Нора Робъртс
Дързост и мечти (2)

Първа глава

Когато стана на осемнайсет, Марго съвсем точно знаеше какво иска. Същото, както и на дванайсет. Всичко. Но сега вече бе решила как да действа, за да го постигне. Ще се възползва от външността си — най-големия й и вероятно единствен талант, ако питаха нея. Смяташе, че ще съумее да го постигне или в най-лошия случай ще се научи как става. Едва ли ще е по-трудно от алгебрата, английската литература или всички онези тъпи предмети в училище. Но рано или късно ще бъде звезда. И ще го направи, както тя си знае.

Беше взела решението предната вечер. Вечерта преди сватбата на Лора. Беше ли егоистично от нейна страна да се чувства така окаяна поради факта, че Лора ще се омъжва?

Същото чувство на окаяност беше изпитала и когато миналото лято господин и госпожа Ти заведоха Лора, Джош и Кейт за цял месец в Европа. А тя си остана у дома, защото майка й отхвърли предложението на семейство Темпълтън да вземат и нея. Ужасно й се искаше да отиде, припомни си сега, но нито нейните молби, нито тези на Лора и Кейт успяха да променят решението на Ан Съливан.

— Не ти е мястото да се шляеш из Европа и да отсядаш в луксозни хотели — заяви майка й. — Семейство Темпълтън и без това са достатъчно щедри към теб, за да искаме още повече.

Марго остана вкъщи, за да изкарва прехраната си, както майка й се изразяваше, в бърсане на прах, лъскане и обучение как се поддържа добре едно домакинство. И се чувстваше жалка. Но това не означаваше, че е егоистка. Не че не искаше Лора и Кейт да си прекарат чудесно. Просто жадуваше да бъде заедно с тях.

И сега, не че не се надяваше женитбата на Лора да бъде най-прекрасната, а защото не можеше да понесе, че я губи. Това егоистично ли е? Надяваше се, че не е, понеже не се чувстваше нещастна само заради самата себе си. А и заради Лора. Заради мисълта, че тя се обвързва с един-единствен мъж и с брак, преди още да е имала възможност да поживее.

О, господи, Марго искаше да живее!

Така че чантите й вече бяха готови. Веднага щом Лора потеглеше за сватбеното пътешествие, Марго възнамеряваше да поеме пътя към Холивуд.

Разбира се, ще й липсва Темпълтън хауз, както и господин и госпожа Ти, а също така — о, боже! — ще й липсват Кейт и Лора, дори и Джош. И майка й ще й липсва, макар да знаеше, че разривът ще бъде жесток, преди още да е затворила вратата след себе си. Винаги толкова много се караха.

Сега колежът бе ябълката на раздора помежду им. Колежът и решителният отказ на Марго да продължи образованието си. Знаеше, че ще умре, ако трябва да прекара още четири години сред книги и в аудиториите. А и защо й трябва колеж, след като вече бе решила как иска да живее и как да стане богата?

В момента майка й бе твърде заета, за да спори. Като икономка, единствено организацията на сватбеното тържество занимаваше сега ума на Ан Съливан. Церемонията щеше да се състои в църквата, след това всички лимузини щяха да поемат по магистрала 1, а после нагоре по хълма към Темпълтън хауз.

Къщата вече бе в изряден вид, но Марго предположи, че майка й вероятно е някъде навън и спори с цветаря за украсата. Всичко трябва да е повече от съвършено за сватбата на Лора. Знаеше колко много майка й обича Лора и това не я измъчваше. Измъчваше я мисълта, че майка й искаше и тя да бъде като Лора. А тя никога не беше успяла. Не го беше искала.

Лора бе сърдечна, мила и съвършена. Марго знаеше, че тя не е нито едно от тези три неща. Лора никога не се караше с майка си по начина, по който Марго и Ан се нахвърляха една срещу друга като разярени котки. Но в живота на Лора и без това всичко бе ясно и уредено. Никога не й се бе налагало да се тревожи за мястото си или къде да отиде. Вече беше видяла Европа, нали? Може да прекара в Темпълтън хауз и целия си живот, ако така предпочита. Ако поиска да работи — хотелите на Темпълтън са на нейно разположение — веднага може да заеме мястото си.

Но Марго не беше и като Кейт — толкова ученолюбива и целенасочена. Няма като нея само след няколко седмици да хукне към Харвард, за да вземе диплома, та да може да води счетоводство и да тълкува данъчните закони. Божичко, каква скука! Но такава си беше Кейт — предпочиташе да прочете „Уолстрийт Джърнъл“, вместо да прелиства лъскавите страници на „Вог“, можеше часове наред да обсъжда с господин Ти, и то с наслада, лихви, проценти и нарастване на капитала.

Не, тя не желае да бъде като Кейт или Лора, независимо колко много ги обича. Иска да бъде Марго Съливан. И възнамеряваше да си живее добре като Марго Съливан. Един ден ще притежава също толкова изискана къща като тази, каза си тя, докато бавно слизаше по централното стълбище, плъзгайки ръка по излъскания махагонов парапет.

Стълбите се спускаха в дълга изящна извивка, а високо над тях, подобно на огромно слънце, висеше искрящ кристален полилей. Колко ли пъти го бе наблюдавала как хвърля величествените си отблясъци върху полираните бели и електриково зелени мраморни плочки във фоайето, придавайки допълнителна изисканост на и без това елегантните гости, посещаващи великолепните приеми, с които се славеха семейство Темпълтън?

Къщата винаги ехтеше от смях и музика по време на тези приеми, припомни си Марго, независимо дали гостите бяха тържествено насядали около дългата изящна маса в трапезарията под чифт полилеи, или се разхождаха свободно из стаите, увлечени в непринудени разговори с чаша шампанско в ръка, или пък се бяха удобно разположили в прелестните кътчета за сядане.

Някой ден и тя ще дава прекрасни приеми и се надяваше да бъде също толкова сърдечна и забавна домакиня като госпожа Ти Дали такива неща се предават с кръвта, запита се Марго, или човек се научава на тях? Ако могат да се учат, то тя ще се научи.

Така, както майка й я беше научила да аранжира цветя — начина, по който онези искрящи бели рози във високата кристална ваза придаваха допълнителна изящност на старинната английска масичка във фоайето. Вижте само как се отразяват в огледалото, помисли си тя. Извисени и благородни с разперените си зелени листенца.

Това са дребните неща, които одухотворяват дома, припомни си наум. Цветя и красиви вази, свещници и приятно излъсканото дърво. Уханията, начинът, по който светлината се процежда от прозорците, тиктакането на големите старинни часовници. Това са нещата, които ще запомни, когато бъде далече оттук. Не толкова сводовете, отвеждащи от една стая в друга, нито сложната и красива плетеница на мозайките край величествената входна врата. Ще запомни миризмата в библиотеката, след като господин Ти е изпушил една от любимите си пури, и начина, по който смехът му отекваше в стаята.

Ще запомни зимните вечери, когато заедно с Лора и Кейт се сгушваха на килимчето пред камината в салона — разноцветните отблясъци по полицата от лапис, усещането за топлина, разливащо се по страните й, начина, по който се кискаше Кейт, щом успееше да спечели някоя игра.

Ще си спомня ароматите в малкия салон на госпожа Ти. На пудра, парфюми и восък. И как се усмихваше госпожа Ти, когато Марго отиваше да си поговори с нея. Винаги можеше да разговаря с госпожа Ти.

И собствената й стая. Как семейство Темпълтън я оставиха сама да избере новите си тапети, когато навърши шестнайсет. И как дори майка й се беше усмихнала и одобрила избора й — бледозелен фон, осеян с пищни бели лилии. Часовете, които беше прекарала в тази стая, сама или с Лора и Кейт. Говореха, говореха, говореха. Крояха планове. Мечтаеха.

„Правилно ли постъпвам? — запита се с внезапен пристъп на паника. Как ще понесе да напусне всичко и всички, които познава и обича?“

— Пак ли позираме, графиньо? — Във фоайето се появи Джош. Още не беше облечен за сватбата, а носеше памучен панталон и риза. На двайсет и две години, той беше приятно заякнал и времето, прекарано в Харвард му се отразяваше добре.

Марго с неудоволствие си помисли, че ще изглежда елегантен дори и в картонени дрехи. Оставаше си все същият приказен принц, макар че лицето му бе загубило част от момчешката си невинност. Имаше интелигентен израз, със сивите очи на баща му и очарователните устни на майка му. Косата му бе потъмняла до цвят на бронз, а един последен тласък в растежа през последната година в гимназията го беше извисил до метър и осемдесет.

Искаше й се да беше грозен. Искаше й се външността му да не я интересува. Искаше й се поне веднъж да я погледне по друг начин, а не така, сякаш е просто една досадница.

— Мислех си нещо — отвърна му тя, но остана на мястото си, опряла нехайно едната си ръка върху парапета на стълбите. Знаеше, че никога не е изглеждала по-добре. Шаферската й рокля беше най-великолепният тоалет, който някога бе притежавала. Именно заради това се беше облякла толкова рано — за да й се наслаждава колкото е възможно по-дълго.

Лора беше избрала синия цвят на лятното небе, за да подхожда на очите на Марго, а копринената материя бе ефирна и раздвижена като вода. Издължената кройка подчертаваше безспорно надарената й фигура, а дългите прозрачни ръкави оставяха на показ кадифената й кожа с цвят на слонова кост.

— Избързала си, а? — Говореше бързо, защото всеки път, когато я погледнеше, желанието пробождаше като с нажежено острие слабините му. Трябваше да е само плътско желание, защото така беше по-просто за обяснение. — Сватбената церемония е насрочена чак след два часа.

— Почти толкова ще трябват, за да се приготви Лора. Оставих я с госпожа Ти. Помислих си, че… ами имат нужда да останат за момент сами.

— Пак ли плачат?

— Майките плачат на сватбите на дъщерите си, защото знаят какво ги очаква.

Той се усмихна широко и й протегна ръка.

— Ще бъдеш интересна младоженка, графиньо.

Марго пое ръката му. Пръстите им се бяха преплитали стотици пъти през годините, прекарани заедно. И днес не беше по-различно.

— Това комплимент ли беше?

— Само констатация. — Отведе я в салона за гости, където в сребърните свещници бяха поставени тънки бели свещи и навсякъде бяха закачени пищни гирлянди от цветя. Жасмини, рози, гардении. Цялата стая, в която слънчевите лъчи струяха през високите, сводести прозорци, искреше в ослепително бяло.

На полицата над камината имаше снимки в сребърни рамки. „И аз съм тук, помисли си Марго, като член от семейството.“ Върху пианото стоеше кристалната компотена купа, за която безразсъдно бе похарчила всичките си спестявания по повод двайсет и петата годишнина от сватбата на господин и госпожа Темпълтън.

Опита се да попие всичко, всеки най-дребен детайл. Нежните цветове на килима Обюсон, деликатната дърворезба по краката на креслата в стил кралица Ана, сложните инкрустации по музикалния шкаф.

— Толкова е красиво — изрече тихо.

— Ммм? — Беше зает да разкъсва станиола на бутилката шампанско, която бе отмъкнал от кухнята.

— Къщата. Толкова е красиво.

— Ани е надминала себе си — отвърна той, имайки предвид майка й. — Сватбата трябва да е върхът.

Тонът му я накара да извърне поглед към него. Познаваше го толкова добре, всяко негово изражение, дори най-неуловимите нотки в гласа му.

— Питър не ги харесва.

Джош сви рамене и освободи бутилката от тапата, като я притисна с овладяно движение на палеца.

— Не аз се женя за Риджуей, а Лора.

Тя се усмихна насреща му.

— Не мога да го понасям. Скучен, превзет фукльо.

Джош отвърна на усмивката й, възвърнал обичайния си тон.

— Обикновено мнението ни за хората съвпада, за разлика от други неща.

Понеже той ненавиждаше това, Марго го потупа по бузата.

— Може би щяхме да стигнем до разбирателство по повече въпроси, ако не ти доставяше такава наслада да се заяждаш с мен.

— Това ми е работата, да се заяждам с теб — дръпна я за китката, за да я подразни. — Иначе ще се почувстваш пренебрегната.

— Станал си още по-гаден, откакто взе диплома от Харвард. — Марго взе една чаша. — Поне се престори на джентълмен и ми налей малко. — Той я изгледа втренчено и тя вдигна очи към тавана. — За бога, Джош, аз съм на осемнайсет. Щом Лора е достатъчно голяма, за да се омъжи за някакъв глупак, и аз съм достатъчно голяма, за да пия шампанско.

— Само една — изрече той с тон на загрижен по-голям брат. — Не искам после да залиташ по пътеката към олтара. — С тъжна насмешка отбеляза, че изглежда така, сякаш е родена с чаша шампанско в ръка. И мъже в краката си.

— Предполагам, че трябва да пием за булката и младоженеца. — Марго нацупи устни, загледана в пенливите мехурчета, които се издигаха в чашата й. — Но се боя, че ще се задавя, а хич не ми се иска да го похабя. — Потръпна и отпусна чашата. — Толкова е подло. Мразя да се държа подло, но, изглежда, нищо не мога да направя.

— Не е подло, честно е — леко раздвижи рамене той. — Но пък е възможно да бъдем едновременно подли и честни. Значи за Лора. Адски се надявам, че знае какво прави.

— Тя го обича. — Марго отпи и реши, че шампанското трябва да стане любимата й напитка. — Един Господ знае защо смята, че трябва да се омъжи, за да спи с него.

— Хубава мисъл.

— Ами трябва да бъдем реалисти. — Приближи се до вратата към градината и въздъхна. — Сексът е твърде глупава причина да се ожени човек. Истината е, че не мога да се сетя за нито една разумна. Естествено, Лора не се омъжва за Питър само заради секса. — Почука нервно с пръсти по стъклото и се заслуша в звъна му. — Прекалено е романтична. Той е по-възрастен, по-опитен, очарователен е, ако искаш така да го кажем. Пък и е в бизнеса и без проблеми ще влезе в империята на Темпълтън, за да поеме властта, докато тя си стои у дома или се занимава с нещо друго. Вероятно за нея това е идеалният вариант.

— Само не започвай да плачеш.

— Не плача, наистина. — Но се почувства по-добре от ръката му, обгърнала раменете й и с благодарност се облегна на него. — Просто толкова много ще ми липсва.

— След месец се връщат.

— Аз няма да съм тук. — Нямаше намерение да го казва, не и на него, и затова бързо се извърна назад. — Не казвай нищо на никого. Трябва сама да кажа на всички.

— Какво да им кажеш? — Не му харесваше това присвиване в стомаха. — Къде ще вървиш, по дяволите?

— В Лос Анджелис. Довечера.

И той като нея се взря замислено и поклати глава.

— Каква е тази глупава прищявка, Марго?

— Не е прищявка. Обмислила съм го внимателно. — Отново отпи от чашата и се отдалечи. Беше по-лесно да говори ясно, когато не е толкова близо до него. — Трябва да започна мой собствен живот. Не мога вечно да остана тук.

— Колежът…

— Не е за мен. — Очите й блестяха, студени сини пламъчета в центъра на буйния огън. Най-сетне ще направи нещо за себе си. И ако това е егоистично, така да бъде! — Това е желанието на майка ми, а не моето. А и не мога да продължавам да живея тук като дъщерята на икономката.

— Не ставай глупава. — Да отхвърли тази мисъл бе като да издуха почти незабележима прашинка. — Ти си от семейството.

Не можеше да го оспори и въпреки това…

— Искам да започна свой живот — повтори упорито. — Ти вече си имаш твоя. Заминаваш в юридическия университет. Кейт отива в Харвард цяла година по-рано, благодарение на малката си умна главица. Лора се омъжва.

Сега вече започна да схваща и й се усмихна подигравателно.

— Самосъжаляваш се значи.

— Може и така да е. И какво лошо има в това? — Наля си още шампанско в чашата, гледайки го предизвикателно. — Толкова голям грях ли е човек да изпитва малко самосъжаление, когато всички, които обича, правят онова, което искат, а той не? Е, и аз ще направя нещо, което искам.

— Отиваш в Лос Анджелис и после какво?

— Ще си намеря работа. — Отпи още веднъж и си представи себе си съвсем ясно. В центъра на вълнуващи събития. — Ще стана модел. Лицето ми ще бъде по кориците на всяко по-голямо списание.

Има лице за това, помисли си той. Както и тяло. Бяха убийствени. Престъпно красиви.

— И това ли ти е амбицията? — попита с полуусмивка. — Да те снимат?

Марго вирна брадичка и го изгледа с изпепеляващ поглед.

— Ще бъда богата, известна и щастлива. И ще го постигна сама. Няма да съм на издръжката на мама и татко. Няма да разчитам на хубавичък влог, с който да разполагам по всяко време.

Очите му се присвиха опасно.

— Не започвай да ме обиждаш, Марго. Нямаш представа какво е да работиш, да поемаш задължения, да ги изпълняваш.

— О, а ти имаш, така ли? Никога не ти се е налагало да се погрижиш за друго, освен да щракнеш с пръсти и някой от прислужниците пристига незабавно със сребърния поднос, за да те обслужи.

Колкото и силно да беше засегнат, той прекоси стаята и се насочи към нея.

— И ти си яла от същия шибан поднос през по-голямата част от живота си.

Думите му я накараха да се изчерви засрамена.

— Може и да е вярно, но отсега нататък сама ще си купувам храната.

— И с какво? — улови лицето й със силните си пръсти. — С външността си? Улиците на Лос Анджелис са задръстени с красавици, графиньо. Ще те налапат и изплюят, преди да си усетила какво става.

— Да пукна, ако успеят — освободи се от хватката му тя. — Аз ще съм тази, която ще ги излапа, Джошуа Конуей Темпълтън. И никой няма да ме спре.

— Защо не направиш услуга на всички ни и поне веднъж в живота си не се замислиш, преди да се впуснеш в нещо, от което ще трябва да те измъкваме? Избрала си дяволски неподходящ момент за начало на действията си. — Остави чашата си, за да може да пъхне ръце в джобовете на панталона. — Сватбата на Лора, родителите ми почти са откачили, защото се тревожат, че още е толкова млада. Собствената ти майка търчи наоколо със зачервени от плач очи.

— Няма да проваля сватбата на Лора. Ще изчакам, докато замине на сватбеното пътешествие.

— О, адски мило от твоя страна — ядосано се извърна той. — Помислила ли си как ще се почувства Ани?

Марго силно прехапа долната си устна.

— Не мога да съм това, което тя желае. Защо никой не може да го разбере?

— А как смяташ ще се чувстват родителите ми, като знаят, че си сама в Лос Анджелис?

— Няма да ме накараш да се чувствам виновна — промърмори сърдито, но наистина изпитваше угризения. — Решила съм го.

— Дявол да те вземе, Марго. — Сграбчи я за раменете, така че тя загуби равновесие и залитна върху него. Както беше с токчета, очите им бяха на една височина.

Сърцето й мъчително туптеше в гърдите. Помисли си — почувства го — че нещо ще се случи. Точно тук. Точно сега. — Джош! — Произнесе го тихо, с неуверен и пресипнал глас. Пръстите й се забиха в раменете му и всичко в нея се преобърна от копнеж.

Отривисто трополене по стълбите накара и двамата бързо да се отдръпнат. Когато успя да си поеме дъх, той продължаваше да я гледа втренчено. В стаята влетя Кейт.

— Не мога да повярвам, че трябва да нося подобно нещо. Чувствам се като пълен идиот. Тия тъпи дълги поли са непрактични, само ти се пречкат. — Кейт пусна елегантната копринена рокля, която придържаше, и примигна срещу Марго и Джош. Стори й се, че приличат на две настръхнали котки, готови да скочат. — Трябва ли точно сега да се карате вие двамата? Изпаднала съм в затруднение. Трябва ли тази рокля да изглежда по този начин, Марго, и ако е така, защо? Това шампанско ли е? Мога ли да получа малко?

Погледът на Джош се задържа върху Марго още един кратък миг.

— Ще го занеса горе при Лора.

— Искам само една глътчица преди… Брей! — Кейт се нацупи и изгледа как Джош изскача от стаята. — Какво му става?

— Същото, както винаги. Нахален всезнайко. Просто го ненавиждам — процеди Марго през зъби.

— О, ако това е всичко, дай да поговорим за мен. Помогни ми — разпери ръце тя.

— Кейт. — Марго притисна пръсти към слепоочията си и въздъхна. Кейт, изглеждаш страхотно. С изключение на невероятната ти пострижка.

— За какво намекваш? Кейт откри косата си изпод дръзката черна шапчица. Косата е най-хубавото ми нещо. Почти не се налага да се реша.

— Очевидно. Е, все пак ще я закрием с шапката.

— Исках да кажа за шапката…

— Ще я носиш. — Марго инстинктивно вдигна чашата си за поздрав. — Придава ти много шикозен вид, приличаш на Одри Хепбърн.

— Ще го направя заради Лора — промърмори Кейт, после се отпусна не особено изискано в едно от креслата и преметна обутите си в копринени чорапи крака през облегалката. — Ще ти кажа нещо, Марго. Питър Риджуей не ми е особено приятен.

— Добре дошла в клуба.

Мислите й отново и отново се връщаха към Джош. Наистина ли се канеше да я целуне? Не, това е глупаво. По-вероятно беше да я разтърси като сърдито момченце, чиято играчка не действа, както му се иска.

— Не сядай така, Кейт, ще измачкаш роклята.

— По дяволите — изправи се тя неохотно. — Знам, че чичо Томи и леля Сузи не са особено щастливи от цялата работа. Но се опитват, защото Лора е толкова щастлива, че сякаш излъчва сияние. Искам и аз да се радвам за нея, Марго.

— Тогава ще се радваме. — Отхвърли тревогите си за Джош, за бъдещето, за Лос Анджелис. Сега на дневен ред беше Лора. — Трябва да подкрепяме хората, които обичаме, нали така?

— Дори и когато правят глупости — въздъхна Кейт и подаде чашата от шампанско на Марго. — В такъв случай, предполагам, че трябва да се качим горе и да стоим при нея. — Изкачиха стълбите, после за момент спряха пред стаята на Лора и се хванаха за ръце. — Не знам защо съм толкова нервна — промърмори Кейт. — Стомахът ми се бунтува.

— Защото сме заедно — стисна ръката й Марго. — Както винаги.

След това отвори вратата. Лора седеше пред огледалото и тъкмо привършваше с гримирането. В дългия си бял халат вече изглеждаше като истинска младоженка. Златистата й коса беше вдигната високо, а край лицето й закачливо се спускаха нежни къдрици. Сюзън стоеше зад нея, вече облечена за церемонията в тъмнорозова рокля, украсена с дантела.

— Това са много стари перли — изрече тя с развълнуван глас. Очите й срещнаха тези на дъщеря й в лъскавото огледало, поставено в елипсовидна рамка от палисандър. — От баба Темпълтън са — подаде тежките обеци на Лора. — Даде ми ги в деня на моята сватба. Сега вече са твои.

— О, мамо. Пак ще се разплача.

— Никакви такива повече — пристъпи напред Ан Съливан. Изглеждаше приятно и изискано в най-хубавата си тъмносиня рокля и с оформените на къси къдрици тъмноруси коси. — Никакви зачервени очи за нашата булка днес. Трябва ти нещо назаем, затова си помислих, че… можеш да носиш медальона ми под роклята си.

— О, Ани — скочи и я прегърна Лора. — Благодаря ти. Много ти благодаря. Толкова съм щастлива.

— Дано си поне наполовин толкова щастлива и през останалата част от живота си. — Ан усети, че очите й овлажняват, прокашля се и приглади и без това безупречната покривка върху леглото с балдахин на Лора. — По-добре да вървя долу да видя дали госпожа Уилямсън се справя със сервитьорите.

— Госпожа Уилямсън няма проблеми — улови ръката й Сюзън, която много добре знаеше, че дългогодишната им готвачка може да се справи и с най-капризните сервитьори. — А, ето ги и придворните дами. Точно навреме, за да облекат младоженката. И колко прекрасно изглеждат!

— За това ги бива. — Ан се извърна и огледа критично дъщеря си и Кейт. — Мис Кейт, трябва да си сложите повечко червило, а ти, Марго, по-малко.

— Най-напред ще пийнем — вдигна шампанското Сюзън. — След като Джош се оказа достатъчно предвидлив да донесе една бутилка.

— Ние пък носим чаши — обяви Кейт, безцеремонно пропускайки да спомене, че вече са пили. — За всеки случай.

— Ами мисля, че имаме повод. Само половин чаша — предупреди Ан. — Доколкото познавам тези момичета, добре ще си пийнат на приема.

— Вече се чувствам като пияна. — Лора наблюдаваше мехурчетата, които се издигаха в чашата й. — Бих искала да вдигна тост, моля! За жените в моя живот. За майка ми, която ми разкри, че любовта поддържа свежестта на брака. За моята приятелка — продължи тя, обръщайки се към Ан, — която винаги, винаги ме изслушваше. И за сестрите ми, които бяха моите най-близки същества. Толкова ви обичам!

— Готово — преглътна над чашата си Сюзън. — Гримът ми отново се разтече.

— Госпожо Темпълтън! — На вратата застана една от прислужниците, широко отворила очи, докато надничаше към Лора. По-късно долу щеше да разправя, че е било като видение — всички тези красиви жени, застанали в стаята, където слънцето хвърляше причудливи светлини през потрепващите дантелени пердета. — Старият Джо, градинарят, се кара с човека, който дойде да нареди масите и столовете в градината.

— Аз ще отида — бързо изрече Ан.

— И двете ще отидем. — Сюзън помилва бузата на Лора. — Така ще съм достатъчно заета, за да не цивря. Марго и Кейт ще ти помогнат да се облечеш, мила. Такава е традицията.

— Да не си измачкате роклите — нареди Ан, после прегърна Сюзън през раменете и й прошепна нещо тихичко, докато излизаха от стаята.

— Не мога да повярвам — усмихна се широко Марго. — Мама така се разсея, че забрави бутилката. Да пием, дами!

— Може би по още едно — реши се Кейт. — Стомахът ми е толкова нервен, че се страхувам да не повърна.

— Само посмей и ще те убия. — Марго дръзко преглътна шампанското. Харесваше й екзотичното усещане, докато гъделичкаше гърлото й и мехурчетата излитаха сякаш в мозъка й. Искаше да се чувства точно така до края на живота си. — Окей, Лора, давай да те пъхаме в тази невероятна рокля.

— Това наистина става — промърмори Лора.

— Точно така. Но ако искаш да промениш намеренията си…

— Да променя намеренията си? — разсмя се към Кейт тя, докато Марго с благоговение измъкваше дългата копринена рокля с цвят на слонова кост от обвивката й. — Луда ли си? Това е всичко, за което някога съм мечтала. Сватбеният ми ден, началото на живота ми с мъжа, когото обичам. — Със замъглени очи, тя закрачи развълнувано, докато смъкваше халата си. — Толкова е сладък, толкова красив, толкова нежен и търпелив.

— Иска да каже, че не я е притискал да свършат великата работа — поясни Марго.

— Просто уважи факта, че аз искам да изчакам до първата ни брачна нощ. — Тържественото изражение на Лора изведнъж се смени с безумно ликуване. — Нямам търпение!

— Казах ти, че не е нищо особено.

— Ще бъде, ако си влюбена. — Внимателно пристъпи в роклята, която Марго й придържаше. — Ти не беше влюбена в Биф.

— Не, но изпитвах безумна страст, което си е все нещо. Не казвам, че не беше хубаво, напротив. Но мисля, че е нужна практика.

— Ще натрупам голяма практика. — Младоженческото сърце на Лора се разтуптя при тази мисъл. — В качеството си на омъжена жена. О, погледнете ме само! — Смаяна, Лора се взираше в отражението си в огледалото. Метри бледа коприна искряха с малки кръгли перлички. Романтичните буфан ръкави се издуваха на раменете, а после плътно прилепваха към ръката. След като Кейт и Марго приключиха със закрепването на шлейфа, Кейт го нагласи в изкусен водопад от бродирана коприна.

— Булото — преглътна сълзите си Марго. Възползвайки се от предимството на височината си, тя нагласи внимателно перлената диадема около хванатата на кок коса, после отметна дългия тюлен воал. Най-дългогодишната й приятелка, помисли си, докато една сълза успя да се прокрадне навън. Сестрата, която обичаше от цялото си сърце. — О, Лора, изглеждаш като принцеса от някоя приказка. Наистина!

— Чувствам се прекрасно. Чувствам се наистина прекрасно.

— Знам, че все повтарях, че е прекалено натруфено — успя да се усмихне разчувствано Кейт. — Не съм била права. Идеално е. Отивам да си вземе фотоапарата.

— Като че ли и без това няма да направят най-малко половин милион снимки, докато всичко приключи — каза Марго, след като Кейт изскочи от стаята. — Ще отида да взема господин Ти. След това предполагам, че ще те видя в църквата.

— Да. Марго, знам, че един ден ти и Кейт ще бъдете също толкова щастливи, както съм аз сега. Нямам търпение и аз да участвам.

— Нека първо приключим с теб. — Спря се на вратата, извърна се още веднъж — само да погледне. Страхуваше се, че нищо и никой няма да успее да я накара някога да изпита това, което придаваше този нежен блясък в очите на Лора. Така че, помисли си, докато внимателно притваряше вратата, ще се задоволи със славата и богатството.

Завари господин Ти в спалнята му тихичко да ругае и да се бори с официалната си вратовръзка. Изглеждаше толкова елегантен в гълъбовосивото сако, което идеално подхождаше на очите му. Има широки рамене, на които една жена може да се облегне, помисли си Марго, и прекрасно мъжествено телосложение, което и Джош беше наследил. В момента се беше навъсил, докато си мърмореше под носа, но лицето му беше съвършено, с правилен нос и волева брадичка, с леки бръчици около устните.

Съвършено лице, помисли си тя и пристъпи в стаята. Лице на баща.

— Кога ще се научите да се оправяте с тези вратовръзки, господин Ти?

Намръщеното му изражение се стопи в усмивка.

— Никога, докато наоколо ми има хубави жени, които да се грижат за мен.

Тя услужливо се приближи, за да оправи бъркотията.

— Изглеждате толкова елегантен.

— Никой няма да ми обърне внимание, пък и на който и да е друг мъж, докато моите момичета са наблизо. Ти си по-красива от мечта, Марго.

— Почакайте да видите Лора. — Забеляза тревожните пламъчета в очите му и целуна гладко избръснатата му буза. — Не се вълнувайте, господин Ти.

— Моето бебче израсна пред очите ми. Трудно ми е да гледам как ми я отнема.

— Няма да успее. И никой не би могъл. Но разбирам. И на мен ми е тежко. Цял ден се чувствам нещастна, вместо да се радвам за нея.

В коридора се чуха припрени стъпки. Сигурно е Кейт с фотоапарата, каза си Марго, или някой от прислугата, забързан да се погрижи за някоя последна подробност. В Темпълтън хауз винаги е пълно с хора, помисли си тя унесено, които я изпълват със звуци, светлина и движение. Тук никога не се чувстваш самотен.

Сърцето й отново се сви при мисълта да замине, да остане сама. И въпреки това към страховете й се примесваше и едно толкова опияняващо очакване. Като първа глътка шампанско, когато пенливите му пръски се взривяват върху езика ти. Като първа целувка, онова нежно, палещо докосване на устните.

Имаше толкова много първи неща, които жадуваше да опита.

— Всичко се променя, нали господин Ти?

— Нищо не остава вечно, независимо колко ни е добре. След няколко седмици ти и Кейт ще заминете в колеж, Джош ще се върне в юридическия университет. Лора ще е съпруга. Ние със Сузи ще бродим из тази къща като двама ненужни старци. — Което бе една от причините той и жена му да обмислят идеята за преместване в Европа. — Къщата няма да е същата без вас.

— Къщата винаги ще си е същата. Това й е най-прекрасното. — Как би могла да му каже, че заминава още тази нощ? Устремена към нещо, което можеше да види така ясно, както собственото си отражение в огледалото. — Старият Джо ще продължи да се грижи за розите в градината, а госпожа Уилямсън ще командва всички в кухнята. Мама ще продължава да лъска сребърните прибори, защото смята, че никой, освен нея не може да го прави както трябва. Госпожа Ти пак ще ви измъква всяка сутрин на тенис корта и ще ви смазва от бой. После ще седите на телефона, за да си уговаряте срещи или да нареждате строго.

— Никога не нареждам строго — възрази с блеснали очи той.

— Винаги така правите и в това ви е чарът. — Искаше й се да заплаче за детството, което бе отминало толкова бързо, макар винаги да бе смятала, че никога няма да свърши. За онази част от живота й, която вече бе зад гърба й, макар винаги да се беше борила да се освободи от нея. За страхливката в нея, която не й позволяваше да му каже, че заминава. — Обичам ви, господин Ти.

— Марго. — Разбирайки погрешно думите й, той докосна с устни челото й. — Няма да мине много и ще те поведа към олтара, за да те предам на някой красив младеж, който едва ли ще може да бъде достатъчно добър за теб.

Насили се да се засмее, защото ако се разплачеше, щеше да развали всичко.

— Няма да се омъжа за никого, ако не прилича съвсем точно на вас. Лора ви чака. — Отдръпна се, като си напомни, че това е бащата на Лора. Не нейният. Днес беше денят на Лора. Не нейният. — Ще отида да видя дали колите са готови.

Забърза надолу по стълбите и там видя Джош, зашеметяващ в официалния си костюм, който я изгледа навъсено, докато тя спря на място, останала без дъх.

— Не започвай пак с мен — заповяда решително. — Лора слиза само след минута.

— Няма да започвам. Но трябва да поговорим по-късно.

— Добре. — Нямаше намерение да говори с него. В мига, в който хвърлят и последното зрънце ориз, тя бързо и безшумно ще се измъкне. Приближи се до огледалото с шапката, която бе взела от стаята си, и по инстинкт нагласи широката синя периферия, така че най-добре да подчертава красотата й.

„Там ме очаква славата“, помисли си, докато изучаваше лицето си. И богатството. Ей Богу, ще го постигне! Вдигна брадичка, срещна собствените си очи и й се прииска вече да започва.