Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (58) (В очакване на второто пришествие)

Тарджено

Вече два часа тълпата се нижеше в огромния стадион. Наоколо уличното движение беше като обезумяло, имате многобройни задръствания и катастрофи. Хората, облечени в одеждите на различните си вероизповедания и професии, се стичаха в Спортния комплекс през всеки възможен вход. Зрелището беше внушително дори за онези които бяха заслепени от шествията във Ватикана. Разноцветната тълпа прииждаше и въздухът беше изпълнен с езиците на стотици нации.

Облечен като техник, Тарджено се движеше незабележим из тълпата. Фалшифицираната му значка на охранител и начинът, по който самоуверено минаваше през пропуските, му предоставяха неограничен достъп до всяко кътче на огромното пространство. Ала все още не беше напълно готов.

Поставил бе сканиращи устройства на разни стратегически места и ги беше усъвършенствал така, че да засичат тоналността на различните предаватели, но нямаше начин да покрие цялата площ — тя беше твърде голяма. Можеше да се надява само на малко късмет и да се довери на интуицията си, която бе запазила живота му в продължение на двайсет години в занаята.

Най-после церемонията по откриването започна — само с петнайсет минути закъснение. Това не беше хубаво, защото му оставаше по-малко време да прецени как точно да действа. Бевинс може и да приличаше на обикновен телохранител, но беше много компетентен. Тарджено бе узнал доста мръсотии за него и знаеше, че е опасен агент.

Застанал до платформата на една от сателитните чинии на Купър, Тарджено си сложи слънчевите очила, които всъщност представляваха силни бинокли. Виждаше ясно входа и всички гости, които влизаха и се отправяха към сцената. Говорителят изреждаше имената на знатните личности и тълпата ги приветстваше. Списъкът започна от кмета и поддържащите го политици и свърши с безкрайната броеница от религиозни капацитети и църковни демагози.

Само един дръвник не би се досетил в какъв ред ще обявят гостите — според международната им известност. Но Тарджено очакваше проблеми, когато процесията стигнеше до горния край на спектъра. Той лениво следеше реакцията на тълпата. Жалкият, едва кретащ епископ Туту бе посрещнат с учтиви аплодисменти, но Джерард Гудроп и неколцина от политическите му сподвижници бяха поздравени с оглушителни овации.

Едно прозрение на изобретателността спаси репутацията на някои от гостите чрез изкусна блестяща тактика — групова поява на най-видните личности. И когато истински ураган от викове и приветствия разтърси Спортния комплекс, беше невъзможно да се разбере дали публиката е изгубила ума си по Фримейсън Купър, Амал Сюлейман, Банди Мансаматман, отец Питър или самия папа.

Музиката се извиси в тържествено кресчендо и хорът от хиляда гласа се усили в най-подходящия момент. Ако беше набожен, Тарджено би помислил, че така започва всеки делничен ден в рая. Настъпи тишина и всички затаиха дъх. Знаменитостите заеха местата си и огромната овална сцена започна едва забележимото си въртене.

Фримейсън, символичният домакин на Събора, се изправи и се приближи до централната трибуна. Ограден от монолитни тонколони, той приличаше на върховен жрец, застанал сред стълбовете на огромен древен храм.

Уиндзор

От шума на тълпата трепереше дори бетонният под. Ослепителният блясък на калифорнийското слънце беше нищо в сравнение със сияещите погледи на огромното множество. Всички очакваха да се случи нещо необикновено.

Марион седна. Музиката спря и се възцари напрегната тишина. Питър беше настанен между архиепископа на лютеранската църква и гръцкия патриарх Петеракис. Купър седеше срещу него, Фримейсън се изправи, оправи дрехите си и тръгна към средата на сцената:

Разсъдъкът на Марион бе вцепенен от една-единствена мисъл — ако Били се окажеше прав, какво би могло да стане? И кога?

Тарджено

Денят щеше да бъде дълъг.

Не можеше да седи и да слуша безкрайното монотонно дърдорене. Започна да се разхожда по периферията на стадиона. Спря на няколко места да провери сканиращите устройства, но не попадна на нищо. Това и очакваше. Към обичайните затруднения, причинени от електромагнитните смущения, които търсеха скрито оръжие, се добавяха и електронните шумове от радио — и телевизионните предавателни честоти.

Само едно беше в негова полза — стадионът гъмжеше от охрана. Цивилни, униформени, частни детективи и обикновени полицаи пазеха всеки ъгъл на Спортния комплекс и дебнеха да видят някое странно движение, издутина в джоба или обемиста чанта. Да не говорим за поставените навсякъде детектори за метал.

Именно заради това Тарджено си мислеше, че няма да е пистолет или бомба.

Бевинс сигурно щеше да чака, докато Каренца излезе на трибуната. Най-логичният момент беше заставането в светлината на прожекторите. Редът на Каренца наближаваше. И така, как щеше да го направи?

Сигурно бе заложил на нещо изключително сложно — микровълновата, ултразвуковата и лазерната техника. Придвижи се до следващата сателитна чиния. Съзнаваше, че охраната го наблюдава. Спря и се престори, че включва апарата си за диагностика в електрическото захранване в основата на чинията. Отвори кутията с инструменти и се направи, че се опитва да прецени кой уред ще му свърши най-добра работа. Нямаше да го притесняват, докато виждаха, че изпълнява обичайните си задължения. Бавно провери показанията на апарата и мълчаливо кимна в знак, че одобрява избора си. Онова, което приличаше на безобидни инструменти и уреди за измерване на светлината, можеше да се комбинира така, че да създаде изключително точно и смъртоносно оръжие. Тарджено се усмихна.

Уиндзор

Господи, ставаше адски отегчително!

Марион се вглеждаше в лицата на гостите, без да слуша какво се говори. След известно време всички речи и молитви започнаха да й се струват еднакви и беше по-интересно да разчита израженията на ораторите. Видя смесица от скука, очакване и леко задоволство. Накрая се спря на папата.

Вниманието на възрастния човек беше приковано в Питър. Всъщност Светият отец не откъсваше очи от него. Не изглеждаше очарован от Питър, нито му се възхищаваше, но Марион не можеше да отгатне чувствата му. Папата беше озадачен и от време на време лицето му изразяваше съмнение и философски размисъл.

Защо беше толкова погълнат от Питър? Завиждаше ли му? Страхуваше ли се от него? Или се чудеше какъв е всъщност човекът, който вършеше чудеса в този модерен свят? Тя погледна Питър, за да види дали това му прави впечатление, но Каренца с нищо не показваше, че забелязва или се интересува от папата.

Фримейсън отново се приближи до трибуната. Време беше да обяви следващия оратор. Не беше необходимо да поглежда в програмата — Марион знаеше, че това ще е Питър.

Бевинс

Фреди се придвижи бавно от поста си до входа към секцията за важните гости. Беше активирал лазерния прицел, точно когато Фримейсън Купър обяви, че ще говори Каренца. Единственият проблем беше проклетата въртяща се сцена. Когато стигна до трибуната и се ръкува с изкуствено усмихнатия Купър, Каренца се намираше почти с гръб към оръжието. Това означаваше, че то щеше да бъде точно срещу мишената — значката с вградения предавател, едва когато въртенето на сцената обърнеше Питър с лице към замаскираното в сателитната чиния устройство.

Това щеше да стане най-много след половин час. Каренца щеше да говори четирийсет и пет минути, така че Бевинс имаше достатъчно време да го изпепели.

Фреди стана и се престори, че се вглежда в лицата на зрителите и върши работата си. В средата на сектор Б срещна погледа на Били Клемънс и кимна. Беше му благодарен, че толкова съвестно се е погрижил за значката.

Бевинс погледна часовника си. Много скоро това място щеше да се разтресе.

Уиндзор

Странно, но макар да беше отегчена от церемонията, Марион се увлече от думите на Питър. Въпреки че месеци наред го бе слушала, тя намери речта му за вдъхновена, правдива и прозорлива. Същото се отнасяше и за четвъртмилионната публика.

За пръв път, откакто започна тържеството, цареше пълна тишина. Марион се извърна и се вгледа в хората. Те слушаха, без да коментират, приковали очи в Питър. Искаше й се да заснеме реакцията им с видеокамерата, по това трябваше да стане незабелязано.

— Фил… — прошепна тя в прикачения към ревера й микрофон, — можете ли с Гари да заснемете реакцията? Пълната тишина и вниманието на публиката?

— Добре, ще се постараем… — отговори операторът.

Марион видя как малкият й екип се мобилизира и крадешком започна да снима възхитените лица. Всички присъстващи бяха като вкаменени. Никой не помръдваше. Сякаш дишаха едновременно. Тълпата се бе превърнала в огромен жив организъм.

Атмосферата беше свръхестествена. Марион усети, че я побиват тръпки. Думите на Питър се извисяваха като ято гълъби. Въздействието му беше успокояващо и наред с това смущаващо. Беше красив и същевременно страховит. Плътния т му глас се разнасяше на вълни от мъдрост. Дори скептиците и явните му врагове не можеха да устоят на възвишеното му послание. Говореше за всеобхватността на религията и за необходимостта от единна и последователна вяра в силата на Божия промисъл. Омаловажи разликите между големия брой представени вероизповедания и призова за сливане на духовете, така че молитвата, произнесена на Събора, да прозвучи като един-единствен мощен глас — единение на вярата, силата и любовта.

Марион се унесе в мистичното преживяване. Беше с него от самото начало и мислеше, че той не може да надмине нито величието, нито падението си в Колорадо, но Питър далеч превъзхождаше предишните си появи пред публика.

Четвърт милион души седяха неподвижни, омагьосани от красивия млад мъж. Марион бързо огледа гостите на сцената и с изненада видя, че Фримейсън Купър и Джерард Гудроп несъзнателно кимат. Абсолютно всички чувстваха притегателността на Питър. Не всички, помисли тя, когато погледът й се спря на папата.

Изражението му напомняше за страха в очите на заек, вторачен в хищник. Ала в тях се четеше и предизвикателство, силно съмнение и потиснат гняв. Не, това не беше завист, а усещане за неподправен ужас.

Очите на Светия отец изразяваха разбиране и просветление, породени от внезапно и уникално прозрение. Марион нямаше представа какво вижда папата. И не искаше да знае.

Тарджено

Устройството проговори.

Тарджено си каза наум, че трябва да се размърда и да смени позицията си, но стоеше като закован и слушаше словото на отец Каренца. Думите на младия свещеник докосваха душата му. Вгледа се в лицата на гостите на сцената. Всички бяха погълнати от словото му — всички с изключение на папата. Тарджено се вторачи в лицето му.

В същия миг сканиращото устройство регистрира предаване и развали магията. Сигналът беше слаб, но постоянен и ритмичен. Насочен ултразвуков предавател, пулсиращ със 112 000 херца в секунда.

Звукът беше непогрешим за професионален експерт по оръжията като него. Предаваше на висока честота, за да си осигури съвършена избираемост на големи разстояния, което означаваше прецизно засичане на мишената. Тарджено пренастрои устройството си и то автоматично установи местоположението на предавателя.

Преглътна с усилие. Подозренията му се потвърдиха. Предавателят беше прикрепен към дрехите на Каренца. Сигналът се усилваше, което означаваше, че сцената бавно насочва лъча към мястото, където стоеше Тарджено.

„И така — помисли той, като подаде нова команда на планиращото устройство, — намерихме предавателя.“ А откриеше ли приемника, щеше да разбере и къде е оръжието. Започна да обмисля вероятностите, като отхвър-ляше всичко, което не спадаше към сложните ултразвукови рефлектори. Значи не беше някой, движещ се из тълпата, нито човек с обикновено оръжие в ръка. Най-добрият метод за убийство в случая беше неподвижен приемник… Ама разбира се! Сателитните чинии.

Разположението им беше идеално прикритие за звуков приемник и параболично фокусиране, характерни за лазерно или микровълново оръжие.

Установката беше стройна като математическо доказателство. Неуловима, елементарна и ефикасна. Сега трябваше да открие приемник, настроен на 112 000 херца, при това бързо. Периферията на стадиона, която се налагаше да провери, заемаше около петдесет градуса от цялата окръжност. Там имаше най-малко двайсет сателитни чинии, всичките поставени под различни ъгли и свързани с далечни орбитални спътници.

И всички щяха да останат в това положение, с изключение на една.

Въпросът беше да открие онази, която щеше да реагира на ултразвуковия предавател. И то навреме.

Тарджено слезе и хукна по най-горната пътека към сателитната чиния, намираща се в най-отдалечения ъгъл на свода. Съзнаваше, че чинията-убиец може да се задейства всеки момент.

„Опитай се да не мислиш за това. Само си свърши работата.“

Въппреки че беше в добро физическо състояние, Тарджено се задъха, когато стигна до платформата на най-отдалечената сателитна чиния. Включи уреда си в диагностичната апаратура и след няколко секунди разбра всичко — нямаше ултразвуков приемащ чип. Заобиколи платформата и се качи да провери следващата чиния. Щеше да продължи процедурата или докато намереше оръжието, или докато то изпепелеше Каренца. Бевинс погледна часовника си. Сетне пак. Движението го влудяваше. Вече го правеше машинално, а минутите се нижеха адски бавно. Каренца се опитваше да го хипнотизира или нещо подобно, но това не беше от значение. Нямаше да му въздейства, защото всичко беше автоматично.

Още малко. Времето минаваше. Думите на Каренца не бяха съществени. Скоро цялото представление щеше да свърши.

Клемънс

Трудно беше да опише чувството, което внезапно го облада. Не можеше да се отърси от него и не му оставаше нищо друго, освен да го приеме. Откакто… бебето умря, Били проявяваше свръхчувствителност към всичко.

Както сега. Слушаше Питър, а онова неприятно усещане пробождаше като трън мислите му и не го оставяше на мира. Нещо не беше наред. Питър беше в опасност.

Нямаше абсолютно никаква причина да се чувства или да мисли по този начин, но колкото и да се опитваше да го потисне, натрапчивото усещане се връщаше…

Тарджено

Провери шест сателитни чинии. Сцената продължаваше да се върти и да обръща Питър към сектора, който проверяваше. Беше сигурен, че оръжието е някъде тук.

Времето летеше. Неуспехът беше най-горчивото хапче в живота му. Нямаше да го преглътне лесно.

— Хей, приятел, какво правиш?

Грубият глас прекъсна мислите му като удар с чук. Обърна се и видя, че към него върви едър дебел чернокож. Беше облечен в работните дрехи на техник от сателитната Църква на Светата Дарохранителница. Беше огромен. По-грамаден и от професионален футболист или борец.

Откъде ли се появи? Преди няколко секунди пътеките бяха пусти.

— На теб говоря!

— Трябва да поправя усилвателя на чинията — отговори Тарджено и посочи нагоре.

— Момчетата от седма кабина казаха, че получават лош сигнал…

— Аха. Извинявай… Но не трябва да пускам никого до нея.

Значи е тя!

Мисълта затанцува лудешки в главата му. Огромният чернокож протегна ръка и го хвана за рамото.

— Не ме разбра. Повредила се е. Няма да работи, ако не я поправя.

— И какво от това? Изобщо не ми пука. Заповедта ми е да не пускам никого.

Тарджено погледна към сателитната чиния, въздъхна примирено и сви малко театрално рамене. Секундите летяха. Сцената продължаваше да се върти. Каренца вече беше почти с лице към тях. Обърнеше ли леко тяло — край. Устройството можеше да се задейства всеки момент.

— Добре — рече Тарджено. — Както кажеш.

Дръпна се и усети, че мускулите на чернокожия се отпуснаха.

— Но какво да правя с това? — невинно попита Тарджжено и се обърна.

— С кое?

Мъжът направи една крачка към него. Тарджено целеше точно това. Макар за десети от секундата, чернокожият не беше устойчив.

— Това! — извика Тарджено и заби юмрук в стомаха му. Сетне го прасна в челюстта с такава сила, че зъбите изхвърчаха от устата му. Последва ритник в тестисите и мъжът се преви на две, след което Тарджено му нанесе ськрушителен удар по врата.

Това обикновено беше достатъчно, за да извади противника от строя. Ала чернокожият беше толкова огромен и як, че не се свлече на земята и дори не откъсна очи от Тарджено.

— Мамка ти… — задъхано каза пазачът.

Дори се усмихна през счупените си зъби и кървящи уста.

— Сега е мой ред.

Със скоростта на боксьор от тежка категория мъжът замахна с лявата ръка, която би простряла Тарджено, ако го беше уцелила. Тарджено се наведе и парира удара с перпендикулярно изопната ръка.

Нямаше време за схватки. Блъсна противника си и се приготви да му нанесе смъртоносен удар. Чернокожият вдигна дясната си ръка и тръгна към него.

Тарджено подскочи, завъртя се и го ритна по врата. Стъпалото му улучи мъжа право в гръкляна, строши хрущяла и скъса трахеята. Мъжът политна напред с изцъклени очи и вкопчи дебелите си пръсти в гърлото си. Огромната му гръд се надигаше и спадаше като ковашки мях. Неприятен начин да умреш. Но в края на краищата…

Тарджено прекрачи тялото на чернокожия и се качи до сателитната чиния. Нямаше време да проверява ултразвуковия чип. Отвинти платката в основата и видя потвърждението на опасенията си — вместо видеодекодер вътре имаше стъклена кутия с високочестотен усилвател за военен лазер. По време на дългата си кариера се беше справял с много такива устройства. Грабна ножиците и сряза жиците, които свързваха усилвателя с двигателния градиент за измерване на промените в температурата. Задействаше ли се, лазерът щеше или да се стопи, или да се взриви. И в двата случая нямаше да може да фокусира светлината си в смъртоносен лъч.

Тарджено се облегна на металния парапет и пое дълбоко въздух. Целият трепереше. Главата му се въртеше.

Но време за почивка нямаше. Изправи се, слезе по пътеката и превлече тялото на мъртвия чернокож колкото можа по-надалеч от платформата.

Сега беше време да слезе долу и да види по-отблизо какво става.

Бевинс

Защо, по дяволите, всичко ставаше толкова бавно?

Сцената се въртеше мъчително мудно — досущ въртележка в сънищата. Колкото повече се взираше в движението й, толкова по-голяма нервност и отчаяние го обземаха. Проклетото оръжие вече би трябвало да се задейства.

Бевинс погледна Каренца и видя, че мишената му е на прицел. Дори хвърли едно око на замаскирания лазер. Всичко беше наред. Проблемът не беше в него. Тогава какво ставаше?

Зачуди се дали няма някаква повреда в значката на Каренца. Дали Били Клемънс не е пипал вътре? Дали не я е подменил? Някой друг ли беше получил смъртоносната значка?

Въпросите обсипваха съзнанието му като градушка. Искаше му се да си беше намерил съучастници. В случая Фред Бевинс действаше абсолютно сам. Без ничия помощ.

Е, и все пак щеше да направи необходимото. А после, с парите, които щеше да му даде Купър, щеше да се оттегли от занаята до края на живота си, без да му пука за разни набожни лицемери…

С крайчеца на окото си забеляза някакво движение и видя, че Били е скочил от мястото си. Какво, по дяволите…

Клемънс

Ако продължеше да слуша пламенното слово на Питър, рискуваше да бъде погълнат от силата на думите и хипнотичния ритъм на интонацията му. Съзнанието му се опитваше да запази бдителността си. Чувството, че ще се случи нещо лошо, не го оставяше на мира. Погледна Марион. Кестенявите й коси блестяха на слънцето. Зелените й очи бяха толкова ярки, сякаш бяха наелектризирани, а бялата й кожа блестеше. Не си беше правил труда да си представя как изглеждат светици като Майка Тереза и Девата, но в този миг видя, че Марион е заредена с особен вид енергия. Може би не Питър, а тя беше в опасност?

Объркан, Били се вгледа в тълпата. Видя Бевинс, който толкова бе настоявал да сложи значката на Питър. Фреди изпъкваше сред зрителите, сякаш излъчваше неонова светлина. Изражението му беше неимоверно странно. Непрекъснато поглеждаше часовника си, а сетне се обръщаше към нещо по периферията на стадиона.

После лицето на Бевинс изведнъж се промени. Сякаш беше взел някакво решение. Направи крачка напред и бръкна в якето си, където се видя кобур. Били трябваше да направи нещо…

Внезапно чу собствения си глас, който раздра тишината. Скочи и усети, че всички погледи са приковани в него.

— Питър! Бягай!

Виковете му прозвучаха сякаш някъде отдалеч и мълчанието ги погълна.

Били започна да си проправя път към сцената, към човека, комуто толкова дълго бе служил вярно. Движеше се все едно насън.

Бевинс реагира светкавично. Тръгна напред и извади пистолета, но още го криеше под якето. На лицето му се написаха гняв и отчаяние. Стрелкаше с очи ту Питър, ту Били. Затича се, като блъскаше с рамене смутените зрители.

— Ще те убият — изкрещя Били. — За Бога, Питър! Махни се оттам!

Другите знаменитости взеха да се отдръпват, да правят път на безумеца и да търсят прикритие. Папата обаче седеше неподвижен и наблюдаваше развоя на събитията, сякаш ги бе очаквал. Служителите от охраната се струпаха на сцената. Били знаеше, че му остава съвсем малко време, и се насочи право към Бевинс.

Купър

Какво, по дяволите, правеше онзи негодник?

Питър Каренца се умълча след първия признак на вълнение, но остана пред трибуната. Изумен, Фримейсън гледаше как към сцената се стичат цивилни агенти и полицаи, а някои от религиозните водачи се размърдват. Изведнъж настъпи водовъртеж от движения, цветове и звуци. Трудно беше да се види какво става.

Едно беше сигурно — Фримейсън Купър разбра, че планът му е осуетен.

Клемънс

— Стой, Бевинс! Стой!

Били прескочи перилата и се хвърли върху якия мъж. Бевинс се обърна тромаво към него и извади пистолета.

Блесна светкавица и Били почувства силен удар под ребрата. Отхвръкна встрани от силата на изстрела и падна пред сцената, после успя да се надигне и олюлявайки се тръгна по пътеката.

Хората се насъбраха около него, протягайки ръце. Били чу, че някакъв женски глас вика името му. Лорийн? Не, Марион. Крещеше като обезумяла. Главата му се замая. Болката го разкъсваше. Сякаш видя Времето, простряло се пред него като дълга лента. Всичко забави ход освен стремителния бяг на мислите му. Край него се разнасяха писъци и викове. На страх. Гняв, Ужас. Смут. Сетне последва експлозия — далечна, но силна. Били я чу сякаш от дъното на дълъг тунел. Яркото небе помръкна. Буря ли наближаваше? Зачуди се как е възможно. Лорийн… Видя, че към него се приближава Питър.

— Били… Дръж се — каза един глас — плътен, звучен и успокояващ.

Искаше ръцете на Питър да докоснат корема му. Неизвестно защо знаеше, че те ще бъдат невероятно студени и ще проникнат в него… Копнееше да затвори очи и малко да си почине. Така щеше да е най-добре. Най-лесно…

— Ще те взема, Били — чу се познат глас.

Защо ставаше толкова тъмно?

Тарджено вече беше на долното ниво и си проправяше път през лабиринта от ложи за важните особи, когато суматохата започна. Били скочи от мястото си като кукла с прерязани конци. Бевинс стреля в него, а гостите се разпръснаха, търсейки прикритие. Сетне лазерната сателитна чиния се взриви на малки отломки. Върху зрителите се изсипа горещ дъжд от разтопен метал и те хукнаха панически в различни посоки.

Стиснал автомата на убития чернокож, Тарджено прескочи парапета, втурна се долу между редовете, като блъскаше тичащите хора, и стигна до пътеката в средата на настъпилия хаос.

Служителите от охраната се струпаха наоколо, а Каренца скочи от сцената да помогне на поваления си приятел. Бевинс се обърна рязко и удари с пистолета униформения полицай, който се опита да го обезоръжи. Въздухът се сгъсти от писъци и заповеди. Явно никой не знаеше какво да прави.

В този миг на пълно объркване, когато положението беше извън контрол, Тарджено можеше да действа. Бевинс трябваше да довърши делото си. Вече беше решил да използва Клемънс като изкупителна жертва. Щеше да каже, че е помислил младежа за убиец и когато се е опитал да го премахне, един заблуден куршум е улучил Питър. Набързо скалъпен план, но достатъчно налудничав, за да мине.

Качи се на сцената, откъдето можеше да вижда по-добре, и се прицели в центъра на телата, насъбрали се около Били и Каренца. Били още се влачеше, протегнал ръце. Бевинс изопна ръце и стисна здраво деветмилимет-ровия автоматичен пистолет.

Изведнъж Каренца го погледна, сякаш предупреден от някакво странно шесто чувство. В очите му имаше особена студенина и абсолютна безизразност, които втрещиха Фреди и не му позволиха да стреля. Каренца се вторачи предизвикателно в Бевинс. Смахнато копеле!

Дъждът от автоматичните откоси го разкъса с хирургична точност. Тялото му затанцува от ударите на куршумите. Болката експлодира и разкъса стомаха и вътрешностите му. Сетне почувства тъпо и смътно сътресение — последните два куршума раздробиха гръдния му кош и превърнаха врата и челюстта му в розова мъгла.

Каренца не искаше да става така. Възнесението му не биваше да извира от паниката и хаоса. Не овладееше ли положението сега, щеше да загуби контрол над енергията и волята на тълпата.

Питър равнодушно наблюдаваше как вече безжизненото тяло на Фреди Бевинс подскача, разтърсвано от градушката куршуми. Изведнъж се обърна и видя лицето на убиеца. Дълги руси коси, слаб и с широко отворени очи. Целият в бяло, насочил оръжието, той приличаше на ангел отмъстител.

Внезапно всички започнаха да вадят пистолети и да ги насочват един срещу друг. Човекът в бяло наведе оръжието си и за пръв път се вторачи в очите на Питър…

Тарджено

Настъпи пълна тишина и четвъртмилионната аудитория затаи дъх. Чуваше се само шумът от изваждането на пистолетите.

Тарджено трябваше да бъде много внимателен. Най-добре беше да съсредоточи вниманието си върху Каренца. Той беше във фокуса на всичко. Въздъхна и се вгледа в очите му. В същия миг почувства хлад, който най-безцеремонно прониза душата му. Дощя му се да повърне. В съзнанието му нахлу вонята на смъртта и той усети вкуса на кръвта, на страха и на отвращението. Очите на Каренца бяха бездънно черни — досущ две дупки в черепа му, обсидианов вход към безкрайността, привличаща всичко. Притегателна сила на душата, в която всяка надежда за светлина изчезваше.

Злото в цялото му разнообразие от форми не беше чуждо на Тарджено. Всъщност той живееше с него и понякога дори се наслаждаваше на изкусителното му влияние. Но докато гледаше Питър Каренца, той осъзна, че току що е видял нещо много по-ужасно от обикновеното зло.

Докато гледаше лицето на безмилостния звяр, готов за скок към всеки нов Витлеем, във въображението му изникна образът на черна роза, разцъфваща като тъмна галактика. Едва сега разбра какво тревожеше папата.

И макар че нервният импулс вдигна ръката му, за да насочи оръжието и да се прицели, Тарджено знаеше, че няма да успее.

Отдавна се чудеше какво изпитва човек, когато умира. Много години бе размишлявал върху това. Сега почувства, че чезне под противния дъх на смъртта.

Уиндзор

Стъписана, тя се опита да повдигне главата на Били. Щом Питър отмести поглед от него, очите на младежа се изцъклиха. Всичко бе потънало в кръв.

После прикова очи в Питър. Той стоеше и спокойно гледаше непознатия в бяло, който беше спасил живота му. Въздухът сякаш трептеше от напрежение и очакване да се случи нещо.

Непознатият се вгледа в очите на Питър, сетне вдигна оръжието, с което бе превърнал Фреди Бевинс в нещо неузнаваемо.

Питър вдигна ръка, сякаш да го предупреди или отпрати, ала Марион знаеше какво ще последва. От дланта му като миниатюрно слънце блесна светлина и тълпата ахна и пронизително изпищя като буреносен вятър. От ръката на Питър се изви синкавобял огън. Времето сякаш спря. Марион почувства енергията, която преминаваше между двамата мъже. Светкавицата изгори стрелеца и той се взриви и избухна в бял пламък — ярък и ослепителен.

На мястото на мъжа в бяло се олюля противен стълб от въглен. Разнесе се мазен пушек, който запада на лъскави чеи кристали.

Никои не говореше и не помръдваше. Марион знаеше, че всички чакат знак от Питър. Властта му вече беше пълна. Тя я усещаше как се излъчва на гъсти, горещи талази. Беше отвратена от непреодолимото му въздействие и същевременно неудържимо привлечена от него. Тълпата изпитваше същото.

Били изхрачи кръв, гърдите му потрепериха конвулсивно, после той се вцепени и издъхна.

Марион не почувства нищо. Тази безчувственост би трябвало да я притесни, но пък беше толкова изтощена… Просто седеше, положила главата на приятеля си в скута си, а душата й беше празна.

Мълчанието в Спортния комплекс стана потискащо, дори задушаващо. Никой не издаваше звук, никой не помръдваше. Докато…

На сцената, където изумените служители от охраната бяха обкръжили удивените религиозни водачи, един човек стана.

Величествен в тържествените си одежди, искрящи от безупречна и ослепителна белота, папата се вторачи в Питър и тръгна към него.

— Аз те познавам…

Питър погледна възрастния мъж с високата митра и се ухили накриво. Марион никога не бе виждала такова изражение на лицето му, но то никак не й хареса…

Папата изведнъж спря. Хвана се за гърдите и Марион видя как скъпоценният камък на пръстена му проблесна. Старецът притисна двете си ръце към гърдите, очите му се разшириха, устата се отвори. Строполи се в обятията на втурналите се към него придружители и Марион разбра, че умира.

Бе видяла и един друг човек да се олюлява и да пада от ледения поглед на Питър. Но първия път не разбра какво точно стана.

Ала сега, докато гледаше как Светият отец се гърчи в предсмъртна агония, тя знаеше кой или какво бе нанесло фаталния удар.

Знакът беше даден. Тълпата се оживи. Разнесе се гръмогласен рев. Огромният мравуняк се настрои към мисленето на новия си властелин.

Една фигура се извиси над Марион. Тя погледна към неясния силует, очертан на фона на яркото небе, и видя, че Питър е протегнал ръка към нея.

— Време е да тръгваме — каза той.

Марион вече не искаше да бъде с него, но знаеше, че отдавна е загубила правото си на избор.

— Ела — добави той.

— Къде отиваме?

Тя докосна ръката му и потрепери. Питър отново се ухили криво.

— В Рим, разбира се.