Нора Робъртс
Дързост и мечти (5)

Четвърта глава

Джошуа Конуей Темпълтън беше мъж, който правеше всичко, както и когато на него му харесваше. Сега караше на юг от Сан Франциско, защото беше решил да не взема самолет от Лондон до Монтерей. Можеше да оправдае отклонението си, като се престори, че се налагаше да хвърли набързо едно око върху „Темпълтън Сан Франциско“, но хотелът, който бе запазена марка на семейството му, работеше като добре смазан часовников механизъм.

Голата истина бе, че по някое време, докато летеше, той реши да си купи кола.

И тя беше истински бонбон.

Малкият ягуар препускаше по магистрала 1 като нетърпелив жребец след стартовия изстрел. Взе един завой, описвайки дъгата със сто километра, и това го накара да се усмихне доволно.

Това бе неговият дом, това пусто каменисто крайбрежие. Беше обикалял бавно по живописния панорамен път Амалфи в Италия, беше летял из фиордите на Норвегия, но дори и тези спиращи дъха красоти не можеха да се мерят с драматизма на отвесните брегове на Биг Сър.

В тях имаше нещо повече. Проблясващите пясъци и искрящите заливчета. Стръмните скали, които дръзко се възправяха от бурното море към безупречно ясното небе. Кичестите горички, неочакваната поява на някой поток, който се спуска като водопад от каньона, подобно на разтопено сребро. Следваха километри на пълно спокойствие, нарушавано единствено от вик на тюлен и от монотонния плясък на вълните.

Величието на този пейзаж винаги караше гърлото му да се свива. Където и да ходеше, колкото и дълго да траеха пътуванията му, тази единствена точка върху глобуса го привличаше към себе си и той винаги се завръщаше у дома. Дръзко изпитваше възможностите на ягуара по стръмните, остри завои, които се спускаха към назъбените канари и недружелюбното море. После натискаше газта на правите участъци и се смееше на глас, докато вятърът брулеше лицето му.

Не желанието да пристигне по-бързо го пришпорваше, а любовта към високите скорости и риска. „Имам време“, помисли си той. Колкото искаш. И щеше да се възползва от него.

Тревожеше се за Лора. Имаше нещо в гласа на сестра му, което го притесняваше. Думите й бяха точно на място. Но пък Лора винаги се държеше така. Ще трябва да бъде внимателен, реши накрая.

Трябваше да се погрижи и за някои делови въпроси. Чувстваше се напълно доволен да повери управлението на хотелите „Темпълтън“ в Калифорния в ръцете на Питър. Бумагите не интересуваха Джош. Той се вълнуваше от лозята и фабриките, дори от ежедневната работа на някой натоварен петзвезден хотел, но подробностите бяха грижа на Питър, не негова.

През по-голямата част от изминалите десет години той се бе възползвал от свободата да пътува из Европа, да прави проверки на място, да следи за необходимото обновяване и да спомага за запазване на връзката между промените и семейната традиция. Винарски изби във Франция и Италия, маслинови насаждения в Гърция, овощни градини в Испания. И, разбира се, самите хотели, които стояха в основата на всичко това.

Джош разбираше и поддържаше дългогодишната идея на семейството, че разликата между другите хотели и хотелите на Темпълтън се състои в това, че те сервираха свои собствени вина, използваха собствено маслиново масло, собствени земеделски продукти и бельо собствено производство. Продуктите на Темпълтън винаги се предлагаха в хотелите „Темпълтън“. И част от работата му се състоеше в това, да се грижи да бъдат добре използвани.

Макар титлата му да беше изпълнителен вицепрезидент, по същество той се явяваше посредник в разрешаването на всички проблеми. От време на време уреждаше лично или следеше за решаването на възникналите дребни юридически усложнения. Нормално бе това да се очаква от един възпитаник на Харвард. И все пак предпочиташе хората пред документите. С удоволствие наблюдаваше прибирането на реколтата, пиеше узо с персонала или сключваше нови сделки за кристал и моруна в Робюшон, Париж.

Чарът беше неговият най-ценен капитал в „Темпълтън“ — така твърдеше майка му. Стараеше се да не я разочарова. Защото, независимо от безгрижния му, дори малко бурен начин на живот, той гледаше сериозно на задълженията си към семейството и бизнеса. За него двете бяха едно и също.

И докато размишляваше за семейството — макар че точно в този момент разлетелите се изпод гумите му камъчета накараха четиричленното семейство в едно комби, покрай което профуча, да зяпнат от изумление — Джош си помисли за Марго.

Сигурно е потисната. Разстроена, разкаяна, нещастна. Не че не си го заслужаваше. Устните му се изкривиха в нещо средно между усмивка и ехидна гримаса. Беше задвижил връзките си, беше платил на когото трябва и изобщо доста се беше разтичал, за да се погрижи тя бързо и окончателно да бъде освободена от всякаква наказателна отговорност в Атина.

В края на краищата, „Темпълтън Атина“ беше стар и уважаван хотел, а и заедно с курортното селище със същото име осигуряваше доста добри постъпления за държавата.

Но нищо не можеше да се направи за скандала или за вредите, които той нанасяше върху кариерата, която Марго си бе изградила в Европа. Ако да гледаш нацупено в камерата можеше да се нарече кариера.

Ще трябва просто да го преглътне, реши Джош и този път в усмивката му трепна сянка на арогантност. А той възнамеряваше да й помогне, както си знае.

По-стар навик, почти несъзнателно, Джош сви с колата встрани от пътя и спря с изскърцване на спирачките. Там, възправен безмълвно върху скалистия хълм, заобиколен от дървета, окичени в пролетна зеленина и виещи се диви лози, осеяни в пищни цветове, беше неговият дом.

Над неравния терен се издигаха камък и дърво, два от природните елементи, от които Темпълтън се бяха възползвали. Първоначалната двуетажна постройка, издигната от някой предшественик за селска къща, стоеше тук вече повече от сто двайсет и пет години, надживявайки бури, наводнения и земетресения.

Следващите поколения бяха добавяли нови крила, които се разклоняваха в една или друга посока, спускаха се надолу, следвайки извивката на хълма. Под високите сводести прозорци и големите стъклени врати стърчаха широки дървени балкони и здрави каменни тераси и предлагаха красиви панорамни гледки.

Цветята и дърветата бяха разцъфнали в розово, бяло и жълто. Пролетните цветове, помисли си Джош — свежи и мамещи. Тревата все още бе в нежното меко зелено на началото, избуяваше от скалистата основа и ставаше още по-пищна и наситено зелена нагоре към къщата.

Земята и океанът бяха също толкова неотделима част от къщата, както заоблените й форми и излъскани камъни.

Обичаше я такава, каквато беше, заради онова, което е била за него, което му беше дала. Мисълта, че Лора се грижи за нея, го крепеше и топлеше.

Удоволствието, че отново е тук, го накара да извие бързо през шосето и да поеме по криволичещия тесен път, врязан в скалата, а после с изумление натисна спирачките, за да не се разбие в някаква висока желязна врата.

За момент остана загледан навъсено, докато интеркома до колата му не избръмча.

— Темпълтън хауз. Какво обичате?

— Какво, по дяволите, е това? Кой сложи тая тъпотия?

— Аз… Господин Джошуа?

Разпознал гласа, той се опита да потисне раздразнението си.

— Ще отвориш ли тази глупава врата, Ани. И я остави отворена, освен ако някой не се готви да ни атакува.

— Да, сър. Добре дошли у дома.

„Какво, за бога, си въобразява Лора?“, чудеше се той, докато вратата безшумно се отваряше назад. Темпълтън винаги е бил отворен за гости. По време на младежките години приятелите му постоянно пристигаха по извития път — пеша, с мотори, с коли. Идеята да го затворят дори и с толкова обикновено нещо като тази врата, развали удоволствието от прехода от пустия терен към добре поддържаните поляни и градини.

Нервно изви около централното островче, великолепно оформено с вечнозелени храсти и кимащи нарциси. Остави ключовете и багажа си в колата и пъхнал ръце в джобовете, изкачи красивата стара стълба от гранит към предната тераса.

Вратата на централния вход беше вдлъбната като в ниша, обградена от красива мозайка, която оформяше стебла на виещи се пурпурни лози.

Точно когато посягаше към вратата, тя широко се отвори. Лора буквално се хвърли в ръцете му.

— Добре дошъл — продума най-сетне, след като покри лицето му с целувки и го принуди отново да се усмихне.

— За малко си помислих, че си ме заключила. — Обърканият й поглед го накара да я ощипе за брадичката — стар навик. — Каква е тази врата?

— О! — изчерви се леко тя и се отдръпна, приглаждайки косата си. — Питър сметна, че имаме нужда от известно обезопасяване.

— Обезопасяване? Достатъчно е човек да се покатери на някоя скала и да я заобиколи.

— Ами да, но… — И тя беше казала същото. И понеже това беше Джош, се отказа от преструвките. — Вдъхва сигурност. И впечатлява. — После улови лицето му в ръце. — Ти също. Изглеждаш впечатляващо, искам да кажа. — В действителност си помисли, че изглежда рошав, мрачен и ядосан. За да го успокои, тя го хвана подръка и възхитено възкликна, забелязвайки колата на алеята. — Откъде взе тази нова играчка?

— От Сан Франциско. Лети като стрела.

— Което обяснява защо пристигна цял час по-рано от очакваното. Имаш късмет, че госпожа Уилямсън цяла сутрин се труди като роб в кухнята, за да приготви всички любими ястия на миличкия мастър Джош.

— Ако ми кажеш, че за обяд ще има баница със сьомга, веднага ти прощавам всичко.

— Банички със сьомга — потвърди Лора, — както и пурички, аспарагус, гъши пастет и торта „Негърка“. Страхотна комбинация. Ела и ми разкажи всичко за Лондон. Нали от Лондон пристигаш?

— Бях само на кратко работно посещение. Бях си взел няколко дни да отида до Портофино.

— О, точно така. — Лора тръгна към салона, за да му налее чаша газирана минерална вода, бутилирана от „Темпълтън“. Пердетата бяха дръпнати, както тя обичаше, и образуваха рамки около кътовете за сядане край прозорците, гостоприемно примамващи с цветните си възглавнички. — Нали точно там те открих, след като чух за Марго.

— Аха. — Когато Лора му се обади, той отдавна вече работеше по въпроса за Марго. Но не сподели с Лора. Вместо това безгрижно докосна стрък фрезия, натопен във ваза от майсенски порцелан. — И как е тя?

— Придумах я да поседи малко край басейна, да се попече на слънцето. Това е ужасна история за нея, Джош. Изглеждаше толкова отчаяна, когато се върна. „Бела Дона“ ще се откажат от нея като лице на фирмата. Договорът трябва да се поднови и е почти сигурно, че ще я освободят.

— Жестоко е. — Той се настани на голямото кресло с облегалка, което бе най-близо до камината, и изпъна крака. — Но вероятно ще може да рекламира някой друг крем за лице.

— Знаеш, че не е толкова лесно, Джош. Пожънала е голям успех в Европа, рекламирайки „Бела Дона“. Това е бил основният й източник на приходи, а сега ще секне. Ако си обърнал поне малко внимание на писанията в пресата, знаеш, че шансът да й предложат нещо подобно тук в Щатите, е почти равен на нула.

— Значи трябва да си намери истинска работа.

Солидарността с приятелката й я накара да вирне предизвикателно брадичка.

— Винаги си бил толкова строг към нея.

— Все някой трябва да бъде. — Но знаеше, че е безсмислено да спори със сестра си за Марго. Любовта винаги я правеше сляпа. — Окей, скъпа, съжалявам за това, което й се случи. Истина е, че пострада несправедливо, но животът е пълен с такива неща. През последните години е натрупала доста лири и франкове. Така че сега трябва само да лежи на чековата си книжка, да си ближе раните и да измисли какво да прави.

— Мисля, че е разорена.

Това така го изненада, че остави чашата си настрана.

— Какво имаш предвид под разорена?

— Искам да кажа, че помоли Кейт да хвърли поглед върху сметките й. Още не е свършила, но имам усещането, че е зле. И Марго знае, че нещата са зле.

Не можеше да повярва. Лично беше прегледал най-подробно договора й с „Бела Дона“ и знаеше, че хонорарите и печалбите можеха да й осигурят спокойно бъдеще за цяло десетилетие.

После презрително изсумтя. Защо трябваше да се хваща? Та нали говорят за Марго.

— Какво е направила, за бога, да не с хвърлила парите си в Тибър?

— Ами… начинът й на живот… в края на краищата там тя е знаменитост, а и… — „Не й ли стигаха и без това тревогите, че трябваше да обяснява?“ — запита се Лора. — По дяволите, Джош, не съм много сигурна, но знам само, че онзи жалък тип, който я забърка в тази каша, е движел нещата й през последните три-четири години.

— Глупачка — изруга той. — Значи се домъкна у дома да хленчи.

— Не е хленчила. Не очаквах от теб да се държиш така — продължи тя. — Но сигурно защото си мъж. Никой от вас не притежава никакво чувство за вярност и състрадание. Питър искаше да я изхвърли, сякаш…

— Нека само опита — процеди Джош с опасен блясък в очите. — Къщата не е негова.

Лора отвори уста, после отново я затвори. Ако продължаваше да се спуска по наклонената плоскост на емоционалното състояние, в което бе изпаднала, щеше да свърши зле.

— Питър не е израснал с Марго, като нас. Не е привързан към нея по същия начин. Той не разбира.

— Не е и нужно — лаконично отсече Джош и стана. — При басейна ли е?

— Да. Джош, нали няма да отидеш при нея и да започнеш да се заяждаш. Достатъчно е разстроена.

Джош й хвърли бърз поглед.

— Ще отида само да натрия малко сол в раните й, а после мисля, че ще отскоча да изтегля няколко хилядарки, за да дам своя принос в подпомагането на вдовиците и сирачетата.

Лора направи отчаяна гримаса.

— Просто се опитай да се държиш поносимо. Ще обядваме след около половин час на южната тераса. — Така щеше да разполага с достатъчно време да се погрижи да качат багажа му и да го разопаковат.

 

 

Марго го усети в мига, в който той пристъпи от застланата с плочки пътека край ръба на басейна. Не го видя, не го чу, не го подуши. Когато ставаше дума за Джош, в нея се задействаше шестото чувство. Понеже той не проговори, а само седна на един от меките шезлонги на терасата, тя продължи да плува. Още беше студено за плуване, разбира се. Но имаше нужда да прави нещо.

Пореше водата с широки, плавни движения и се реши да му хвърли един бърз поглед. Беше се загледал към розовата градина. Погълнат в мисли, помисли си Марго.

Имаше очите на Лора. Винаги се изненадваше да види прекрасните сиви очи на Лора върху лицето на Джош. Неговите са по-уверени, продължи с разсъжденията си тя, по-дръзки и често припламваха с насмешка, когато се взираха в Марго.

Някъде беше добил лек загар, забеляза тя, докато обръщаше посоката и поемаше обратно по дължината на басейна. Едно приятно съвсем слабо потъмняване, което допълваше очарованието на и без това безупречно красивото му лице.

Като човек, който приемаше, че е извадил късмет, що се отнася до генетичните си данни, Марго не отдаваше голямо значение на естествената красота. Така или иначе, това беше въпрос на съдба.

Но съдбата бе по-благосклонна към Джошуа Темпълтън.

Косата му беше няколко нюанса по-тъмна от тази на сестра му. Жълтеникавокафява, предполагаше, че е точният термин. Беше я пуснал малко по-дълга от последния път, когато двамата се бяха видели. Кога беше това — преди три месеца във Венеция? Сега лекичко се развяваше над яката му.

Имаше хубави изразителни устни, припомни си Марго. Те можеха да се усмихват чаровно или с вбесяваща насмешка, но и още по-лошо — да се изкривяват в такава презрителна усмивка, че да смразят кръвта на човека отсреща.

Брадичката му беше волева и, слава богу, без брадата, която си беше пуснал, след като навърши двайсет години. Носът му беше правилен и загатваше за аристократичност. А над всичко това сияеше ореолът на успех, увереност и предизвикателност, примесен с проблясъци на стаена опасност.

Не й беше приятно да признае, че имаше период по време на юношеството й, когато тази аура едновременно я съблазняваше и плашеше.

В едно нещо беше напълно сигурна. Той беше последният човек, пред когото й се искаше да разкрие какъв неистов ужас изпитва сега от настоящето — и бъдещето. Нарочно спря в сенчестия край на басейна. Докато бавно изкачваше стъпалата, водата се отцеждаше по тялото й. Замръзваше от студ, но беше готова по-скоро да се превърне на синкава бучка лед, отколкото да си го признае.

Сякаш току-що открила, че не е сама, Марго направи изненадана гримаса и се усмихна. Гласът й бе тих, гърлен и едва загатнато чувствен.

— Е, Джош, светът е твърде малък.

Носеше оскъден бански в две части от лъскава сапфирена материя. Извивките на тялото й бяха съблазнителни, добре оформени, с кожа гладка като полиран мрамор и блясък на фина коприна. Знаеше, че за повечето мъже бе достатъчен само един поглед на това, което Господ й бе дал, за да изпаднат моментално в състояние на мечтателност.

Джош само леко смъкна черните си очила и я изгледа над ръбовете им. Забеляза, че е отслабнала и че великолепната й кожа е настръхнала от студ. С братски жест й подхвърли хавлиената кърпа.

— След малко ще започнеш да тракаш със зъби.

Тя с раздразнение обви кърпата около врата си и стисна юмруци.

— Закалява тялото. Откъде пристигаш?

— От Портофино, през Лондон.

— Портофино. Едно от любимите ми места, макар там да няма хотел на „Темпълтън“, В Сплендидо ли беше отседнал?

— А къде другаде? — Ако иска да се прави на идиотка, като продължава да стои тук и да мръзне, той ще я остави. Кръстоса изпънатите си крака и се облегна назад.

— Ъгловият апартамент — отдаде се на спомените тя. — Когато застанеш на терасата, виждаш залива, хълмовете, градините.

Такова беше и неговото намерение. Да разпусне няколко дни, да поплува малко. Но се оказа твърде зает с преговори по телефона и размяна на факсове с полицаи и политици в Гърция, за да се наслаждава на гледката.

— Как ти се стори Атина?

Почти съжали за въпроса си, когато забеляза как трепнаха очите й, но после бързо се овладя.

— О, не толкова гостоприемна, както обикновено. Малко недоразумение. Вече всичко е уредено. Макар наистина да беше доста досадно, че прекъснаха разходката ми по море.

— Сигурен съм, че е било — промърмори той. — И толкова неучтиво от страна на властите. Толкова безпокойство за няколко мижави кила хероин.

— Същото си мислех и аз — усмихна се непринудено Марго. После нехайно посегна към халата, който беше преметнала на облегалката на стола. Дори и гордостта й не можеше повече да удържи треперенето. — Но мога да се възползвам от свободното време. Малка почивка от ежедневието. Толкова отдавна все не успявах да отделя време, за да погостувам на Лора, Кейт и момичетата. — Пристегна колана на халата и почти въздъхна от облекчение. — И на теб, разбира се, Джош. — Понеже знаеше, че това го дразни, тя се наведе и го потупа по бузата. — Колко време ще останеш по тези места?

Той я улови за китката, знаейки, че това ще я ядоса, и се изправи.

— Колкото е необходимо.

— Добре тогава. — Изглежда, винаги забравяше, че е десет сантиметра по-висок от нея. Докато не се изправеше лице в лице с това високо и стройно тяло. — Ще бъде също като в доброто старо време, нали? Мисля да се прибера и да облека нещо сухо.

Целуна го припряно по бузата, извика му през рамо „чао“ и бързо закрачи по пътеката към къщата.

Джош остана да я наблюдава как се отдалечава, презирайки се, че се дразни, задето не я свари разплакана и рухнала. Много повече се презираше и поради безспорния факт, че винаги е бил влюбен в нея.

 

 

На Марго й бяха нужни шест проби, преди да се спре на подходящо облекло за обяд. Свободната копринена туника и бледорозовият клин й се сториха напълно подходящи за всеки ден, като едновременно с това запазваха известна елегантност и изисканост. Допълнително подчерта тоалета с полюшващи се златни обеци, чифт тънки гривни и дълга плетена верижка. Обувките й отнеха още десет минути, преди да я осени идеята да върви боса. Това щеше да й придаде безгрижен вид.

Не можеше да обясни защо винаги толкова се стараеше да направи впечатление на Джош или се стремеше да го надмине. Съперничеството между брат и сестра звучеше твърде посредствено и банално като обяснение.

Вярно бе, че той безмилостно я беше дразнил като малка от висотата на своето четиригодишно старшинство; беше я тормозил и по-късно; а после, когато вече пораснали пътищата им отново се кръстосваха, я беше карал да се чувства глупава, незначителна или безотговорна.

Една от причините договорът с „Бела Дона“ да означава толкова много за нея беше, че това най-сетне представляваше реален израз на успеха й, който можеше да размаха под вечно неодобрителния му поглед. Сега вече не разполагаше с тази възможност. Единственото, което имаше, бе създаденият й образ — поддържан с тоалетите и лъскавите атрибути, които безразсъдно бе трупала през годините.

Можеше само да благодари на Бога, че се беше измъкнала от бъркотията в Атина, преди той да се появи на бял кон и да я спаси. Това щеше да е унижение, което цял живот нямаше да забрави.

Първото, което чу, докато слизаше по стъпалата и крачеше към южната тераса, беше смехът на Лора. Това накара Марго да спре на място. Именно той й беше липсвал през последните два дни, изведнъж си даде сметката. Смехът на Лора. Беше прекалено заета със собствените си тревоги, за да обърне внимание. Колкото и да й опъваше нервите присъствието на Джош, трябваше да му е благодарна — беше накарал Лора отново да се смее.

Когато се появи, за да се присъедини към тях, Марго се усмихваше.

— Какво е толкова смешно?

Джош само се облегна назад с чаша вода в ръка и я измери с поглед, но Лора й протегна ръка.

— Джош винаги ми припомня някое ужасно тайно престъпление, което сме извършили като деца. Мисля, че го прави, за да ме плаши какви ли ги вършат Али и Кейла под носа ми.

— Момичетата са истински ангелчета — възрази Марго и се настани на кръглата стъклена маса под навес от прелестна, отрупана в цветове глициния. — А Джош беше дяволско изчадие. — Размаза гъши пастет върху тънка филийка и отхапа. — Какво беше престъплението?

— Спомняш ли си нощта, когато с теб отидохме на скалата на Серафина с Мат Болтън и Биф Милард? Беше през лятото, а ние тъкмо бяхме навършили петнайсет. Кейт не беше с нас, защото беше с една година по-малка и още не можеше да ходи на срещи.

Марго се върна назад във времето.

— През онова лято доста често си уреждахме заедно срещите с Мат и Биф. Докато Биф не се опита да разкопчае сутиена ти и ти не му разкървави носа.

— Какво? — моментално наостри слух Джош. — Какво искаш да кажеш с това, че се е опитал да разкопчае сутиена й?

— Сигурна съм, че поне веднъж-дваж и ти си пробвал тази маневра, Джош — сухо отвърна Марго.

— Я млъквай, Марго. Никога не си ми казвала, че се е опитвал да… — В очите му светнаха войнствени пламъчета. — Какво друго се опита да направи?

Лора въздъхна и реши, че баничките със сьомга й харесват повече, отколкото бе очаквала.

— Нищо, заради което да си струва да излетиш до Лос Анджелис, за да го откриеш и застреляш като куче. Така или иначе, ако исках да ми разкопчае сутиена, нямаше да го фрасна по носа, не е ли така? Но, за да се върнем към историята, това беше в нощта, когато чухме духа на Серафина.

— О, точно така, спомням си.

Марго си взе още пастет. Днес на ред беше порцелановият сервиз от „Тифани“, забеляза тя. Рисунките на Моне със свежите яркосини и жълти цветове. И за да го подчертае — сребърна ваза, пълна с жълт жасмин от оранжерията. Ръката на майка й, каза си наум. Беше използвала същия сервиз и същите цветя, когато позволи на Марго да направи партито за чай, за което така бе жадувала, за тринайсетия си рожден ден.

Дали това не е, запита се за миг, скромният и безмълвен поздрав за добре дошла на майка й?

После се отърси от тези мисли и се върна отново към реалността.

— Седяхме на скалите и се натискахме.

— Какво значи натискахме? — попита Джош.

Тя само се усмихна и измъкна скришом тънко като кибритена клечка картофче от чинията му.

— Имаше пълнолуние и цялата тази светлина се отразяваше във водата. Звездите бяха едри и ярки, а морето се простираше до безкрая. И тогава я чухме. Плачеше.

— Сякаш сърцето й бе разбито — добави Лора. — Плача й бе силен, но много неясен, сякаш се разтапяше във въздуха. Бяхме едновременно уплашени и запленени.

— А момчетата станаха толкова нервни, че изобщо забравиха за какво са там и непрекъснато се опитваха да ни върнат обратно при колата. Но ние останахме. Чувахме въздишките, стенанията и риданията, а след това я чухме да говори. — Марго потрепери при спомена. — На испански.

— Наложи се да превеждам, защото в час ти все беше заета да си лакираш ноктите, вместо да внимаваш в уроците на госпожа Лопес. Тя каза: „Намерете съкровището ми. То чака любов“.

Докато Марго въздишаше, Джош се закикоти доволно.

— Трябваха ми цели три дни, за да науча Кейт как да го произнесе, без да сбърка. Детето нямаше никакъв усет към езиците. Двамата едва не паднахме от ръба на скалата, когато започнахте да пищите.

— Ти и Кейт? — присви очи Марго.

— Замисляхме го цяла седмица. — Понеже, изглежда, не се интересуваше особено от баницата със сьомга, той я набоде и я прехвърли в чинията си. — Чувстваше се доста нещастна, след като двете започнахте да ходите на срещи. Идеята ми хрумна, когато я сварих да се цупи на скалите. Всички знаеха, че висите там с двамата глупаци, и реших, че това може да ободри Кейт. — Преглътна и се усмихна. — Така и стана.

— Ако мама и татко знаеха, че си завел Кейт да се катери по ръба на скалите през нощта, щяха да те убият.

— Заслужаваше си. Вие двете после седмици наред само за това говорехте. Марго искаше да се свърже с медиум.

— Беше само предложение — навъси се тя.

— Започнахте да ги издирвате по телефонния указател — припомни й Джош. — Отидохте в Монтерей и си купихте карти за гледане.

— Правех експерименти — започна да обяснява тя, преди смехът й да изригне. — Дявол да те вземе, Джош, пръснах и последния цент от спестяванията си през онова лято, за да ми гледат на кристални топки и на ръка, а така отчаяно ги бях събирала за сапфирени обеци. Добре щях да ти натрия носа, ако бях попаднала на изгубеното съкровище на Серафина.

— Което изобщо не съществува. — Побутна чинията си, преди да е изял още нещо и после да съжалява. Пък и как би могъл един мъж да продължи да яде, след като този неин пресипнал смях е предизвикал болезнено пробождане в слабините му.

— Разбира се, че е съществувало. Скрила го е, за да го спаси от ръцете на американските завоеватели, а след това е предпочела да скочи в морето, вместо да живее без своя любим.

Джош я изгледа с умилително насмешлив поглед.

— Не ти ли е минало вече времето за приказки? Това е само една хубава легенда, нищо повече.

— А легендите винаги се основават на факти. Ако не беше такъв сухар…

— Примирие — вдигна ръце Лора и стана от мястото си. — Опитайте се да не си избодете очите, докато се погрижа за десерта.

— Не съм сухар — проговори той преди още сестра му да затвори вратата след себе си. — Просто съм рационален.

— Никога не си имал душа. Човек би помислил, че някой като теб, който прекарва толкова време в Европа, живее в Рим, Париж и…

— Някои от нас работят в Европа — прекъсна я той и със задоволство забеляза как очите й стават тъмни и опасни. — Точно такова изражение имаш на онази реклама за парфюма — заяви най-спокойно. — Как се казваше? „Дивачка“?

— Кампанията вдигна продажбите на „Бела Дона“ с десет процента. Ето защо онова, което правя, се смята за работа.

— Правилно — довърши чашата с вода той. — И така, Марго, опитвал ли се е някога Мат да разкопчае сутиена ти?

„Спокойна съм, каза си тя. Владея се.“ Вдигна чашата и погледна Джош право в очите.

— Никога не съм носила. — Видя го как сбърчи вежди, как погледът му се спусна надолу. — В онези времена — допълни и се изправи със смях, после се протегна. — Може би все пак съм доволна, че си тук. Имам нужда да се карам с някого.

— С удоволствие ще ти направя тази услуга. Какво й е на Лора?

— Много си схватлив, Джош — сведе поглед към него тя. — И винаги си бил. Безпокои се за мен. Може и да е само това, но не съм сигурна.

„Ще разбера“, помисли си Джош и кимна, като едновременно с това също се изправи.

— Ти безпокоиш ли се за себе си?

Остана изненадана — от тази нежност в гласа му, от лекото докосване на пръстите му по лицето й. Може да се облегне на него, разтърси я внезапната мисъл. Може да облегне глава на широкото му рамо, да затвори очи и поне за момент всичко да бъде наред.

Почти пристъпи напред, преди да реши, че ще изглежда глупаво.

— Нали сега няма да вземеш да се държиш мило с мен?

— Може би. — Може би беше заради смущението в очите й или заради чувственото ухание, което се излъчваше от кожата й, но изпита нужда да я докосне. Постави ръце на раменете й и ги разтърка, без да откъсва поглед от нейния. — Имаш ли нужда от помощ?

— Аз… — Усети някакъв особен вкус на устните си и изумена установи, че предвкусва неговите. — Мисля, че…

— Извинете. — Ан застана на терасата с грижливо отработено безучастно изражение и с преносимия телефон в ръка. В очите й трепна нещо подобно на смях, когато Джош бързо пусна ръце, сякаш го беше сварила да разсъблича дъщеря й. — Мис Кейт те търси по телефона, Марго.

— О — сведе поглед към апарата, който майка й постави в ръцете й. — Благодаря. Хм… Здравей, Кейт.

— Има ли нещо? Звучиш сякаш…

— Не, не, няма нищо — весело я прекъсна Марго. — Ти как си?

— Идва време за плащане на данъците, скъпа, как мислиш, че може да бъде един счетоводител? Поради което не мога да се измъкна и да дойде дотам. Много бих искала да говоря с теб, Марго. Можеш ли да дойдеш в офиса ми днес следобед? Мога да ти отделя малко време между три и три и половина.

— Разбира се. Предполагам. Щом ти…

— Чудесно. Довиждане.

Марго изключи телефона.

— Винаги е била цар на разговорите.

— Наближава петнайсети април. Ножът е опрял до кокала.

Марго леко повдигна вежди. Звучеше съвсем естествено. Цялото онова напрежение и… предчувствие сигурно са били само плод на въображението й.

— Нещо такова каза и тя. Трябва да отида до офиса й. По-добре да видя дали Лора ще може да ми даде колата си.

— Вземи моята. Отпред е и ключовете са вътре. — На подозрителния й поглед Джош отвърна с очарователна усмивка. — По дяволите, Марго, кой пръв те научи да караш?

— Ти. — Очите й станаха по-топли. — С нетипично за теб търпение.

— Защото изпитвах ужас. Приятно пътуване. И ако само лекичко я одраскаш, ще те хвърля от скалата на Серафина.

След като тя се оттегли, Джош седна обратно, преценявайки, че сега не само ще изяде нейния дял от баницата, но и ще има възможност да разбере какво измъчва сестра му.