглен поглед Лора тръгна към вратата. — На сутринта, след като го сварих в леглото със секретарката, той е дошъл и е изтеглил всичко, с изключение на две хиляди. — Наложи се да спре и да притисне с ръка стомаха си. — Бяхме открили малки спестовни влогове на момичетата, за да могат сами да си внасят пари. Взел е и тях. Взел е парите им.

— Искаш ли да седнем някъде — предложи тихо Марго.

— Не. Не, трябва да се обадя по телефона. Трябва да се свържа с борсовия посредник. Дори не знам името му. — Закри лицето си с ръце и се опита да успокои дишането си. — Такава глупачка съм! Такава глупачка!

— Не си глупачка — яростно извика Кейт. — Отиваме си у дома. Ще намерим телефоните и ще се обадим. Ще уредим замразяване на останалата част от авоарите ви.

Оказа се, че нямаше какво толкова да се замразява.

— Петдесет хиляди — облегна се назад Кейт, свали работните си очила и разтърка очи. — Е, много великодушно от негова страна да ти остави толкова. Доколкото мога да преценя, това е около пет процента от съвместните ви вложения. — Замислено разгъна опаковката с антиацидни хапчета. — Добрата новина е, че не е могъл да пипне дела ти в „Темпълтън“ и че няма право на никакви претенции към къщата.

— Влоговете им за колежа — жално простена Лора. — Закрил е влоговете на Али и Кейла за колежа. Как може парите да са толкова важни за него?

— Парите може би са само част от замисъла. Иска да ти даде урок. — Марго наля по още една чаша вино. Може да им се отрази добре, ако се понапият малко. — И ги е взел, защото на теб никога не би ти минала подобна мисъл. Аз бих го направила, но тогава изобщо не мислех. Може би адвокатът ти ще успее да върне част от тях.

— Обзалагам се, че всичко вече е покрито на Кайманите — с отвращение поклати глава Кейт. — Както изглежда, от известно време усилено е прехвърлял дялове, пари и капитал от общите ви сметки в своя лична. Просто е направил едно последно бързо премитане. — Успя да си прехапе езика, преди да упрекне Лора, че е подписвала всичко, което Питър й е поднасял. — Но ти разполагаш с документите, копия от прехвърлянето и тегленето, така че ще можеш да оспорваш, когато се стигне до съда.

Лора се облегна и затвори очи.

— Няма да го съдя за пари. Може да ги задържи. До последния жалък цент.

— Върви по дяволите с тези твои разсъждения — избухна Марго.

— Не, той да върви по дяволите. Разводът и без това ще е достатъчно тежък за момичетата, че и ние двамата да започнем да се съдим за всеки долар. Все още разполагам с петдесет хиляди в брой, което е доста повече от онова, с което започват някои жени. Не може да пипне къщата, защото е на името на родителите ми. — Взе чашата си, но не отпи. — Аз съм тази, която бе толкова глупава, че да подписва всичко, което ми бутнеше под носа, без изобщо да го разпитвам. Заслужавам си да бъда изиграна така.

— Имаш акциите от „Темпълтън“ — напомни й Кейт. — Можеш да продадеш част от тях.

— Няма да пипна семейните акции. Това ми е наследството.

— Лора! — за да я успокои, Кейт постави ръка върху нейната. — Не казвам, че трябва да пуснеш акциите на пазара. Джош или родителите ти могат да ги изкупят или да ти отпуснат заем, докато всичко се уреди.

— Не. — Лора затвори очи и направи усилие да се успокои. — Няма да тичам при тях. — Пое дълбоко въздух и отново отвори очи. — Нито пък някой от вас. Аз съм сгрешила, аз ще оправя грешките си. Кейт, искам да измислиш как да получим достатъчно пари за депозита за сградата.

— Няма начин да дадеш повече от половината от всичко, което ти е останало в наличност, за да купиш онова място.

Тя лекичко се усмихна към Марго.

— Да, ще го купя. О, да, ще го купя! Все още съм Темпълтън и е време да започна да действам като такава. — Преди да е променила мнението си, тя взе визитната картичка, захвърлена на масата от Марго и набра номера. — Луиза, Лора Темпълтън се обажда. Да, точно така. Искам да направя предложение за сградата, която оглеждахме днес. — След като затвори, свали от ръката си годежния пръстен и халката. Вътре в нея се бореха чувството за вина и за свобода. — Ти си специалистът, Марго. Колко смяташ, че ще мога да получа за тези?

Марго огледа петкаратовата гладка халка и пръстена с разположени в редичка искрящи диаманти. Има все пак някаква малка справедливост на този свят, каза си тя.

— Не се притеснявай повече за продажбата на каквото и да е. Струва ми се, че в крайна сметка ще си получим парите от Питър.

По-късно същата вечер Марго седеше в стаята си и драскаше цифри, чертаеше груби схеми, изготвяше списъци. Трябва да помисли за боя, тапети, а също и за водопроводната инсталация. Пространството на магазина трябва да се преустрои, така че да има пробна, а това означава да се извикат дърводелци.

Може да се премести на горния етаж, така както си е и ще спести ежедневното ходене с кола до Монтерей, за да наглежда как върви работата. Всъщност може да спести малко, ако сама го боядиса, вместо да вика специалисти.

Какво толкова тежко има да минеш с ролката една стена?

— Да, влез — извика, когато на вратата се почука и продължи да се чуди колко ли вземат на час дърводелците.

— Марго?

Вдигна разсеяно поглед и примигна срещу майка си.

— О, помислих, че е някое от момичетата.

— Наближава полунощ. Те спят.

— Загубила съм представа за времето. — Побутна листата, разпилени по леглото.

— Винаги е така. Сънуваш с отворени очи. — Хвърли бърз поглед по листите Ан, развеселена от цифрите, които дъщеря й бе събирала и вадила. Навремето бяха нужни увещания, заплахи и викове, за да накара Марго да напише най-обикновено домашно по аритметика. — Забравила си да прехвърлиш петицата — каза на глас.

— О, добре — захвърли ги настрана Марго. — Наистина имам нужда от някой от онези малки калкулатори, които Кейт вечно вади от джобовете си.

— Говорих с мис Кейт, преди да си тръгне. Каза ми, че ще се захващаш с бизнес.

— А това звучи смешно за човек, който не помни, че трябва да прехвърли петицата. — Марго се изправи от леглото и взе чашата с вино, която беше донесла със себе си. — Искаш ли да пийнеш нещо, мамо, или още си на работа?

Без да каже нищо, Ан влезе в банята и се върна с една чаша. После си наля вино.

— Мис Кейт смята, че много добре си обмислила всичко и макар шансовете ти да не са големи, може и да се получи.

— Кейт винаги е такава оптимистка.

— Тя е много разумна жена и ми е давала добри финансови съвети през изминалите години.

— Значи Кейт ти води сметките? — засмя се Марго и отново седна. — Би трябвало да се досетя.

— Ще постъпиш умно да използваш услугите й, ако ще се захващаш с този твой бизнес.

— Ще се захвана с този мой бизнес — изгледа я предизвикателно Марго, в очакване да види в очите на майка си недоверие и подигравка. — На първо място, нямам голям избор. Второ, да продавам неща, от които хората нямат нужда, е най-доброто, което мога да правя. И трето, Лора разчита на мен.

— И трите са наистина основателни причини. — По лицето на Ан не можеше да се прочете нищо друго, освен лека загадъчна усмивка. — Мис Лора плаща сметката.

— Не съм я молила — засегната отвърна Марго. — Не съм го искала. Идеята да купи сградата се роди в нейната глава и нищо не можа да я разколебае. — Понеже Ан продължаваше да мълчи, Марго намачка лист хартия, после отново го разгъна. — По дяволите, залагам всичко в тази работа. Всичко, което имам, всичко, за което съм работила. Парите не са много, но са всичко, което имам.

— Парите не са толкова важни, колкото времето и усилията.

— Точно сега са адски важни. Не разполагаме с много, за да започнем.

Ан кимна, разхождайки се наоколо, в търсене на нещо, което да поправи, като в същото време продължаваше да размишлява.

— Мис Кейт ми каза какво е направил господин Риджуей — отпи дълга и здрава глътка от виното. — Дано този надут и коравосърдечен мръсник се пържи във вечния огън. Дай Боже!

Марго вдигна чашата си със смях.

— Най-после нещо, по което да сме единодушни. Пия за това.

— Мис Лора ти вярва, а също и мис Кейт — по своя си начин.

— Но ти не — продължи Марго.

— Аз те познавам — ще направиш някое приятно, хубаво местенце, където хората без капчица ум да идват да хвърлят парите си.

— Точно това е идеята. Дори съм му измислила име — „Претенции“. — Смехът й прозвуча отривисто и развеселено. — Подхожда ми, нали?

— Права си. Правиш го тук, в Калифорния, за да си с мис Лора.

— Тя има нужда от мен.

— Да, има. — После погледна в чашата си и продължи: — Онази вечер, когато се върна, казах някои неща, за които съжалявам. Бях строга с теб и може би винаги съм била. Но и ти не беше права, като каза, че съм искала да приличаш на мис Лора или на мис Кейт. Вероятно исках да бъдеш нещо, което да мога да разбера, но ти не беше.

— И двете бяхме уморени и разстроени — размърда се на леглото Марго, без да знае много добре как да реагира на извинението на майка си. — Не очаквам да разбереш напълно идеята ми за магазина, но се надявам поне да повярваш, че ще се опитам да направя нещо истинско от нея.

— Леля ти държеше магазинче за дребна бижутерия в Корк. Така че имаш малко търговска кръв. — Ан раздвижи рамене, вече взела окончателно решение. — Предполагам, че ще трябват доста пари.

За да потвърди, Марго посочи документите.

— Просто трябва да ограбвам едни, за да платя на други. Вероятно щеше да е от полза, ако можех да продам душата си. Стига все още да имам такава.

— Ще се чувствам по-добре, ако я запазиш. — Ан бръкна в джоба на полата си и извади един плик. — По-добре използвай това.

Обзета от любопитство, Марго го пое и го отвори, но незабавно го пусна обратно на леглото, сякаш пликът имаше зъби и те се бяха забили в ръката й.

— Това е сметка в брокерска фирма.

— Точно така. Мис Кейт ми я препоръча. Много консервативни инвестиции, точно според моите предпочитания. Но се справиха доста добре.

— Тук са почти двеста хиляди долара. Няма да взема спестяванията ти. Не мога да направя такова нещо.

— Радвам се да чуя такива думи от теб, но това не са мои спестявания, а твои.

— Аз нямам никакви спестявания. Не беше ли точно това проблемът през цялото време?

— Винаги си имала широки пръсти. Изпращаше ми пари, а аз ги внасях.

Леко развеселена, Марго се вгледа в извлечението от фирмата. Нима е изпращала толкова много? Нима е имала толкова много за изпращане? А тогава й се виждаха съвсем малко.

— Изпращах парите за теб.

— Но аз нямах нужда от тях, нали? — Ан наклони глава с учудено изражение. Приятно й беше да види изписаната на лицето на дъщеря й гордост. — Имам добра работа, сигурен покрив над главата си и достатъчно пари за приятна ваканция два пъти в годината, защото мис Лора настояваше, че имам нужда. Така че парите, които ми изпращаше, ги внасях. И ето ги тук. — Ан отпи още една глътка от виното, защото не искаше да го каже точно по този начин. — Поне веднъж ме послушай, Марго. Оценявам факта, че ми изпращаше пари. Можех да се разболея или да не мога да работя, и тогава щях да имам нужда от тях. Но нищо такова не се случи. Това, че ми ги изпращаше, беше много мило от твоя страна.

— Не, не беше. — Срамуваше се еднакво и да го съзнава, и да го признае. — Правех го от гордост. Правех го, за да ти покажа, че съм преуспяла и известна. Че не си била права за мен.

Ан поклати глава с разбиране.

— Няма чак толкова голяма разлика, а пък резултатът е все същият. Това бяха твои пари и още са. Чувствах се сигурна с мисълта, че ги изпращаш, че имаш достатъчно, за да изпращаш. Ако не ги беше изпратила на мен, щеше да ги пропилееш, така че взаимно сме си направили услуга. — Протегна се да помилва косите на Марго, но после, малко засрамена от тази проява на нежност, отново отпусна ръка край тялото си. — Вземи ги сега и направи нещо с тях. — Понеже Марго не проговори, Ан изцъка с език. Остави чашата си и повдигна брадичката й с ръка. — Защо си толкова опако момиче? Не си ли изкарала тези пари с честен труд?

— Да, но…

— Поне веднъж направи каквото ти казва майка ти. Може би ще се изненадаш, като откриеш, че е била права. Започни съвместния бизнес на равни начала с мис Лора и бъди горда от работата си. А сега оправи тази бъркотия, преди да си легнеш.

— Мамо! — Марго събра документите, докато майка й изчакваше до вратата. — Защо не ми ги изпрати в Милано, когато знаеше, че събирам последните си трохи?

— Защото не беше готова за тях. Но съм сигурна, че вече си готова.