Нора Робъртс
Дързост и мечти (7)

Шеста глава

Марго здравата се беше влюбила в Милано още от пръв поглед. Париж я заслепяваше, Рим й вдъхваше благоговение, Лондон я забавляваше. Но Милано, с оживените си улици, безупречен стил и непринудена показност, беше спечелил сърцето й.

Професията беше материализирала детската й мечта за пътешествия, беше задоволила страстта й към пътуване, която винаги е била част от съществото й. И все пак, по някакъв свой начин, изпитваше нужда от корени, от основа, от място, което да нарича свое.

Беше избрала апартамента, без да се замисля, само защото хареса вида на сградата, прекрасните тераси, от които се разкриваше гледка към улицата и можеха да се зърнат острите кули на Дуомо. А и защото направо от вратата си можеше да поеме на обиколка из елегантните магазини по „Монтенаполиане“.

Сега стоеше на терасата, отпиваше от изстуденото бяло вино и наблюдаваше движението в късния следобед, придружавано от острия вой на клаксоните. Слънцето вече залязваше и оцветяваше гледката в златисто, карайки я да се чувства самотна поради липсата на човек, с когото да я сподели.

Имаше право, че се върна. Може би това бе първата й безкористна постъпка от доста дълго време. Макар че Лора продължи да възразява, докато накрая таксито не отведе Марго, а Джош просто стоеше и безмълвно наблюдаваше, обвинявайки я с поглед, че бяга, разбираше, че е постъпила по най-правилния начин.

Но да постъпваш както трябва, невинаги носи облекчение. Чувстваше се ужасно самотна. Страхът за настоящето и бъдещето, изглежда, не беше чак толкова страшен за преодоляване, както изолацията.

През седмицата след завръщането си не вдигаше телефона и не отговори на нито едно от съобщенията, задръстили телефонния й секретар. Повечето бяха от репортери или случайни познати, които се надяваха на някоя пикантна клюка. Сред тях имаше и няколко предложения, които се боеше, че ще трябва да обмисли.

Ако наистина беше смела и дръзка, мислеше си Марго, щеше да се пъхне в някоя къса черна рокля и да отиде в едно от предишните си любими заведения, за да спре звъна в стаята. Може би ще го направи, преди да приключи, но засега имаше да ближе още рани.

Остави вратата на терасата отворена и влезе във всекидневната. С изключение на няколко подарени неща, всичко останало беше избрала сама. Тогава не пожела да наеме дизайнер за обзавеждането.

Със сигурност отразява вкуса й, помисли си с иронична усмивка. Еклектика. Глупости, поправи се сама — сбирщина. Античен шкаф от антиквариата, препълнен със стъклария от „Лимож“ и „Щойбен“. Върху лакирания с черен японски лак сандък, който служеше за масичка, се мъдреше огромна кристална компотена купа, която на свой ред беше пълна с разноцветни, ръчно изработени плодове.

Имаше лампи „Тифани“, „Арт Деко“ и дори една „Доултън“, която изобразяваше седнал Буда и й беше струвала безбожна сума на аукциона само за да си седи тук и да демонстрира грозотата си.

Всяка стая от апартамента беше претъпкана с предмети. Мастилници, които беше събирала на определен етап в миналото. Руски матрьошки, преспапиета, вази, шишенца — всичките купувани само защото можеше да си ги позволи по онова време.

И все пак това придава една приятна атмосфера на пълнота и домашен уют, помисли си Марго, докато се настаняваше на отрупаното с възглавници канапе. Картините бяха хубави. Казвали й бяха, че има око за изкуството. Уличните сцени, които изобразяваха, сякаш пропускаха света в стаите й.

Нейният свят. Нейните стаи. Поне временно, каза си Марго и запали цигара. Но няма да може да се крие в тях още дълго.

Може би щеше да приеме предложението на „Плейбой“ и да прогони мизерията далеч от вратата си. Присви преценяващо очи и дръпна от цигарата. Защо не? Защо да не продаде покъртителната си история на жълтата преса, чиито представители ежедневно звъняха и задръстваха лентата на телефонния й секретар? И в двата случая, отново ще разполага с пари. И в двата случая ще се разголи пред хилещия се свят.

Какво толкова й помагат тези последни отломъци гордост?

По дяволите, може да шокира целия този цивилизован свят, като измъкне обзавеждането си направо отвън на улицата и организира най-налудничавия търг.

Разсмя се и си представи какво неудобство ще създаде за така любезния и достолепен портиер, за изисканите си съседи. И колко ще е доволна вечно жадната за сензации преса.

Така че какво толкова, ако се изложи на средната страница на някое лъскаво мъжко списание само с една-две стратегически разположени лентички? На кой му пука, ако продаде гордостта си, като изплаче проблемите си в някое неделно списание или жълт вестник?

Никой и не очаква нещо друго от нея. Може би, помисли си Марго и уморено угаси цигарата, дори и самата тя.

Но да продаде вещите си, публично да изтъргува нещата си за пари, това е толкова… еснафско.

Е, все нещо трябва да се направи. Сметките се трупат, а скоро няма да има и покрив над главата си, ако не внесе доста внушително количество лири.

Предполагаше, че най-логичната стъпка е да открие някой уважаван и дискретен бижутер и да продаде накитите си. Това ще й даде възможност да се закрепи, докато реши какво да предприеме. Опипа квадратния сапфир на ръката си. Нямаше ни най-малка представа колко е платила за него.

Това едва ли има някакво значение, нали? Кейт беше изчислила стойността му и единственото, което имаше значение сега, бе колко може да получи за него. Изправи се и бързо влезе в спалнята. След като отключи вградения в кедровата ракла в долния край на леглото й сейф, започна да изважда отвътре кутийки и торбички. От време на време светлините на лампата проблясваха в купчината лъскави съкровища, достойни за пещерата на Али Баба.

Мили боже, наистина ли има дванайсет часовника? Какво й става? И какво я е прихванало да купи това огромно, обсипано със скъпоценни камъни колие? Приличаше на излязло от реквизита на „Стар Трек“. Гребенчета за коса от марказит. Никога не е ползвала гребенчета за коса.

Скованите й рамене започнаха да се отпускат, докато ги оглеждаше, разделяше, преценяваше. Установи, че има няколко десетки неща, с които може да се раздели без никакво колебание. Със сигурност ще получи достатъчно, за да задържи главата си над водата, докато поразмисли.

Също и дрехите.

С енергичността на обсебен от идеята си човек, Марго скочи на крака, разпилявайки бижутата, и изтича в дрешника. Беше огромен, със стройни редици рокли, костюми, сака. По пластмасовите рафтове бяха подредени обувки, чанти. Вградените чекмеджета бяха натъпкани с шалчета и колани. Обграденото с лампи тройно огледало отразяваше образа й, докато трескаво издърпваше закачалките напред-назад.

Знаеше, че има магазини за втора употреба, специализирани в изкупуването на бутикови облекла. Всъщност именно от един такъв магазин в Найтсбридж беше купила първата си чанта „Фенди“ преди цяла вечност. Щом е могла да купува от магазин за втора употреба, тогава ще може и да им продава.

Преметна през ръката си един куп стари дрехи, изтича да ги остави на леглото и бързо се върна за още.

Когато звънецът иззвъня, тя вече се смееше с глас и изобщо не му обърна внимание, докато в един момент упоритият му звън не успя най-сетне да я изтръгне от състоянието, което едва сега осъзна, беше само на косъм от истерията. Трябваше здравата да се напрегне, за да преглътне напиращия конвулсивен смях и за нищо на света не можеше да си припомни дихателните упражнения от уроците по йога.

— Може пък да съм изпаднала в нервна криза. — Собственият й глас прозвуча напрегнато и накъсано. Звънецът продължаваше да бръмчи като рояк сърдити пчели. — Добре, добре, добре! — сопна се тя, докато прекрачваше велурените ботуши, изпаднали от ръцете й. Ще се покаже, който и да е на вратата, ще му се изсмее в очите и после ще се оправя с последната каша, която беше забъркала.

Готова за бой, Марго издърпа вратата и зяпна от изумление.

— Джош! — Защо, каза си наум, той винаги е последния човек, когото очаква да види?

Джош бързо огледа разрошената й коса, зачервеното лице и смъкнатата на раменете рокля. Първата ревнива мисъл, която му мина, беше, че е прекъснал любовна игра.

— Бях наблизо.

Марго скръсти ръце.

— Дошъл си да ми правиш проверка.

— Лора ме накара. — На устните му трепна обичайната шеговита усмивка, но очите му оставаха мрачни. „Кой, по дяволите, е в апартамента? Кой я е докосвал?“ — Трябваше да изгладя един малък проблем в „Темпълтън Милано“, така че обещах да намина и да видя как си. — После леко наклони глава. — Е, как си?

— Кажи на Лора, че съм добре.

— Можеш и сама да й го кажеш, ако от време на време вдигаш телефона.

— Махай се, Джош.

— Благодаря, с удоволствие ще вляза за малко. Не, не — продължи, провирайки се край нея, — не мога да остана за по-дълго. — Понеже тя не помръдваше и вратата все още зееше отворена, той сам я затвори. — Добре, но само едно питие.

„Божичко, страхотен е“, помисли си Марго. Този арогантен вид му подхождаше, също като памучната риза.

— Може би трябва да извикам охраната и да те изхвърля.

Отривистият му смях я накара да стисне юмруци. Докато прекосяваше стаята, тя го измери с поглед. С коженото авиаторско яке и прилепнали джинси изглеждаше по-як, отколкото очакваше. Чудеше се дали добродушният дребничък Марко, който охраняваше входа, ще може да се хване и на малкото му пръстче.

— Този маслен пейзаж го нямаше последния път, когато бях тук — заяви, оглеждайки картините й с известна завист. — Не е зле. Шест и петстотин за акварела с Френския квартал.

Марго повдигна едната си вежда.

— Вдигаш с по петстотин всеки път, когато правиш предложение. Но въпреки това няма да ти я продам.

Той е само за фоайето на „Темпълтън Ню Орлеан“. Сви рамене при отказа й. Рано или късно ще го изкопчи от нея. Взе в ръка някакво преспапие — снежнобели прашинки плуваха в снежнобялото стъкло — и започна да го прехвърля от едната ръка в другата. Не му убягна начинът, по който тя непрекъснато стрелкаше с очи спалнята.

— Да ти се иска още нещо, Джош?

Да убие. Да смели от бой. Но вместо това се усмихна непринудено.

— Гладен съм. Намира ли ти се нещо за ядене?

— Долу на улицата има много хубав ресторант.

— Добре, после ще отидем, но първо с удоволствие бих приел малко вино и сирене. Не се притеснявай — допълни, понеже тя не помръдна, — ще се чувствам като у дома си. — Без да изпуска стъклената топка от ръце, той се насочи към спалнята.

— Кухнята е тук отзад — проговори, обзета от паника Марго.

Устните му се изкривиха в мрачна гримаса. Много добре знаеше къде е кухнята. Знаеше къде се намира всяко нещо в апартамента й и който и да се намира в спалнята, сега ще разбере, че Джошуа Темпълтън има предимство над правата.

— По дяволите — улови го тя за ръката и той я повлече със себе си. — Ще ти дам чаша вино. Само не влизай в…

Но беше твърде късно. Марго нададе отчаян стон, когато той прекрачи прага и замръзна на място.

Като видя стаята, самата тя не можа да повярва. Дрехите бяха разпилени по цялото разстояние от дрешника до леглото — пайети, струпани върху дънки, кашмир, изсипан върху памук. Бижутата бяха разпилени по килима като блестящо езерце. Изглежда така, помисли си Марго, сякаш някое непослушно дете е обърнало всичко с главата надолу. Но забележката на Джош беше по-близко до целта.

— Изглежда като че ли Армани и Картие са водили война.

В гърлото й се надигна един от онези гъделичкащи пристъпи на смях. Почти успя да го овладее, но гласът й прозвуча с опасно трептене.

— Тъкмо… малко… подреждах.

Погледът, който й отправи, беше толкова недоверчив и ироничен, че тя загуби крехкото си самообладание. Улови се с две ръце за стомаха, стовари се върху раклата и едва не загуби съзнание от разтърсилия я неудържим смях. Джош невъзмутимо вдигна някакво сивосинкаво сако и опипа материята.

— Този човек е Бог — продума той, преди да захвърли произведението на Армани върху леглото.

Това даде нов тласък на пристъпите й.

— Джошуа — успя да изстене тя, след като си пое достатъчно въздух. — Ти сигурно си единственото живо същество сред познатите ми, способно да погледне всичко това, без да избяга. — Понеже го обичаше за това, тя му протегна ръка и го покани да седне до нея. — Беше само епизодично — опря глава на рамото му. — Мисля, че вече го преодолях.

Джош я прегърна с една ръка и огледа хаоса.

— Това ли е всичкият ти багаж?

— О, не — изсмя се тя. — Имам дрешник и във втората спалня. Претъпкан е.

— Естествено, че ще е — докосна с устни косата й той, присвил очи срещу блещукащите скъпоценности. — Колко обеци предполагаш, че имаш, графиньо?

— И понятие си нямам. Още не съм започнала с обикновените камъни. — Почувства се по-добре и въздъхна. — Обеците са като оргазма — никога няма да ти дойдат в повече.

— Никога не ми е хрумвала такава мисъл.

— Е, ти си мъж — потупа го приятелски по коляното тя. — Защо не донеса все пак виното?

Не носеше нищо под халата и по пръстите му пробягаха тръпки при допира с тънката коприна.

— А защо да не го донеса аз? — Дистанция, каза си Джош, това е ключът. Последното нещо, от което Марго се нуждаеше точно сега, беше и той да загуби разсъдъка си и да започне да й се обяснява.

— Кухнята е…

— Знам къде е кухнята — стрелна я с усмивка той, когато тя го изгледа с присвити очи. — Възнамерявах да вляза и да разкрия любовника ти.

— В момента нямам любовник.

— Това е добре дошло, нали? — Бързо излезе от стаята, уверен, че ще й даде нещо, над което да поразмисли. Когато се върна, след като със задоволство откри бутилка превъзходно „Барола“, тя беше коленичила на пода и внимателно прибираше скъпоценностите обратно в кутийките.

Халатът отново се беше разтворил на рамото й. Изкушаваше се лично да затегне връзката, да я върже на двоен възел, за да престане материята да се изплъзва и смъква по този унищожителен начин.

Когато го видя и се изправи, той нямаше как да не зърне дългия, строен крак. Всеки мускул по тялото му изстена.

Най-лошото беше, че тя изобщо не правеше опити да го съблазни. Ако беше така, можеше без никакво колебание да я събори на леглото и най-после да осъществи мечтите си.

Но тази несъзнателна сексуалност беше типична за Марго.

Пое чашата, която й подаде, и му се усмихна.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря за това, че прекъсна тази лудост.

— И какво я предизвика?

— Една глупава идея. — Приближи се до вратата към терасата на спалнята и я отвори. Вечерта нахлу в стаята, изпълвайки я със звуци и миризми. Марго ги вдъхна, после отпи от виното. — Наистина обичам Милано. Почти колкото…

— Колкото?

Ядосана на себе си, тя тръсна глава.

— Няма значение. Обмислям как да остана тук, запазвайки определени удобства. Завръщането в Темпълтън хауз отпада като вариант.

— Ще позволиш на Питър да те прогони?

Думите му я накараха да настръхне и тя се обърна към него. Светлината, която струеше от терасата, осветяваше силуета й и проблясваше през тънката коприна на халата.

— Пет пари не давам за Питър Риджуей, но няма да усложнявам живота на Лора.

— Лора може да се справи. Вече не се оставя Питър да я залъгва както преди. Ако си беше направила труда да останеш, и сама щеше да го разбереш.

Усети как отново настръхва. Дявол да го вземе! Но отвърна съвсем спокойно:

— Независимо от това, тя трябва да се погрижи за брака си. Поради някаква глупава причина, именно бракът е важен за нея. Един Господ знае защо толкова държи да е вързана за някакъв си мъж, особено пък за такъв надут глупак като Питър.

Джош замислено отпи от чашата.

— Не възнамеряваше ли и ти да се омъжиш за Ален — хитрия лъжец и търговец на наркотици?

Направи опит да запази достойнство.

— Не знаех, че е контрабандист.

— Само хитър лъжец.

— Добре, съгласих се. Можеш да приемеш, че опитът ми е довел до ново виждане по въпроса и обща нетърпимост към институцията. Въпросът е, че Лора вече е омъжена и няма да усложнявам живота й още повече.

— Там е и твоят дом, Марго.

Сега пък сърцето й преля и съвсем лекичко се пропука.

— Той не може да го промени. Но човек невинаги може да си отиде у дома. Освен това тук бях щастлива и мога отново да бъда.

Приближи се към нея, за да може да разчете погледа й.

— Кейт казва, че обмисляш продажба на апартамента.

Погледът й лесно се разчиташе. Беше изпълнен с раздразнение.

— Кейт много приказва. — Извърна се да погледне за последен път златистите отблясъци. Той я завъртя обратно.

— Тревожи се за теб. Аз също.

— Не е нужно. Работя върху един план.

— Защо не те заведа на вечеря? Ще можеш да ми разкажеш.

— Не съм много сигурна дали съм стигнала на етапа за разказване. Но вероятно мога да хапна. Няма нужда да излизаме. От ресторанта ще изпълнят поръчката ни.

— И по този начин не рискуваш да налетиш на някой, когото познаваш — приключи той и поклати глава. — Не ставай страхливка.

— Харесва ми да съм страхливка.

— Тогава по-добре се облечи. — С умишлено бавно движение Джош плъзна пръст по голата кожа на рамото й и нагоре по шията. И видя как очите й станаха тъмни и предпазливи. — Защото така си търсиш белята.

Почти беше загърнала халата около себе си, но после се спря. Странно как можеше да тръпне кожата й.

— Вече си ме виждал гола.

— Беше на десет години. — Сам посегна и оправи халата, доволен, че усети бързото й потрепване. — Не се брои. — За да провери как ще реагира, улови с пръст колана и лекичко го подръпна. — Искаш ли да рискуваме, Марго?

Въздухът се изпълни с напрежение — внезапно, неочаквано, зашеметяващо. Марго си наложи да бъде предпазлива и отстъпи назад.

— Ще се облека и ще излезем.

— Предпочиташ сигурността.

Но никак не се чувстваше сигурна, докато той излизаше от стаята и затваряше вратата след себе си. Чувстваше се… възбудена.

 

 

Направи го само за да я накара да излязат. Това беше най-простото и логично обяснение, до което Марго успя да стигне. То изглеждаше и единственото, когато Джош се настани в оживения малък ресторант и ентусиазирано си избра antipasto di f’unghi crudi като предястие.

— Опитай една — подаде към устните й маринована гъба и я пъхна умело. — Никой не приготвя зеленчуци като италианците.

— Никой не приготвя нищо, което става за ядене, като италианците. — Но продължи да рови в своята салата с моцарела. Толкова беше привикнала да се лишава от пълно меню, че да се храни с охота все още й се струваше като предателство.

— Имаш нужда от две кила, Марго. А и четири няма да ти навредят.

— Четири, но ще трябва да направя астрономическа сметка при шивача си, за да ми отпусне дрехите.

— Яж. Живей опасно.

Марго отхапа от сиренето.

— Ти си нещо като бизнесмен — започна тя и го накара да се разсмее.

— О, ако си позатвориш очите.

— Нямах намерение да прозвучи като обида. Трудно ми е да си те представя в действие, да вземаш делови решения. Баща ти винаги е притежавал този ореол на властта. Ти си по-…

— Безотговорен? — подсказа й той.

— Не. Непринуден. — Загубила търпение, Марго изпухтя. — Наистина не се опитвам да те засегна, Джош. Това, което исках да кажа, е, че каквото и да вършиш, правиш го да изглежда съвсем лесно и просто. Вземи например Питър.

— Не, благодаря.

— За сравнение — продължи тя. — Той е напрегнат и преуморен. Изразът на преуспяващия, но с амбиции делови мъж просто е запечатан на лицето му.

— Докато аз, от друга страна, издънката на богатия род Темпълтън, изглеждам непринуден, това ли е? И най-безгрижно се скитам по прекрасните местенца на планетата, съблазнявайки жени в паузите между игрите на скуош. Или играя скуош в паузите между съблазняването на жени?

— Не съм съвсем сигурна — равнодушно изрече Марго, — но това е извън темата.

— А това безсмъртно размишление целеше да…?

— Засегнах те. — Но дотолкова свикнала с него, че да не се тревожи, тя само сви рамене. — Трябва да имаш някакъв талант за бизнеса, защото родителите ти съвсем не са глупави. Колкото и да те обичат, нямаше да ти позволят да си развяваш коня из хотелите. Щяха да те оставят да си живееш от наследството и да безделничиш.

— Доверието, което ми оказваш, е трогателно — подсмихна се той и допълни чашите им. — Мисля, че трябва да пийна още малко.

— Пък и имаш дипломата си по право.

— Да, онази, която ми дадоха, след като приключих с гуляите из Харвард.

— Не ставай толкова чувствителен — потупа го по ръката тя. — Мина ми през ума, че сигурно знаеш как човек може да се оправя с някои… работи. Имам няколко интересни предложения. Най-щедрото и с най-малко усложнения идва от „Плейбой“.

Погледът му стана толкова остър и суров, че Марго се изненада как не предизвика искри по сребърните прибори.

— Разбирам.

— Позирала съм гола и преди… или почти. — Разтревожена от неясния му отговор, тя си отряза парченце сирене. — Европейските списания не са толкова целомъдрени като американските.

— И ти поставяш художествената реклама в италианското „Вог“ на едно и също ниво със средната страница в порнографско списание? — В главата му бушуваха убийствени мисли и по най-глупав начин го караха да се чувства като рогоносец.

Не, всъщност и тя не мислеше така и поради това се почувства изключително глупаво.

— Все същото тяло — отвърна с безгрижно свиване на раменете тя. — Имам предвид, че си изкарвах парите пред камера в различни етапи на обличане и разсъбличане. Това е начин да продължа да върша същото. Във всеки случай, само еднократен удар, който ще увеличи малко разстоянието между мен и кредиторите. С това, което ми предлагат, мога отново да се изправя на крака. Е, поне на един крак.

Очите му и за миг не се отделяха от лицето й. Някъде наблизо келнер изтърва поднос с чинии, които оглушително издрънчаха, но Джош дори не мигна.

— Да проуча офертата ли ме молиш?

Точно това беше мисълта й, но сега размисли — и то бързо размисли — при режещия като бръснач тон на въпроса му.

— Не, само ти споменавам една от алтернативите пред мен.

— Това ли искаш да бъдеш, Марго? Мокрите сънища на някой потен юноша? Поредният месечен плакат, закачен в автосервиза, визуално подпомагане в клиниката за събиране на сперма?

— Мисля, че проявяваш ужасно лош вкус — сковано отвърна тя.

— Проявявам лош вкус? — Начинът, по който избухна, накара няколко от вечерящите да извърнат глави и да зашепнат.

— Недей да ми крещиш — изсъска тихо Марго. — Никога не си уважавал работата ми. Не знам защо изобщо ми хрумна, че мога да чуя от теб някакъв разумен съвет.

— Искаш разумен съвет, значи. Страхотно. — Глътна виното, за да премахне злъчта от гърлото си. — Карай напред и действай, графиньо. Вземи парите и бягай. Не се притеснявай изобщо, че можеш да създадеш неудобство на семейството си. И защо трябва да те е грижа? Нека си хихикат, когато следващия път майка ти се нареди на опашката в супермаркета. Ако децата се подиграват на Али в училище, това изобщо не е твой проблем. Само се погрижи да ти платят добре.

— Достатъчно — тихо изрече тя.

— Така ли? — сопна й се той. — Още загрявам.

— Казах, че това е една от възможностите. Не съм казала, че ще приема. — Нервно потърка с пръсти зараждащата се в лявото й слепоочие болка. — По дяволите, това е само едно тяло. Моето тяло.

— Ти си свързана с други хора. Надявах се, че вече си започнала да разбираш, че това, което правиш, засяга и тях.

— Разбирам — уморено отпусна ръка Марго. — Да, добре, разбирам. Но като се съди по реакцията ти, не съм се справила много добре.

Милиметър по милиметър, Джош успя да овладее гнева си и внимателно се взря в нея.

— Затова ли беше всичко? Само изпробваш водата с мен?

Марго успя да се усмихне.

— Да. Лоша идея. — Въздъхна и побутна чинията си. — Да вървим нататък. Няма да разглеждаме предложението на германския продуцент, който ми дава цял куп марки, ако се съглася да ме снима в най-новия си еротичен филм.

— Божичко, Марго…

— Казах, че няма да се занимаваме с него. И така, какво правите, когато решите да преобзаведете някой от вашите хотели?

Джош потърка лицето си с ръка.

— Докато се опитвам да направя този преход в мислите си, ще поръчаме спагетите. — Даде знак на келнера и поръча за себе си таглиоли, а за Марго ризото.

Подпряла брадичка на дланта си, тя се замисли за следващата възможност.

— Италианският ти е много по-добър от моя. Това също може да се окаже полезно.

— Марго, скъпа, недей да сменяш посоката, докато не съм я схванал. — Кръвта му още кипеше при мисълта, че може да бъде изложена на показ в цялото великолепие на цветния филм пред очите на всеки мъж с достатъчно дребни, за да я зяпа похотливо. — Сега съвети за обзавеждане ли ще ми искаш?

— Не, разбира се, че не. — Самата идея я накара да се усмихне. Главоболието и неспокойният стомах, предизвикани от гневното му избухване, започнаха да затихват. — Любопитно ми е да разбера какво правите с мебелите, след като поставите ново обзавеждане в стаите.

— Искаш мебели?

— Джош, просто ми отговори на въпроса. Какво правите, когато подмените обзавеждането?

— Добре. Рядко правим това в някой от утвърдените ни хотели, тъй като клиентите ценят традицията. — „Какво, по дяволите, се върти в пленителната й главица сега?“, зачуди се Джош, но само сви рамене. Няма да е нужно много време, за да разбере. — Все пак, когато купуваме нов хотел, обикновено преоборудваме стаите в характерния за „Темпълтън“ стил, като използваме местни източници. Запазваме всичко, което е подходящо или отговаря на стандартите ни, а понякога прехвърляме неща и на други места. Каквото не ни върши работа, обикновено се продава на търг, откъдето също така дизайнерът и снабдителят могат да вземат нещо в замяна. Купуваме също от антикварни магазини и при разпродажби на имущество.

— Търг — като на себе си продума тя. — Може би това ще е най-добре. Най-лесно. Търгове, антикварни магазини, разпродажби. Всичко това всъщност е нещо като магазините за втора употреба, не е ли така? Искам да кажа, всичко, което се предлага, вече е принадлежало на някого, било е използвано. Понякога хората ценят нещата повече, ако са били нечия собственост. — Усмихна се лъчезарно на келнера, който едва не изтърва чиниите от шеметния скок на кръвното си налягане. — Grazie, Марио. Но molto fame.

— Prego, signorina. Удоволствие е за мен. Добър апетит. — Отдръпна се с поклон от масата и се размина само на косъм с един от помощниците си.

— Няма му нищо и на твоя италиански — сухо отбеляза Джош. — Дори не са ти нужни думи.

— Той е толкова миличък. Има прекрасна съпруга, която го дарява с по едно дете всяка година. И никога не наднича в деколтето ми. — Млъкна и се замисли. — Е, почти никога. Както и да е — с неподправено настървение забоде вилицата в порцията си, — говорехме за магазините за втора употреба.

— Така ли?

— Да. Какъв е обичайният процент от стойността, когато продавате?

— Зависи от няколко неща.

— И какви са те?

Джош реши, че е проявил достатъчно търпение й отзивчивост и тръсна глава.

— Не, кажи първо ти. Защо искаш да знаеш?

— Мисля си за… как се казва? Освобождаване от излишъците. — Отмъкна си една скарида от чинията му.

— Всъщност привеждане в съответствие е по-правилният от политическа гледна точка термин.

— Окей. Така повече ми харесва. Привеждане в съответствие — разсмя се тихичко на идеята. — От десет години трупам вещи. Помислих си, че мога да се освободя от някои. Апартаментът ми е съвсем претъпкан, а и никога не съм отделяла време да отсея гардероба си. Тъй като сега разполагам с малко свободно време, помислих, че… — не довърши изречението си Марго. Не беше казал и думичка, но разбра, че са му ясни усилията й да запази гордостта си. — Имам нужда от парите — изрече направо. — Глупаво е от моя страна да се преструвам, че не е така. Кейт смята, че ликвидацията е най-добрият изход. — Опита още веднъж да се усмихне. — И понеже „Плейбой“ отпада…

— Не искаш да ти дам заем — проговори той. — Искаш просто да си седя и нищо да не правя, докато продаваш обувките си за жълти стотинки.

— И чантите, порцелановите кутийки, свещниците. — Няма да му позволи да я съжалява, реши Марго. За бога, никой няма да я съжалява. — Виж, Барбра Стрейзанд го направи преди две-три години, не е ли така? Не защото имаше нужда от парите, но каква е разликата? Продаде неща, които е събирала през годините, и се съмнявам, че се е погнусила от парите. Няма изгледи да мога да продам лицето си в близко бъдеще, а не смятам да продавам тялото си, така че сведох възможностите до вещите си.

Тя не желае съчувствие, прецени Джош. Значи няма да й го предлага.

— Това ли правеше, когато пристигнах при теб? Инвентаризация?

— Доста импулсивно и почти истерично. Но сега съм напълно спокойна и разумна и виждам, че планът — всъщност планът е на Кейт — има своите достойнства. — Сложи ръката си върху неговата. — Когато се видяхме у дома, Джош, ти ме попита дали имам нужда от помощ. Сега ти казвам да. Моля те за помощ.

Той сведе поглед към ръката й — проблясването на сапфир и диаманти върху кадифено бялата кожа.

— Какво искаш да направя?

— Първо, да го запазиш засега само между нас.

Обърна ръката си и преплете пръстите си с нейните.

— Добре. Друго?

— Ако можеш, да ми помогнеш да измисля как и къде да продам това, което имам. Как да получа най-добрата цена. Не се погрижих добре за парите си. По дяволите, не по-добра работа свърших и с живота си, но сега ще започна отначало. Не искам да ме извозят само защото не съм съвсем сигурна колко заслужава даден предмет, или защото прекалено избързвам.

Джош вдигна чашата с вино със свободната си ръка и се замисли. Не точно за онова, за което го молеше, но какво означаваше то и какво би могло да се направи.

— Мога да ти помогна, ако си сигурна, че точно това искаш.

— Сигурна съм.

— Според мен, имаш няколко възможности. Можеш да наемеш агент. — Без да сваля очи от лицето й, той допълни чашите с вино. Знам една солидна фирма тук в Милано. Ще дойдат, ще направят оценка на нещата, които си подбрала, и ще ти дадат около четиридесет процента.

— Четиридесет? Но това е ужасно.

— Това в действителност е доста завишено, но ние често работим с тях и вероятно ще успееш да ги получиш.

Марго мрачно стисна зъби.

— Какви други възможности имам?

— Можеш да опиташ в аукционните къщи. Би могла да вземеш оценител, а след това да се свържеш с някои антиквариати или колекционери и да видиш какво ще ти дадат. — Наведе се по-напред и се вгледа в лицето й. — Но ако питаш мен, трябва сама да продаваш.

— Моля?

— Марго Съливан може да продаде всичко. Какво друго си правила през последните десет години, освен да продаваш стоката на други хора? Продавай себе си, Марго.

Тя объркано се облегна назад.

— Извинявай, но не ми ли размахваше досега пръст само защото споменах, че мога да направя точно това?

— Не образа си. Теб самата. Отвори магазин, напълни го с вещите си. Рекламирай го. Направи шоу.

— Да отворя магазин? — разля се смехът й, докато посягаше към чашата си. — Не мога да отворя магазин.

— Защо не?

— Защото съм… Не знам защо — промърмори и замислено побутна чашата встрани. — Сигурно съм изпила твърде много вино, щом не знам защо.

— Апартаментът ти и без това прилича на малък универсален магазин.

— Има десетки причини, поради които няма да се получи. — Свят й се завиваше само от мисълта за това. — Не знам нищичко за бизнеса, за водене на сметки.

— Научи се — простичко отвърна той.

Има данъци, такси. Трябват разрешителни, наеми, за бога! — Напълно объркана, започна да движи пръстите си нагоре-надолу по златната верижка, която носеше. — Опитвам се да си платя сметките, а не да правя нови. Нуждая се от пари.

— Някой инвеститор, човек, който ще се съгласи да вложи първоначалния капитал.

— Кой ще е толкова глупав да направи подобно нещо?

Джош вдигна чашата си.

— Аз.