Нора Робъртс
Дързост и мечти (15)

Четиринадесета глава

— По-добре ли е?

— Аха. — Надвесена над мивката в банята на втория етаж, Марго напръска лицето си с вода. — Бях малко нервна.

— Няма нищо по-хубаво от малко плач, за да си успокои човек нервите. — Сюзън й предложи хавлиена кърпа и енергично, подкрепящо потупване по рамото. — А ти винаги си плакала добре.

— Горкичкият господин Ти. — Марго зарови лице в кърпата, не толкова, за да подсуши кожата си, колкото да се успокои. — Какво посрещане. Само две секунди и вече подсмърчам на рамото му.

— Той обича неговите момичета да подсмърчат на рамото му. Кара го да се чувства силен. Така… — Сюзън постави обсипаните си с пръстени ръце на раменете на Марго и я завъртя към себе си. — Дай да те погледна. — Нацупи хубавите си устни и присви бледосините си очи. — Малко пудра, два-три пласта спирала и си готова. Тук ли е арсеналът ти?

В отговор Марго отвори огледалната вратичка на шкафчето над мивката. Вътре старателно бяха подредени различни шишенца и тубички.

— Комплект за спешни случаи.

— Това вече е моето момиче. Още използваш „Бела Дона“ — вметна тя, когато Марго извади малката тубичка. — Аз изхвърлих моите.

— О, госпожо Ти.

— Направо ме влудяваха — енергично тръсна рамене Сюзън. Беше дребна жена с деликатна костна структура и също като дъщеря си, стройно тяло. Поддържаше форма в свой собствен стил. Караше ски като дявол, играеше страхотен тенис и преплуваше дължините на басейна, сякаш се състезаваше на олимпийски игри. В синхрон с начина й на живот, косата й бе късо подстригана и изтънена, а под нея грееше интересно лице, за което се грижеше с религиозно благоговение.

— Аз се провалих — напомни й Марго.

— Което едва ли бе достатъчно, за да се откажат от теб като лице на „Бела Дона“. Това, първо на първо, е титла с дразнещо повторение. В крайна сметка си по-добре без тях.

Марго се усмихна в огледалото и разнесе светлата пудра.

— Наистина ми липсвахте.

— Искам само да разбера защо не се свърза с Томи и мен в мига, в който разбра, че имаш неприятности. — С ръце на хълбоците, Сюзън енергично закрачи до ваната и обратно към мивката. — Минаха седмици, преди изобщо да чуем нещо. Заради фото сафарито бяхме откъснати от света, но Джош и Лора знаеха как да се свържат с нас.

— Срамувах се. — Не можеше да обясни защо й бе толкова лесно да го признае пред Сюзън. — Проявих толкова лош вкус. Имах съмнителна връзка с женен мъж, оставих го да ме използва. Не, още по-лошо — бях прекалено глупава, за да разбера, че ме използва. Съсипах кариерата си, разруших и малкото авторитет, който си бях създала, и междувременно едва не фалирах.

— Наистина — наклони глава Сюзън, — доста сериозни постижения. Сигурно си била страшно заета да свършиш всичко това сама.

— Сама си го направих. — Избра тъмносиви сенки, за да подчертае очите си, и ги нанесе със сръчна и опитна ръка.

— И предполагам, че мъжът, с когото си била свързана, не е имал нищо общо. Обичаше ли го?

— Искаше ми се. — Дори и това й беше лесно да признае сега. — Исках да имам някого, да намеря някого, с който да изградим съвместен живот. Такъв живот, какъвто смятах, че желая. Забавен, весел и без никакви задължения.

— И това вече е в минало време?

— Да. Би трябвало. — Марго старателно потъмни веждите си. — Естествено, бях избрала напълно неподходящ човек, човек, който никога не би могъл да ми предложи постоянство. Такава ми е системата, госпожо Ти.

Сюзън изчака за момент, наблюдавайки как с майсторска вещина Марго изтегля очната линия и нанася спиралата.

— Знаеш ли какво винаги ме е притеснявало у теб, Марго? Твоето самоподценяване.

— Мама винаги казва, че имам прекалено високо мнение за себе си.

— Не, по този въпрос двете с Ани винаги сме били на различно становище, а ние рядко си противоречим в мненията. Самочувствието ти е прекалено зависимо от външния ти вид. Беше красиво дете, изумително красиво. А животът на децата с бляскава красота е по-различен. По-труден в известно отношение, защото хората са склонни да съдят за тях според красотата им и те самите започват да се преценяват със същата мярка.

— Това беше моята дарба. Кейт притежаваше мозък, Лора имаше сърце.

— Мъчно ми е, че вярваш в това и че твърде много хора са те тласкали именно в тази посока.

— Вие никога не сте били една от тях. — Много внимателно подреди гримовете обратно, както един майстор-дърводелец би подредил инструментите си. — Сега се опитвам да поема в нова посока, госпожо Ти.

— Добре тогава — решително обви ръка през кръста й Сюзън и я поведе към будоара. — Достатъчно си млада, за да поемеш в десет различни посоки. И достатъчно умна. За момент си позагубила малко разума си, направила си глупави грешки и необмислен избор.

— Оу! — Марго потърка сърцето си със смутена усмивка. — Винаги успявате да попаднете право в целта.

— Не съм свършила. Причини много тревоги и разочарования на майка си. Една жена, която заслужава не само любовта и уважението ти, но и възхищение. Не са много жените като нея, които едва на двайсет и три и все още в траур биха могли да оставят зад себе си всичко родно и да прекосят океана с малко дете на ръце, за да започнат нов живот. Но това е друга тема — махна с ръка Сюзън и настани Марго на ръба на леглото. — Пропиляла си парите си и с пълно безгрижие си се приближавала до ръба на много висока и опасна пропаст. Но — повдигна с пръст брадичката на Марго — не си скочила. За разлика от вашата малка Серафина, ти си отстъпила назад, изправила си рамене и показваш, че си готова да посрещнеш онова, което ти е подготвил животът. Затова се иска повече кураж, Марго, много повече, отколкото за да скочиш в бездната.

— Имам хора, на които да се опра.

— Така е с всички ни. Само глупаците и егоистите мислят, че няма кой да им подаде ръка. А още по-големи глупаци и егоисти са онези, които изобщо не протягат ръка. — Подаде й ръка и Марго без никакво колебание я пое и я притисна към бузата си.

— По-добре ли е? — Повтори като ехо въпроса на майка си Лора и застана на вратата. Трябваше й само миг, за да огледа сцената и да изпита облекчение.

— Много по-добре. — След като си пое дълбоко дъх, Марго се изправи и приглади полата си. — Съжалявам, че те оставих с цялата бъркотия долу.

— Няма проблеми. Всъщност татко ужасно се забавлява. Вече направи три продажби. А по начина, по който в момента очарова Мин Уайли, мисля, че ще има и четвърта.

— Мин е долу? — Сюзън развеселено прокара пръсти през момчешката си подстрижка. — Отивам да прибавя и моя чар. Ще си тръгне оттук отрупана с торбички и няма да знае какво я е прихванало. — Задържа се на вратата, за да потупа леко Лора по гърба. — Имате чудесно местенце тук, момичета. Добър избор сте направили.

— Разтревожили сме я — продума Лора, след като откъм стълбите долетя поздравът на майка й към Мин. — И ти, и аз.

— Знам. Току-що трябваше да й демонстрирам, че не се предаваме лесно. Нали не се предаваме лесно, Лора.

— О, разбира се. Можеш да се обзаложиш. Низвергнатата знаменитост и измамената трофейна съпруга.

В очите на Марго пламнаха гневни искри.

— Не си трофей за никого.

— Вече не. Така, а сега, преди да съм забравила — защо Кенди ме гледаше така, сякаш искаше да изтръгне черния ми дроб и да си направи пастет?

— А! — Споменът за сцената я накара да се усмихне дяволито. — Наложи се да й кажа чия беше идеята да повикаме господин Хенсен, когато се озова заключена гола в гардеробчето.

Лора затвори очи и се опита да не мисли за следващата сбирка на клуба по градинарство. Двете с Кенди бяха съпредседатели.

— Наложи се да й кажеш?

— Наистина трябваше — подкупващо се усмихна Марго. — Нарече те „бедничката Лора“. Два пъти.

Лора отново отвори очи и стисна зъби.

— Ясно. Чудех се дали ще е много трудно да се набута кльощавия й задник в някое шкафче в клуба?

— За такива яки мацета като теб и мен? Играчка.

— Ще си помисля. — Автоматично погледна часовника си. Сега животът й се движеше по график. — Междувременно, днес ще имаме семейна вечеря. Този път истинска. Кейт ще дойде направо у дома, а на Джош оставих съобщение.

— А, Джош. — Докато крачеха към стълбата, Марго сключи пръсти и отново ги отпусна. Ужасно й се искаше една цигара. — Струва ми се, че има нещо, което трябва да ти кажа.

— Аха. Погледни, Марго. — Разсмя се тихичко и се облегна на парапета. — Татко си играе с касовия апарат, а мама опакова кутийки. Не са ли чудесни?

— Най-добрите. — Как би могла да каже на Лора, че цяла нощ се е търкаляла в чаршафите на „Темпълтън Монтерей“ със собствения й брат? По-добре да се откаже, реши Марго. Във всеки случай, по начина, по който се бяха разделили, нямаше особена вероятност това отново да се повтори.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Мм… само, че продадох тясната бяла рокля с перлите.

— Добре. И без това никога не съм я харесвала.

 

 

Марго разбра, че е взела правилно решение, след пристигането на Джош в Темпълтън хауз. Завари семейството в солариума, прегърна сърдечно и двамата си родители, после си взе от подноса с ордьоврите. Забавляваше племенниците си, спориха с Кейт за някаква известна само на тях точка от данъчния закон и отиде да донесе минерална вода за Лора.

Що се отнася до жената, с която бе прекарал нощта, той се отнасяше към нея с разсеяната, леко отегчена любезност на по-големия брат към досадните му по-малки сестрички.

Идеше й да го прободе в гърлото с една от вилиците за скариди.

Но се въздържа, дори и след като се озова приклещена между него и Кейт на лъскавата махагонова маса по време на вечерята.

В края на краищата ставаше дума за празнуване, напомни си Марго. Семейно събиране. Дори бяха успели да придумат и Ан, която смяташе за нарушаване на етикета прислужниците да сядат на масата заедно със семейството, да се присъедини към тях. Работа на господин Ти, помисли си Марго. Никой, особено от женски род, не можеше да му откаже.

Част от проблема на Джош, разбира се, беше в това, че твърде много приличаше на баща си. Томас Темпълтън бе все така висок и стегнат, както на младини. Мъжът, когото Марго откровено обожаваше вече двайсет и пет години, остаряваше превъзходно. Бръчките, които съвсем несправедливо правеха жената да изглежда състарена, добавяха само още повече изисканост и чар, когато се врязваха около сивите му очи. Косата му бе все още буйна и непокътната, с леки нишки проблясващо сребро сред бронзовите отблясъци.

Имаше усмивка — и Марго го знаеше, — която би могла да заплени и цветчетата на роза. А когато се ядоса — суров и непреклонен поглед, който те пронизва чак до мозъка на костите. Използваше и двете, за да управлява бизнеса и семейството си, а същевременно пораждаше вярност, безусловна любов и съвсем мъничко здравословен страх.

Носеха се слухове, че на младини е пожънал бляскави и паметни успехи сред дамите, като се влюбвал, съблазнявал или побеждавал според желанието си. До трийсетата си година, когато го запознали с някоя си Сюзън Конуей. По собствените й думи, тя го преследвала като куче и успяла да го вкара в чувала.

Марго се усмихна, докато го слушаше как разказва разни истории за стада слонове и лъвове на двете си ококорили очи с интерес внучки.

— Ние имаме филма за „Цар Лъв“, дядо. — Кейла си играеше с брюкселското зеле в чинията си, надявайки се на някакво чудо, което да направи така, че да изчезне.

— Гледала си го милион пъти — отбеляза Али и отметна косата си назад, както бе виждала да прави Марго.

— Е, ще трябва да станат милион и един, нали? — намигна Томас на Кейла. — Ще си направим филмов маратон. На теб кой ти е любимият филм, Али?

— Тя обича да гледа филми дето се целуват. — Кейла се изпъна назад, издаде устни и нададе мляскащи звуци. — Иска й се Брендън Рино да я целуне по устата.

— Не искам. — Смазана от срам, Али цялата се изчерви. Човек не може да има никакви тайни с по-малка сестра. — Ти си още бебче! — Потърси най-обидните думи, които знаеше. — Дебелобузесто свинче!

— Алисън, не обиждай сестра си — уморено я смъмри Лора. Двете й ангелчета от седмици се заяждаха една с друга.

— А, значи тя може да говори каквото си иска. Само защото е още бебе.

— Не съм бебе.

— А аз си мислех, че си моето бебче — тъжно въздъхна Томас. — Мислех си, че и двете сте моите бебчета, но щом вече сте пораснали и нямате нужда от мен…

— Аз ще бъда твоето бебче, дядо — погледна го с широко разтворени и искрени очи Кейла. После видя, за свое облекчение, че чудото наистина се е случило. Омразното брюкселско зеле беше изчезнало от чинията й. Беше се прехвърлило в неговата. Цялата се изпълни с обич. — Винаги ще бъда твоето бебче.

— Пък аз не съм бебе — вирна брадичка Али, тъй като съвсем не искаше да се предаде.

— Да, предполагам, че не си. — Лора изгледа учудено дъщеря си. — И след като не си, няма да се караш със сестра си на масата.

— О, не знам — вдигна чашата си с вино Марго. Ярката светлина от кристалните полилеи и потрепващите пламъчета на свещите, хвърляха червени и златисти отблясъци през нея. — Аз винаги се карах на масата с Кейт.

— И обикновено ти започваше — допълни Кейт и набоде парче агнешко.

— Винаги ти започваше.

— Не, аз винаги завършвах — извърна се и се усмихна на Джош Кейт. — Теб винаги те изпращаха в стаята.

— Само защото мама те съжаляваше. Хич те нямаше.

— Нямаше ме, друг път. Когато ставаше дума за словесни двубои, на теб никога не ти достигаха думи. Още като бях колкото Али, можех да…

— Не е ли чудесно, че отново сме си у дома, Томи? — вдигна чаша за тост Сюзън. — Толкова е приятно да видиш, че независимо какво става в живота, много малко неща са се променили. Ани, скъпа, как се оправяш с нашите момичета без мен?

— Истинска мъка, госпожо Ти. Виж майка ми, тя си държеше пръчка в кухнята. Една хубава дряновица.

Забравила войната, Али ахна към Ан.

— Майка ти те е шибала с пръчка?

— Веднъж или дваж действително го направи и после всяко сядане бе истинско наказание. Но през повечето време, само като я гледах как виси закачена зад вратата, ми беше напълно достатъчно, за да си меря приказките.

— Твоето любимо оръжие беше дървената лъжица — припомни си Марго и се раздвижи на стола.

— Също чудесно средство за озаптяване на нахалната ти уста.

— Веднъж ме наложи с нея, Ани, помниш ли? — Думите бяха на Джош.

— Наистина? — Сюзън се вгледа с любопитство в сина си. — Никога не съм чувала за това.

Джош отпи от виното си, докато с крайчеца на окото наблюдаваше смущението, което обзе Ан.

— О, двамата с Ани решихме, че това ще си бъде наша малка тайна.

— И така беше наистина — заекна тя. — Досега. — Прокашля се и отпусна ръце в скута си. — Искам ви прошка, госпожо Ти. Нямах никакво право да удрям момчето ви.

— Ама че глупости — приведе се напред заинтригувана Сюзън. — Искам да разбера с какво го е заслужил.

— Може пък да съм бил невинен — възрази Джош, при което майка му само презрително изсумтя.

— Не си прекарал и един ден без беля в живота си. Какво беше направил, Ани?

— Нарочно ме дразнеше. — След всичките изминали години Ан още можеше да си спомни упоритостта в гласа му, демоните в очите му. — Казвам ви самата истина, никога не съм виждала такъв инат като мастър Джош. Можеше да ви дотяга до смърт и това си е истината.

— Постоянство — усмихна й се той и хвърли поглед към баща си. — Това е характерна черта за мъжете от рода Темпълтън, прав ли съм, татко?

— И безброй пъти дупето ми си е патило заради това — съгласи се Томас.

— Ще ми се да чуя за Джош — остави обратно чашата си Марго и му отправи многозначителен поглед. — Направо умирам от любопитство. Колко пъти го цапардоса, мамо?

— Не съм ги броила. Беше…

— Пет пъти. Преброих ги. Със светкавична и смайваща последователност. — Срещна погледа на Марго и отвърна на присмеха й с присмех. — Все още твърдя, че вината беше на Марго.

— Моя? О, съвсем типично!

— Подиграваше ти се без капчица милост — вметна Ан. — И непрекъснато закачаше мис Лора, а след като и мис Кейт току-що бе дошла при нас, си намери нова мишена. Беше на дванайсет, струва ми се, и се държеше като истински хулиган.

— Бях само по-умен — възрази Джош. — И все още твърдя, че Марго…

— Която беше с четири години по-малка — прекъсна го Ан с тон, който го накара отново да се почувства на дванайсет. — А вие, който трябваше да сте по-умен, подкокоросахте и нея, и останалите момичета да се спуснат долу при скалите, за да търсят онова глупаво съкровище. Освен това ги наричахте с разни имена. И на всичко отгоре бяхте отишли долу, след като ви помолих да постоите с тях в двора само за един-единствен час. Един-единствен час — повтори Ан и го изгледа с изпепеляващ поглед, — за да мога на спокойствие да довърша гладенето. Но вие веднага потеглихте и ако не ви бях зърнала, и тримата щяхте да изчезнете към скалите.

— О, тогава ли? — усмихна се Марго. — Бих искала да разбера как така вината е била моя.

Джош се прокашля, тъй като изведнъж му се стори, че връзката го стяга. Ани не е променила похватите си, помисли си наум.

— Каза, че знаеш къде е. Че си го видяла и дори имаш един златен дублон.

— Е — сви рамене тя, излъгах.

— За което щеше да получиш един хубав пердах, ако знаех.

Удовлетворен, Джош си наля още вино.

— Виждаш ли?

— Но ти го прие като мъж, нали? — Томас се протегна и потупа сина си по гърба. — И не намеси името на една дама.

— Скимтеше като попарено кученце. — Красноречивият коментар на Ан предизвика бурен смях. — Но още по-вярно е, че мен ме болеше много повече от него. Бях сигурна, че на минутата ще ме уволнят, и то с пълно право, задето съм напердашила господарския син.

— Щях да те повиша — безгрижно изрече Сюзън.

— Това се казва майчина любов — измърмори Джош.

— Както и да е, върна се при мен след около час. Изглежда, добре го беше обмислил. — Погледът, който Ан отправи към Джош сега, бе изпълнен с нежност. — Извини ми се най-чистосърдечно и ме помоли да запазим тази работа между нас.

— Умно момче — отново го потупа по гърба Томас.

 

 

По-късно, когато Лора се качи да сложи децата да спят, останалите се разположиха в салона. Точно такива неща, осъзна Марго, такива моменти, бяха пробудили копнежа й по нещо повече.

Полираните стени бяха окъпани в меките светлини на украсените със скъпоценни камъни лампи и танцуваха по тъмните прозорци с широко разтворени завеси. Избледнелите цветове на ориенталските килими сякаш допълнително подчертаваха блясъка на широките кестенови дъски на пода.

Съвършена стая в съвършена къща, каза си тя, чиито стари, наследствени мебели бяха доказателство повече за постоянство, отколкото за богатство. Във вазите от китайски порцелан и кристал ухаеха свежи цветя, умело подредени от ръцете на майка й. Разтворените врати към терасата пропускаха тихата, уханна нощ с едва прокрадваща се лунна светлина.

Това бе стая, която излъчваше елегантност, топлота и гостоприемство. И едва сега си даваше сметка, че когато избяга оттук, за да постигне нещо свое, беше съсредоточила вниманието си единствено върху елегантността. Твърде дълго беше пренебрегвала топлотата и гостоприемството.

Джош седеше пред малкия роял и заедно с Кейт импровизираха блус. Ленива, раздвижваща кръвта музика, помисли си Марго. Подхожда му. Не свиреше особено често. Марго дори беше забравила колко добре се справят ръцете му с клавишите. Искаше й се това да не й напомня колко добре се справяха същите тези ръце предната нощ.

Искаше й се звукът на доволния им смях и гледката на непринудено сведените им една към друга глави да не пробождат сърцето й с такава изгаряща ревност.

Смешна реакция, каза си тя. Глупава. Което със сигурност подхождаше за случая, тъй като цяла вечер се бе държал като глупак. Но няма да й развали вечерта, реши Марго. Ще се наслади на времето, прекарано със семейство Темпълтън, на посещението си в къщата, която винаги бе обичала, а той може да върви по дяволите.

Не може ли поне да я погледне, за да види презрението й?

Беше прекалено увлечена в собствените си мрачни мисли, за да забележи разменените безмълвни погледи между господин и госпожа Темпълтън. Сюзън кимна и стана от мястото си. Смяташе да се качи горе, да притисне Лора и да разбере как точно се чувства дъщеря й.

Томас си наля бренди, запали единствената пура, която жена му му разрешаваше за деня, и седна на извитото канапе. Улови погледа на Марго и потупа мястото до себе си.

— Не се ли боите, че отново ще заподсмърчам на рамото ви?

— Имам нова носна кърпа.

Марго се настани и докосна с пръсти белия й крайчец, който се подаваше от джоба му.

— Ирландски лен. Мама ме прилъгваше да се уча да гладя с вашите носни кърпи. Винаги бяха толкова меки и така приятно ухаеха след прането. И досега като видя ирландски лен, си спомням как стоя пред дъската за гладене в перачницата и разглаждам носните ви кърпи на съвършени бели квадрати.

— Гладенето вече е изчезващо изкуство.

— Щеше да изчезне още преди години, ако мъжете трябваше да го вършат.

Той се тупна със смях по коляното.

— Разкажи ми сега за този твой бизнес.

Предварително знаеше, че ще я попита, знаеше и че ще й бъде трудно да обясни.

— Кейт може да ви представи по-добро и по-стегнато резюме.

— Знам, че ще получа от нашата Кейт най-основните и важни моменти, но искам да разбера какво смяташ да спечелиш с това.

— Прехрана. Оставих се да ми измъкнат онова, което бях изкарала.

— Наистина провали всичко, момиче. Няма смисъл да разкрасяваме нещата или да се вайкаме. Но сега какво предприемаш?

Това бе една от причините да го обича. Никаква излишна сантименталност за допуснатите грешки.

— Опитвам се да накарам хората да купят онова, което искам да продам. Насъбрала съм доста през годините. Това е едно от нещата, за които най-много ме бива. Знаете ли, господин Ти, докато опаковах, осъзнах, че може и да не съм се заобикаляла преднамерено с интересни и потенциално ценни неща, но че именно това съм направила. Мисля, че имам нюх за покупки.

— Няма да го оспоря. Винаги си имала усет към качествените неща.

— Дори и когато не съм проявявала никакъв друг усет. Пропиляла съм парите си за разни неща и сега намерих начин да не съжалявам за това. Знам, че да купим сградата, вместо да я вземем под наем, беше рисковано.

— Ако инвестицията не е била добра, Кейт нямаше да ви позволи да го направите, а още по-малко пък да затвори вътре свои пари.

— Общо за ремонт, обзавеждане и начален капитал, по шест хиляди триста и седемдесет долара на квадратен метър — подхвърли през рамо Кейт. — Плюс няколко цента.

— Добра цена — дръпна от пурата си Томас. Кой направи подновяването?

— „Бъркли и синове“ направиха дърводелските работи и осигуриха майстори за водопроводната и електрическата инсталация. — Марго взе чашата му с бренди и отпи мъничко. — По-голямата част от бояджийската работа свърших аз.

— Наистина ли? — усмихна се с пурата в уста той. — А реклама?

— Използвам бурното си минало, за да получа място за някое интервю в пресата и в телевизията. Кейт ще трябва да се опита да намери малко време, за да прегледа нещата и да види дали ще можем да отделим от бюджета пари за реклама.

— Ами как ще подновявате стоката си?

Мисълта за бъдещето я правеше нервна и Марго отвърна припряно:

— Ще трябва да опитам на търгове и разпродажби. Мислех си, че мога да се свържа с някои от манекенките и дизайнерите, които познавам, и да договоря с тях да купя още дрехи. Но ще трябва да разширим обхвата си, защото вече имаме много голямо търсене и за по-големите размери. — Намести се по-удобно върху канапето и подгъна крака под себе си. Ако някой може да разбере тръпката на деловите сделки, то това трябва да е господин Ти. — Знам, че сме отворени едва от два дни, но наистина смятам, че можем да го разработим. Другаде няма подобно нещо. — Забрави притесненията си и гласът й затрептя възбудено.

— Аз поне не знам някъде да има магазин, който да предлага едновременно оригинални бутикови тоалети втора ръка заедно с масови и скъпоценни бижута, мебели, стъклария, антики.

— Не забравяй кухненските уреди и произведенията на изкуството — вметна Джош.

— Машинката ми за капучино не се продава — тросна му се тя. — Нито пък картините ми. Но всичко останало — извърна се отново към Томас, — по дяволите, бих продала и бельото си, ако цената си заслужава.

— Нали вече продаваш бельото си — напомни й Кейт.

— Пеньоари — поправи я Марго. — Халати. Лора вече допълни арсенала. Разбира се, Кейт ще даде своя дял с нощните си пантофи.

— Още ги нося.

— Но привличаме хора и много от тях купуват.

— И си щастлива.

— Не знам дали съм щастлива, но съм твърдо решена.

— Марго — потупа я по коляното той, — в бизнеса това е едно и също. Защо не направите малка витрина във фоайето на хотела?

— Аз…

— Вече имаме половин дузина бутици, бижутерски магазини и магазини за подаръци. Защо да не прибавим още един за нашите момичета? — Томас махна с ръка и посипа пепел от пурата, която Марго инстинктивно тръсна от коляното си. — Джош, очаквам от теб да се погрижиш за това. „Темпълтън“ се грижи за своите, а и водим политика в подкрепа на малкия бизнес.

— Вече съм го уредил. — Джош продължаваше да подрънква буги-вуги. — Лора ще подбере предметите за хотела и за още една витрина във вилното селище.

Марго отвори уста, после стисна зъби.

— Би могъл да споменеш и на мен.

— Бих могъл — хвърли й поглед през рамо без пръстите му дори за миг да престанат да се движат. — Но не съм. Лора знае какво ще подхожда най-добре за клиентелата на „Темпълтън“.

— О, а аз не знам нищичко за това.

— Ето я, пак започва — измърмори Кейт.

— Знам не по-малко от вас за клиентелата на „Темпълтън“ — гневно натърти Марго и измъкна краката си, за да стане. — По дяволите, аз бях клиент на „Темпълтън“. И ако възнамеряваш да излагаш стока от „Претенции“, трябва да говориш с мен.

— Добре. — Спря да свири и погледна часовника си. — Имам уговорка да играем тенис с мама, в седем. Насрочих събранието на директорите за девет и половина. Устройва ли те?

— Напълно — облегна се назад с брендито в ръка Томас. — Ще се видим в девет без петнайсет, за да обсъдим другите въпроси преди основната част.

— Хубаво. — Джош отново насочи погледа си към Марго. — Ани вече трябва да е приготвила багажа ти. Защо не се качиш да го вземеш?

— Багажът ми? — Усети как се раздвоява между още нестихналия си гняв и пълното объркване. — За какво ми е багаж?

— Така няма да се налага всяка сутрин да бързаш, за да се преоблечеш в магазина. По-удобно е дрехите ти да са там, където спиш.

Страните й пламнаха, но не от срам, а от ярост.

— Спя тук или в магазина.

— Вече не. — Приближи се и здраво улови ръката й. — Марго ще остане при мен в хотела, засега.

— Виж какво, нахалник такъв, само защото съм допуснала непростима грешка да спя с теб веднъж…

— Никой от двама ни не можа да спи — напомни й той.

— Но тази вечер ще се наложи. Очаква ме тежък ден. Хайде да тръгваме.

— О, ще дойда и още как — заби пръсти в неговите тя. — С най-голямо удоволствие ще дойда с теб, за да имам време и възможност да ти кажа насаме точно какво мисля за теб.

Кейт тактично изчака вратата да се затвори след тях и едва тогава се извърна.

— Окей, чичо Томи, кой от двамата ще открият на сутринта в локва от собствената им кръв и кой ще държи инструмента за изтезания? Аз залагам на Марго — изрече решително. — Тя е жестока, когато е притисната до стената.

Томас въздъхна, опитвайки се да възприеме новото развитие на събитията.

— Трябва да застана зад момчето си, Кейти. Не знам някога да е изгубил битка, освен ако сам не го желае.