Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (27) (В очакване на второто пришествие)

Уорънтън, Индиана — Уиндзор. 14 октомври 1998

Не беше за вярване, но прекараха в Пенсилвания месец и половина, че и повече. Дан искаше да се махнат, но Питър се увлече от радушния прием на слушателите си. Най-после отново поеха на юг. Марион шофираше по междущатската магистрала, а Били и Лорийн ги следваха с кафяво-черния „Харли Дейвидсън“. Смятаха да се отдалечат колкото е възможно повече от Ню Йорк. Прекосиха Синсинати и влязоха в Кентъки. Трябваше да решат дали да продължат на запад към Сейнт Луис, или на юг, към Нашвил. Били и Лорийн искаха да разгледат световната столица на кънтри-музиката, на Даниел му беше все едно. Питър беше необичайно мълчалив и часове наред гледаше през прозореца. Гласува за Сейнт Луис, но без особен ентусиазъм.

Когато излязоха от магистралата край едно градче на име Уорънтън, по местното радио съобщиха за последното развитие на работническия бунт в близкия Бвънсвил. През последните три дни големият завод за производство на корейски автомобили бил разтърсван от вълнения, след като управата призовала всички работници да участват в програмата за физическо и умствено развитие. Имало кървави сблъсъци между щатската полиция, охраната на завода и няколкото хиляди работници, които демонстрирали пред цеховете. Един работник бил убит от охраната и оттогава заводът бил обсаден. Марион беше отразявала подобни събития и моментално изпита съпричастност към колегите си от Евънсвил.

— Съвсем близо е — обади се внезапно Питър. — Може би трябва да отидем и да помогнем.

— Глупости! Нали бягаме и се крием.

Той не каза нищо, но когато след малко спряха в един къмпинг, за да хапнат, отиде уж до тоалетната и не се върна.

Намериха го пред завода. Но първо видяха мигащите светлини на пожарните, полицейските микробуси и телевизионните коли. Навсякъде гъмжеше от полицаи и други униформени служители. Разнасяше се мирис на димни бомби и сълзотворен газ. Във въздуха отекваше шумът на огромната тълпа. Чуваше се мегафон, от който ехтеше неприятен глас, вероятно на работническия водач.

Пред портите бяха натрупани чували със слама, а зад тях се извисяваше водонапорната кула с надпис ЮЗАНГ, На импровизираната трибуна стояха двама мъже и говореха на тълпата. Полицаи и пожарникари се суетяха около огромното кипящо множество, обсадило входа на автомобилния завод. Тук-там възникваха юмручни схватки. Изнесоха носилка с някакъв окървавен човек.

— О, Боже, каква гадост! — възкликна Даниел.

— Виждала съм и по-неприятни сцени — каза Марион. — Хайде. Ако Питър е там, трябва да го намерим.

Слязоха от колата, тя отвори багажника и извади видеокамерата. Закачи журналистическата карта на ревера си и подаде прожектора на Даниел.

— Вече си техническо лице.

— Страхотно! — извика Били. — Ще падне търкал. Тъкмо работа за мен.

Не, Били — строго каза Марион. — Дойдохме, за да намерим Питър. Чу ли?

— Само се пошегувах, Марион. Аз съм превъзпитан, забрави ли?

Тръгнаха към тълпата.

Дръж високо прожектора, все едно че снимаме — каза Марион на Даниел.

— А няма ли да снимаме?

— Не е задължително.

Мъжът с мегафона подстрекаваше протестиращите да щурмуват портите на завода. Призиви за власт и контрол се сипеха над множеството като възпламенителна течност върху горещи въглени. Въздухът сякаш пращеше от напрежение. Нещата взимаха опасна насока и Марион се надяваше, че снимачната техника ще запази нея и Дан, докато се промъкваха сред работниците. Вгледа се в лицата им и се учуди, че има толкова много жени.

Изведнъж нападнаха Лорийн. Една ръка се протегна и сграбчи Лорийн за рамото, друга се плъзна по гърдите й. Тя се обърна и заплю досадника, после го ритна между краката. Писъкът му се изгуби сред всеобщия шум.

— Ето го! — изкрещя Били.

— Къде? — попита Марион.

— Най-отпред. Спори с онзи с мегафона.

— Страхотно — каза Дан. — И как ще го измъкнем от там?

— Трябва да опитаме — отговори Марион. — Усили светлината докрай, микрофона — също и върви след мен.

Докато си проправяха път сред работниците, микрофонът започна да улавя думите на Питър и водачите на стачката.

— Кой си ти, по дяволите? — попита един от тях. Беше с бяла каска.

— Ваш приятел — усмихнато отговори Питър.

— Да-да — рече вторият водач, килна назад бейзболната си шапка, скочи от чувалите със слама и застана пред Питър.

— Обзалагам се, че си внедрен от федералните власти.

Затова изчезвай, приятел, докато не си загубил хубавите си зъбки.

Хората около Марион крещяха, но тя се съсредоточи върху разговора, който чуваше в слушалките. Питър сложи ръка на рамото на мъжа.

— Но аз наистина съм ваш приятел. Вярваш ми, нали?

Може би докосването оказа въздействие. Или гласът на Питър. Но Марион забеляза внезапна промяна в държането на работническия водач.

— Добре. Какво мога да направя за теб?

— Помогни ми да се кача горе при приятеля ти.

След миг Питър вече говореше в мегафона.

В напевния му глас имаше нещо, което мигновено прикова вниманието на хората. Думите не бяха толкова важни, по-скоро начинът, по който говореше.

Питър говореше на работниците неща, които не искаха да чуят, но те не можеха да спрат да го слушат. Марион реши да включи камерата. Имаше чувството, че ще стане нещо интересно. Питър явно оказваше въздействие върху тълпата. Още щом отвори уста, всеобщото вълнение намаля. Само след секунди всички го слушаха.

Как ли го постигна?

— Всеки от вас знае, че насилието няма да реши проблема ви — уверено почна той.

Тълпата се развика и засвирка, после стихна. Имаше нещо страховито във влиянието му над хората. Въздействието му беше убедително, почти хипнотично. — Трябва да се замислите защо всъщност сте тук. Защо излагате на риск сигурността на семействата си, здравето си и безопасността си? В името на какво? Защото не искате да участвате в програмата за физическо и умстве но развитие ли? От какво се страхувате? Че ще се почувствате по-добре? Че ще живеете по-дълго? И че ще бъдете по-продуктивни?

Марион слушаше и наблюдаваше реакцията на тълпата. Беше напълно озадачена. Питър не казваше нещо потресаващо. Логиката му, макар и здрава, не беше неоспорима, нито съкрушителна. И въпреки това хората го слушаха жадно.

И изведнъж колата край трибуната експлодира… По-късно Марион научи от Били, че след като чули думите на Питър, бомбаджиите решили да махнат взривното устройство от микробуса на заводската охрана, ала някой объркал жиците…

Патрулната кола се взриви като оранжево цвете. Експлозията втрещи всички. Над тълпата се посипаха отломки горещ метал и части от човешки тела.

Ченгетата и охраната се опитаха да запазят самообладание. Докато работниците стояха вцепенени, тактически полицейски части ги обградиха. Заводската охрана насочи оръжията за борба с масовите безредици, пожарникарите извадиха маркучите. Действаха в синхрон, като светкавична атака.

Върху насъбралото се множество се изсипа дъжд от гумени куршуми. Водните струи събориха работниците на земята. Все едно се разразяваше ураган.

— Негодници! — извика Дан.

— Трябва да отидем при него! — изкрещя Марион.

Заводската охрана изстреля нов залп от гумени куршуми и повали първите редици. Питър и мъжът с бялата каска гледаха безпомощни безредицата. Притиснати в средата на тълпата, Марион и Дан бяха предпазени от водните струи и гумените куршуми, но не можеха да мръднат. Огромното море от хора се вълнуваше във всички посоки и те нямаха друг избор, освен да се оставят на променящото се течение. Марион се отдалечи от Били и Лорийн, после изчезна и Дан. Гневът на тълпата бушуваше като горски пожар. Работниците щурмуваха портите и Питър, сякаш го обвиняваха за обрата в събитията. Да, той бе станал главната мишена на атаката им. Марион беше сигурна, че ще го убият.

Погледна в обектива на камерата и видя, че Питър стои на импровизираната трибуна с разперени ръце. Викаше нещо и макар че нямаше мегафон, Марион чу думите му.

Всички ги чуха.

— Не! Спрете!

Гласът му отекна като гръмотевица. Ченгетата, охраната и работниците се обърнаха към самотния мъж, който им заповядваше да престанат. За миг настъпи такава мъртвешка тишина, че Марион усети как кожата й настръхва.

Питър вдигна ръце и блесна светкавица. Изневиделица се развилня дъждовна буря. Всичко се намокри за секунди. От маркучите продължаваше да струи вода, но никой не й обръщаше внимание. Хората пощуряха. Близо до Питър някой стреля във въздуха. Последваха още изстрели. Към импровизираната трибуна полетяха тухли. Мълнии осветяваха сцената. Всички едновременно се втурнаха към заводските порти. Марион продължи да снима.

Светкавиците се сипеха като водопад.

— Спрете! — прогърмя гласът на Питър. — Веднага!

Даниел беше успял да се добере до Марион. Отново блесна мълния. Някой изкрещя и посочи портите. Всички вдигнаха очи нагоре и на лицата им се изписа благого вение.

— Господи… — промълви Дан.

Водонапорната кула светеше. Светеше и Питър — в странно сияние, което лудешки искреше около тялото му. Стоеше неподвижен, протегнал ръце над тълпата. Сиянието се усили и на Марион й се стори, че той за миг се издигна над платформата. Тълпата ахна.

— Вървете си — тихо каза Питър.

Вдигна ръка към водонапорната кула и тя се взриви, сякаш ударена с ракета. Но вместо с вряла вода и горещи отломки въздухът се изпълни с рози. Едно нежно розово листче се спусна от невероятна височина и леко докосна лицето на Марион. Разнесе се приятно ухание, после листецът падна на мокрия блестящ асфалт и изчезна.

Цареше пълна тишина. Хората започнаха да се разотиват, всеки потънал в мислите си. Марион се почувства изтощена и пречистена. Какво беше станало? Сърцето й биеше като обезумяло. Внезапно нощта стана тежка и потискаща. Питър бе изчезнал в мрака.

— Видя ли? — тихо попита Дан.

— Да. Рози — потресена прошепна тя.

Поклати глава и тръгна към колата. Там, където допреди няколко минути буйстваше тълпата, сега блестеше само мокрият асфалт, Били и Лорийн дотичаха при тях.

— Той е Господ! — извика Били.

— Тихо, Били. Мълчи.

— Но това е истина! И ти го знаеш!

И изведнъж млъкна и се разплака.

Колите и микробусите около тях се изнизваха в мрака. Пожарните напускаха паркинга. Марион стигна до маздата, отвори багажника и прибра камерата и прожектора, Дан й помогна, после сложи ръка на раменете й и попита:

— В какво се забъркахме?

— Не знам — отговори тя.

Обърна се и видя Питър. Стоеше до колата. Сякаш се бе материализирал от нищото. Побиха я тръпки. Питър ги изгледа с глуповата усмивка и каза: — Видяхте ли? Знаех, че мога да помогна. — Да, приятелю — съгласи се Били.

— Ще тръгваме ли? — попита Марион и посочи опустелия паркинг.

Една патрулна полицейска кола прибираше последните демонстранти.

Питър сви рамене.

— Защо не?

Качиха се в маздата. Питър моментално заспа на задната седалка и остави Марион и Даниел унесени в мислите си. Тя беше твърде стъписана и объркана, за да говори. Дан като че ли искаше да се разтовари, но я погледна и не каза нищо.

През нощта Марион се събуди, излезе навън и се взря в необятната звездна шир.

Беше започнала да разбира докъде ще доведе приключението им. Знаеше, че ще става все по-трудно да пренебрегва знаците и аналогиите. Сходствата бяха очевидни и основателни. Съзнаваше, че ще стане съпричастна на най-сензационната история на десетилетието, а може би и на всички времена.

Зачуди се дали ще има сили и смелост да издържи докрай.