Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (34) (В очакване на второто пришествие)

Сейнт Луис, Мисури. 29 ноември 1998

Той караше на запад към Сейнт Луис. Радиото свиреше класическа музика. Симфоничният оркестър на Болтимор се справяше великолепно със заключителните акорди на Третия концерт за пиано от Рахманинов.

Движението не беше натоварено. Концертът свърши и говорителят започна да съобщава новините.

Тарджено посегна да намери друга станция, но спря, когато чу водещата новина — явлението Питър Каренца, Изсмя се на глас. Каква нелепост! Шефовете му искаха да преследва обект, за когото предаваха всички средства за масово осведомяване по света. Франческо вероятно се нуждаеше от докладите му толкова, колкото от финалната фаза на белодробен рак. По дяволите. Журналистите можеха да стоят много по-близо до сцената на събитията и репортажите им бяха много по-актуални от всичко, което той можеше да научи от дискретното разстояние, на което се държеше.

Ала Тарджено можеше да осигури на Ватикана нещо непостижимо по друг начин — тълкувания, изводи и предвиждания за следващите ходове на Каренца. Дългогодишният опит в изучаването на промените в човешкото поведение беше направил Тарджено експерт по проблемите на хората, живеещи под напрежение.

Основният въпрос все пак оставаше — колко дълго Франческо и другите щяха да имат нужда от сведенията му.

Новините продължиха с подробностите около последните събития в историята на Питър Каренца — част от които Тарджено вече знаеше. Питър и котерията му бяха пристигнали в Сейнт Луис. Гражданите ги посрещнали с овации и кметът ги приветствал с добре дошли и организирал шествие в тяхна чест. Където и да се появеше Питър, хората го обикваха. Получил бе покани да говори във всеки голям град в страната и в хиляди малки селища.

Един от най-богатите търговци на недвижими имоти от Сейнт Луис беше предложил на Питър земя и средства да построи собствена църква.

Младият свещеник отказал. Смятал, че мисията му е да пътува и да помага на хората. Непрекъснато отхвърляше всякакви връзки с организираната религия, макар че беше католик. Ватиканът запазваше мълчание по въпроса. Опитите да интервюират или папата, или представителите на Кардиналската колегия, получаваха стандартния отговор „Без коментар“.

Тарджено се усмихна. Какво правеха онези глупаци в Рим? Момченцето им обикаляше Америка и се правеше на Господ, а те си мълчаха. Ако беше журналист, Тарджено би се усъмнил. Въпреки това вестниците, списанията и телевизията обръщаха малко внимание на този любопитен факт.

Когато стигна в града, се настани в „Холидей Ин“ и веднага се обади на отец Франческо в Рим. Телефонът иззвъня много пъти, преди жилавият дърт негодник да вдигне.

Какво искаш, Тарджено? Как разбра, че съм аз? — изсмя се Тарджено.

Кой друг може да се обажда в този безбожен час? Мислех, че е подходящ за такъв безбожник като теб ухили се Тарджено. Добре, какво искаш?

— Аз ли? Нали ти ме нае да ти съобщавам информация?

— Ако имаш да докладваш нещо, казвай!

— И аз имам същото предвид. Нужен ли съм ви, след като медиите му отделят толкова голямо внимание?

— Ако вярвах в почтеността на американските медии, щях да те отстраня незабавно. Ала се двоумя. Другите мислят, че трябва да продължиш.

— Е, и какво да правя?

— Ако искаш да се откажеш, можеш да се прибереш веднага. Донеси ми подробен доклад и кажи хонорара си.

Решихме, че не го искаме в Рим — поне засега.

— Това е ясно. Но защо?

— В пророчествата пише, че последният папа ще дойде отвъд Голямата вода.

— А, да — ухили се Тарджено. — Тогава всичко ще съвпадне, нали?

— Да.

Франческо явно беше доволен от себе си. Тарджено реши да се възползва от доброто му настроение. Имаше няколко въпроса.

— Ако Питър Каренца е клониран от кръвта по Свещената плащаница, тогава какво мислиш за разкритията на независимите изследователи през 1988?

— Имаш предвид Папската комисия ли?

— Все едно как го наричате там. Вани, седем независими научни агенции са изследвали плата по въглеродния метод. Заявили са — при това с папската благословия, че платното датира едва от четиринайсети век. Свещената плащаница е фалшификат.

Джовани се изсмя тихо.

— Учудваш ме, Тарджено. Ти, който се гордееш, че долавяш и най-малките подробности.

— Давай. Образовай ме. Накарай ме да се почувствам глупак — ако можеш.

— Добре, слушай тогава — каза свещеникът. — Учените имат право — платното е само на седемстотин години.

Обаче твърдят, че и отпечатъкът върху него е на същата възраст.

— А не е ли така?

Джовани се засмя — твърде театрално и зловещо.

— Оригиналната Свещена плащаница е нещо повече от реликва. Тя е физическото превъплъщение на Тялото и Кръвта на Иисус. Символ на Светото Тайнство, превърнат в реалност. Свещената плащаница е била и си остава Тялото и Кръвта на Иисус. Тъканта съдържа молекулярни елементи и от двете.

— Но платът е от четиринайсети век, следователно отпечатъкът трябва да е бил пренесен от оригиналната плащаница върху друга…

— Ах, колко си умен! Нищо чудно, че толкова дълго съумяваш да запазиш живота си.

— Но как и от кого? Дори със съвременните методи.

Франческо се изсмя на глас.

— Да не мислиш, че съвременните методи са по-добри от инженерните подвизи и уменията за мумифициране на древните египтяни? От астрономическите познания на древнокелтските жреци?

— Разбирам какво искаш да кажеш. Продължавай.

— Всъщност няма какво толкова да ти обяснявам. Първият папа създаде Ордена на Плащаницата, тайна организация, чиято цел е запазването на Свещената плащаница.

В началото на четиринайсети век платът започва да се разпада. Монасите от „Белле Кастро“, манастир в Падуа, прочути с успешните си алхимични опити, изучили тайните на древните египтяни и измислили начин да пренесат веществото и отпечатъка от оригиналната плащаница върху друго парче плат.

Толкова ли било просто?

— Да, макар че „просто“ не е най-подходящата дума.

— А ти и старите ти приятелчета несъмнено сте членове на il Ordine, нали?

— Тарджено, ти си гений! — изсмя се отново свещеникът.

Всъщност онова, което бе разкрил старият йезуит, не беше изненада за Тарджено. Ватиканът и католическата църква бяха пълни с тайни ордени и организации.

И още нещо — защо през 1988 папата одобри версията, че плащаницата датира от четиринайсети век? Защо Църквата би направила нещо, което ще дискредитира тикава известна реликва?

Защо? — повтори като ехо Франческо.

— Свещената плащаница е нагледно, физическо доказателство за съществуването на Иисус. Защо Църквата му развенчава този мит?

Защото il Ordine посъветва Негово Светейшество да постъпи така…

Аха, това обяснява всичко — иронично отбеляза Тарджено. — Предполагам, че сте имали основателна причина. Разбира се. Някой може и да свърже Питър с Кригер, но няма стигне до Плащаницата, защото е доказано, че тя не е оригинал. Тайната ни ще бъде запазена. Освен това до 1988 Църквата никога не е заявявала официално, че Плащаницата е автентична.

— Но тя се съхранява от свещениците в катедралата „Свети Йоан Кръстител“ в Торино. Това ми се струва съвсем официално.

— Това бе сторено като жест към семейството на Умберто II Савойски. Той все още е истинският собственик на Плащаницата.

Най-важното е, че тайната ни е запазена.

— Според мен ти и приятелчетата ти сте откачени.

— Светът ни прави такива.

— Е, да. Щом този свят е такова ужасно място, защо не бързате да го напуснете? В джоба си държа ангела на вашето избавление, Вани. Той е само деветмилиметров, но кажеш ли, твой е.

— Имам още работа. Затова Бог ми е дал толкова много години.

— Разбира се. Извинявай. Забравих.

— Прибери се и си вземи проклетите пари, Тарджено.

Или продължавай да докладваш. Както решиш. Що се отнася до мен, аз си лягам.

И старецът затвори. Тарджено изведнъж се почувства много самотен в безличната хотелска стая. Беше необяснимо изтощен след чутото за Плащаницата. Тръшна се на прекалено мекото легло и усети, че е адски уморен. Вероятно най-после бе станал твърде стар за занаята си. В миналото незабавно прогонваше подобни мисли, но сега страховете му може би бяха оправдани. Несъмнено, все още беше силен и бърз, както на млади години, но сега бе несравнимо по-мъдър. Нямаше ли средно положение?

Да, имаше. Но само за известно време. После везните неизменно се накланяха.

Зачуди се за миг дали в момента не става точно това. Но от такива мисли нямаше полза. Съсредоточи се върху това какъв да бъде следващият му ход.

Омръзна му да преследва Каренца. Трябваше да вземе някакво решение. Цялата история с младия свещеник го интригуваше. Щеше ли да постъпи разумно, ако обърне гръб на всичко и отново потъне в бездънната яма на международния шпионаж?

Шпионин срещу шпионин. Да откраднеш или да откраднат от теб. Да убиеш или да бъдеш убит.

Изтощителна игра, в която бе участвал много пъти. В живота му винаги имаше място за нещо ново. Тарджено включи телевизора, за да се разсее, и се спря на една от евангелистките сателитни програми. Те бяха еднакви навсякъде по света — разкошна обстановка с изобилие от драперии и позлата, хор от светещи от чистота млади вярващи и въодушевена публика от предимно възрастни хора. Проповедниците обикновено изглеждаха изключително честни, въпреки скъпите си ушити по поръчка дрехи. Тарджено често гледаше откъси от такива предавания — според него те бяха едни от най-веселите в телевизията.

Ала тази проповед беше съвсем различна. Декорът представляваше свръхмодерна техника — всичко украсено с лъскави метални повърхности, лазерно осветление и разни оптически фокуси. В програмата имаше някакъв блясък, жизненост и свръхмощ, които бяха безспорно привлекателни и подбрани с вкус.

Той легна и започна да гледа.

Гвоздеят на предаването беше един човек, чието име Тарджено знаеше, но когото досега не беше виждал — Фримейсън Купър висок широкоплещест мъж с гъста сребрееща коса, подстригана по последната мода. Носете стилни очила и елегантно ушит костюм. Излъчваше достойнство. Държането му беше уверено, изискано и свръхпрофесионално.

У преподобния Купър нямаше и следа от раболепие. Той гледаше смело в камерата и почти предизвикваше зрителите да не вярват на нито една негова дума.

Тарджено се усмихна, докато Купър се спря накратко на стандартното четене и тълкуване на библейските текстове. За религиозните това вероятно беше доста вълнуващо, но за Тарджено — обичайните набожни лигавщини. Далеч по-интересен беше неповторимият начин, по който Фримейсън съчетаваше проповедта си с фантастично шоу. Около него имаше три големи екрана — досущ триптих от непрестанно променящи се картини. Онзи, който оркестрираше мониторите, беше виртуоз. Образите им само съвпадаха с коментара на Купър, но проблясваха и се променяха в пълен синхрон с ритъма на интонацията му.

Резултатът беше изумителна и почти хипнотична атака върху зрителните и слухови възприятия. Тарджено се възхити на умението на Купър да използва текущите събития, за да илюстрира библейските сцени и нравоуче ния. Това беше най-умелата експлоатация на свръхтехническа пропаганда, която бе виждал. Но не толкова интелигентните като него хора нямаха друг избор, освен да гледат стъклените си екрани и да попиват посланието като безпомощни бебета.

Изведнъж се появи образът на Питър Каренца. Преподобният Фримейсън се оказа заобиколен от тройното изображение на младия свещеник. Познатият репортаж беше прецизно редактиран и монтиран, за да съответства на словото на Купър.

Тарджено се наведе напред и се заслуша. Преподобният внимаваше много да не отрече открито очевидно добрите дела на Каренца, но също така се стараеше и да не го похвали. По-скоро се опита да приеме ролята на страничен наблюдател, който само съобщава на последователите си, че знае за новопоявилия се на религиозната сцена.

Но в думите му се долавяше и нещо друго, което Купър едва ли съзнаваше. Тарджено се усмихна.

Преподобният Фримейсън Купър изпитваше отчаян страх от Питър Каренца. А Тарджено беше достатъчно умен, за да се плаши от отчаяни хора.

„Благодаря ти, преподобни Купър — помисли той. — Току-що ми помогна да взема решение.“