Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (55) (В очакване на второто пришествие)

Лос Анджелис, Калифорния — Уиндзор. 25 декември 1999

Питър бе заминал предишния ден — преоблечен и сам. Марион вече не се обиждаше от отчуждеността му, но това не й пречеше да се тревожи за него. Самолетът спря и гя се опита да престане да мисли за начина, по който Питър се променяше. Той вече не беше…

Обичайното съобщение на пилота и мигновеното шумолене на пътниците около нея я разсеяха. Били и Лорийн вече вървяха по пътеката между редовете. Тя тръгна след тях, слезе от самолета и пое по терминала.

Въпреки загубата на бебето, Били възвръщаше силите и решителността си. С нищо не показваше, че вярата му в Питър е разклатена — поне засега. Остана му предан и напълно зависим от него. Лорийн още страдаше. Марион я наблюдаваше как се движи неспокойна сред тълпите на летището, глуха за шума и багрите наоколо.

— Ето лимузината ни! — извика Били и посочи една дълга бяла кола.

Шофьорът държеше табелка с надпис УИНДЗОР. Учтиво им помогна да се настанят, сетне потегли из Лос Анджелис. Марион забеляза, че Били се заплесва по всичко.

Виждаш ли нещо познато? — попита тя и сложи слънчевите си очила. Ослепителният блясък на южнокалифорнийското слънце посребряваше пейзажа. Въпреки видимите пластове смог, надвиснали над хоризонта, всичко изглеждаше необикновено ярко. Хотелът им се намираше на юг от университета и беше ограден с гигантски палми и буйна сенчеста растител-ност. Записаха се и Марион почувства, че напрежението и намалява. Да, мадам Уиндзор — каза служителят и им подаде не ключове, а магнитни карти. — Апартамент 780. Благодаря.

Искаше само да се изкъпе и няколко часа почивка, преди да прекара остатъка от деня и нощта в Спортния комплекс. Непрекъснато си повтаряше, че вече не я интересува кой и какъв е отец Питър. Реши, че всичко е извън сферата на нейното влияние, и се остави да се носи по течението.

— Извинете — попита администраторът, като се вгледа в Били. — Вие ли сте мистър Клемънс? Били Клемънс?

— Да. Защо?

— Има съобщение за вас.

Човекът му даде запечатан плик с емблемата на фондацията.

— Какво е това? — попита Марион.

Искаше й се да надникне през рамото му и да прочете писмото, но се въздържа. Били отвори плика и бързо прочете съобщението.

— От един от охраната, Бевинс. Иска да ме види.

— Бевинс ли? Пише ли какъв е проблемът?

Били сви рамене и й показа бележката. „Много е спешно. Трябва да те видя, веднага щом пристигнеш. Чакам във фоайето на хотел «Бевърли Хилс Ф. Бевинс».“

— Далече ли е хотелът?

— Не много. Били се обърна към Лорийн.

— Трябва да видя за какво става дума, миличка. Няма да се бавя.

— Добре, Били. Внимавай… Той кимна и погледна Марион.

— Би ли й помогнала да се настани? Ще се върна веднага, щом мога.

— Разбира се. Всичко ще бъде наред.

— Благодаря ти. Трябва да бързам.

Били се обърна и излезе от хотела. Марион взе ръчния си багаж и тръгна към асансьорите. Изневиделица се появи пиколо, за да им помогне с чантите. Вратите се затвориха и Марион изпита мимолетното чувство, че нещо не е наред. „Господи, моля те, дано не е така…“

Молитвата я развълнува като никога. „Моля те, Господи, Който и да си Ти…“