Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (12) (В очакване на второто пришествие)

Рим, Италия — Тарджено. 25 август 1998

Тарджено не обичаше да изпълнява заповеди на йезуити, но нямаше друг избор. Не че се подчини от приятелски чувства. Работата му беше такава, че нямаше истински приятели и не се доверяваше никому — особено на свещениците, които смятаха, че от време на време не е зле да убиваш някои хора. Но отец Джовани Франческо имаше толкова силни връзки във Ватикана, че Тарджено не можеше да му каже да си го завре отзад — изпълнение, което с удоволствие би наблюдавал.

Не. Време беше да направи няколко услуги. Така беше в политиката и в шпионажа. Вечно си длъжник на някого. И някой вечно ти е задължен.

По рождение сестра Етиен се казваше Анджелина Петинаро, дъщеря на беден нещастник от Калабрия, Сиромахът явно не бе могъл да издържа поколението си, затова беше изпратил колкото може повече от момичетата в манастири и така бе облекчил и портфейла, и съвестта си.

А Църквата още роптаеше срещу противозачатъчните средства…

Тарджено чакаше в приемната на метоха. Погледна часовника си.

Денят вече преваляше. По дяволите Франческо!

Една врата се отвори и се появи висока грациозна жена в одежди на игуменка. Понесе се към него с класическата увереност на балерина.

Макар да беше поне шейсетгодишна, беше привлекателна. Тарджено предположи, че на млади години е била поразително красива. Защо се бе затворила в тоя шибан метох? Светът беше пълен с откачени.

— Господин Тарджено — каза Викториана, — заповядайте да видите сестра Етиен.

Тръгнаха по стълбите. Тарджено вървеше тихо след нея и се наслаждаваше на изящната й походка.

— Лекарите смятат, че физически е добре — каза Викториана. — Но е много разстроена от религиозното си преживяване.

— Разстроена, ли? — попита Тарджено с най-милия си глас. — Говори ли?

— Как да ви кажа… отец Франческо се отби днес и тя не беше много общителна.

Тарджено спря.

— Какво означава това? Каза ли му нещо, или не?

Очите им се срещнаха за миг. Помежду им премина вълна на потисната страст и тя отмести поглед. Смути се както от това, което видя в очите на агента, така и от онова, което трябваше да му каже.

— Изпадна в истерия, когато го позна.

— Защо, не го ли харесва? — усмихна се Тарджено. — Е, поне разбира от мъже.

— Не е смешно — каза Викториана.

Обърна се и продължи по коридора. После се отби в гардеробната и даде на Тарджено бяла лекарска престилка. Той свали черното си сако и я облече.

— Как изглеждам? Приличам ли на лекар?

Игуменката само се усмихна. Тарджено влезе в болничната стая. Жена та в леглото беше вперила поглед в тавана. Имаше очи на шизофренич ка, на човек, който се взира в друг спят. Тарджено се изненада от мла дежкия й вид. Макар да наближаваше петдесетте, кожата й беше гладка и чиста, а черните коси — буйни и лъскави. Още една красавица, погубена в метоха.

— Как се чувстваме днес? — попита той, колкото е възможно по-весело, и застана пред нея.

Тя продължи да гледа в тавана, без да пророни и дума. Тарджено разпозна симптомите на силен шок и разбра, че ще си загуби времето с обичайния суров разпит. Опитът му обаче го бе подготвил за такива затруднения и той измъкна от джоба си нещо, което приличаше на златна табакера, отвори я и извади малка спринцовка, пълна с ксилотол — вещество, предизвикващо халюцинации.

Сложи и инжекцията и след няколко минути сините й очи се проясниха и се съсредоточиха в него.

— Етиен — тихо каза той, — аз съм твоят лекар и трябва да ми кажеш какво се е случило с теб, за да ти помогна.

— Не… Никой не може да ми помогне. Аз видях края на света.

— Така ли… И как изглеждаше?

— Ужасно. Не мога да ви кажа.

— С мен можеш да споделиш всичко.

Тя го погледна право в очите. Чертите й някак се преобразиха.

— Не ви познавам — рече Етиен — и няма да ви кажа нищо.

— Ако искаш да се оправиш, трябва да ми кажеш какво те е уплашило толкова много.

— Не ме интересува дали ще се оправя.

Тарджено за пръв път виждаше човек, който говори толкова свързано под влиянието на ксилотола.

— Има само един човек, пред когото ще говоря. Негово Светейшество.

Искам да видя Светия отец.

Абсурд. Жената беше натъпкана с химикали и въпреки това се държеше адекватно. Не беше виждал такова нещо. Трябваше да бъде търпелив.

Опиатът щеше да надделее.

— Етиен… Трябва да ми кажеш.

— Вярвате ли в Бога? — попита тя.

— Ами… Не съм сигурен — откровено призна той, — Защо?

— Защото Той вярва във вас.

Тарджено се усмихна.

— Не са ми го казвали.

Жената отново се вторачи в тавана, после каза:

— Извърших ужасен грях срещу човека и Бога. И сега трябва да страдам заради това прегрешение. Макар да вярвах, че изпълнявам Божията воля.

— За какво говориш?

— Така ми казаха — било Божия воля.

— Кой ти го каза?

— Кардиналът… И другите…

— Кой кардинал? Кои са другите?

— Кардинал Лареджа, отец Франческо и игуменката. Дойдоха при мен много отдавна… Когато всички бяхме много млади.

— Защо? — тихо попита той.

Ксилотолът оказваше въздействие. Монахинята говореше все по-свободно.

— Имаха нужда от мен. Без мен нямаше да осъществят плановете си. И без лекаря също.

— Това има ли нещо общо с видението ти?

— О, да! — — Етиен, кой е лекарят?

— Кригер. Доктор Рудолф Кригер.