Нора Робъртс
Дързост и мечти (6)

Пета глава

Кейт Пауел беше последователна, целенасочена и често неотстъпчива. Докато енергично крачеше по коридора на втория етаж с офиси на „Битъл и съдружници“ с цялата им трескава активност, звън на телефони и потракване по клавиатурите, Марго си даде сметка, че именно към това се бе стремила Кейт още от детските години. Беше работила за постигането му, упорито и без никакви отклонения, през целия си досегашен живот.

Тук влизаше паралелката за напреднали по математика в гимназията, която естествено беше завършила с отличие. Трите години като касиер на класа. Летата и ваканциите, през които бе работила в счетоводството на туристическа агенция „Темпълтън“, за да усъвършенства подготовката си и да добие практически опит. После следването в Харвард, получаването на магистърска диплома, последвано от отказа й — любезен, но твърд — да постъпи на работа в която и да е от службите на „Темпълтън“.

Не, помисли си Марго, оглеждайки дискретните килими и тапети, долавяйки нервното напрежение на периода за плащане на данъци във въздуха. Кейт беше избрала Битъл, започвайки от начална позиция. Можеше да получава по-голяма заплата в някоя фирма в Лос Анджелис или Ню Йорк. Но нямаше да има възможност да бъде близо до дома.

В това отношение, Кейт също бе последователна.

Така че сама си пробиваше път във фирмата. Марго не знаеше много за счетоводителите, освен че вечно се вайкат за данъци, данъчни облекчения и очаквани приходи, но разбираше, че сега Кейт отговаря за няколко от важните клиенти на старата, уважавана и — поне по мнението на Марго — мухлясала фирма „Битъл и съдружници“.

Поне за толкова години усилия си беше извоювала приличен офис — отбеляза Марго, докато надзърташе през вратата й. Макар че умът й не можеше да побере как е възможно някой по цял ден да стои затворен между четири стени с гръб към прозореца. Кейт обаче, изглеждаше напълно удовлетворена.

Бюрото й беше подредено и това се очакваше. Никакви джунджурийки, никакви причудливи преспапиета, никакви непотребни украшения не задръстваха повърхността му. Марго знаеше, че за Кейт безпорядъкът е един от седемте смъртни гряха, заедно с импулсивността, нелоялността и обърканата чекова книжка.

В края на обикновеното правоъгълно бюро, бяха подредени в спретната купчинка няколко папки. Около дузина смъртоносно наострени моливи стърчаха от пластмасова поставка. Лъскавият малък компютър тихо бръмчеше, докато Кейт удряше по клавишите.

Беше свалила тъмносиньото си сако и го беше преметнала на облегалката на въртящия се стол. Ръкавите на снежнобялата й блуза бяха делово навити до лактите. Гледаше навъсено и между веждите, над строгите рогови рамки на работните очила се беше врязала съсредоточена бръчица. Телефонът й иззвъня настойчиво, но не получи и капчица внимание.

Дори след като Марго пристъпи в стаята, Кейт вдигна само един пръст, продължавайки да работи с другата ръка. Едва после промърмори нещо, кимна и вдигна поглед.

— Идваш тъкмо навреме за малко разнообразие. Би ли затворила вратата? Знаеш ли колко хора чакат да дойде април, за да си потърсят разписките?

— Не.

— Всички до един. Седни. — После, докато Марго примъкваше един жълтеникавокафяв стол към бюрото, Кейт стана от мястото си. Разкърши рамене, направи няколко кръгови движения с глава и измърмори нещо, което прозвуча като „разпускане“. Свали си очилата и пъхна дръжката в едно от джобчетата на блузата си, така че те увиснаха отвън като медал. След това се извърна, взе две обикновени бели чашки от лавицата и посегна към каничката на кафеварката. — Ани каза, че Джош е у дома.

— Да, току-що пристигна, изглежда великолепно и е с тен.

— Че кога е изглеждал по друг начин? — Забелязвайки, че отново е забравила да вдигне щорите, тя пропусна външната светлина да се пребори с отблясъците от флуоресцентните лампи. — Надявам се, че възнамерява да остане известно време. Няма да имам никакво свободно време преди петнайсети. — Извади от чекмеджето на бюрото си шишенце миланта, отвинти капачката и отпи като стар пияница от бутилка уиски.

— Божичко, Кейт, как може да правиш така? Отвратително е.

Кейт само трепна с вежди.

— А ти колко цигари изпуши днес, шампионке? — попита невъзмутимо.

— Не става дума за това. — Марго я изгледа с гримаса как пъха бутилката обратно в чекмеджето. — Аз поне знам, че бавно се самоубивам. Трябва да отидеш на лекар, за бога! Само ако се научиш да се отпускаш, да опиташ с онези йогийски упражнения, за които ти говорих…

— Спести ми го — прекъсна поучителната й лекция насред изречението Кейт и погледна ръчния си таймекс. Нямаше нито време, нито желание да се тревожи за някакъв си нервен стомах — не и преди да довърши изчисленията по отчета за реализираните печалби и загуби, който в момента беше на екрана й. — След двайсет минути трябва да дойде един от клиентите ми и нямам време да обсъждам коя от нас към какво е пристрастена. — Подаде на Марго едната чашка и плъзна картонена подложка към ръба на бюрото. — Питър появи ли се?

— Не съм го виждала. — Марго за момент се поколеба, но да се опитваш да поучаваш Кейт винаги е било загуба на време. По-добре да се заеме с проблемите на двете си приятелки един по един. — Лора не говори много за това. Той в хотела ли живее, Кейт?

— Официално не. — Кейт започна да си гризе ноктите, но бързо се овладя. Само въпрос на воля, напомни си тя и отпи от кафето. — Но според слуховете, които дочувам, прекарва там повече време, отколкото вкъщи. — Отново раздвижи рамене, за да премахне схващането, главата й неприятно пулсираше. Разкъсвана между уреждането на данъчните плащания и кашите, в които се бяха забъркали най-близките й приятелки, тя посрещаше всяко утро със силно главоболие. — Разбира се, сега и за него е натоварен период от годината.

Марго се усмихна многозначително.

— Никога не си го харесвала.

Кейт й отвърна със същата многозначителна усмивка.

— Нито пък ти.

— Е, ако има някакви проблеми в райското гнезденце, мога да помогна на Лора да се справи. Но ако не се прибира само защото аз съм там, би трябвало да се махна. Мога да отседна в хотела.

— Много пъти е отсъствал от брачното ложе още преди да се появиш. Не знам как да постъпя, Марго — потърка уморените си очи с пръсти. — Тя не желае да разговаряме сериозно за това, а мен и без това не ме бива да давам съвети по интимните отношения.

— Още ли се срещаш с онзи експерт-счетоводител в края на коридора?

— Не. — Кейт решително замълча по този въпрос. Затворена страница, напомни си наум. Въпреки че още я разяждаше. — Нямам време за срещи. Истината е, че както съм заета през следващата седмица и нещо, действително много се радвам, че ще останеш с Лора и децата.

— Ще остана, освен ако не се окаже, че така още повече усложнявам нещата. — Марго разсеяно барабанеше с пръсти по облегалката на стола — прекрасни бледорозови нокти, които контрастираха с грозния кафяв стол. — Много е щастлива от завръщането на Джош. Мисля, че не си давах сметка колко е потисната, докато не я видях днес в негово присъствие. Което ме подсеща… — Остави чашката с кафето. Кейт го правеше толкова силно, че можеше да събори и вол. — Не се ли опасяваше от отмъщение, когато се подиграваше с духа на Серафина?

Кейт я изгледа недоумяваща.

— Какво?

— Да се скриеш на ръба и да стенеш на лош испански за съкровището си. Ние с Лора и за миг не се хванахме.

— Какво не се… О! Аха! — Споменът се завърна и Кейт избухна в смях. Това не беше смехът на слабата, сериозна дама. Изригваше направо от вътрешността, после ставаше по-дълбок в гърлото и принуди Марго да отвърне с усмивка. — Божичко, бях го забравила. О, толкова ревнувах, толкова ме беше яд, че вие с Лора излизахте на срещи, а чичо Томи и леля Сюзи ме карат да чакам още цяла година. Дори и не исках да ходя на срещи, но мразех да имате предимство пред мен. — Докато говореше, стана и си наля още кафе. — Господи, на Джош винаги му хрумваха най-добрите луди идеи — добави тя, намествайки се отново зад бюрото.

— Имате късмет, че не сте се плъзнали по ръба, та да се срещнете очи в очи със Серафина.

— Имахме въжета — засмя се над чашката Кейт. — От начало бях уплашена до мозъка на костите си, но не исках Джош да си помисли, че не ставам. Нали знаеш какво мисли за предизвикателствата.

— Хм. — Марго много добре знаеше. Един Темпълтън никога не се отказва от предизвикателството. — Двамата сигурно сте го подготвяли седмици наред.

— Да, такива бяха времената — със замечтана усмивка изрече Кейт. — Както и да е, цялата работа много ми хареса. Да се преструвам на Серафина и да ви слушам как я призовавате бяха едни от най-хубавите мигове в живота ми. Не мога да повярвам, че ме е издал.

— Вероятно смята, че съм достатъчно зряла, за да те оскубя — отметна глава и се усмихна Марго. — Не е вярно, но нямаш почти нищо, за което да се уловя. — След това обви с ръце коляното си и продължи: — Е, добре те познавам и едва ли си ме повикала в това делово обкръжение, за да се посмеем на добрите стари времена. Можеш да ми кажеш направо.

— Добре. — Кейт знаеше, че желанието й да отложи момента е проява на малодушие. — Може да се каже, че има една добра и една лоша новина.

— Можеш да започнеш с добрата.

— Все още разполагаш със здравето си. — След нервния смях на Марго, Кейт остави и своята чашка. Искаше й се да има по-добър начин да го направи, искаше й се да е достатъчно хитра или достатъчно умна, за да открие някакъв път за спасение на Марго. — Съжалявам, лоша счетоводителска шега. Би трябвало много добре да си даваш сметка, че не притежаваш почти нищо друго, Марго. Финансово си съсипана.

Марго стисна устни и кимна.

— Не го увъртай, Кейт. Мога да го понеса.

Кейт я изгледа преценяващо, заобиколи бюрото, седна на облегалката на стола й и я прегърна.

— Вкарах всичко в програма на компютъра и направих разпечатка. — И спах по-малко от три часа, благодарение на тази допълнителна работа. — Но реших, че картинката ще ти стане по-ясна, ако ти го подготвя в резюме. Имаш няколко варианта.

— Не искам… — Наложи се да замълчи, за да овладее гласа си. — Не искам да обявявам фалит. Само в краен случай, Кейт. Знам, че проявявам излишна гордост, но…

Кейт разбираше гордостта, адски добре я разбираше.

— Смятам, че можем да го избегнем. Но ще трябва сериозно да помислиш за ликвидация, скъпа, и ще трябва да си готова да се разделиш с част от имуществото си.

— Нима имам имущество? — унило попита Марго.

— Имаш апартамента в Милано. Няма да има кой знае каква печалба, защото си го купила само преди пет години и вноските ти са били ниски. Но можеш да си върнеш вложеното и дори малко повече. — Тъй като лично я засягаше, Кейт нямаше нужда от бележките си или от компютъра. Помнеше всички подробности. Имаш и ламборгинито, а то е почти изплатено. Уреждаме бързо продажбата и правим икономии и от безбожните такси за гараж и поддръжка.

— Окей. — Опита се да не изпитва съжаление за красивия си апартамент, обзавеждан с толкова любов, нито за лъскавата си кола, с която обожаваше да лети по пътищата. Има твърде много неща, които вече не може да си позволи, напомни си Марго. Начело на списъка беше самосъжалението. — Ще ги обявя за продан. Предполагам, че ще трябва да отида и да опаковам всичко, а после…

Без да каже нищо, Кейт стана и отвори една папка, не толкова, за да опресни паметта си, колкото да намери някакво занимание за ръцете си. Отново закрепи очилата на носа си и продължи:

— Разполагаш и с мъртвите животни.

Потънала в мрачните си мисли, Марго трепна с глава.

— Какво?

— Кожите ти.

— Типично отношение на американец — промърмори Марго. — Така или иначе, не аз съм убила тези глупави визони.

— И самури — сухо допълни Кейт и я изгледа над ръбовете на очилата си. — Продай ги и ще спестиш също от таксите за съхраняването им в хладилник. А сега бижутата ти.

Това бе стрела, забита право в сърцето.

— О, Кейт, не и бижутата ми.

— Стегни се! Става дума само за камъни и минерали. — Със свободната си ръка отново взе чашата си с кафето, пренебрегвайки лекото парене под лъжичката. — Застрахователните вноски за тях те съсипват. Не можеш да си го позволиш. А и ще ти трябват пари в брой, за да посрещнеш дълговете си. Сметки за шивачи, сметки за фризьор и козметик. Данъци — италианските данъци са жестоки, а ти не си спестила кой знае какво за черни дни.

— Имах малко спестявания. Но Ален е теглил от тях. — Усети, че пръстите на ръцете я болят, и внимателно ги раздели. — Разбрах го едва миналата седмица.

Копеле, помисли си Кейт. Но това е минало, а сега си е сега.

— Можеш да заведеш дело.

— Какъв е смисълът? — уморено запита Марго. — Само ще дам храна на пресата. — Отново гордостта, помисли си наум. Безсмислено беше да пита Кейт дали може да си позволи няколко жалки капки гордост. — Значи в общи линии трябва да се откажа от всичко. Всичко, което имам, всичко, за което съм работила, всичко, което желаех.

— Окей. — Изпълнена със съжаление, Кейт остави папката. — Няма да те убеждавам сега, че това са само вещи, Марго. Знам, че не е така. Но това е един изход. Има и други. Можеш да продадеш историята си на таблоидите и бързо да вземеш малко пари накуп.

— Защо не отида направо в Холивуд и не продам тялото си? Няма да е толкова унизително.

— Можеш да се обърнеш към семейство Темпълтън. — Марго затвори очи. Срамуваше се, че за момент, само за един кратък миг, се беше изкушила от същата мисъл. — Те ще ти станат поръчители — кротко продължи Кейт. — Ще ти отпуснат заем, докато отново си стъпиш на краката.

— Знам, но не мога да го направя. Не и след всичко, което направиха за мен и което бяха за мен. Да не говорим как ще се почувства майка ми. Достатъчно ядове й създадох, за да започна да прося.

— Аз мога веднага да ти дам назаем десет хиляди. С толкова разполагам в наличност — неуверено каза Кейт. — Така ще запушим част от дупките, а знам, че Лора и Джош могат да помогнат за другите. И няма да е просия, нито нещо, от което да се срамуваш. Просто заем между приятели.

За момент Марго не каза нищо. Трогната и засрамена, тя бе свела поглед и се взираше в сапфирите и диамантите, блещукащи на ръцете й.

— И ще мога да запазя гордостта, кожите и диамантите си — бавно поклати глава тя. — Не, не мисля, че ще мога да задържа каквото и да е. Но благодаря.

— Трябва да помислиш, да прецениш възможностите. Предложението остава в сила. — Кейт взе папката и й я подаде, като много й се искаше да има още нещо. — Всички цифри са тук. Изчислила съм пазарните цени на бижутата според застрахователните оценки. Посочила съм продажната цена на колата и апартамента ти и всичко е изчислено при десет процента загуба, приспадайки всички очаквани такси и данъци. Ако се решиш на ликвидация, ще си осигуриш малко пространство за дишане. Не много, но достатъчно, за да задържиш главата си над водата за известно време.

„А после какво?“, помисли си Марго, но не се осмели да попита.

— Добре. Благодарна съм ти, че успя да сложиш в ред цялата бъркотия.

— Това най-добре го умея. — Точно в този момент, то й се струваше отчайващо малко. — Изчакай два-три дни, Марго. Обмисли го.

— Така ще направя. — Стана от стола, после измъчено се засмя, тъй като коленете й се огънаха. — Божичко, разтреперих се.

— Седни, ще ти дам вода.

— Не — вдигна ръка Марго. — Имам нужда от чист въздух.

— Ще дойда с теб.

— Не. Благодаря, но наистина ми трябва една минутка.

Кейт нежно прокара ръка по косата й.

— Искаш ли да убиеш вестоносеца?

— Точно сега, не. — Вместо това силно и развълнувано прегърна Кейт. — Ще държим връзка — продума тихо и бързо напусна стаята.

 

 

Искаше да е смела. През целия си живот Марго бе жадувала за приключения, за блясък и романтика. Искаше да е една от онези свободни и дръзки жени, които не просто се подчиняват на модните тенденции, но и ги създават. Също така, през по-голямата част от живота си, съзнателно се беше възползвала от усета си към стила, от външността и сексапила си, за да постига собствените си цели. Образованието й не беше нищо повече от необходим етап, нещо, през което трябваше да премине. За разлика от Лора и Кейт, тя почти не отделяше време за уроците. За какво ще й послужат в живота алгебричните формули или историческите дати? Далеч по-важно бе какво се носи този сезон в Ню Йорк или кой е новоизгряващият дизайнер в Милано.

Всичко е толкова жалко, мислеше си Марго, застанала на брулените от вятъра скали над океана. Животът й е жалък.

А само преди месец смяташе, че е идеален. Естествено, тогава всичко се нареждаше точно според желанията й. Имаше апартамент в самото сърце на града, разпознаваха я и я обслужваха във всеки добър ресторант и бутик. Кръгът от приятелите й включваше богати, известни и интересни личности. Присъстваше на всички светски събирания, беше ухажвана от пресата и преследвана от мъжете. И, разбира се, демонстрираше досада и отегчение от статиите, които се занимаваха с личния й живот.

Имаше професия, която я нареждаше там, където винаги бе желала да бъде — под светлината на прожекторите.

И после настоящият й любовник. Любящ, изискан и по-възрастен, според предпочитанията й. Французин. Женен, естествено, но това бе само една техническа подробност. Едно също толкова модно препятствие, което в крайна сметка щяха да преодолеят. Самият факт, че се налагаше да пазят връзката си в тайна, й придаваше допълнително очарование. Очарование, което едва сега си даваше сметка, че така лесно бе объркала със страстта.

Сега всичко бе приключило.

Не можеше да си представи, че е възможно някога да изпита по-силен шок или уплаха, отколкото през онези първи часове, след като я заведоха за разпит в Атина. Ужасът да остане съвсем сама, толкова беззащитна, я беше запратил грубо от света на привилегированите в един много по-опасен свят. И когато нито един от така внимателно подбираните приятели не й се притече на помощ и не я защити, беше принудена да разчита само на себе си и да си припомни коя е Марго Съливан.

Но това се оказа недостатъчно.

Седна на скалата и разсеяно откъсна едно пухкаво бяло цвете от крехкото му стъбълце. Лора щеше да знае името на това диво цвете. Лора, независимо от привилегиите си по рождение, беше като дивите цветя. Докато Марго определено беше парниково.

Разорена е.

Някак по-лесно й беше да понася вероятността от разорение, преди Кейт да го докаже черно на бяло. Вероятността е нещо абстрактно и променливо. А сега всичко това бе реалност. Беше останала, или скоро щеше да остане, без дом, без средства. Без живот.

Сведе поглед към цветето в ръката си. Беше съвсем обикновено, жилаво, пуснало корени в слабата почва, пробивайки си път към слънцето. Откъснеш ли цветчето му, на негово място израства друго.

Сега разбираше, че на нея самата никога не й се бе налагало да се бори за каквото и да е. И се боеше, ужасно се боеше, че след като бе изтръгната от корен, просто ще загине.

— Серафина ли чакаш?

Марго продължи да изучава цветето, после го смачка, докато Джош се настаняваше на скалата до нея.

— Не, просто чакам.

— Лора заведе момичетата на урок по танци и аз реших да се поразходя. — Всъщност възнамеряваше да прескочи до тенис корта, за да усъвършенства сервиса си. Но после видя от прозореца на спалнята си Марго, седнала на скалите. — Как е Кейт?

— Много заета и делова. Бих казала, че е намерила своята обетована земя в „Битъл и съдружници“.

— Тръпки ме побиват.

Бързият му смях й подейства добре. Отметна косата си назад и му се усмихна.

— Толкова сме жалки и незначителни, Джош. Как изобщо се понасяме?

— Като никога не се задържаме достатъчно дълго, за да се видим отблизо. Това ли ти развали настроението, Марго? — Подръпна я за косата, която беше пригладила назад. — Погледна се много отблизо ли?

— Обикновено така става, когато ти пъхнат огледалото под носа.

Джош смъкна тъмните й очила и я изгледа с присвити очи.

— Страхотно лице — изрече бодро, после отново намести очилата на носа й. — Искаш ли да знаеш какво мисля?

Марго се изправи и се приближи до ръба на скалата.

— Не съм сигурна, че мога да понеса още един удар днес. Никога не си си правил труда да подслаждаш мнението си за мен.

— И защо? Когато една жена изглежда като теб, тя приема само ласкателствата, а другите не толкова хитроумни изказвания отхвърля встрани като демодирани дрехи. Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. — Видя я как се обръща и макар очите й да бяха скрити зад очилата, усети изненадата й. — Безупречно лице, безупречно тяло. Те са едва ли не наказание за мъжа, който ги е пожелал, който те е пожелал. Цялото това изобилие, чувствен сексапил, загатващ за движещата го енергия. А ти ги използваш дори без да се замисляш. Един поглед, едно отмятане на главата, някой жест. Този талант, който притежаваш, е феноменален, а понякога дори жесток. Но това вече си го чувала.

— Не точно — промърмори тя. Не беше сигурна дали се чувства поласкана, или обидена.

— Но повечето е чиста природна случайност. — Изправи се и се приближи до нея. — Родена си, за да бъдеш мечта. Може би това е всичко, което умееш.

Болката беше така остра и внезапна, че дори не успя да простене.

— Това е жестоко, Джош. Също като теб.

Понечи да се отдръпне от него, но той я сграбчи за ръката с неочаквана сила, после заговори с вбесяващо любезен глас.

— Не съм приключил.

Завладя я мощна, неудържима ярост. Ако можеше да се измъкне и да го издере с нокти, щеше да го направи.

— Пусни ме. Гади ми се от теб и от всички като теб. Заслужавам да ми обръщате внимание, докато ви изнася. Момиче за парти. За приятно прекарване, за едно обаждане. Но в мига, в който възникнат неприятности, е толкова лесно да се каже, че за нищо не ставам. Само една натрапница, забравила къде й е мястото.

Ръцете му се плъзнаха и обхванаха талията й, а гласът му продължи да бъде все така отвратително любезен.

— Такава ли беше?

— Не съм някаква си картинка от списание. Имам чувства, страхове и нужди. И не съм длъжна да доказвам нищо на никого, освен на себе си.

— Добре. Това е добре за теб. Крайно време беше да го разбереш. — С непринудена лекота, която едновременно я смущаваше и вбесяваше, той просто я издърпа от ръба на скалата и я изблъска обратно на камъка. Дори за миг не я изпусна от здравата си хватка, докато клякаше пред нея. — Ти си тази, която си играеше с илюзиите, Марго, която ги използваше. И ти си тази, която ще трябва да ги разбие.

— Не ми разправяй какво трябва да правя. Ако не си махнеш ръцете от мен…

— Млъкни. Просто млъкни — разтърси я рязко и я накара да зяпне от изумление. — Ще трябва да свикнеш и с това — продължи той. — Да се отнасят с теб като с човешко същество, а не като някаква глезена кукла Барби. Най-после животът се изправя срещу теб, графиньо. Справяй се.

— Какво знаеш ти за живота? — Злобата раздираше гърлото й. — Имаш всичко от рождение. Никога не ти се е налагало да се бориш за едно-единствено нещо, което си поискал. Никога не ти се е налагало да се тревожиш дали ще те приемат и ще отвърнат ли на чувствата ти.

Взираше се в нея, доволен за момента, че тя не можеше да разбере, че половината от живота му е преминала в тревоги дали тя, единственото нещо, което желаеше, ще го приеме, ще го обича и ще отвърне на чувствата му.

— Но сега не става дума за мен, нали?

Марго извърна лице и напрегнато се вгледа в морето.

— Не ме интересува какво мислиш за мен.

— Добре. Но все пак ще ти кажа. Ти си една разглезена, безотговорна и безразсъдна жена, която от доста дълго време изобщо не се замисля за друго извън настоящия момент. До днес целите ти чудесно съвпадаха с мечтите ти. Сега получи много жесток плесник. Интересно ще е да се види дали ще успееш да използваш другите си качества, за да изплуваш отново на повърхността.

— О? — възкликна с леден тон тя. — Нима имам и други качества?

Чудеше се какво ли сбъркано има в характера му, което го кара да обожава този мразовит, недружелюбен неин тон.

— Произлизаш от силно и жилаво племе, Марго, с характер, който не се предава доброволно пред трудностите. — Разсеяно поднесе ръцете й към устните си и ги целуна. — Освен това си вярна, сърдечна и състрадателна към тези, които обичаш. Липсата на здрав разум се компенсира от чувството ти за хумор и от чара ти.

Чувствата, които бушуваха в нея, заплашваха да изригнат в смях, сълзи или писъци. Положи усилие да ги овладее и да запази израза на лицето си равнодушен и хладен като гласа си.

— Впечатляващ анализ. Ще трябва да ми изпратиш по-късно сметката. В момента съм малко затруднена с парите в брой.

— Безплатно е. — Издърпа я да се изправи отново и отметна косата, която се вееше свободно край лицето й. — Слушай, ако имаш нужда от нещо, за да се оправиш, докато…

— Не смей да ми предлагаш пари — рязко го прекъсна тя. — Не съм някаква бедна семейна слугиня.

Сега беше негов ред да се почувства обиден.

— Смятах, че сме приятели.

— Е, дръж си парите на сметките в швейцарски банки, приятелю. Напълно съм способна сама да се погрижа за себе си.

— Както искаш — сви рамене и й подаде ръка. — Какво ще кажеш да те върна до вкъщи?

Устните й се изкривиха пренебрежително.

— Какво ще кажеш да не си пъхаш вирнатия нос? — После бързо се отдалечи, пристъпвайки с безгрижна грациозност по камъните. След няколко секунди чу изреваването на собствената му кола и свистенето на гуми по настилката.

— Божичко! — изсмя се отривисто. Луд е по нея!

 

 

Все още кипеше от бяс, когато влезе в къщата. Ядът я накара да измине доста голямо разстояние по централния коридор, преди да долови гласовете. Спокойни, сдържани гласове. Прекалено спокойни, веднага прецени Марго. С безпристрастна логика и язвителна официалност.

Тръпки я полазиха при мисълта, че съпруг и съпруга могат да си говорят с толкова безстрастен тон. Колкото й мъчително да беше, много повече предпочиташе бурната размяна на реплики, която току-що бе имала с Джош, пред грижливо обмислените нападки, които Лора и Питър си разменяха в библиотеката.

Тежката портална врата беше отворена и това й даде възможност да пристъпи до прага, за да погледне цялата сцена. Стая с богата култура, помисли си Марго, разположена на две нива, с висок таван, стени, покрити с книги, и разделени на ромбоиди прозорци. Старият килим от Бухара и миризмата на кожа. Много подходяща за културен спор.

Какъв невероятен ужас.

— Много съжалявам, че така смяташ, Питър. Но просто не мога да се съглася с теб.

— Бизнесът, управлението на хотелите „Темпълтън“, нашето положение в обществото, а и отношенията с медиите едва ли са най-голямата ти сила, Лора. Нямаше да заемам положението, в което съм, нито щях да изпълнявам задълженията, с които съм натоварен, ако твоите родители и бордът на директорите не ценяха и уважаваха мнението ми.

— Вярно е.

Марго тихичко пристъпи в малката ниша. Вече виждаше Лора, застанала пред пригодената за сядане ниша на прозореца със свободно сключени ръце. В погледа й се четеше такъв гняв и мъка, че Марго се запита как е възможно Питър да остава равнодушен към тях.

Самият Питър стоеше пред прекрасната старинна камина, с вид на истински господар на имението, опрял една ръка на полицата, а с другата обхванал тумбеста чаша, в която просветваха отблясъците на неразреден скоч.

— Но в този случай — продължи с все същия тих и безстрастен глас Лора — не ми се вярва семейството да сподели загрижеността ти. Джош със сигурност няма.

Питър се изсмя грубо и презрително.

— Джош едва ли е човекът, който ще се загрижи за репутацията си. Него повече го бива да обикаля из клубовете и да гуляе с разни европейски отрепки.

— Внимавай. — Лора отправи предупреждението съвсем тихо, но в него се усещаше стаена сила. — Двамата с Джош подхождате по различен начин към нещата, но всеки има своето значение за „Темпълтън“. Исках да кажа, че Джош напълно подкрепя оставането на Марго в Темпълтън хауз, толкова, колкото тя пожелае. А и предчувствайки, че ще стигнем дотук, сутринта се свързах с родителите си. Много се радват, че Марго се е върнала у дома.

При тези думи устните му изтъняха и пребледняха. Марго щеше да е доволна от тази проява на гняв, ако той не беше насочен срещу Лора.

— Действаш зад гърба ми. Съвсем типично за теб, нали така? Винаги, когато имаме противоречия, тичаш при родителите си.

— Не тичам при тях, Питър. — В гласа й вече се долавяше умора. Сякаш поддавайки й се, Лора седна на тапицирания перваз. Светлината, която струеше откъм гърба й през красивия сводест прозорец, я правеше да изглежда крехка, бледа и сърцераздирателно красива. — Пък и не обсъждам с тях личните ни проблеми. В случая, по твоите думи, става въпрос за бизнеса.

— А с бизнеса се занимавам аз. — Гласът му звучеше напълно уверено, с леки нотки на грижливо овладяна досада. — Ти трябва да се грижиш единствено за къщата и за децата. А сега поставяш и двете на заден план, заради някакво криворазбрано чувство за вярност.

— Никой и нищо не е по-важно от децата ми.

— Наистина ли? — Устните му се изкривиха в лека усмивка, докато отпиваше от чашата си. — Предполагам, че в натоварения ти и зает с различни посещения график не е останало време да погледаш телевизия? Едно от клюкарските предавания посвети цели трийсет минути на старата ти приятелка. Имаше някои особено интересни кадри как прави слънчеви бани на яхтата по монокини. Някои от най-близките й приятели дадоха интервю и най-подробно разказаха за многобройните й връзки и за нейния така наречен освободен начин на живот. Естествено шоуто не пропусна да разкрие връзката й с Темпълтън и дългогодишното й приятелство с Лора Темпълтън Риджуей. — Доволен, че тя не отговаря, Питър наклони глава. — Показана беше снимка на вас двете заедно с децата. Освен това някакъв сервитьор от кънтри-клуба беше повече от щастлив да им съобщи как вие двете и още една неназована жена сте си направили преди две години шеметно обедно парти с шампанско край басейна.

Лора изчака за секунда.

— Кейт страшно ще се ядоса, че не са споменали името й. — Загубила търпение, тя замахна с ръка и стана от мястото си. И Питър видя, че онова, което е сметнал за срам, всъщност е раздразнение. — Наистина, Питър, всичко това са глупости. Последния път, когато ходихме на Ривиерата, ти се дразнеше, че съм прекалено срамежлива, за да последвам примера на французойките, а сега обвиняваш Марго. И ако всички онези хора наистина са й били приятели, нямаше да се втурнат да дават интервюта, за които са им платили, за да клюкарстват за нея. Освен това почти половината жени, които познавам, редовно се наливат с шампанско в клуба. Ако ни се е приискало да си направим шеметен купон, за да отпразнуваме, че сме заедно, това не влиза в работата на никого.

— Не само, че се правиш на сляпа и се инатиш, но ставаш и глупава. Това поведение, което демонстрираш напоследък, продължи твърде дълго.

— Поведение?

Той със замах остави чашата си на полицата.

— Разпитваш ме, не зачиташ желанията ми, пренебрегваш обществените си задължения. Присъствието на Марго едва ли ти дава основание да се държиш толкова зле.

— Нямам нужда от основание.

— Очевидно не. Ще го кажа по друг начин, за да стане по-ясно, Лора. Докато тази жена живее в къщата, аз няма да се прибирам.

— Това ултиматум ли е, Питър? — много бавно наклони глава тя. — Струва ми се, че може да останеш неприятно изненадан от отговора ми.

Без да се замисля, Марго пристъпи навътре в стаята.

— Здравей, Питър. Не се притеснявай, и аз съм не по-малко очарована от възможността да те видя, както и ти. — Засмя се неуверено и се приближи до гарафата. Макар рядко да пиеше друго, освен вино, този път си наля два пръста скоч. Искаше да прави нещо с ръцете си. — Знам, че ви прекъсвам, но тъкмо се връщах да говоря с мама. — Отпи малка, освежителна глътка и потръпна, докато преглъщаше.

— Изглежда, вече успяваш да овладееш последния си провал — беше коментарът на Питър.

— О, нали ме знаеш. Винаги се приспособявам към ситуацията — отвърна с широк жест, при което пръстените й проблеснаха. — Съжалявам, че съм пропуснала шоуто, за което разправяше на Лора. Надявам се, че съм излязла добре на онези кадри, на които се пека. Тези далекообхватни камери понякога не дават много ясен образ, нали знаеш. — Грейнала в усмивка, тя вдигна чаша насреща му.

— А ние с теб много добре разбираме какво означава хубавата външност, нали, Питър?

Той не си даде труд да прикрие неприязънта си. За него тя беше — и винаги е била — неудобната дъщеря на икономката.

— Хората, които подслушват чужди разговори, рядко чуват нещо ласкателно за себе си.

— Абсолютно вярно. — Взела вече окончателно решение, Марго отпи последна глътка и остави чашата. — Както вероятно знаеш, ако някога си ме чул да говоря насаме с някого за теб. Можеш да си спокоен. Тъкмо идвах да кажа на майка си, че трябва да се върна в Милано.

Опасността накара Лора да пристъпи напред и да застане помежду им.

— Марго, не е необходимо да го правиш.

Пое подадената от Лора ръка и я стисна.

— Необходимо е. Оставих цял куп недовършени неща. Имах нужда от този кратък отдих, но сега трябва да се върна и да се погрижа за подробностите. — Без да обръща внимание на Питър, тя притегли Лора по-близо до себе си. — Обичам те, Лора.

— Не го казвай по този начин — отдръпна се назад Лора и се вгледа изпитателно в лицето й. — Нали ще се върнеш.

Марго безгрижно сви рамене, макар че стомахът й се свиваше.

— Ще видим накъде ще задуха вятърът. Но ще се обаждам. Трябва да говоря с мама, преди да си събера багажа. — Прегърна за последно Лора и после тръгна към вратата. Но понеже не беше сигурна дали ще й се удаде друга възможност, тя още веднъж се подчини на импулса си и се обърна назад, отправяйки към Питър най-знойната си усмивка. — Още нещо. Ти си един надут, егоистичен, самомнителен глупак. Не я заслужаваше, когато се ожени за нея, не я заслужаваш и сега. И никога няма да я заслужаваш. Сигурно е истински ад да го знаеш.

Както изглежда, помисли си Марго, докато грациозно напускаше стаята, никога не беше се справяла по-добре.

 

 

— Не бягам — повтори Марго, докато припряно събираше багажа си.

— Наистина ли? — Ан наблюдаваше дъщеря си със скръстени на кръста ръце. Вечно забързана, помисли си тя, да премине от едно място към следващото. Никога не се спира да помисли.

— Бих останала, ако можех. Бих предпочела да остана, но… — пъхна един кашмирен пуловер в чантата си. — Просто не мога.

Ан по навик взе пуловера, внимателно го сгъна и отново го прибра.

— Трябва да си по-внимателна с нещата си. И с приятелите си. Напускаш мис Лора, когато има нужда от теб.

— Напускам я, за да не усложнявам нещата, дявол да го вземе. — Загубила търпение, Марго отметна косата над раменете си. — Не можеш ли поне веднъж да се съгласиш с мен? В момента е долу и се кара с Питър заради мен. Заплаши я, че ще я напусне, ако остана. Не ме иска тук.

— Това е Темпълтън хауз — простичко отвърна Ан.

— И той живее тук. Лора е негова съпруга, а аз съм само…

— Дъщерята на икономката. Странно, припомняш си го само когато ти е удобно. Моля те да останеш и да направиш нещо за нея.

О, чувството за вина винаги действа безпогрешно, помисли си Марго, докато се изправяше да измъкне някаква блуза от скрина. Също като звънеца за кучетата на Павлов.

— Причинявам само обтягане на отношенията със съпруга й, неудобство. Няма да гледам как се разкъсва между мен и мъжа, за когото е омъжена от десет години. Знаеш, че я обичам.

— Да — леко въздъхна Ан. — Да, знам, че я обичаш. Верността към приятелите е едно от положителните ти качества, Марго. Но ти казвам, че тя има нужда от теб тук. Родителите й са някъде из Африка. Едва ли знаят много добре какво става в тази къща, а предполагам, че едва ли знаят добре и какво става с теб. Иначе вече щяха да са пристигнали. Но ти си тук и трябва да останеш. Ако поне веднъж пожелаеш да ме послушаш, направи, каквото те моля.

— Не мога. — Марго бегло се усмихна на майка си. — Някои неща не се променят. С нея са Кейт и Джош. Ти също — допълни тя. — Аз трябва да се махна, за да може да изглади отношенията си с Питър. Ако такова е желанието й. Макар че само един Господ знае защо… — Млъкна и махна с ръка. — Решението е нейно. Аз възнамерявам да се върна в Милано. Трябва да оправя нещата там. Трябва да оправя живота си.

— Е, сама си забърка цялата каша, сама трябва да си я оправиш. Но ще й причиниш мъка, като заминаваш — продума тихо. „И на мен, допълни наум Ан. Не виждаш ли колко ме боли да те видя как отново си отиваш?“

— Ще й причиня мъка и ако остана. Така че и в двата случая с нищо няма да й помогна. В Милано поне мога да се опитам да оправя част от нещата си. Имам нужда от пари, от работа.

— Значи имаш нужда. — Ан изгледа дъщеря си с безстрастен поглед. — Добре тогава, това, естествено, е на първо място. Ще ти поръчам такси до аерогарата.

— Мамо! — Обзета от разкаяние, Марго направи крачка след нея. — Опитвам се да постъпя както трябва. Ако греша, значи греша, но се опитвам да направя онова, което смятам, че е най-добро. Опитай се да го разбереш.

— Разбирам само, че заминаваш, след като току-що си се върнала у дома. — Ан затвори вратата след себе си и това щеше да е единственото сбогуване за Марго.