Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (15) (В очакване на второто пришествие)

Ватикана — Каренца. 26 август 1998

Първата му реакция беше смях. Неудържим и истеричен.

Идеята беше абсурдна! Нямаше начин. Беше невъзможно.

Ала Питър знаеше, че не е така. Дори глупак би видял как фрагментите се подреждат. В дневника на Кригер имаше достатъчно неподправени емоции, които придаваха достоверност на разказа. Питър се разтрепери. Догади му се.

Господи! Възможно ли бе такова богохулство? По всичко личеше, че е така. Възрастта му — малко повече от трийсет години от първите записки в дневника на Кригер. Участието на лекаря — тогава и сега. „Чудото“, извършено от Питър и Комисията, която го разследваше.

Светът се разпадаше като пръснат на парчета кристал. Питър не чу стъпките зад вратата на кабинета, нито усети ръката на рамото си.

— Съжаляваме, отче, но ще трябва да дойдете с нас — каза един глас.

Каренца вдигна глава. Отец Орландо се беше вторачил в лицето му. Зад него, скрит в сянката, стоеше върлинестият като плашило Франческо.

Реакцията на Питър беше чисто инстинктивна. Той замахна, удари Орландо по брадичката, запрати го към Франческо и хукна към вратата.

Коридорът сякаш нямаше край.

Преследвачите му се приближаваха. Орландо се хвърли в краката му.

Питър падна и удари главата си в плочките на пода. Пред очите му блесна ярка светлина, после всичко потъна в мрак.

— Има ли му нещо?

Гласът беше нежен и загрижен. Женски.

— Ще се оправи — отговори друг, с лек германски акцент.

Питър усети прилив на сили и отвори очи. Лежеше по гръб. Над него се бяха навели четири лица.

Постепенно си припомни онова, което беше научил от дневника на Кригер. Все още му се струваше безумно и невъзможно. Кригер и „комисията“ се бяха вторачили в него.

— Колко прочете? — попита Франческо.

— Достатъчно — отговори Питър. — Разбрах защо съм тук. Знам, че не сте комисия за изследване на свръхестествените явления.

— Не искахме да стане така — рече монахинята.

— Нима? — изсмя се Питър. — А какво смятахте да направите? Малка изненада? Здрасти, Питър, ти не си онзи, за когото се мислиш. Ами че това е смешно!

— Дълбоко в душата си знаеш, че не е така — каза кардинал Лареджа.

Питър разтърси глава — Искаше да се събуди. Затвори очи, за да се изолира от четиримата, но Франческо го докосна леко по рамото и заговори с неприсъщ за него набожен тон:

— Ти знаеш истината, Питър. Доктор Кригер клонира бебе от кръвта на Иисус. То порасна и стана мъж. И това си ти. Ти си Спасителя.

— Не… Не може да бъде.

— Ти притежаваш свръхестествени сили, Питър — добави Лареджа. — Видя какво направи с крадеца. Приеми това!

Питър поклати глава и извърна лице. По дяволите, какво искаха от него?

— Това е номер, нали? — — попита той. — Някакъв странен психологически експеримент.

От четиримата най-много му допадаше монахинята. Ала беше трудно да каже дали й има повече доверие, отколкото на останалите. Всичките бяха откачени. Нямаше начин да не е така.

— Питър, трябва да се подложиш на серия изследвания — каза кардиналът. — Доктор Кригер ще ръководи всичко.

Господи, нямаше ли да се откажат?

— Какво ще правите с мен? — отчаяно попита Питър.

— Ще ти обясним — отговори Франческо, — след като те прегледаме и свикнеш с истинската си самоличност.

— Вие сте луди! Аз съм Питър Каренца! Мислите ли, че нямаше да знам, ако бях Иисус?

— Иисус Христос е проявил божествената си дарба едва когато е навършил трийсет години — каза Лареджа.

— Ти си точно на тази възраст — рече Викториана, сякаш се молеше.

— Искате да кажете, че съм Божи син, но още не го знам?

Тя кимна.

— Е, това обяснява всичко.

Каренца отново поклати глава. Нямаше значение какво им казва. Те бяха убедени в успеха на замисъла си. Трябваше да се измъкне от тези религиозни фанатици.

— Записали сме всичко, което направихме — каза Кригер. — Всичко е документирано. Месеци наред усъвършенствахме метода „ин витро“. После създадохме подходяща среда за развитие. Трябваше да намерим начин да запазим ембриона жив, докато стигне до фазата на бластула. После…

Кригер, изглежда, се опитваше да го убеди в истината такава, каквато я виждаше самият той — сякаш научните обяснения щяха да накарат Питър да повярва.

— Говоря ти за начина, по който беше роден, сине — завърши Кригер.

Думите му пронизаха Питър и го ужилиха с язвителността си.

Възможно ли беше да е вярно?

— Заснехме дори филм — продължи Кригер. — От имплантацията до раждането.

— Непорочното зачатие — добави Лареджа благоговейно.

— Точно така — потвърди Викториана. — Майка ти е девствена.

Тези хора бяха невероятни. Трябваше на всяка цена да избяга оттук!

— Защо не престанете да дрънкате глупости? Оставете ме на мира!

Гласът му трепереше от гняв.

— Успокой се — каза Франческо и протегна ръка към него.

Питър се дръпна и се опита да стане, ала четиримата му мъчители го бяха заградили от всички страни. Той размаха ръце като обезумял.

Всички отстъпиха, с изключение на йезуита, който пристъпи напред и викна:

— Прости ми, Господи!

И го удари. Питър отново изпадна в несвяст.

Събуди се. Този път беше сам. Главата го болеше. Забеляза, че на ръката си има убождане от игла. Отиде до вратата и натисна дръжката, но беше заключено. Стаята се беше превърнала в затворническа килия.

Беше техен пленник. А уж го смятаха за Спасителя.

Усмихна се иронично и се хвърли в леглото. В същия миг резето щракна и на прага застана доктор Кригер. Изглеждаше замислен.

— Здравей, Питър. Може ли да вляза?

— Вече влязохте.

Ученият затвори вратата и седна на единствения стол. Сложи износената си лекарска чанта на пода и скръсти ръце.

— Бих искал да се извиня за всичко, което се случи от снощи насам.

Особено за това, че те държат под ключ. Идеята беше на Франческо.

— А, да, отец Джовани Франческо. Уникален човек. Не всеки може да се похвали, че е цапардосал Иисус.

— Трябва да те прегледам. Имаш ли нещо против?

— Да. Но има ли значение?

— За съжаление не.

— Не се ли страхуваш, че мога да те поразя с някоя мълния?

Кригер се взря в тавана за миг, сетне погледна Питър и очите. — Всъщност това никога не ми е минавало през ума…

Питър седна и огледа човека, спечелил Нобелова награда. Макар и на шейсет и няколко години, лекарят беше слаб и енергичен. Сребристата му сива коса беше гъста и буйна.

— Откъде да знам, че ми казвате истината? И че това не е някакъв смахнат психологически експеримент?

— Нали прочете дневника ми? Имаме тонове документация и филми.

Кълна се, че всичко е истина. Освен това видя доказателството.

— Онова, което се случи с крадеца, не означава, че съм… който твърдите. Тогава стана нещо странно.

— От философска гледна точка може би имаш право. Но аз не мисля така.

— Наистина ли смяташ, че съм Божият Син?

Кригер се изкашля.

— Не знам. Много години съм мислил по този въпрос. Единственото, което знам със сигурност, е, че си генетичен двойник на човека, с чиято кръв е напоена плащеницата. Религията никога не ме е занимавала.

— Да, това е по-смислен отговор. А майка ми? Какво можеш да ми кажеш за нея?

— Почти нищо. Тя беше монахиня. Хубаво младо момиче, само на осемнайсет години.

— И тя ти позволи да я оплодиш по изкуствен начин? Не, сигурен съм, че така й е било наредено. Божия воля или нещо подобно, нали?

— Да, нещо такова. Казаха й да участва в експеримента, защото папата искал така.

— И какво стана с нея, след като я използвахте?

— Не знам. Предполагам, че си е в манастира. Наистина не мога да ти кажа.

— Кой манастир?

— Абатството на Бедната Клариса, доколкото си спомням.

— Наблизо ли е?

— Не съм сигурен, но мисля, че да. Защо питаш?

— Не е ли естествено един човек да иска да види родната си майка?

— Ще попитам кардинала.

— А защо не може аз да го попитам? Затворник ли ще ме държите тук?

— Не знам — отговори Кригер и извади от чантата апарат за измерване на кръвното налягане и слушалка.

— Какво всъщност искате от мен? — попита Питър отчаяно. — Да предположим, че всичко това е вярно, но защо сте го направили?

— Съблечи си ризата, ако обичаш — рече Кригер.

— Кръвното ми налягане е нормално. Махни този апарат и отговори на въпроса ми.

Лекарят се вгледа в него, после каза:

— Имаш право.

— И така, какво искат от мен?

— Наистина ли не се досещаш?

— Нямам представа. Кажи ми.

— Наближава краят на хилядолетието, сине. — Свършекът на света.

Питър се облещи. Най-лошите му опасения се превръщаха в реалност.

— Аз ли ще олицетворявам Второто пришествие? Та това е смешно!

Трябва да се махна оттук.

— Няма да можеш.

— Така си мислиш — усмихна се Питър, хвърли се върху него, стисна го за гърлото и прошепна:

— Не мърдай и нищо няма да ти се случи.

Лекарят кимна. Питър извади ключа от бялата му престилка, накъса чаршафа, завърза Кригер и внимателно го сложи на леглото.

Претърси стаята и с изненада откри, че не са му взели парите и кредитните карти. Започна да се облича.

— Ще ти кажа само едно, сине — обади се Кригер. — Не знаеш с кого си имаш работа.

— Какво имаш предвид?

— Тези хора имат власт и се убедени, че изпълняват Божията воля.

Вярват, че ще предизвикат Второто пришествие, а после светът ще стане рай.

— Това ли искат да направя? Да им поднеса Рая?

— На тепсия.

— Не мога да го възприема. Трябва ми време да помисля. Не издържам тук.

— Внимавай. Франческо е безмилостен. Ще направи всичко възможно да те хване. Няма да успееш дори да излезеш от града.

— Навън има ли друг освен Орландо?

— Не, само обичайната охрана. Лареджа не искаше да възбужда подозрения.

— Добре, ще се оправя.