Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (52) (В очакване на второто пришествие)

Сейнт Луис, Мисури — Клемънс. 14 декември 1999

Ярката зимна светлина струеше през прозореца на втората спалня, която бяха пригодили за детска стая. Лорийн седеше на люлеещия се стол, отпуснала ръце върху големия си корем, и гледаше новата люлка и масичката за смяна на пелени — и двете отрупани с разни бебешки неща. Били беше купил всичко с първата си заплата като помощник на Питър.

Тя се усмихна, когато се замисли за съпруга си. Той се бе сближил много с отец Питър след смъртта на отец Даниел и Лорийн се гордееше с него. Естествено не се радваше, че отец Даниел е мъртъв, но й беше приятно да вижда как Били се издига, облича се в хубави костюми и се превръща в истински джентълмен.

Едва не се изкикоти на глас. Толкова много неща им се бяха случили през последната година и нещо — при това все хубави — и то благодарение на отец Питър. Необикновен човек. Лорийн и Били седяха до късно и разговаряха дали отец Питър наистина е Спасителя. И това беше смешно, защото преди да се запознаят с него и двамата не даваха пет пари за религията. Но сега се занимаваха с Божиите дела и с отец Питър.

Стана и тръгна към банята. Усети леко изпукване и по краката й започна да се стича вода. Лорийн започна да се кикоти, като разбра какво става. Най-после моментът дойде! Не знаеше кое да направи по-напред — да си приготви нещата за болницата, да се преоблече, да извика лекар или да се обади на Били…

Двайсет часа.

Така й каза една от акушерките. Двайсет часа, откакто бе получила пълно разкритие. Контракциите бяха на всеки десет секунди.

— Били, умирам! — изпищя тя.

— Още малко, миличка — каза той и стисна ръката й.

Явно беше притеснен, но се опитваше да се усмихви насърчително.

— Обади ли се… на… отец Питър? — изпъшка тя.

— Отдавна. Тръгнал е.

— Добре.

Лорийн беше решила, че отец Питър трябва да присъства на раждането, но когато каза на Били, той се опита да я разубеди. Ала тя продължи да настоява и Били се съгласи. Нали вече беше дясната му ръка. Ако бебето беше момче, щяха да го кръстят на младия свещеник.

Проряза я остра болка. Имаше чувството, че ще се пръсне. Изведнъж леглото й тръгна нанякъде и над главата й започнаха да проблясват лампи. Бутаха количката и по някакъв дълъг коридор. Влязоха в ярко осветена зала, облицована с плочки и пълна с хора със зелени престилки. Били вървеше до нея и стискаше ръката й.

— Хайде, миличка, всичко ще мине чудесно. Скоро ще си имаме бебе.

Количката спря. Лорийн погледна нагоре и видя един лекар с очила. Няколко ръце я вдигнаха и внимателно я преместиха на друго легло.

— И така, Лорийн — каза през маската лекарят, — хайде да родим това бебе, а?

— Опитвам се — изпищя тя и тялото й отново се разтърси от контракциите. — О, Боже, не ме интересува какво ще правите, само го измъкнете от мен, по дяволите!

— Трябва да ни помогнеш, мила — каза една от акушерките. — Напъвай се.

— Не забравяй да дишаш, скъпа — чу се гласът на Били, но сякаш от много далеч.

— Колко боли! Не мога да се напъвам повече! Ще умра!

— Можеш — каза лекарят. — Знам, че е трудно, но бебето вече се показва и трябват само още малко усилия.

— Къде е отец Питър?

— Ето ме, Лорийн — каза познатият плътен глас. Тя мигновено почувства, че из тялото й се разлива топлина. Той беше тук.

— О, отче! Моля те! Помогни ми! Премахни болката!

От утробата й излизаше нещо огромно, което я дълбаеше като длето и сякаш я разкъсваше на парчета.

— Ще се опитам — рече отец Питър.

Сложи ръце на корема й и тя почувства топлина. Докосването му започна да изсмуква болката.

— Още един напън, Лорийн — каза лекарят. Господи, невероятно!

Колкото и бързо отец Питър да попиваше болката й, на нейното място идваше ново мъчение.

— Това не е ли главата? — попита една от акушерките.

— Да — отговори лекарят. — Хайде, Лорийн, напъни се пак.

Нещо разкъсваше утробата й. Все едно я изкормиха. Повече нямаше до допуска мъж близо до себе си! Господи, не!

— Ето, излиза… — спокойно отбеляза лекарят. — Още малко и…

Чу се женски писък. Лорийн се зачуди как може да пищи, когато не може да диша… Но после осъзна, че това не са нейните викове… Зрението й се замъгли. Виждаше само неясни очертания. Лекарят се олюля и сложи ръка на устата си. Всички акушерки пищяха.

Нещо експлодира между краката й и пльосна долу на плочките. Лорийн усети прилив на топлина и отслабване на напрежението, но болката не изчезна.

Светлините над главата й се завъртяха и всичко посивя. Хората се движеха бързо около нея и говореха приглушено като обезумели. Една от акушерките хленчеше и се давеше. Ала бебешки плач не се чуваше…

— Били! Какво стана? Къде е бебето?.

— Почакай, миличка, ще се оправиш.

Гласът му беше немощен, напрегнат и разстроен.

— Отче Питър, къде е бебето ми? Искам си бебето!

— Тук съм, Лорийн — отговори той и стисна ръката й.

— Какво стана, отче?

Някой я миеше между краката и й слагаше компреси. Нищо не я интересуваше. Само си искаше бебето.

Отец Питър се наведе над нея. Изражението му беше странно — сякаш всеки момент щеше да избухне или в сълзи, или в смях.

— Лорийн, бебето е… мъртво.

Тя предчувстваше, че ще й каже това. Думите само потвърдиха опасенията й. Изведнъж болката от раждането се превърна в далечен спомен. Мисълта, че бебето е мъртво, стана черна дупка в душата й, канецерогенно образувание, което щеше да я разяде.

Някой стискаше ръката й. Тя видя разплаканото лице на Били.

— Така е по-добре, миличка… И без това нямаше да оживее…

— Момче ли беше, или момиче, Били? Трябва да знам… Не може ли поне да го видя!

— Лорийн… Гласът на отец Питър трепереше от болка.

— Не бих ви съветвал — рече лекарят.

— Защо не мога да видя бебето си? Били, момче ли беше, или момиче? Били се разплака неудържимо.

— Не знам, Лорийн.

Тя също се разплака. Надигна се, разтърсвана от ридания.

— Искам да видя бебето си! — крещеше Лорийн.

Някакво движение прикова погледа й — една от акушерките покри нещо и бързо го изнесе с количката.

Лорийн само зърна онова, което лежеше там, но образът се запечата в паметта й. Малко, лъскаво и червено. Кръгло и издуто, с безформена глава, твърде голяма за торса. Изкривени крайници като клоните на болно дърво. Органите бяха от външната страна на тялото, сякаш някой го беше изкормил.

Покриха го с чаршафа и го отнесоха. Може би за да го затворят в стъкленица със специален разтвор или да му направят дисекция и да го зяпат, или просто да го хвърлят в найлонов чувал и да го кремират. Нямаше значение. Дори и да беше урод, тя все пак го видя…