Нора Робъртс
Дързост и мечти (8)

Седма глава

По-голямата част от нощта Марго прекара в опити да отхвърли идеята. Въртеше се в леглото и непрекъснато повтаряше всички разумни възражения, които й хрумваха.

Идеята беше смешна. Неразумна и глупава. А и се появи точно когато така упорито се стремеше да престане да се държи смешно, неразумно и глупаво.

След като се умори да се върти в леглото, тя стана и закрачи в тъмнината. Очевидно и Джош не разбираше от бизнес много повече от самата нея, иначе никога не би предложил такъв абсурден план.

Та тя не е някаква търговка, за бога! Това, че обича хубавите неща, означава просто, че има доста скъпи желания. Не означава, че може да се превърне в продавачка. Може би наистина знае как да продава, но да бъдеш лице на „Бела Дона“ и да накараш някой турист да напише чек за златна рибка от „Дом“, бяха две напълно различни неща.

Естествено, хората ще дойдат — поне отначало. Заради любопитството, заради удоволствието да видят как някога прочутата, а сега само прословута Марго Съливан предлага стоката си. Съществува вероятност и да продаде нещичко — първоначално. И после някоя мастита светска дама с куп козметични операции на лицето ще може да посочи шкафа в салона си и да покаже старинното шишенце за енфие, което си е купила от онази нещастна манекенка, която беше изпаднала в затруднение.

Марго стисна зъби. Добре де, но парите на тази надута снобка ще са в нейния джоб, нали така?

Осъзна се и тръсна глава. Не, идеята е неосъществима. Прекалено сложно е да започне какъвто и да е бизнес, а да се задържи би било свръх нейните възможности. Само ще си докара още един провал.

Страхливка.

„Я млъквай, Джош, Няма твоят задник да се пече на огъня. Само парите ти.“

Във всеки случай, няма да вземе пари от него. Мисълта да му е длъжница излизаше извън границите на онова, което гордостта й можеше да понесе. Дори и да преглътне гордостта си, не вярваше, че нервите й ще издържат да работи заедно с него. Няма съмнение, че ще се навърта насам дори повече от обикновено, ще я проверява, ще следи какво става с инвестицията му.

Ще я гледа по начина, по който я гледаше тази вечер. Марго унесено потърка с ръка мястото между гърдите си. Винаги ли я е гледал по този начин? Нима едва сега бе започнала да забелязва? Тя умееше да разпознава желанието в мъжките очи. Свикнала беше да го вижда. Нямаше причина устните й да пресъхват и пулсът й да препуска лудо само защото това са очите на Джош.

Очите му са й близки, както нейните собствени. Познава тези очи, познава и него, откакто се помни. Сигурно е било само плод на въображението й — въображение, изкривено от емоционалните й сътресения. Само защото се бе чувствала така ненужна, тя беше объркала загрижеността и вниманието на стария си приятел с мъжко желание.

Така беше, разбира се.

Но знаеше, че не е объркала собствената си реакция на докосването му, когато пръстите му се плъзнаха по рамото й. Плът върху плът. И за момент, за един съвсем кратък миг, действително си беше въобразила, че пръстите му ще се спуснат по-надолу, ще разтворят халата, ще обхванат гърдите й и…

Трябва да е била на границата на лудостта, за да сънува с отворени очи еротични блянове с Джош Темпълтън.

Та той е приятел, почти роднина. А и точно в момента, последната й грижа.

Трябва да се съсредоточи върху прозаичните подробности, а не да се занимава със сексуални усложнения. След Ален бе взела решение, че сексът, любовта и всеки дори най-малък намек за трайна връзка ще отидат в края на списъка с приоритетите й. Най-разумното нещо, което би трябвало да направи е да се обади утре сутринта на Джош и да го попита за името на агенцията, която беше споменал. Ще отдели всичко, което не е от първа необходимост, ще вземе четирийсетте процента и ще кара нататък.

Трябва да продаде също и колата. Както и кожите. Край на посещенията й два пъти месечно в „Серджо Валенте“ в Рим, както и екскурзиите й до Ле Пре и Сурс във Франция по два пъти в годината. Няма да има повече разходки по Монтенаполиане за безгрижни набези из бутиците на Валентино и Армани.

Ще трябва да се оправя с онова, което има или което й е останало, и да си намери работа.

Да върви по дяволите, задето я накара да се срамува, че на бърза ръка ще прибере шестцифрена сума за някакъв си безвреден фотосеанс.

Освен това, какъв ще бъде този магазин? — зададе си въпроса тя, докато умът й упорито се връщаше към него. Хората не влизат да пазаруват някъде, където очакват да си купят едновременно чанта от „Гучи“ и порцеланова птичка. Няма да е за дрехи втора употреба, нито антиквариат, нито магазин за кожени изделия. Ще бъде един тюрлюгювеч, неопределен, неизяснен.

Ще бъде уникален.

Ще бъде нейният.

Притиснала ръце към устата си, Марго си го представи. Отрупани лавици с изискан, но все пак предразполагащ безпорядък от красиви, ненужни неща. Стъклени витринки, искрящи със скъпоценности. Маси и столове, и меки диванчета — за да се отпусне човек. И всичко се продава. Стая, оформена като огромен шкаф, в който може да се влиза, за дрехите. Друг малък кът за сядане, където ще сервира чай и шампанско. Порцеланът и кристалът също с определени цени за продажба.

Може да се получи. Не само че може да се получи, но може да бъде забавно. Едно приключение. По дяволите подробностите, детайлите, здравият разум. Все някак ще го измисли.

Разсмя се предизвикателно, изтича обратно в спалнята и навлече някакви дрехи.

 

 

Джош сънуваше и сънят му бе приятен. Можеше дори да я подуши — онзи мирис, който те удря право в хормоните и който винаги се излъчва от порите й. Изричаше името му почти като въздишка, докато той я милваше с ръце. Господи, кожата й е като сатен, гладка и бяла, а великолепното, пищно тяло на богиня овлажняваше, докато се притискаше към него.

Изви се назад, потръпна и…

— Ау. По дяволите! — Ощипа го.

Отвори очи и примигна в тъмнината. Можеше да се закълне, че рамото го боли на мястото, където се бяха забили пръстите й. И можеше да се закълне, че във въздуха се носеше ароматът й.

— Съжалявам. Спеше като заклан.

— Марго? Полудя ли? Кое време е? Какво правиш тук? Господи! — Продължи да ругае, и то доста грубо, когато лампата, която тя включи, блесна в очите му. — Угаси това проклето нещо или ще те убия.

— Бях забравила колко си кисел, когато се събуждаш. — Беше в твърде приповдигнато настроение, за да се обижда, затова угаси лампата, после се приближи към пердетата и ги разтвори за приятната, приглушена светлина на изгрева. — А сега, да отговоря на въпросите ти. Мисля, че ще мога. Слънцето току-що изгря. Тук съм, за да ти благодаря.

Усмихна му се, докато той се взираше отпуснато в декоративния таван. Леглото представляваше море от намачкани чаршафи и мекия тъмносин сатен на покривката. Таблата откъм главата беше истинска фантазия с издълбаните в дървото, позлатени ангелчета и плодове. И което беше странно — не изглеждаше нелепо и смешно в цялото това великолепие.

— Брей, изглеждаш много готин, както си се нацупил, с този мрачен поглед и с небръснатата си брада. — Наведе се и закачливо я потърка, но веднага изпищя, защото той я дръпна при себе си в леглото. Преди да успее да си поеме дъх, се оказа заклещена под дългото, твърдо мъжко тяло.

Възбудено до крайна степен тяло. Този път нямаше абсолютно никакъв начин да го припише на въображението си. Тазът й откликна с извивка, преди да успее да го предотврати. И погледът му се замъгли. Марго инстинктивно освободи едната си ръка и го блъсна в гърдите.

— Не съм дошла да се борим.

— Тогава защо дойде и как влезе в апартамента ми?

— Долу ме познават. — Мили боже, не можеше да си поеме дъх и цялата трепереше. И гореше. — Просто казах, че ме очакваш и че може би си под душа, така че… от рецепцията ми дадоха ключ. — Погледът му се спря на устните й и я възпламени. — О, слушай, изглежда, съм прекъснала някой от порочните ти сънища, така че мога да почакам в салона, докато…

Млъкна, защото реши, че е най-добре да не продължава мисълта си, но той я улови за китката и издърпа ръката над главата й.

— Докато?

— Докато. — Устните му бяха близо. Почти ги чувстваше върху своите. Твърди и гладни. — Исках да говоря с теб, но очевидно е трябвало да изчакам. Докато.

— Трепериш — продума той. А под очите й имаше деликатни сенки от недоспиване. Косата й, онези толкова секси коси, бяха буйно разпилени върху намачканите чаршафи. — Нервна ли си?

Марго чуваше собственото си тежко дишане и знаеше, че никой не може да сбърка възбудата в този звук.

— Не точно.

Джош сведе глава и лекичко прокара зъби по брадичката й. Когато я чу как простена, той се надяваше, че така я кара да страда поне за една от нощите, които беше прекарал, изгарящ от копнеж по нея.

— Странно ли ти е?

— Да.

Продължи нагоре към ухото и в очите й премина сянката на страст.

— Никога ли не си се питала защо досега не сме стигнали дотук?

Много й беше трудно да запази трезва мисълта си, докато устните му леко хапеха шията й.

— Може би един-два пъти.

Джош вдигна глава. Светлината от изгряващото слънце струеше над него. С разбъркана коса, потъмнял поглед и скрито в сянката лице изглеждаше груб и предизвикателен, но и възхитително мъжествен.

— Недей! — Не знаеше откъде изскочи това отрицание, след като всеки нерв от тялото й беше готов да моли за още.

— Какво недей?

— Не ме целувай. — Несигурно изпусна въздуха от гърдите си и пое нова глътка. — Ако продължаваш, ще стигнем до секс. И без това всичко в мен е с главата наопаки, за да се хвърля напред, без да давам пет пари какво ще стане след това.

— Няма нужда да мислиш какво ще става след това. — Устните му се плъзнаха по слепоочието й, погъделичкаха крайчеца на нейните. — Ще трае дълго. Много дълго.

— Моля те. Преди няколко часа… Божичко, Джош… ти успя да ме убедиш, че това, което правя, засяга и други хора.

— Повярвай ми — прошепна той. — Аз съм засегнат.

Ударите на сърцето настойчиво отекваха в ушите й.

— Не мога да си позволя да съсипя още една част от живота си. Имам нужда от приятел. Нужен си ми като приятел.

Проклинайки я, Джош се претърколи обратно.

— Извинявай, Марго, но върви по дяволите!

— Извинен си. — Не посмя да го докосне. Беше сигурна, че ако го направи, единият или двамата щяха да експлодират като снаряд. За момент останаха да лежат така върху намачкания сатен, потънали в тишината, без да помръднат, едва дишайки.

После погледът му се премести и се закова върху лицето й.

— Само го отлагаш. Отново ще стигнем до него.

— От известно време сама подбирам партньорите си в леглото.

С бързо движение той я сграбчи за китката и я придърпа към себе си.

— Бъди по-внимателна, графиньо, и не ми навирай любовниците си в лицето точно сега.

Точно това й трябваше, за да се развали магията. Брадичката й се вирна предизвикателно.

— Не ставай нахален. Ще ти съобщя, ако някога ми се прииска да си поиграя. — Видя промяната в очите му и го прониза със своите. — Опитай, само опитай и ще ти съдера кожата. Не си първият мъж, който си въобразява, че може да ме метне по гръб и да ме накара да му се наслаждавам.

Остави я да продължи, защото това бе по-разумно, отколкото да я удуши.

— Не ме сравнявай с мухльовците и некадърниците, с които си си губила времето.

Усетила, че яростта й е готова да избухне, Марго стана от леглото.

— Не съм дошла да се търкалям с теб в чаршафите или да се караме. Дойдох да обсъдим делови въпроси.

— Следващия път си уговори час. — Без повече да се притеснява за излишно благоприличие, той отметна чаршафите. Погледът й дори не трепна, докато го наблюдаваше как влиза напълно гол в съседната баня. — След като вече си тук, поръчай поне закуска.

Изчака да чуе водата от душа и едва тогава изпусна тежка въздишка на облекчение. Още една минута, призна си наум, и можеше да го изяде жив. Притиснала ръка към разтреперания си стомах, Марго си каза, че и двамата извадиха късмет, като настоя да избегнат тази грешка.

Но когато погледът й се върна към леглото, не се почувства късметлийка. Само онеправдана.

 

 

Докато Джош се обличаше, Марго се наслади на първата чаша кафе, като от време на време бъркаше в сребърната купичка с печени бисквити, която се мъдреше в средата на застланата с ленена покривка масичка в нишата под прозореца, оформена като кът за хранене. Успокои се с изгледа към площада, освен със статуи на богове и крилати коне от бял мрамор.

Както всеки друг апартамент във всеки друг хотел „Темпълтън“, и този предлагаше едновременно царствен интериор с царствен изглед. Върху плочките с цвят на слонова кост беше застлан плътен ориенталски килим. Тапетите на стените бяха на рози със златни листа, а прекрасната изработка на корнизите и орнаменталният таван допълваха този разкош. Богато тапицирани с брокат и отрупани с възглавнички вити канапенца, кътчета за развлечение, дискретно прикрити с шкафове с изкусна дърворезба, деликатно украсени със скулптурни произведения, старинни лампи, тежки кристални пепелници и вази, пълни с цветя — всичко това напомняше за онзи характерен стил на „Темпълтън“.

Мебелировката в стил Арт Нуво беше точно толкова пищна и декадентска, че да накара и най-преситения гост да въздъхне.

Но при „Темпълтън“, стилът вървеше ръка за ръка с доброто обслужване. Само едно докосване на бутона на снежнобелия телефон във всяка от стаите на апартамента, можеше да ви осигури всичко — от нови хавлиени кърпи до билети за „Ла Скала“ или бутилка съвършено изстудено шампанско в сребърна кофичка. На кръглата масичка за кафе беше поставена кошница за плодове с едро грозде и лъскави ябълки. Малкият хладилник зад бара винаги бе зареден с неотворена бутилка скоч, швейцарски шоколад и френско сирене.

Цветята, които изобилстваха дори в банята и дрешниците, бяха винаги свежи и ежедневно се допълваха с вода или подменяха от добре обучения и винаги любезен персонал.

Марго помириса красивата роза на масата със закуската. Беше с дълга дръжка, ухаеща и току-що разцъфнала. Съвършена, помисли си тя, също както се очаква от всичко, носещо името Темпълтън.

Включително, продължи разсъжденията си, тъй като Джош тъкмо влизаше в стаята, и наследникът на името.

Понеже се чувстваше малко гузна, че нахлу в стаята му толкова рано сутринта, тя му наля кафе от тежката сребърна каничка и после добави щедра доза сметана, както знаеше, че го предпочита.

— Обслужването в „Темпълтън Милано“ си остава най-доброто в града. Същото важи и за кафето. — Подаде му чашата, след като седна при нея на масата.

— Непременно ще предам думите ти на управителя, след като го уволня, задето те е пуснал.

— Не ставай гаден, Джош. — Отправи му най-убедителната си усмивка и съвсем лекичко се подразни, забелязвайки, че изобщо не му действа. — Съжалявам, че те събудих. Изобщо не се замислих за времето.

— Да не се замисляш, е един от най-големите ти таланти.

Марго взе една ягода от купата и я пъхна в устата си.

— Няма да се карам с теб, нито пък ще ти се извинявам, че не легнах с теб, само защото егото ти е наранено.

Усмивката му беше тънка и остра като скалпел.

— Ако те бях разсъблякъл, графиньо, не само че нямаше да се налага да ми се извиняваш, но щеше да ми благодариш.

— О, виждам, че съм сгрешила. Егото ти съвсем не е наранено, а направо болезнено раздуто. Дай да си изясним нещата, Джошуа. — Наведе се напред и погледът й пламтеше уверено. — Обичам секса. Намирам, че е превъзходен начин за забавление. Но не съм длъжна да се забавлявам всеки път, когато някой предложи да си направим купон. Аз избирам времето, мястото и партньорите си.

Доволна се облегна назад и лениво си взе съвсем мъничка бисквитка от купата. Беше сигурна, че това ще реши въпроса.

— Може би щеше да успееш да ми пробуташ тези декларации. — Права беше, каза си наум. Кафето е превъзходно и настроението му се подобри. — Ако само преди половин час не трепереше и не стенеше под мен.

— Не съм стенела.

Той се усмихна.

— О, да. Стенеше. — Да, наистина, чувстваше се много, много по-добре. — И едва не започна да се гърчиш.

— Никога не се гърча.

— Ще стане.

Марго внимателно отхапа от сладката.

— Всяко момче си има своите мечти. А сега, ако сме приключили с дуела относно секса…

— Скъпа, още дори не съм извадил оръжието си.

— Много глупав намек.

Тук вече го срази.

— Още е рано. Защо не ми кажеш на какво дължа честта да закусвам с теб.

— Цяла нощ стоях будна.

Коментарът, който му хрумна беше не само глупав, но и просташки. Предпочете да го премълчи.

— И?

— Не можах да заспя. Мислех си за положението, в което се намирам, и за възможностите, които ми предложи. Първото изглежда най-разумно. Да извикам агент, който да ми направи предложение за мебелите и бижутата. Това вероятно ще бъде най-бързото решение и с най-малко усложнения.

— Съгласен съм.

Марго стана от масата и разтърка ръце, докато крачеше наоколо. Меките й велурени ботуши стъпваха безшумно и по дебелия килим, и по плочките.

— Вероятно е дошло време да се науча да бъда разумна. На двайсет и осем години съм, безработна, а на вратата ми чука мизерията. Отначало се самосъжалявах, но сега разбирам, че съм имала невероятен късмет. Успях да посетя места и да правя неща, за които винаги съм мечтала. И защо?

Спря се в средата на стаята и бавно се завъртя под украсения със злато и кристал полилей. С тесните брич панталони и свободно падаща бяла блуза изглеждаше чувствена и неспокойна.

— Защо?

— Защото имам лице и тяло, които изглеждат добре през обектива. Това е всичко. Хубаво лице, страхотно тяло. Не че не трябваше да работя здраво, да проявявам умения и инат. Но в основата на всичко, Джош, е късметът. Късметът, изтеглен от лотарията на гените. Сега, поради обстоятелства, които може би са били, а може би не, извън моята власт, всичко това свърши. И в момента стоя и хленча.

— Никога не си хленчила, Марго.

— Мога да давам уроци по въпроса. Време ми е да порасна, да поема отговорност, да стана разумна.

— Да си направиш застраховка живот — иронично подметна Джош. — Да подадеш молба за карта в библиотеката. Да изрязваш талони.

Тя го изгледа отвисоко.

— Думи, достойни за мъж, който не само е роден със сребърна лъжичка в нахалната си уста, но и целият свят му е поднесен на тепсия.

— Мисля, че имах няколко библиотечни карти — промърмори на себе си той. — Някъде съм ги забутал.

— Ще млъкнеш ли?

— Съжалявам. — Даде й знак да продължи, но беше разтревожен. Изглеждаше ободрена и щастлива, но не говореше като Марго. Не и като онази възхитително безразсъдна Марго. — Давай нататък.

— Окей, вероятно бих могла да обърна нещата, дори в крайна сметка да успея да се докопам до няколко фотосеанса, да получа място на подиума в Париж или Ню Йорк. Ще отнеме време, но мога да се справя. — Полагаше усилия да запази мисълта си ясна и разсеяно прокара пръст по свещника с форма на девойка с надиплени одежди, обградена от две чашки със забити в тях малки златисти свещи. — Има и други начини да се печелят пари като модел. Мога да се върна към каталозите, откъдето започнах.

— Да продаваш плюшени мечета?

Тя се извърна с изпепеляващ поглед.

— И какво лошо има в това?

— Нищо. — Разчупи си една малка кифличка. — Харесвам плюшените мечета, като всяко друго момче.

Марго бавно си пое дъх. Няма да я ядоса, не и този път.

— При сегашното ми положение, няма да е лесно да получа ангажименти. Но съм го правила и преди.

— Била си десет години по-млада — услужливо й подсказа той.

— Много ти благодаря, че ми напомни — изсъска през зъби Марго. — Погледни Синди Крофорд, Кристи Бринкли, Лоран Хътън, за бога! Съвсем не са тийнейджърки. А що се отнася до блестящото ти хрумване, идеята за отварянето на магазин е нелепа. През нощта се сетих за поне половин дузина сериозни аргументи срещу това. Дори да оставим настрана факта, че си нямам и най-малко понятие от бизнес, остава по-важният момент, че ако откача дотолкова, че да опитам, напълно е възможно положението, в което се намирам — а то е много нестабилно положение — още повече да се влоши. Повече от сигурно е, че само за шест месеца ще фалирам, ще трябва да понеса още едно публично унижение и ще съм принудена да се продавам по кьошетата на пътуващи търговски агенти, които си търсят евтино забавление.

— Права си. И дума не може да става.

— Абсолютно.

— И така, кога искаш да започнеш?

— Днес. — С ликуващ смях, Марго изтича и обви ръце около шията му. — Знаеш ли какво е по-хубаво от това да има някой, който те познава и в червата.

— Какво?

— Нищо. — Целуна го звучно по бузата. — Ако се съгласиш да…

— Ще се съглася на драго сърце. — Хвана косата й в ръка и издърпа усмихнатите й устни към своите.

Вече не беше шега. Марго много бързо го разбра. Устните му бяха горещи и изкусни и принудиха нейните да се отворят с въздишка. Бавните, лениви движения на езика му предизвикаха разтърсващи вълни на страст, от които тялото й затрептя до връхчетата на пръстите.

Би трябвало да й е познато. Беше го целувала и преди, беше усещала вкуса му. Но онези обикновени братски целувки не я бяха подготвили за мигновения, непреодолим пристъп на чисто животинска страст.

Част от разума й се опитваше да се отдръпне, да й напомни, че това е Джош. Джош, който се присмиваше на скъпоценната й колекция от кукли, когато беше на шест годинки. Който я предизвика да се катери с него по скалите, когато беше на осем, и после я занесе до къщата, когато си сряза крака на един камък.

Джош, който се подсмихваше на юношеските й увлечения по приятелите му, който търпеливо я научи да управлява петскоростната кола. Джош, който винаги беше някъде наблизо, където й да я отвеждаше животът й.

Но сега сякаш целуваше друг човек. Някой, който опасно я възбуждаше. Който болезнено я изкушаваше.

Той го очакваше. Не беше ли мечтал стотици пъти да пие устните й по този начин? Да я усети как се напряга в ръцете му, как устните й откликват на неговите подобно на отприщена стихия?

С удоволствие ще почака. Защото разбра, че ще бъде негова. Разбра, че тя го желае.

Но няма да я улесни.

Отдръпна се, щастлив, че когато миглите й бавно се повдигнаха, очите й бяха потъмнели и замъглени. Дяволски се надяваше, че същият тръпнещ копнеж, който изгаряше слабините му, изгаря и нея.

— Ужасно те бива за това — успя да продума Марго. — Бях чувала слухове. — Осъзна, че седи в скута му, но не беше сигурна дали той я е притеглил, или просто се е сгушила в него. — Струваше ми се, че може да са преувеличени. Всъщност една нощ се промъкнах навън и наблюдавах маневрите ти край басейна с Бабс Карстеърс. Бях впечатлена.

Каквото и друго да беше казала, едва ли щеше така точно да попадне в целта и да попари желанието му.

— Шпионирала си ме с Бабс?

— Само веднъж. Или два пъти. По дяволите Джош, бях на тринайсет. Любопитно ми беше.

— Божичко! — Съвсем точно си спомняше, докъде бяха стигнали нещата с Бабс през една хубава лятна нощ край басейна. — Видя ли… Не, не искам да знам.

— И аз, и Лора, и Кейт бяхме единодушни, че е свръх гърдеста.

— Свръх… — Преди да успее да се разсмее на термина, той се навъси. — Ти, и Лора, и Кейт. Защо направо не продавахте билети?

— Смятам, че е напълно естествено по-малката сестра да шпионира по-големия си брат.

Очите на Джош светнаха.

— Не съм ти брат.

— Както съм седнала, бих казала, че в този факт е спасението за безсмъртните ни души.

Опасните блясъчета преминаха в усмивка.

— Може и да си права. Желая те, Марго. Има безброй най-невероятни, неописуеми и неприлични за изричане неща, които искам да ти направя.

— Добре. — Марго изпусна въздуха, който дори не беше усетила, че досега е задържала. — Толкова за безсмъртните ни души. Слушай, трябва да кажа, че тази промяна е малко ненадейна за мен.

— Не си обърнала внимание.

— Очевидно не съм. — Не можеше да отдели очи от неговите. А би било по-разумно, знаеше го. Беше изживяла всички игри между мъжете и жените и винаги, без никакво изключение, беше запазвала самообладание. Тези очи — сиви, спокойни и самоуверени — я предупреждаваха, че с него не съществува такава възможност. Не за дълго. — Сега вече забелязах, но не съм сигурна за времето на началния изстрел.

— Той бе даден преди години. — Ръцете му се плъзнаха по хълбоците й и леко докоснаха гърдите й. — Далеч преди тебе съм.

— Трябва да реша дали искам да те догоня. — Засмя се и се изплъзна от скута му. — Просто ми се струва твърде неестествено — самата мисъл за секс между теб и мен. — После потърка с ръка мястото над сърцето си, защото то подскачаше като разгонена кобилка. — При това е изненадващо примамлива. Беше време, и то не много отдавна, когато щях да кажа „какво пък толкова, ще бъде забавно“ и щях на бърза ръка да те замъкна в леглото. — Когато Джош се изправи, тя отново се разсмя и постави масичката помежду им. — Не че се правя на пуританка. Не вярвам в такива работи.

— А на какво се правиш?

— Проявявам предпазливост, поне веднъж в живота си. — Внезапно очите й станаха сериозни, а устните ласкави, вместо насмешливи. — Ти означаваш твърде много за мен. А току-що разбрах, че и аз също означавам много за теб. Не само заради това. — Посочи с жест към лицето си. — Трябва да оправя живота си. Трябва да направя нещо, с което да мога да се гордея. Имам нови планове, всички тези нови мечти. Искам да ги реализирам. Всъщност не — за момент затвори очи тя. — Трябва да ги реализирам. А за да го направя, ще са ми нужни време и усилия. Сексът отвлича вниманието, когато човек го прави както трябва. — Отново се усмихна. — А с нас ще бъде така.

Джош пъхна палци в джобовете си.

— И какво ще направиш? Ще дадеш обет за въздържание?

Усмивката й бавно се разшири.

— Чудесна идея. Винаги мога да разчитам на теб за практично решение.

— Шегуваш се — зяпна от удивление той.

— Напълно съм сериозна. — Развеселена от реакцията и на двамата, Марго се приближи и го потупа по бузата.

— Окей, ще се въздържам от секс, докато не подредя живота си и не подкарам бизнеса. Благодаря за идеята.

Той обхвана гърлото й с ръка, но всъщност повече му се искаше да удуши себе си.

— Мога да те съблазня точно за трийсет секунди.

Сега пък той говореше самонадеяно.

— Ако ти позволя — подкупващо отвърна тя. — Но това няма да се случи, докато не съм готова.

— А от мен в манастир ли се очаква да вляза, докато станеш готова?

— Твоят живот си е твоя работа. Можеш да имаш всяка, която пожелаеш. — Обърна се и се върна при бисквитките, после го погледна през рамо. — С изключение на мен. — Но тази мисъл някак не й допадаше. — Освен, разбира се, ако не желаеш да го направим нещо като облог.

Нарочно облизва така онези трохички от долната си устна, помисли си Джош. Разбираше кога една жена се опитва да го влуди.

— Какъв облог?

— Че мога да издържа повече от теб. Че мога да се държа като зрял човек, да владея хормоните си и да се заема сериозно с някаква работа.

С безизразно лице, той допълни кафето в чашата си, после и нейното. Но вътрешно се подсмихваше. Тя си няма и най-малка представа колко време ще й отнеме да отвори вратите на магазина, който замисля. Може да отидат и месеци. А тя няма да издържи толкова дълго, продължи разсъжденията си Джош, докато я наблюдаваше над ръба на чашата си. Той ще се погрижи за това.

— На колко?

— На новата ти кола.

— Колата ми? Моят ягуар? — задави се с кафето той.

— Точно така. Трябва да продам колата си, а не се знае кога ще мога да си купя друга. Ако пръв не издържиш, получавам ягуара. С уреждане на документите и транспорта до Италия.

— А ако ти първа не издържиш? — Марго махна с ръка, за да отхвърли тази възможност, и той се усмихна. — Получавам картините ти.

— Уличните ми сцени! — Сърцето й наистина замря при тази мисъл. Всичките?

— До последната. Освен ако не се боиш да рискуваш.

Тя вирна брадичка и му подаде ръка.

— Съгласна.

Джош улови ръката й в своята, после я повдигна и прокара устни от вътрешна страна на китката, а след това лекичко ухапа дланта й.

— Добър опит — отбеляза тя и я издърпа. — А сега трябва да се заема с делата си. Отивам да продам колата.

— Няма да я закараш на някой посредник, нали? — възрази той, докато тя грабваше чантата и сакото си. — Ще те одерат.

— О, не. — Спря на вратата и се усмихна дяволито и неустоимо. — Не, няма.