Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (39) (В очакване на второто пришествие)

Колорадо Спрингс, Колорадо — Уиндзор. 24 октомври 1999

Марион седеше сама в хотелската стая. На нощното шкафче една-единствена лампа се бореше с мрака и осветяваше бутилка калифорнийско вино и стъклена чаша. Вратата беше заключена, но тя знаеше, че той може да влезе, ако наистина иска. Зачуди се дали има нещо, което той да не може да направи.

Облегна се на таблата на двойното легло, протегна крака и се опита да пресъздаде с думи събитията, на които бе станала очевидец през деня. Искаше ли да пусне репортажа в ефир, предстоеше й още много работа.

Благотворителният концерт „Маунтин Рок 99“ продължаваше вече седемдесет и два часа. На сцената един след друг излизаха най-изтъкнатите имена в музикалния бизнес и пееха най-прочутите си мелодии. Тълпата изпълни пасището и преля извън границите на имението на Тим Върнън. Вече никой не се съмняваше, че броят на зрителите е над половин милион.

Казват, че историята не се повтаря, но асоциациите с Удсток бяха неизбежни. Въпреки подробното отразяване от средствата за масово осведомяване и загатнатите опасения, че ще се случи нещо неприятно, инциденти нямаше, Вярно, че имаше разсъблечени хора и секс, но насилие и агресивност липсваха.

Това беше прекрасно свидетелство за благородната цел на фестивала.

„Маунтин Рок 99“ беше частица от съвременната история.

Първите обезпокоителни признаци се появиха късно следобед в петък, когато из тълпата тръгна слухът, че няма храна. Снабдителите не се бяха подготвили за толкова многобройна публика. Това означаваше, че десетки хиляди хора огладняват. Цялото милосърдие и добра воля на света нямаше да нахранят всички.

Безпокойството на Тим Върнън нарастваше. Зрителите можеха да изкарат ден-два без храна, но това щеше да ги изнерви и да възникнат неприятности.

— Да организираме поход за храна, Сами, а? — предложи Върнън.

— Докъде? — ухили се Сами. — До местния супермаркет или до „Макдоналдс“ на ъгъла? Това са половин милион души!

— Има и още нещо. Кладенците ми са почти изчерпани, а река Арканзас е твърде далеч.

— Е, и? — сви рамене Сами, — Ами тук често е сушаво, но водата винаги е стигала.

Нямах представа обаче колко хора ще дойдат, още по малко колко вода ще използват. Мислех, че няма да има проблеми. Но всичко това е невероятно.

— Какво би могло да стане в най-лошия случай?

— Ако водата свърши около полунощ, като знам какъв е климатът тук, към обед хората ще ожаднеят доста.

— Предупредихте ли ги да се запасят?

— Разбира се. Всеки изпълнител им го напомня. Но според мен водата ще свърши още тази вечер.

— Страхотно. Опасно ли е това?

— „Опасно“ е относително понятие — каза Върнън и се почеса. — Някои ще издържат. Други скоро ще се почувстват зле — особено децата. Много хора са довели децата си — както правеха хипитата, и…

— А Питър? Какво предлага той?

— Казах му веднага — отговори Върнън, — но той не се притесни. Щял да намери начин да се погрижи за всичко.

Марион се замисли за Питър. Той обичаше музиката и вероятно още стоеше зад кулисите и поглъщаше цялото събитие като замечтано дете в магазин за играчки. Зачуди се колко критичен може да стане проблемът с храната и водата и най-важното — дали Питър ще може да помогне по някакъв начин.

Видя, че лампата на телефонния секретар свети, и натисна копчето за връзка с хотелската централа. Изслуша обичайните обаждания от различните телевизионни канали и от Чарлс Бранфорд, но последното я завари напълно неподготвена. „Изненада! Обажда се Даниел, Пристигнах в шест. Ако се върнеш, преди да затворят, ще ме намериш в бара.“

Даниел Елингтън беше останал в Сейнт Луис, за да ръководи фондацията. Какво ли правеше тук?

Тя слезе в хотелския бар, където една уморена на вид жена във вечерна рокля свиреше на пианото отегчителни стари песни. Беше пълно с посетители.

Даниел бе седнал на една ниска маса до прозореца. Беше облечен в скъп костюм и носеше вратовръзка. Пред него стоеше изпита до половината бутилка бира и стъклена чаша. Марион го виждаше за пръв път без „религиозните работни дрехи“, както той наричаше черните си одежди, и й се видя много красив и елегантен. Никой не би казал, че е свещеник.

— Дан, изглеждаш страхотно — каза тя и седна на стола срещу него. — Какво правиш тук, за Бога?

Той се усмихна и сви рамене.

— Помислих, че тук ще е по-вълнуващо, отколкото в Сейнт Луис. Пък и никога не съм бил в Колорадо. Освен това исках да видя как Питър се справя с огромната тълпа.

— Ами, добре. Изцяло е погълнат от концерта. Били и Лорийн също.

— Как върви бременността й? — Дан се усмихна глуповато и за миг й заприлича на малко момче.

Обожаваше това изражение — слабост, заради която цял живот си беше навличала неприятности.

— Лорийн е добре. През последните три седмици доста наедря, но няма никакви проблеми. Не разбирам много от бременни жени и бебета, но смятам, че всичко е нормално.

— Ходи ли на лекар?

— Не. Много сме заети. Но Питър каза, че била добре, а тя му вярва повече, отколкото на лекар.

— Да не е станал и гинеколог?

— Не, но казва, че „усеща“.

Изневиделица се появи една сервитьорка и попита дали Марион желае нещо. Тя си поръча чаша бяло вино, сетне погледна Дан и видя, че той видимо й се възхищава. Лицето му беше поруменяло.

Марион не беше в настроение да водят теологични разговори, затова попита:

— Защо не дойде на концерта?

— Той не ме интересува. Откровено казано, пристигнах, защото ти ми липсваше.

Марион отдавна чувстваше, че го привлича, но никога не бяха разисквали този въпрос. Но сега?

— Разбирам какво имаш предвид. И ти ми липсваше — каза тя.

Сервитьорката отново се приближи до масата им, остави виното и пак изчезна в тълпата.

— Наистина ли? — попита Дан и се наведе напред, без да може да прикрие изненадата си.

— Ами, ние тримата сме заедно от толкова много месеци. За пръв път се разделяме.

Даниел кимна.

— Така е, но аз нямах предвид това, Марион.

Тя отпи от виното и го погледна.

— Знам…

Дан се наведе още по-близо. Красивото му лице излъчваше искреност.

— Марион, не знам как да обясня какво чувствам. Ами, като останах сам, осъзнах, че все повече мисля за теб.

Непрекъснато.

Марион не каза нищо, само кимна.

— И тогава разбрах, че когато съм далеч от теб, направо пощурявам. Наистина свикнах да съм край теб.

Той разкриваше душата си, а тя нямаше представа какво да направи.

Изпи виното и поръча още.

— И това не е всичко — продължи Даниел и глътна остатъка от бирата си.

— Така и предположих — отговори Марион, като се опита да се усмихне непринудено и спокойно. Но усещаше, че става все по-нервна.

— Никога не съм изпитвал такива чувства към жена.

Дан замълча, прокашля се и направи знак на сервитьорката да донесе още питиета.

— Дори не знам какво чувства човек в такива ситуации.

— Дан…

Искаше да му каже, че всичко е наред и го разбира, но той я прекъсна:

— Знам… Ще кажеш, че съм свещеник и тъй нататък, но не мога да надвия чувствата си, Марион. Влюбвам се в теб.

Без да мисли, тя се пресегна и го хвана за ръката. Той мигновено стисна пръстите й.

— О, Дан, не знам какво да кажа.

Той поклати глава и се опита да се усмихне, но не можа.

Сервитьорката донесе питиетата и двамата посегнаха към тях, сякаш по даден знак. Чувстваха се неловко.

— Дори не знам какво е да се влюбиш в някого — продължи Даниел. — Само съм го виждал по филмите и чел в книгите.

— Всеки се влюбва по различен начин, Дан.

— Значи не се сърдиш?

— Защо? Напротив, поласкана съм. Дори нещо повече.

— Какво искаш да кажеш?

Той пак стисна ръката й.

— Не се срамувай от чувствата си, Дан. Не винаги можем да контролираме емоциите си. Те са основното в нас.

— Почувствах се много по-добре, като ти казах, Марион. Ставаше все по-непоносимо. Не издържах сам в Сейнт Луис. Реших да се кача на първия самолет, да се напия и да ти кажа всичко…

Тя се усмихна — този път по-искрено. Той нямаше представа колко очарователен може да бъде, което на свой ред го правеше още по-очарователен.

— Много добре си направил.

— Мислиш ли?

— Да.

Моментът на отчаяние бе отминал. Чувстваше се по-спокойна. И двамата се държаха по-свободно, след като Дан беше дал воля на потисканите си емоции.

— Всъщност, Дан, не си спомням някой мъж да ми е говорил такива неща, при това по толкова мил начин.

— Казваш го само, за да се почувствам по-добре.

— Съвсем не. Нямаш представа колко е приятно да слушаш как един мъж ти говори без хитрини, намеци и лукавства.

— Не знам как се говори с жена.

— Така е, и Слава Богу.

— Това е другото, което ме влудява! — дрезгаво прошеп на той. — Самоличността и мястото ми в този свят се разпадат. Знам, че не бива да се чувствам така, но…

— Какво? Кажи ми.

— Много отдавна дадох обет за целомъдрие. Това не е лесно — поне за мен не беше. Разбира се, в семинарията, пък и след това, имах много колеги, които не го спазваха, но аз устоях. Бях научен, че ако се заемеш с нещо, или го направи както трябва, или изобщо не се захващай. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да, Дан.

Виното се разливаше из нея като река, излязла от коритото си.

Русокосият мускулест мъж й изглеждаше все по-красив.

— Винаги съм мислил, че постъпвам правилно. Например никога не съм съжалявал, че станах свещеник. Да бъда йезуит беше голямо преживяване за мен. Но…

— Но не и да не бъдеш мъж, нали?

Искаше й се отново да хване ръката му, но потисна желанието си.

Макар да го намираше за все по-привлекателен, Марион знаеше, че не бива да допуска нищо между тях. Един свещеник е достатъчен в живота на всяка жена.

Дан се вгледа в очите й.

Мълчаха, но се чувстваха все по-близки. Даниел беше толкова мил и невинен. Марион го желаеше така, както всеки друг мъж преди Питър, но чувството, че това е грешно, я караше да се владее.

— Марион — отчаяно каза Дан. — Какво ще правим?

Тя се засмя, стисна пръстите му и отдръпна ръката си.

— Ще се научим да живеем с това.

В този миг отново се появи сервитьорката. Поколеба се, сякаш усети, че прекъсва важен разговор, после каза:

— Извинете, но ще затваряме.

Марион огледа бара и осъзна, че музиката е спряла и всички посетители са си тръгнали.

— Съжалявам. Разговаряхме и не забелязахме.

— Няма нищо — отговори сервитьорката и им даде сметката.

Марион кимна и написа номера на стаята си. Стана и се усмихна вяло.

— Даниел, мисля, че ще трябва да довършим разговора друг път.

— Марион — бързо каза той, стана и тръгна след нея, — извинявай, ако съм те обидил с нещо.

— Не се извинявай, Даниел. Всичко е наред — прошепна тя.

— Трябва да изясним този въпрос, Марион. Не ме оставяй така…

Той огледа неловко фоайето на хотела.

— Много е късно, Дан.

— Но…

— Но ти искаш да разговаряме още, така ли?

— Само си помисли — гневно и отчаяно каза той. — Прелетях почти цялата страна, напих се и разголих душата си заради една изгубена кауза. Марион, не знам какво да правя и това ме плаши до смърт!

Дан отново й заприлича на малко момче и този образ я завладя. Не можеше да го остави ей така.

— Добре. Ела да поговорим в моята стая.

Това явно го изуми, но той тръгна мълчаливо с нея. Проговори едва когато стигнаха до вратата на стаята й и Марион започна да рови из чантата си за ключа.

— Марион, не мисля, че…

Тя спря и го погледна в очите.

— Уморена съм, Дан. Искам да поспя, но не мога да не те изслушам и да не ти помогна.

Тя отключи и влязоха. Даниел отиде до барчето, наля си бърбън и сода и започна да говори.

Беше невъзможно да го слуша мълчаливо, но знаеше, че той трябва да каже всичко веднъж завинаги. На няколко пъти го прекъсна със съвети и забележки, но през повечето време го остави да говори на воля.

Постепенно, докато свикваше с мисълта, че няма да се отдадат на поривите и желанията си и че няма нищо лошо в това да разголиш душата си пред човек, на когото вярваш, Дан престана да бъде толкова уплашен и смутен. Накрая замълча, за да си налее още едно уиски, и Марион се възползва от възможността да му каже лека нощ.

— Дан, мисля, че става твърде късно. Изтощена съм.

— Така ли?

Във въпроса му прозвуча изненада, но не и умора.

— Освен това не искам някой да ни завари така.

Дан седна до нея на леглото и погледна часовника. Беше два и трийсет и три.

— Толкова е късно — каза той. — Никой не би ни безпокоил по това време…

Преди Марион да успее да отговори, вратата се отвори и на прага се очерта слабият силует на Питър Каренца.

— А аз? — тихо попита той.