Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (42) (В очакване на второто пришествие)

Рим, Италия — сестра Етиен. 24 октомври 1999

Въпреки че въздухът беше хладен, тя реши да се поразходи в градината. Стените на четириъгълника я предпазваха и й внушаваха чувство за безопасност. Беше толкова приятно да е извън лечебницата и далече от престорено загриженото любопитство на медицинските сестри.

Фактът, че не можеше да се свърже с папата, отначало я потискаше, макар тя да знаеше колко е абсурдно една обикновена монахиня да поиска аудиенция със Светия отец. Ала постепенно свикна с мисълта за поражението и го прие като Божия воля. Онова, с което не можеше да се примири, беше отношението на другите монахини. Те страняха от нея и я караха да се чувства презряна. Знаеше, че й се подиграват.

Приближи се до лехата с розите — там, където я бе осенило първото видение.

„Ще бъда силна, докато се радвам на Божията милост и любов. Мога да…“

Изведнъж спря. Вниманието й беше привлечено от един-единствен цвят, разцъфнал въпреки лошото време. Чувството за нещо видяно и преди я разтърси като повей на арктически вятър. Коленете й се разтрепериха и смелостта й се разколеба. Нещо я принуди да се наведе и да протегне ръка към тежкия цвят. Както и преди, той сам падна в ръката й. Щом докосна дланта й, Етиен го усети, че тупти като сърце.

Вгледа се в дълбините на цвета и отново й прилоша — същото ужасно гадене изгори и разкъса корема й, а главата й сякаш пак щеше да се пръсне.

„Дево Марийо! Божия Майко!“

Всичко се повтаряше и Етиен нямаше сили да го спре.

Знаеше, че е паднала на колене. Неясните променящи се форми на видението не й позволяваха да запази равновесие. Тих, но настоятелен звук изпълни слуха й, сетне се преобрази в познатото монотонно бръмчене, което заплашваше да я хипнотизира. Не беше в състояние да направи нищо, освен да гледа втренчено в центъра на цвета и да наблюдава как багрите се променят от бледорозово в кървавочервено и накрая в черно.

Отново се разнесе мирисът на смъртта и разложението, на края на всичко, на страха и на отвращението. Градината и метохът — всичко, което пазеше безопасността и разсъдъка й, започна да се уголемява и бързо да се отдръпва от нея. Етиен отново застана на ръба на бездната.

Фактът, че веднъж бе оцеляла след това изпитание, не намали ужаса и страха от преживяването.

Парализирана и прикована от силата на идващото видение, Етиен нямаше друг избор, освен да се подчини на смазващата вулканична горещина и на тежестта на атаката й.

Събирайки мощ, образите се сгъстиха в мрака, а после се разгърнаха като напръскани с кръв знамена, които плющяха в лицето й — буреносни ветрове, белите тухли на бомбардирана болница, разпръснатите в планината останки от самолет. Досущ сюрреалистична картина от накъсани на парчета снимки, късчетата на видението й отказваха да се подредят и да придобият смисъл. Но цялостната представа се запечата в паметта й.

Потискащото бреме от болката на другите остана завинаги в душата й.

Всичко това извираше от черната роза. Когато престана да се съпротивлява, сред гънките и извивките на венчелистчетата Етиен съзря едно лице — познато и същевременно чуждо.

Лицето на злото, което бе съществувало и щеше да съществува, на онова, което очакваше човечеството при свършека на всичко.