Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (41) (В очакване на второто пришествие)

Колорадо Спрингс, Колорадо — Уиндзор. 24 октомври 1999

Стоеше зад кулисите с двама от китаристите на група „Юър Мембър“, когато Питър пристигна с Лари Мелманик и Тим Върнън. Слънчевите лъчи бяха стоплили пасището преди повече от час… а тялото на Даниел Елингтън вече бе изстинало. Още не можеше да повярва, че е мъртъв.

Чувстваше се вцепенена.

Пък и Питър замина някъде с проклетия хеликоптер. Оставиха я да се оправя сама и Марион не беше сигурна дали ще успее да се справи с всичко. Трудно й беше да си представи, че Питър е толкова… Ревнив?

Ядосан? Луд?

Не знаеше какво му бе станало, но реакцията му, когато я завари с Дан, беше напълно неадекватна. Но и Дан реагира по странен начин — макар тя да не вярваше, че гневът му беше станал причина за сърдечния удар. Онези няколко мъчителни минути не излизаха от мислите й и накрая й се стори, че се побърква. Трябваше да се разсее с нещо.

Не знаеше какво мисли Питър, но искаше да бъде близо до него, да го утеши, да утеши и себе си. Но той бе изчезнал в нощта. Тогава Марион се сети за концерта и за музикантите, с които се беше запознала, и се отправи към ранчото.

Положението с половинмилионната тълпа още не беше станало критично, но последствията бяха непредсказуеми. Липсата на храна и вода непременно щеше да се отрази по някакъв начин, но Айзенглас и другите не искаха да прекратяват фестивала. Музиката продължаваше, но у изпълнителите се, долавяше напрежение и неумело прикрит страх, че нещо ще се случи — хубаво или лошо, никой не знаеше.

— Ето го — каза Сами Айзенглас, щом Питър се появи от задния вход за сцената, и мина съвсем близо до Марион, та да се отърка в гърдите й. После изкрещя, за да надвика музиката:

— Хората те чакат!

Питър кимна и се усмихна насила. Обикновено спокойното му лице беше смръщено и бледо. Вторачи се в Марион и усмивката му стана по-искрена. Дали се опитваше да й каже, че всичко ще бъде наред?

— Питър… — почна тя. Едва се сдържа да не протегне ръце и да го прегърне.

— Не сега — тихо отговори той. — Моите хора се нуждаят от мен.

Тя не каза нищо, но той, сигурно разбра чувствата й, защото прошепна:

— По-късно, Марион… Обещавам.

Гласът му звучеше искрено и Марион мигновено се почувства по-добре. Не й харесваше, че той има такава силна власт над нея, но в края на краищата Питър въздействаше на всички. Казал бе „моите хора“.

Неизвестно защо изразът не й се понрави. Имаше нещо странно и погрешно в начина, по който го бе произнесъл.

Той застана зад кулисите и зачака песента да свърши. Сами Айзенглас се суетеше край него, докато последните акорди и невъодушевените аплодисменти утихнаха, сет не изтича на сцената и извика:

— Хей! Слушайте! Ето човека, който ще оправи нещата! Отец Питър!

Каренца тръгна към средата на сцената и овациите станаха по-силни и радушни. Въпреки стреса и постепенното обезводняване, тълпата се изправи и започна да скандира името му. Скоро цялото пасище се огласи и виковете се сляха в един-единствен гръмогласен вопъл.

— Помогни ни! — викаха хората. — Помогни ни!

Звукът се превърна в безсмислена монотонна песен, която го заля като думи на чужд език или неразбираемата симфония на милиони щурци. Питър протегна ръце в знак да му позволят да говори.

Отначало те не се подчиниха, сякаш искаха да подчертаят колко много се нуждаят от него, после утихнаха. Пасището потрепери от внезапната тишина.

— Е, сега ще видим Божията дарба в действие — каза Вили.

Марион му се усмихна, но не откъсна очи от Питър. Вярата на Били в Каренца беше хубаво нещо. Искаше й се и тя да споделя ентусиазма му, но вече не можеше да се отърси от чувството, че става нещо погрешно.

— Първо искам да се извиня, че ви накарах да ме чакате толкова дълго — започна Питър. — Може и да не ви се вярва, но и аз имах неприятности.

Марион се зачуди дали ще им каже за Даниел, но той продължи:

— Ала в сравнение с вашите те са несъществени. Нуждаем се незабавно от вода, приятели мои. Нашият домакин, мистър Върнън, каза, че водните помпи не работят, защото нивото на реката е твърде ниско — предимно поради потреблението ни. Ала ние трябва да направим нещо, преди някой да се е разболял. Евакуацията — дори да започнем веднага — ще отнеме доста време, а паниката и сблъсъците няма да улеснят положението.

— Мисля, че всички съзнавате това. Ще си помогнем с помощта на Създателя. От много месеци това е моето послание към вас и сега имаме възможност да докажем, че то може да се осъществи.

Сами се приближи до Марион.

— Какво става, сладурано? Какво ще направи?

— Мълчи, Сами, — Защото в живота си можем да постигнем всичко, стига да го желаем от все сърце — продължи Питър.

Той стоеше неподвижен пред огромния океан от човешка плът. Не ръкомахаше. Нямаше театралничене, нито жестикулации. Само говореше. Марион се зачуди дали това ще е достатъчно.

— И така, приятели, да започваме — каза Питър. — Хванете се за ръце. Искам всички да сме свързани. Да бъдем част от нещо много по-голямо.

Той сключи пръсти и зачака.

— Свързани ли сме всички?

— Да — могъщо откликна тълпата.

— Добре. Сега искам всички да затворите очи. Мислете за река — бушуваща и разпенена, с огрени от слънцето вирове. Представете си, че тази река е дълбока. И чиста.

И студена. Виждате ли я?

Огромното множество отново изръмжа в знак на съгласие. Звукът уплаши Марион. Приличаше на рев на грамадно чудовище, на огромен звяр.

Тя се вгледа в хората. Очите им бяха затворени, всички се държаха за ръце и се поклащаха леко в някакъв незнаен ритъм. Гледката и мисълта, че Питър има такава власт над тях, я поразиха.

— Реката приижда към нас — прошепна той. — Тя се влива в живота ни, защото влиза в мислите ни. А ние мислим като един. Виждаме един-единствен образ и имаме една обща потребност. Чувствате ли това?

— Да — изсъска звярът.

— Доведете реката при нас — рече Питър и вдигна ръце към тълпата. — Доведете я от ледените планински върхове. Влейте студените чисти води в бреговете край ранчото!

Той замълча и леко се наведе напред. Остана така, сякаш използваше думите им за подкрепа. Марион наблюдаваше всичко някак отстрани.

Онова, което Питър правеше с хората, не й въздействаше. Почувства се необяснимо изолирана. Съзнателно ли го правеше Питър? Нарочно ли я изключваше от преживяването? Наказваше ли я?

Не. Беше сигурна, че не е така. Може би поради интимността си с него бе придобила имунитет срещу влиянието му. Тази мисъл я стресна.

— Чувствате ли я да идва? — прошепна Питър.

Тон-колоните придадоха на гласа му тиха мощ. А после, като постепенно повишаваше тон, той извика:

— Доведете я… Доведете я… ДОВЕДЕТЕ Я! ДОВЕДЕТЕ РЕКАТА! СЕГА!.

Въздухът се обтегна като струна и се скъса. В далечината, отвъд планинските върхове, тътен раздра небето и земята потрепери. Марион погледна нагоре, но не видя нищо освен безразличното тъмносиньо небе. Но усети, че въздухът се промени.

Чу бучене, недоловимо за човешкия слух. Светът сякаш се напрегна и зачака.

Но какво?

Тълпата се залюля като един. Съединени физически и вероятно мисловно, хората се наведоха напред. Небето се надвеси по-ниско и помръкна, на хоризонта проблеснаха светкавици. От недрата на земята се надигна буря.

Марион усети, че сцената започна да се тресе. Отначало леките вибрации бяха като милиони сърца, туптящи в пълен синхрон…

И после го чу. Господи… Какво е това? — попита Сами Айзенглас.

Погледнаха на север, към подножието на планината отвъд речното корито.

Слабият тътен на далечния гръм се превърна в приближаващ се галоп от милиони конски копита, във вой на задаващи се ракети, в сблъсък на комета със земната атмосфера. Внезапно звукът се усили. Сцената се разтресе силно, земята подскочи и се раздруса. Река Арканзас се надигна като разбуден разгневен звяр. Шумът от прииждането й беше най-силният звук, който Марион бе чувала, а трусовете от движението й заплашваха да пре-върнат всичко на прах.

Питър направи крачка назад. Тълпата се отдръпна, за да избегне смъртоносния сблъсък. Магията се развали и стотиците хиляди хора хукнаха накъдето им видят очите.

Гръмовното прииждане на реката повиши налягането в притоците и напоителните канали, които изведнъж бликнаха като студени гейзери.

Цялото пасище заискри от капките на изкуствено предизвикания дъжд.

Хората започнаха да танцуват и възторжените им викове заглушиха тътена на реката.

Марион се държеше за перилата, без да откъсва очи от зрелището.

Питър отново се приближи до края на сцената, вдигнал високо ръце.

Тълпата изрази обичта си, като започна да скандира името му. Усмихнат и сияещ от изблика на одобрението им, той изведнъж се обърна и се вторачи в Марион. Силата на погледа му и усмивката му изглеждаха заплашителни. Все едно й изпращаше специално послание: „Не ме ядосвай. Аз мога да направя всичко.“ Може би Марион беше престанала да изпитва страхо почитание от „чудесата“ му, но онова, което видя току-що, беше необяснимо и невероятно. Не й оставаше друго освен да повярва. Половин милион души поискаха вода и той им доведе река.

Невъобразимо!

Тя се зачуди дали някой е заснел всичко това и макар да беше потресена, професионализмът й надделя. Започна да съчинява наум репортажа, който довечера щеше да разпространи по телевизионните мрежи. Щеше да бъде потресаващ.

— Нали ти казах! — изкрещя Били, сияещ като горд баща.

— Господи! Видя ли? — извика Сами и изтича към Питър, който още стоеше пред тълпата.

Всички го последваха. Музикантите, сценичните работници, техниците и изпълнителите. Заобиколиха го и го вдигнаха на раменете си като голмайстор след победа в решаващ мач.

Марион гледаше как го носят из сцената. Тъмнокестенявите му коси бяха паднали над челото, очите му блестяха с пламъка на победата.

В този миг погледите им се срещнаха и тя разбра с неестествена яснота, че той знае какво мисли. Не можеше да направи друго, освен да извърне очи, да прекъсне контакта и да се опита да се отърси от усещането, че той дори чете мислите й.

Какво ли още му оставяше да направи с нея? И изведнъж тя загуби чувство за ориентация. Зави й се свят. Какво ставаше? Опита да запази равновесие, като се хвана за перилата. Никога не беше припадала, но сега имаше чувството, че всеки миг ще се строполи на земята. Разтърси глава и се огледа.

Стотици хиляди хора бягаха, защото водата продължаваше да приижда и да прелива от речното корито. Вече не цареше веселие. Потопът беше помрачил празника и заплашваше да породи всеобща паника.

Питър крачеше като обезумял и стискаше микрофона, но без електричество не можеше да каже нищо на тълпата.

Марион виждаше много добре цялото пасище и множеството. Въпреки усилията си хората не можеха да избягат от пощурялата река. Нямаше накъде да тичат. Хиляди затъваха в лепкавата кал. Онези от края се изнизваха към ранчото и междущатската магистрала. Други се промъкваха покрай сцената и се катереха по склона на близкия хълм. Тълпата постепенно, но много бав но, се разпръскваше. И как иначе — нали се бяха събрали над половин милион души.

Водната стихия излезе от коритото, заличи бреговете и се развилня като полудял звяр. Пасището се превръщаше в мочурище, а скоро щеше да стане и езерно дъно. Стотиците хиляди хора почувстваха предстоящото наводнение и ги обзе паника. Започнаха да се блъскат и да пищят и водени от стадния инстинкт, отхвърлиха и последната човещина. Падаха в калта и не се надигаха отново. Водата стигна до коленете им, прииждаше и се въртеше със силата на мощен прилив. Марион искаше да извърне очи, но гледаше като хипнотизирана ужасяващото зрелище.

Някаква перверзна частица от нея искаше да наблюдава окаяните тълпи, които се биеха като давещи се плъхове.

Питър ръкомахаше, подскачаше и тичаше по люлеещата се сцена. От време на време техниците успяваха да свържат жиците и гласът му прогърмяваше и заглъхваше от няколкото останали здрави тонколони.

Ала силата му, изглежда, го беше напуснала. Той застина неподвижен и затвори очи в опит да призове онова, което го свързваше с космоса.

Но не се получи нищо.

За пръв път Питър Каренца претърпя провал.