Нора Робъртс
Дързост и мечти (9)

Осма глава

Марго остана поразена колко бързо си възвърна духа. Изобщо не си беше представяла колко забавно, колко стимулиращо може да действа уреждането на сделки. Всичко започна с колата.

Изобщо не изпита неудобство да се възползва максимално от чара си, от целия си сексапил и изобилие от женственост — и не само като разменна монета, но и като оръжия, дадени й от Бога и добре наточени. Беше тръгнала на война.

След като избра посредника за колата, тя оплете жертвата си с ласкателства и усмивки, боравейки майсторски с претенции за неопитност в сделките и за доверието си в неговата преценка. Пърхаше с мигли, придаваше си безпомощно изражение и бавно и кротко го притискаше към стената.

И продължи да изстисква от него лири, докато накрая той едва си поемаше дъх.

В бижутерския магазин попадна на жена и това се оказа по-голямо предизвикателство. Марго беше избрала две от най-хубавите и най-скъпите си бижута и след като прецени, че опонентката й е хитра и практична делова дама без излишна сантименталност, възприе същата тактика.

Получи се като между мъже, помисли си Марго, само че в женски вариант. Преговаряха, спориха, взаимно отхвърляха предложенията си, нападаха се една друга, после стигнаха до условия, които и двете можеха да преглътнат.

Сега, след като прибави полученото за кожите, имаше достатъчно пари в наличност, за да удържи за няколко седмици най-нетърпеливите кредитори.

След като си осигури тази глътка въздух, Марго се залови за работа и направи нещо като предварителен опис на имуществото си, след което започна да го опакова, разбирайки, че колкото по-рано започне да гледа на нещата си като на инвентар, толкова по-лесно ще й бъде. Те вече не са нейни лични вещи. Сега те са капитал.

Всяка сутрин преглеждаше вестниците за предлаганите помещения под наем. Цените я караха да изтръпва от тревога и в крайна сметка разбра, че няма да може да си позволи първокласно място. Нито пък ще може да се рекламира по традиционните начини, ако желае парите да й стигнат за по-дълго време. Оставаше вариантът с наемането на по-второразредно помещение, което сама да разработи, и нетрадиционните методи за реклама.

Облечена в удобен клин и тениска, тя се изпъна на едно от креслата и огледа жилищната си площ. Масичките бяха безмилостно разчистени. Доста от тях бяха струпани край опакованите кашони и сандъци. Картините й продължаваха да висят по стените. Като символ, помисли си Марго, на всичко, което точно в този момент рискува в различни сфери от живота си.

Беше се потрудила доста и в самия апартамент. Гардеробът й беше сведен до една четвърт от първоначалния си обем. Останалите седемдесет и пет процента бяха внимателно опаковани. Беше безжалостна при подбора си — преценяваше с разума, а не с чувствата си. Не че възнамеряваше да започне да се облича като някоя търговка. Ще се облича така, както ще ръководи и бизнеса си — с усет и стил и със смела предизвикателност.

При малко късмет едно от трите помещения, за които се беше уговорила да огледа днес следобед, можеше да се окаже точно това, което търси.

Бързаше да започне, преди пресата да е подхванала здраво положението й. Тук-там вече се бяха появили някои подмятания, че La Margo продава бижутата си, за да плати огромните си дългове. Беше започнала да се измъква през служебния вход, за да избегне репортерите и папараците, които често й устройваха засади пред сградата.

Започваше да се пита дали в крайна сметка наистина не трябва да се откаже от апартамента. Кейт беше права — като продължаваше да го държи, само напразно изчерпваше и без това мизерните си запаси. Ако открие добро място за магазина, може направо да се премести там. Временно.

Така поне, помисли си със смях, нещата й ще бъдат край нея.

Искаше й се Джош да бъде тук, за да обсъдят идеята. Но той беше в Париж. Не, сега вече в Берлин, а след това в Стокхолм. Нямаха уговорка кога ще го чуе отново, а още по-малко да го види.

Няколкото дни, прекарани заедно в Милано, сблъсъкът и вълнението от онази сутрин в апартамента му, сега изглеждаха повече като сън, отколкото като спомен. Би могла да се съмнява дали наистина изпита онзи копнеж, когато я целуна, но всеки път, когато си помислеше за това, го чувстваше отново.

Вероятно точно в момента хапе ушенцето на някоя фройлайн, помисли си Марго и гневно удари облегалката на дивана, докато ставаше. Никога няма да успее да удържи тези свои палави ръце от някоя готова да падне в тях жена. Проклетникът!

Поне ще спечели колата от цялата бъркотия. Ако не друго, Джош Темпълтън беше мъж, който държи на думата си.

Нямаше време да мисли за него — как се налива с бира и гъделичка някоя немска дебелана. Трябва да се преоблече за срещите и да си придаде подходящ вид. Докато се обличаше, тя репетираше тактиката, която смяташе да използва с агента по недвижими имоти. Придирчива. Огледа се замислено, сплитайки косата си. Никакъв излишен ентусиазъм.

— Тази стая… — Неодобрителен поглед, жест с ръката. — Малка е. — Или пък ще се окаже прекалено голяма, за да отговаря на нуждите й. Докато се разхожда, ще издава отчаяни възклицания и ще остави агента да се опитва да я убеди. Разбира се, тя ще си остане неубедена. Ще каже, че наемът е абсурден. Ще поиска да види нещо друго, ще каже, че след час има друга среща.

Отстъпи назад и се огледа преценяващо. Да, черния и костюм имаше делови вид, но и даваше възможност на италианското око да отгатне и оцени. Стегнатата плитка изглеждаше женствена, изискана, но не превзета, а огромната чанта „Вандалино“ беше скроена с формата на папка.

Много е възможно опонентът й — а сега тя гледаше на всеки от другата страна на деловите й сделки като на опонент — вече да е разпознал името й. Със сигурност ще познае лицето й. Толкова по-добре. По всяка вероятност той ще сметне, че има насреща си лекомислена, празноглава бамбина. А това не само ще й даде предимство, но и гъделичкащото задоволство да му докаже, че греши.

Пое си дъх и се вгледа в отражението си. Марго Съливан не е някаква бамбина, настоя пред собствения си образ. Марго Съливан е бизнес дама, с мозък, амбиции, цели и решимост. Марго Съливан не е сред губещите. Тя е сред оцеляващите.

Затвори очи за момент и се помъчи да повярва в думи те си. Всъщност няма значение, каза си вътрешно разтреперана, стига да накарам всички останали да повярват.

Проклета да е, ако не успее.

Тъкмо когато мяташе чантата си на рамо и поемаше към вратата, телефонът иззвъня.

— Кажете името си и оставете кратко съобщение — изрече по посока на настоятелния звук, — и ще ви се обадя по-късно.

По-нетърпеливия глас на Кейт я накара да спре.

— Върви по дяволите и на майната си, Марго! Ще вдигнеш ли някога това нещо? Знам, че си там. Знам, че стоиш точно там и се подхилваш към телефона. Вдигни го, чуваш ли? Важно е.

— Все е важно — промърмори Марго и наистина се подсмихна.

— Дявол да те вземе, Марго. Отнася се за Лора.

Марго се хвърли към телефона и блъсна слушалката в ухото си.

— Пострадала ли е? Какво стана? Злополука ли?

— Не, не е пострадала. Махни си обецата, защото трака в телефона.

Марго я свали, обзета от възмущение.

— Ако ми изкара акъла само за да ме накараш да говоря с теб…

— Като че ли си нямам друга работа в пет часа сутринта на петнайсети април, та да си правя шегички по телефона. Слушай, скъпа, не съм мигвала от двайсет и шест маса и лигавицата на стомаха ми е почти напълно унищожена от кофеин. Не се захващай с мен сега!

— Ти ми се обади, забрави ли? Тъкмо излизах.

— Лора отива да се види с адвоката си.

— С адвокат? В пет сутринта? Каза, че не става дума за злополука.

— Нямах предвид в буквалния смисъл. Има среща в десет. Аз нямаше и да разбера, но адвокатът й е наш клиент и мислел, че знам. Каза, че съжалява, че е толкова разстроена и че…

— Кажи го направо, Кейт.

— Съжалявам, обърках се. Развежда се с Питър.

— Развежда се? — Тъй като креслото, което стоеше до телефона, сега се намираше при стоката, Марго рязко седна на пода. — О, господи, Кейт, нали не е заради мен?

— Светът не се върти само около теб, Марго. По дяволите, извинявай! Не е по твоя вина — продължи по-кротко. — Не успях да измъкна Бог знае какво от нея, когато отидох да я видя, но, изглежда, решаващ е бил моментът, когато е налетяла на него и секретарката му. И съвсем не й е диктувал писмо.

— Шегуваш се. Толкова е…

— Банално? — язвително подхвърли Кейт. — Нормално? Отвратително?

— Да.

— Е, това е положението. Ако се е случвало и преди, не ми е казвала. Но мога да те уверя, че изобщо няма да му даде втори шанс. Напълно сериозна е.

— Добре ли е?

— Изглежда много спокойна, много цивилизована. До гуша съм затънала тук, Марго, не мога да се справя с нея. Знаеш каква е, когато е наистина разстроена.

— Поема всичко в себе си — промърмори Марго и нетърпеливо подхвърли обецата в ръката си. — А децата?

— Просто не знам. Ако можех да се измъкна оттук, щях да го направя. Но има поне още деветнайсет часа, преди да приключим. Тогава ще я хвана на тясно.

— Аз ще съм там до десет часа.

— Точно това се надявах да чуя. Ще се видим у дома.

 

 

— Не знам защо толкова се учудвам, че си прелетяла десет хиляда километра за подобно нещо, Марго — Лора сръчно зашиваше звездички по късата поличка на Али за балетното представление на дъщеря си. — Съвсем типично за теб.

— Исках да разбера как си, Лора. Исках да разбера какво става.

Спря да крачи из всекидневната и подпря ръце на хълбоци. Беше на ръба на изтощението и в онова унесено състояние след дълго пътуване. Десетте часа се оказаха недостатъчни. Бяха й нужни почти петнайсет, за да направи всички връзки и престои. Сега очите й се затваряха от умора, а Лора просто си седеше тук и спокойно правеше бод след бод.

— Няма ли поне за минутка да оставиш тази глупост и да поговориш с мен?

— Али ще бъде смазана, ако те чуе как наричаш фееричната й поличка. — Но дъщеря й е в леглото, помисли си Лора. В безопасност и в неведение. Засега. — Седни, преди да си припаднала, Марго.

— Не искам да сядам. — Ако го направи, беше сигурна, че просто ще загуби съзнание.

— Не очаквах точно ти да се разстроиш толкова. Не може да се каже, че много обичаш Питър.

— Обичам теб. И те познавам, Лора. Не си от тези, дето ще захвърлят десетгодишен брак, без да страдат.

— Не страдам. Стегнала съм се. И ще се държа колкото мога по-дълго. — Нежно прокара ръка по готовата балетна поличка. — В другия край на коридора има две малки момиченца, които имат нужда някой в живота им да бъде силен и сигурен. Марго… — вдигна очи и я погледна объркано. — Не вярвам, че ги обича. Мисля, че изобщо не го интересуват. Мога да понеса, че не обича мен. Но те са негови деца. — Отново помилва тюлената материя, сякаш това бе личицето на дъщеря й. — Искаше синове. Наследници на Риджуей. Момчета, които да станат мъже и да носят фамилията му. Е — остави полата тя, — но има дъщери.

Марго нервно запали цигара и се настани на фотьойла.

— Кажи ми какво се случи.

— Престана да ме обича. Не съм сигурна дали изобщо ме е обичал истински. Искал е представителна жена. — Лора помръдна с рамене. — Смятал е, че е намерил такава. През последните две-три години започнаха разногласията ни по твърде много въпроси. Или по-скоро, аз започнах да изразявам несъгласието си с него на глас. А това не му харесваше. О, няма полза да ти разправям всички подробности — махна с ръце, подразнена от себе си. — Най-важното е, че се отчуждихме. Той започна да прекарва все повече време извън дома. Помислих си, че има връзка с друга жена, но когато го упреквах, той така нетипично за него се разгневяваше и аз сметнах, че греша.

— Но не си грешала.

— Не съм сигурна за тогава. Но и няма значение. — Лора рязко се извърна и отново взе тюлената пола, за да прави нещо с ръцете си. — Не ме е докосвал повече от година.

— Година! — Може би е глупаво да се шокира от мисълта за брак без интимен живот, но въпреки това Марго бе смаяна.

— Отначало поисках да отидем на консултация, но той се ужаси от идеята. След това реших, че трябва да опитам някаква терапия и той бе повече от ужасен — изрече с бърза и плаха усмивка Лора. — Щяло да се разчуе и какво щели да си помислят хората, какво щели да кажат?

Без секс. Нищо. Цяла година. Марго успя да преодолее шока и се съсредоточи.

— Но това е направо смешно.

— Може би. Обаче аз престанах да се тревожа. Беше по-лесно да престана да се тревожа за това и да насоча вниманието си към децата и към къщата. Към живота си.

Какъв живот? — поиска да попита Марго, но замълча.

— През последните няколко седмици обаче виждах, че това се отразява на децата. Особено на Али. — Внимателно остави полата и кръстоса ръцете си в скута, за да ги успокои. След като ти си тръгна, реших, че трябва да си изясним нещата. Трябваше да разберем какво не е наред. Отидох в апартамента в хотела. Смятах, че ще е по-добре, ако поговорим там, далече от децата. Бях готова да направя каквото трябва, за да оправим отново нещата между нас.

— Била си готова — прекъсна я Марго, като скочи и гневно издуха струйка дим. — Звучи ми, сякаш…

— Няма значение как ти звучи — кротко отвърна Лора. — Така беше. Както и да е, беше късно вечерта. Първо сложих момичетата да си легнат. През целия път дотам, репетирах кратката си реч — затова как имаме зад гърба си цяло десетилетие, имаме семейство, минало. — Като си помислеше сега, това я разсмиваше. Стана от мястото си и реши, че може да си позволи едно малко бренди. Докато наливаше двете чашки, продължи да разказва останалата част. — Апартаментът беше заключен, но аз имам ключ. Нямаше го в кабинета. — Спокойно подаде чашата на Марго, после отново седна със своята. — Отначало се ядосах, защото си помислих, че е излязъл на някоя късна делова вечеря, или нещо такова, и напразно съм била толкова път. Но след това забелязах светлината под вратата на спалнята. Едва не почуках. Можеш ли да си представиш каква покъртителна ситуация, Марго — едва не почуках? Вместо това, направо отворих вратата — отпи внимателно глътка бренди. — Да, наистина имаше делова вечеря.

— Със секретарката?

Лора се изсмя презрително.

— Като в някой лош френски фарс. Ето го пред нас съпругът, прелюбодеец, изпънат на леглото с ярко боядисаната си червенокоса секретарка и купа охладени скариди.

Марго едва успя да сподави смеха си.

— Скариди?

— И нещо, което приличаше на пикантен сос, заедно с бутилка „Дом“ за улесняване на храносмилането. Влиза нищо неподозиращата, пренебрегната възпитана съпруга. Сцената замръзва. Никой не проговаря, чуват се само акорди от Болерото.

— Болерото! О, господи! — Останала без дъх, Марго се свлече в едно от креслата. — Съжалявам, съжалявам. Нищо не мога да направя. Прекалено съм уморена, за да се овладея.

— Продължавай да се смееш. — Лора усети как и тя самата е готова да се разсмее. — Смешно е. Жалко е. С невероятно и глупаво достойнство съпругата изрича: „Ужасно съжалявам, че прекъснах деловата ви вечеря“.

Трябваше да положи огромно усилие, но Марго успя да си поеме дъх.

— Не си го казала.

— Казах го. Те направо се опулиха насреща ми. Никога преди не съм виждала Питър да се кокори така. Почти си струваше. Свежата млада секретарка започна да пищи и направи опит да се покрие, но в стремежа си към благоприличие разля пикантния сос в скута на Питър.

— Ох! Ох, господи!

— Страхотен момент — тежко въздъхна Лора, като се чудеше кой от тримата се беше почувствал по-глупаво. — Казах им да не стават, че сама ще намеря вратата. И си тръгнах.

— Просто така?

— Просто така.

— Но той какво каза? Как го обясни?

— Нямам представа. — Сивите й очи погледнаха с решителен израз, който беше типично Темпълтъновски — строг, решителен и неотстъпчив. — Не отговарям на обажданията му, а и онази негова глупава автоматична врата накрая все пак оправда съществуването си. — Докато наблюдаваше как ласкавите й иначе устни се изпъват решително, Марго си помисли, че е все едно да видиш как коприна се превръща в стомана. — Не може да влезе, защото съм наредила на персонала да не го допуска. Във всеки случай досега е направил само един опит.

— Няма ли поне да разговаряш с него?

— Няма за какво да разговаряме. Дълго търпях безразличието му. Дълго търпях пълната му липса на внимание и уважение към мен и моите чувства. Но няма да търпя — нито за миг — лъжите и изневярата му. Може и да си мисли, че забавленията със секретарката са просто част от суверенните му права. Ще трябва да разбере, че изобщо не е така.

— Сигурна ли си, че това искаш?

— Така ще бъде. С брака ми е приключено. — Сведе поглед към чашата с брендито си, без да вижда нищо. — И толкова.

Инатът е класическа черта на Темпълтън, помисли си Марго. Внимателно загаси цигарата и се пресегна да докосне скованата ръка на Лора.

— Мила, знаеш, че няма да е толкова лесно — от юридическа и емоционална гледна точка.

— Ще направя всичко, което трябва, но повече няма да играя ролята на лесно залъгваната възпитана женичка.

— Ами момичетата?

— Ще им помогна да го преживеят. — Все някак. По някакъв начин. — Ще им обясня. — В душата й припламнаха малките езичета на страха, но тя не им обърна внимание. — Не мога да постъпя по друг начин.

— Добре. Заставам изцяло зад теб. Слушай сега, ще сляза долу да намеря някаква храна. Кейт ще е гладна като вълк, когато пристигне.

— Кейт няма да дойде тази вечер. Винаги се строполява в леглото за двайсет и четири часа след приключване на данъчните плащания.

— Ще дойде — обеща Марго.

— Човек ще си помисли, че съм на смъртен одър — промърмори Лора. — Добре, ще кажа да приготвят стаята й. Твоята също. И ще отидем двете да направим няколко сандвича.

— Аз ще отида да направя няколко сандвича. Ти се погрижи за стаите. — Това, каза си наум Марго, ще й даде достатъчно време, за да измъкне информация от майка си.

Откри Ан точно там, където очакваше — в кухнята, вече заета с подреждането на студеното месо и пресни зеленчуци.

— Нямам много време — веднага започна Марго и се насочи право към каничката с кафе. — Ще слезе само след минутка. Всъщност никак не е добре, нали?

— Оправя се. Не желае да говори за това, още не се е свързала с родителите си.

— Отрепка, плужек! — Краката й трепереха от умора и й струваше усилие да крачи гневно из кухнята, но Марго продължи с пълна пара. — И онази малка курва, секретарката му, тръгнала да работи допълнително. — Млъкна, защото забеляза погледа на майка си. — Добре де, и аз не изглеждах по-добре в историята с Ален. Вероятно фактът, че смятах, че си урежда развода, не може да мине за извинение, но поне семейството на жена му не ми попълваше чековете за заплатата. — Глътна кафето, за да зареди организма си. — По-късно можеш да ми четеш проповеди за моите грехове. Точно сега се тревожа единствено за Лора.

Проницателното око на майката забеляза признаците на изтощение и притеснение.

— Няма да ти чета проповеди. Никога не е помогнало, докато беше малка, а едва ли и сега може с нещо да помогне. Ти правиш каквото си си наумила, Марго. Винаги е било така. Но съдбата те е довела тук, където приятелката ти има нужда от теб.

— Наистина ли? Винаги е била най-силната. Най-добрата — добави с печална усмивка. — И най-кротката.

— Мислиш ли, че ти си единствената, която се чувства отчаяна, защото всичко около нея се разпада? Кой иска да си скрие главата в пясъка, вместо да се изправи пред утрешния ден? — Моментен пристъп на гняв накара Ан да затръшне на масата самуна хляб. О, беше уморена, потисната, а сетивата й подскачаха като гумена топка от радост, че дъщеря й си е у дома, от жал за Лора и от отчаяние, че не знае какво да стори и за двете. — Уплашена е и е изпълнена с угризения и тревоги. И ще става още по-зле за нея. — Стисна устни, но не успя да се овладее. — Семейството й е разбито и независимо дали можеш да го забележиш, или не, но същото е и със сърцето й. Време е да се отплатиш поне отчасти за всичко, което винаги ти е давала, и да й помогнеш да се справи.

— Защо, смяташ, съм тук? — сопна й се Марго. — Оставих всичката си работа и прелетях десет хиляди километра, за да й помогна.

— Благороден жест. — Суровите, обвиняващи очи на Ан се взряха в тези на дъщеря й. — Винаги си си падала по големите жестове, Марго, но да подкрепиш приятеля си изисква нещо повече. Колко ще останеш този път? Ден, седмица? Колко време ще мине, преди да решиш, че повече не можеш да издържиш? Преди усилието да се грижиш за друг човек да се превърне в неудобство? Преди отново да се втурнеш към бляскавия си живот, където няма да се налага да мислиш за друго, освен за себе си?

— Добре. — Чувстваше ръцете си несигурни и затова остави чашата. — Защо не си кажеш всичко, мамо? Струва ми се, че доста ти се е насъбрало.

— О, на теб ти е лесно, нали, да идваш и заминаваш, както ти скимне? Да изпращаш пощенски картички и подаръчета, като че ли това може да компенсира факта, че обръщаш гръб на всичко истинско, което си получила. — Собствените й тревоги послужиха на Ан като катализатор за трупаната от години обида. Тази обида изригна навън, преди да успее да я спре, и злъчта й опръска и двете. — Израсна в този дом, преструвайки се, че не си дъщеря на прислужница, а мис Лора винаги се е отнасяла с теб като със сестра. Кой ти изпрати пари, след като избяга? Кой използва влиянието си, за да ти уреди първите снимки? Кой беше винаги на твое разположение тук? — продължаваше да задава въпросите си и едновременно да трупа филийките хляб като някой разгневен картоиграч. — Но ти беше ли тук за нея? През последните няколко години, когато се бореше да запази семейството си, когато се чувстваше самотна и тъжна, къде беше ти?

— Откъде можех да зная?

— Защото мис Кейт сигурно ти е казвала. Но ако не беше така обсебена от Марго Съливан, щеше да я чуеш.

— Никога не бях онова, което ти искаше — уморено отвърна Марго. — Никога не бях Лора. И не мога да бъда.

Сега върху умората и тревогата се насложи и чувството за вина.

— Никой не е искал да бъдеш това, което не си.

— Така ли, мамо? Ако можех да съм по-послушна, по-великодушна като Лора, по-разумна, по-практична като Кейт. Мислиш ли, че не го знаех, че не го долавях в поведението ти през всеки ден от живота си?

Слисана и объркана, Ан поклати глава.

— Може би, ако повече харесваше онова, което имаше, и онова, което беше, вместо да бягаш от него, щеше да си по-щастлива.

— Може би, ако поне веднъж ме беше погледнала и беше харесала това, което бях, нямаше да избягам толкова бързо, нито толкова далече.

— Не желая аз да нося отговорност за начина ти на живот, Марго.

— Недей, аз ще си я нося. — „И защо не?“ — каза си наум. И без това вече имаше толкова много на сметката си, че още мъничко едва ли ще има някакво значение. — Аз ще си нося и вината, и славата. Така няма да имам нужда от твоето одобрение.

— Не знам някога да си го търсила. — Ан бързо напусна стаята и остави Марго сама да се терзае.

 

 

Така продължи три дни. Беше необичайно. Всъщност никога не бяха живели заедно в къщата като големи. На осемнайсет Лора се омъжи, Марго избяга в Холивуд, а Кейт, която вечно се бореше да премахне единствената година, която ги разделяше във възрастта, се дипломира по-рано и незабавно замина за Харвард.

Сега останаха в къщата. Кейт използва претекста, че няма сили да кара колата обратно чак до апартамента си в Монтерей, а Марго обяви, че е в период на изчакване. Реши, че майка й имаше право за някои неща. Лора се справяше. Но трудната ситуация тепърва предстоеше. Вече започваха да наминават някои посетители. Повечето от компанията в кънтри клуба, забеляза Марго, душейки за клюки относно разпадането на съюза Темпълтън — Риджуей.

Една нощ Марго откри Кейла, застанала на пост пред вратата на спалнята на Лора, защото се страхуваше, че мама също може да си замине.

Точно тогава престана да мисли, че всичко ще се успокои и ще може да се върне в Милано. Майка й беше права и за още нещо, реши тя. Беше време Марго Съливан да докаже приятелството си и да се отплати за онова, което й бяха дали. Обади се на Джош.

— Шест сутринта е — проплака той, когато успя да го открие в „Темпълтън Стокхолм“. — Само не ми казвай, че си се превърнала в един от онези изроди на цивилизацията, Марго — ранобудната личност.

— Изслушай ме. Намирам се в Темпълтън хауз.

— Всичко е наред тогава. Там сега е ранният следобед. Какво означава това, че си в Темпълтън Хауз? — запита той, когато мисълта му започна да се прояснява. — Какво, по дяволите, правиш в Калифорния? Трябваше да уреждаш работите си в Милано.

Марго изчака за момент. Осъзна, че сега за първи път ще го изрече на глас. За първи път ще признае, че губи част от живота си.

— Няма да се връщам в Милано. Поне в скоро време. — Докато гласът му избухваше в ухото й с въпроси и обвинения, тя виждаше как се стопява една мечта. Надяваше се да може да я замени с друга. — Няма ли да млъкнеш за момент? — сопна му се остро. — Налага се да направиш всичко каквото е необходимо, за да уредиш изпращането на нещата ми тук.

— Нещата ти?

— Повечето така или иначе са опаковани, но останалите ще трябва да се опаковат допълнително. Темпълтън сигурно имат служба, която се занимава с този род неща.

— Разбира се, но…

— Ще се реванширам, Джош, но не знам на кого да се обадя, а и точно в този момент не мога да си позволя допълнителни разходи. Самолетните билети изчерпаха ресурсите ми.

Типично, помисли си Джош и подпъхна една възглавница зад гърба си. Съвсем типично.

— Тогава защо, по дяволите, си купи самолетен билет до Калифорния?

— Защото Питър е мамил сестра ти със секретарката си и Лора се развежда.

— Не можеш просто така да се качваш на самолета всеки път, когато… Какво каза, по дяволите?

— Чу ме. Подала е молба за развод. Не вярвам той да я оспорва, но и не смятам също, че цялата работа ще се уреди съвсем приятелски. Тя, както винаги, се опитва да се справи сама с по-голямата част и аз реших, че няма да я оставя.

— Нека да поговоря с нея. Дай ми я.

— В момента спи. — Но дори и Лора да беше напълно будна и да стоеше до нея, нямаше да й даде телефона. Леденият гняв в гласа на Джош проникваше през линията. — Днес пак имаше среща с адвоката и е разстроена. Най-доброто решение е да остана тук. Ще я помоля да ми помогне да намеря подходящо място за магазина. Това ще ангажира част от съзнанието й. Лора винаги повече я бива да се грижи за някой друг, отколкото за себе си.

— В Калифорния ли ще останеш?

— Така няма да се налага да се притеснявам за данъка добавена стойност или за италианските закони, нали? — Усети как очите й се наливат с ненавистните сълзи на самосъжаление и безмилостно ги преглътна обратно. За да е сигурна, че гласът й ще остане решителен и твърд, Марго стисна зъби. — Като стана дума за закона, може ли да ти дам пълномощно, или както там се нарича? Трябва да продадеш апартамента ми, да прехвърлиш сметките ми и въобще всичките там юридически подробности.

Подробностите за това, което беше замислила, започнаха да проникват и да объркват мисълта му. Типично ли го беше нарекъл? Нищо никога не беше типично при Марго.

— Ще напиша едно и ще ти го пратя по факса. Можеш да го подпишеш и да ми го върнеш обратно в „Темпълтън Милано“. Къде, по дяволите, се намира Риджуей?

— Според слуховете още е в апартамента в хотела.

— Скоро ще го уредим.

Лично тя харесваше ледената омраза в гласа му, но…

— Джош, не съм сигурна, че Лора би искала да го изхвърлиш на този етап.

— Аз заемам по-висока позиция от Лора в йерархията на „Темпълтън“. Ще се погрижа за изпращането веднага щом мога. Има ли някакви изненади, за които трябва да съм подготвен?

Сметката й от Америкън Експрес беше пристигнала точно преди да тръгне. Реши, че няма нужда от още един удар точно в този момент.

— Не, нищо, което заслужава да се спомене. Съжалявам, че те товаря с това, Джош. Разбирам го, но не знам как иначе да остана тук при Лора и да организирам и отворя магазина, преди да ме вкарат в затвора за дългове.

— Не се тревожи за това. Хаосът е моята професия. — Представяше си как е оставила цялата бъркотия, за да се втурне да помага на приятелката си. Лоялността винаги е била най-достойното й за възхищение качество, помисли си той. — Иначе как се чувстваш?

— Добре съм. И все още недокосната — допълни бързо. — Сам ли си в леглото?

— Ако изключим шестчленния женски волейболен отбор на Швеция. Хелга има ужасно остри шпайкове. Няма ли да попиташ с какво съм облечен?

— Черни боксерки, малко пот и една огромна усмивка.

— Как отгатна? А ти с какво си облечена?

Марго бавно прокара език по зъбите си.

— О, само с онова малко… много малко… бяло дантелено бюстие.

— И високи токчета.

— Естествено. И прозрачни бермуди. В горния им край има малки розички. Много приличат на тази, която точно в момента пъхам между гърдите си. Трябва да допълня, че тъкмо излизам от ваната и все още съм малко… влажна.

— Господи! Много те бива за това. Затварям.

Отговори му с продължителен гърлен смях.

— Ще ми бъде приятно да карам онзи ягуар. Съобщи ми кога да очаквам пристигането му.

След като телефонът изщрака в ухото й, тя още веднъж се разсмя, обърна се и се озова почти лице в лице с Кейт.

— Откога стоиш тук?

— Достатъчно, за да съм смутена. Секс по телефона ли правехте току-що с Джош? С нашия Джош?

Марго безгрижно отметна косата зад ухото си.

— Всъщност по-скоро беше подготвителна игра. Защо?

— Окей. — Ще трябва да си помисли малко за това. — Ами какво беше това за организирането и отварянето на магазина?

— Бре, бре, ти си имала много големи уши, а? — Марго ги издърпа достатъчно силно, че да накара Кейт да изскимти. — Добре, сядай. Мога да ти разкрия основния замисъл.

Кейт я изслуша, като единственият й коментар беше по някое изсумтяване, пръхтене или мърморене.

— Предполагам, че си изчислила първоначалните разходи?

— Ъ-ъ…

— Правилно. И си се погрижила за разрешителни, такси, поискала си данъчен номер.

— Трябва да изгладя някои подробности — поясни Марго. — И съвсем типично за теб е да плиснеш студена вода в лицето ми.

— Да, бе, а пък аз си помислих, че всичко е добре обмислено.

— Защо да не превърна в бизнес разпродаването на вещите си? — запита Марго. — Какво лошо има да превърна унижението в приключение? Само защото не съм се сетила да подам молба за някакъв си глупав данъчен номер, не означава, че не мога да го организирам.

Кейт се облегна назад и допря върховете на пръстите си. Идеята не беше напълно налудничава, замисли се тя. Всъщност имаше някои сериозни финансови предимства. Ликвидация на имуществото чрез старомодната еднолична фирма. Кейт реши, че би могла да помогне за изглаждане на някои подробности, ако Марго наистина е решила да се пробва като капиталист. Ще бъде рисковано, разбира се, но Марго винаги е поемала рискове.

— Значи ще станеш продавачка?

С безизразен поглед Марго изучаваше маникюра си.

— Представям си го по-скоро нещо като консултант.

— Марго Съливан — тържествено обяви Кейт, — която продава употребявани дрехи и дрънкулки.

— Произведения на изкуството.

— Няма значение. — Развеселена, Кейт изпъна краката си и кръстоса глезени. — Изглежда, най-после е дошло куково лято.