Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (13) (В очакване на второто пришествие)

Ватикана — Кригер. 25 август 1998

И така, моментът бе дошъл, уморено мислеше Кригер, докато изкарваше черния мерцедес от гаражите на международното летище в Рим.

През цялото това време той бе живял тихо в едно малко швейцарско село, забравил за работата, която бе свършил толкова отдавна. Не, това не беше вярно. Помнеше какво бе направил. Но се опитваше да го забрави, И сега всичко се връщаше.

Измъчваше ли го съвестта му? Трудно беше да се каже. Сключил бе сделка и беше длъжен да изпълни задълженията си докрай. Неизчерпаемият запас от ватикански пари не намаляваше и животът му беше охолен и щедро възнаграден, както му бяха обещали.

Мерцедесът спря тихо пред задния вход на Говернорате, където го посрещна отец Орландо — младолик и изключително сдържан свещеник.

Качиха се с асансьора и той влезе в заседателната зала. Кардинал Паоло Лареджа седеше начело на огромната полирана маса. Другите двама — мона хинята и свещеникът — също бяха там. И двамата наглеждаха поразител но жизнени и здрави. Дебелината на Лареджа обаче го потресе. Карди налът беше като топка. Сигурно беше пълен с холестерол и го заплашваше сърдечен удар…

— Добре дошъл, докторе! — каза Лареджа. — Надявам се, че помниш майка Викториана и отец Франческо…

— Разбира се — отговори Рудолф и се опита да се усмихне любезно.

— Много време мина, нали?

— Предполагам, че се досещаш защо си тук — обади се отец Франческо.

— Да — отговори Рудолф. — Може и да съм остарял, но паметта още не ми изневерява.

— Ще ти дадем екип — рече кардиналът. — Потрябва ли ти нещо, веднага ще го получиш. Заповядай, докторе, седни.

Рудолф избра стола срещу видеоекрана. Сякаш се подготвяха за съвещание на управителен съвет. Кардиналът кимна на игуменката и тя каза:

— Искаме пълен анализ. Физическо и психическо състояние.

Рудолф, след толкова години все още изумен от красотата й, се усмихна.

— Сестро, не съм специалист по второто.

— Убеден съм, че знаеш достатъчно — каза кардинал Лареджа. — Освен това в екипа ти ще има психиатри.

— Много добре, но какво обяснение ще дадем?

— Ние сме част от Папската комисия за разследване на свръхестествените явления — обясни отец Франческо и за неудоволствие на игуменката запали поредната цигара.

— От теб се иска да извършиш традиционните процедури. Никой няма да ти задава въпроси.

— Обичайна практика ли е Курията да вика лекари чужденци?

— Не — отговори йезуитът, — Но с възрастта идват и някои привилегии. Можем да постъпваме, както намерим за уместно.

Изглежда, бяха обмислили всичко до най-дребните подробности. Освен тях той беше единственият човек на света, който знаеше какво бяха успели да направят. Зачуди се дали биха пощадили живота му и дали щяха да му вярват през всичките тези години, ако не беше толкова необходим за евентуалния финал. Запита се колко ли други бяха умрели, защото знаеха макар и откъслечни части от историята.

— Имаш ли други въпроси? — попита кардиналът.

Имаше няколко, но никога нямаше да ги зададе. Вместо това попита:

— Къде е младежът? Мислех, че ще започнем днес.

— Почива си от пътуването — отговори Лареджа. — Ще го доведат.

Рудолф кимна. Изведнъж му се допуши, макар да се беше отказал от лулата още преди пет години.

— Знае ли цялата история?

Отец Франческо се усмихна — по-скоро на себе си.

— Още не знае нищо. Възнамеряваме да го „посветим“ постепенно.

— Мисля, че ще бъде добре, ако присъстваш, когато му кажем — рече Викториана. — Да му обясниш със свои думи какво си направил. — После разказа накратко за случилото се със сестра Етиен, изпаднала в шок вследствие на видението — може би прозрение, свързано с разисквания въпрос.

Рудолф отхвърляше „виденията“ и другите религиозни преживявания като пълни глупости. За тези тримата те може би бяха обичайни, но да се търси връзка между нервната криза на Етиен и онова, което той бе направил, според него беше абсурдно. Опитваше се да не мисли защо са го повикали във Ватикана. Не искаше да приеме, че е дошъл денят да застане лице в лице с отговорността и механизмите, които бе привел в действие преди толкова много години.

Лекото почукване на вратата на заседателната зала накара всички да обърнат погледи натам. Появи се смуглото лице на Орландо, а зад него идваше Каренца.

Рудолф Кригер се вгледа в младежа — всъщност беше мъж. Беше висок и слаб, с мускулесто атлетично тяло, с черни очи и тъмнокестеняви коси, класически орлов нос и волева брадичка. И интелигентен. Пред тях стоеше човек, който можеше да бъде известен спортист или филмова звезда, а те го бяха направили свещеник.

— Добре дошли, отец Каренца — каза кардиналът. — Заповядайте, седнете.

— Благодаря — рече Каренца и седна в най-отдалечения край на масата.

Изглеждаше притеснен, може би защото всички погледи бяха приковани в него.

Лареджа погледна отец Франческо и кимна. Йезуитът стана и се обърна към Каренца.

— Аз съм отец Джовани Франческо. Работя като връзка на папата с йезуитите, но днес съм тук в качеството си на член на Комисията за разследване на свръхестествените явления. Моите колеги.

Франческо представи останалите, като не забрави титлите им.

Подчерта, че Кригер е пенсиониран учен и носител на Нобелова награда.

Каренца се наведе напред, очевидно смаян, но напълнен с колебание и вероятно смутен. Кригер го съжали.

— През следващите един-два дни искаме да ви подложим на серия изследвания — каза Рудолф. — Нищо сериозно, само основните тестове за физическо състояние и някои по-специални.

— Какви? — попита Каренца. В гласа му не прозвуча подозрение. Кри гер се прокашля.

— Изследвания, които ще определят дали притежавате психокинетични способности или определени особености от психологично естество.

— Искате да кажете, че ще проверите дали съм нормален? — усмихна се Каренца.

Рудолф хареса откровеността на младия свещеник.

— Не съвсем, но може и така да се каже.

— Вижте какво, доктор Кригер, не искам да бъда изследван от тази комисия. Предпочитам да забравя за случилото се.

— Моля ви, отче, няма смисъл да се притеснявате — намеси се Викториана в очевиден опит да го предразположи. — Уверявам ви, че разбираме какво изпитвате.

— Можем ли да направим нещо, за да се чувствате по — спокоен, отче? — попита Лареджа.

Каренца се вторачи в него.

— Извинете, Ваше високопреосвещенство, но аз убих човек. Не се оправдавам, но това ми тежи.

„Добре казано“ — помисли Кригер. Младият мъж му допадаше.

— Тогава да започнем с няколко въпроса — усмихна се Франческо. — Моля ви, бихте ли ни разказали какво точно се случи с вас?

Рудолф се облегна и се заслуша в разказа на Каренца. Младият свещеник не пропусна нищо. От време на време го прекъсваха, но го правеха с явно вълнение. Франческо изглеждаше най-спокоен. Лекарят се възхищаваше от самообладанието на Каренца. Убийството сигурно беше ужасно бреме, но младият свещеник го носеше с достойнство.

Разговорът продължи до залез слънце. Всички се умориха, но не загубиха почтителността си към Каренца, нито убедеността си в достоверността на разказа му. Постепенно се отпуснаха. Рудолф мълчаливо наблюдаваше и чакаше.

Най-после извикаха Орландо да заведе младия свещеник в стаята му.

На другия ден щяха да започнат същинските изследвания.