Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (3) (В очакване на второто пришествие)

Рим, Италия — сестра Етиен. 15 август 1998

Беше топло лятно утро. След оскъдната закуска в метоха „Сестрите на бедната Клариса“ се разрешаваше половин час уединен размисъл в градината. Сестра Етиен, слаба жилава жена на петдесет години, излезе от трапезарията и мина под каменния свод към вътрешния двор.

Четирите сгради образуваха голям четириъгълник, изпълнен със сенчести дъбове и нацъфтял кучешки дрян. Множество настлани с плочи пътеки, оградени с цветя и храсти, кръстосваха градината. Тежкият мирис на чемшир и млечка се смесваше с приятното ухание на бегонии, кученца и орлов нокът. Сестра Етиен обичаше градината и се чувстваше много спокойна по време на утринните си разходки сред лятната зеленина.

Беше прекарала в метоха почти целия си живот. Напускала го бе само два пъти, откакто дойде тук на дванайсет години, но знаеше, че на света няма по-красиво място от манастирската градина. Рожденото и име беше Анджелина Петинаро, дъщеря на калабрийски рибар, който беше твърде беден, за да се грижи за седемте си деца, след като съпругата му почина от рак. За да улесни нещата, големият и брат отиде в италианската национална гвардия, а Анджелина стана монахиня.

Сестра Етиен се радваше на възможността да служи на Бога и бе убедена, че е показала безусловната си преданост към Църквата и вярата си в Божията воля — особено когато игуменката Викториана я бе избрала да работи с отец Франческо и кардинал Лареджа.

Игуменката се гордееше с нея. Веднъж неволно я чу как говори пред група посетители. Отличи сестра Етиен като една от най-всеотдайните монахини в Ордена.

Етиен спря пред розите и измъкна една нежна жълта пъпка от бодливите стебла и листата. Неочаквано цветът се откъсна, сякаш беше чакал да падне в ръката й. Тя го вдигна на утринната светлина и се взря в сложната му структура. Красотата на розата съдържаше всички доказателства, които и бяха необходими, за да се увери за сетен път в чудодейната сила и величието на Бога. Сестра Етиен често използваше подобни примери от природата, за да вдъхнови набожността и молитвите си.

Опита се да проследи извивките на листенцата. Все едно се взираше в триизмерна стереокартина, нарочно сътворено изображение за оптична измама. Образът се носеше пред очите й, сякаш се опитваше да се превърне в нещо друго. В следващия миг усети, че и става лошо — ужас но чувство за гадене. Главата й сякаш се разширяваше като балон, който всеки момент щеше да се спука. Усети, че пада, но всичко сякаш не се случваше с нея, а с някой друг. Какво й ставаше?

Опита се да стане, но не можеше да пази равновесие и нещо я държеше прикована към земята. В главата й отекна тих плач, който ставаше все по-силен и се превръщаше в монотонно бръмчене — хипнотичен звук, който притъпяваше всички други усещания. Сестра Етиен гледаше в унес дълбините на цвета. Бръмченето достигна нова висота — на света не съществуваше нищо друго освен розата и бръмченето в главата й.

Черепът й скоро щете да се взриви, а образът да се превърне в реалност.

Изведнъж до обонянието й достигна сладникавата и отвратителна миризма на гроб. Противна воня, краят на всичко, смрад на разложение и гниене. Мирисът на страха, отвращението и злото. В душата й зейна пропаст. Розата, градината и целият свят се разпръснаха във всички по соки със зашеметяваща скорост, а самата тя се понесе в празното простра нство в края на времето.

И в този миг я осени Видението. Събирайки се и придобивайки очертания, отделните части на образа се наредиха като в калейдоскоп. Етиен гледаше как ужасът се разгръща като цвета на черна роза.