Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (5) (В очакване на второто пришествие)

Бруклин, Ню Йорк — Уиндзор. 15 август 1998

Как беше онази стара песен?

„Пак е събота вечер и си нямам никого, но поне имам нари, току-що ми платиха…“

Е, поне първото беше истина. Работата през почивните дни беше станала неотменна част от професията й и Марион Уиндзор все нямаше свободно време за срещи. Що се отнасяше до парите, тя вечно искаше на заем в дните преди заплата. Макар че като телевизионна журналистка и плащаха добре, Марион имаше много разноски, защото не беше омъжена и живееше в Манхатън.

В момента караше към полицейския участък на Четвърто авеню в Бей Ридж. Беше на трийсет години и знаеше, че наближава възрастта, когато ходовете в кариерата й са от съдбоносно значение. Всеки местен репортер искаше да работи в някой от националните телевизионни канали или в кабелната мрежа. От началото на десетилетието новинарският профил в кабелните телевизии се разрастваше. Все още не беше на нивото на националните новини, но пък те бяха за цялата страна.

Харчеше доста и за да изглежда добре на екрана. Старите представи умираха трудно и въпреки че жените репортери преобладаваха, много малко от тях имаха бръчки или дефекти. Мъжете, разбира се, можеше да бъдат с посивели коси, плешиви, с пъпки или с увиснала гуша. Не бе ше справедливо, но такива бяха правилата на играта.

Марион знаеше, че е хубава и има големи шансове, ако телевизионните компании назначават само по красота. Обличаше се модно, но не екстравагантно. Чувстваше се удобно както в джинси, така и в костюм от „Сакс“. Кестенявите й коси и морскозелените й очи стопляха всеки телевизионен монитор, а алтовият й тембър притежавате точната комбинация от неподправен интерес и вещина. Започна работа в Дабъл Ю Пи Ай Екс преди пет години, стана популярна сред зрителите и си създаде репутация сред колегите. Шефовете й скоро разбраха, че пропиляват интелекта и находчивостта й, като я пращат да отразява шоу-програми или карнавали.

Странно, но Марион откри, че притежава дарбата да прониква под привидно гладката повърхност на събитията. Тя надзърташе в новината така, както часовникар отваря стар часовник, за да види механизма му.

Направи пробив, когато й се предостави възможност да разследва една измама, в която бяха замесени градски търговци на недвижими имоти и подставени лица. Първоначалният й репортаж доведе до едноседмична задача, която разкри корупция в други тъмни ъгли на градската управа.

Номинираха я за няколко награди и макар че не спечели нито една от тях, Марион знаеше, че си е създала име в бранша. Занимаваше се предимно с Бруклин. Съсредоточи се върху криминалните истории, които изобилстваха в този район, и скоро стана редовен посетител в бруклинските полицейски участъци. Създаде си име на справедлив и честен репортер и мнозина от ченгетата не се страхуваха да и казват неща, необходими и да придаде на предаванията си задълбоченост и достоверност. Тя паркира маздата си зад 72-ри полицейски участък, взе видеокамерата, нагласи нивото на звука на прикрепения към дрехата и микрофон и тръгна през фоайето, което както всяка събота вечер беше пълно с всевъзможни типове. Сто двайсет и пет килограмовият Фреди Байндърман я чакаше на бюрото си.

— Здрасти, Фреди, какво имаш за мен? Фреди премести огромния вани лов шейк в другия край на бюрото в глуповат опит да го скрие.

— Ей, Марион, много си хубава тази вечер…

— О, благодаря — отговори тя, като се опита да прикрие нетърпението си, — Все пак кажи ми какво е станало.

Преди двайсет минути Байндърман й се беше обадил, че има интересна информация. Не пожела да й съобщи подробностите — освен че историята била „доста странна“, и любопитството й беше разпалено до крайна степен.

Ненамаляващата любов на Фреди към нея само усложняваше нещата.

На няколко пъти той събра достатъчно смелост, за да я покани да излязат, и тя прие веднъж, в началото на пролетта. Но това беше грешка. Фреди го прие като знак, че Марион иска романтична връзка, и и беше адски трудно да се измъкне от създалото се положение, без да разваля професионалното им приятелство. Фреди продължаваше да я гледа вторачено, после каза:

— Извинявай, Марион. — И и подаде някакъв адрес. — Пристигна точно преди да ти се обадя. Един малчуган се обади, че видял как обират някакъв мъж и крадецът бил поразен от мълния.

— Какво?

Тя погледна адреса. Лесно щеше да го намери.

— Полицията е на път за там. Чух ги да викат линейката. — Фреди пийна от ваниловия шейк. — Оня бил като препечена филийка, така каза хлапето…

Марион направи отвратена гримаса и изхвърча навън.

Метна се бързо в маздата и потегли към местопроизшествието. Дано да не беше закъсняла… Не, не беше. Линейката още не беше дошла — добър знак, що се отнасяше до Марион.

Видя един коленичил полицай, който покриваше с одеяло странна овъглена буца. Друго ченге говореше с едно десетинагодишно латиноамериканче. Марион включи видеокамерата и се заслуша в разпита през слушалките. Звукът не беше от най-добрите, но чуваше всяка дума.

— … Просто се разхождах, честна дума.

— Добре, хлапе. Кажи ми какво видя.

— Ами, беше вече тъмно. Чух, че някой вика, и се скрих.

— Защо?

— Много страшно викаше.

— И какво стана? Нали каза, че си видял всичко?

— Наистина видях. Скрих се зад онези боклуджийски кофи. Венера, така му викат в махалата, беше насочил пистолет срещу един мъж в спортни шорти и каза, че ще го застреля, ако не му даде парите си, но онзи нямаше и аз разбрах, че наистина ще го убие и… И изведнъж видях мълнии. Излизаха от ръцете му и… и Венера изчезна…

Момчето се взря в тухлената стена, сякаш отново виждаше сцената.

Нещо в гласа му накара Марион да му повярва. Работата й беше да разговаря с хората и тя се бе научила да познава кога лъжат и кога не.

Този малчуган казваше истината — поне онова, което беше видял.

Мълнии, а? Я стига глупости.

— Не са глупости, господине. Венера почна да пуши и после се сгромоляса.

— Добре, хлапе. Ще запиша това в доклада си…

Пристигна линейката. Вратите се отвориха и лекарят и санитарите се втурнаха към уличката.

— Господи, какво е това? — възкликна единият санитар, щом вдигнаха одеялото.

— Жертвата — отговори ченгето. — Мисля, че е ударен от гръм.

Лекарят, червенокос млад мъж, поклати глава.

Не съм сигурен. Виждал съм ударени от гръм, но нито един не изглеждаше така.

Марион дръпна настрана полицая, който бе разпитал момчето, изключи демонстративно камерата и попита:

— Все пак какво мислите, че е станало?

Той вдигна рамене.

— Нямам представа. Мислите ли, че е имало опит за кражба?

— Не знам. Само едно мога да ви кажа — от ръцете му със сигурност не са излезли мълнии.

Санитарите пренесоха покрай тях овъглената буца. Разнесе се миризма на изгоряла плът. Марион включи видиокамерата точно навреме, за да заснеме как качват носилката в линейката.

В кадър се появиха двама свещеници в дълги черни раса и бели католически якички. Единият беше над шейсетте а другият — широкоплещест, млад и красив.

— Закъсняхте за последното причастие, отци — рече шофьорът, докато се качваше в линейката.

— Чакай! — каза младият свещеник.

Изглеждаше разстроен. Но пък беше толкова красив… Какво можем да направим за вас отче — попита лекарят.

— Повикаха ни за помазване. Може ли да видим за миг жертвата?

Хората в линейката се спогледаха, после шофьорът слезе и отвори задната врата.

— Добре, отче, но няма да ви хареса.

Младият свещеник вдигна одеялото и показа останките на възрастния си колега. Размениха няколко думи, но Марион беше далеч и не чу нищо.

Зачуди се дали насочващият се микрофон няма да улови нещо. Младият свещеник измънка някаква молитва и прекръсти онова, което доскоро беше било човешко същество, Всичко продължи не повече от минута-две, но Марион забеляза колко е потресен възрастният свещеник. Ставаше нещо необикновено.

Линейката потегли. Двамата свещеници стояха и я гледаха, докато се скри зад ъгъла, после изчезнаха в мрака. Много странно.

Марион се обърна и изненадана видя, че очевидецът, латиноамериканчето, още стои в уличката. Гледаше я с някаква смесица от подозрение и възхищение.

— Здрасти — рече тя и включи видеокамерата.

— Виждал съм те по телевизията.

— Как се казваш? — усмихна се Марион и се приближи до него, снимайки с камерата.

— Естебан.

— Хубаво име — отбеляза тя и замълча, после добави: — Наистина ли видя онова, за което разказа на полицая?

Естебан кимна.

— Какво стана с човека, който пусна мълниите?

— Уплаши се и избяга.

— Аха. Марион понечи да изключи камерата.

— Но после се върна — продължи Естебан.

— Какво? Искаш да кажеш, че е бил тук? Кога?

Пулсът й се учести. Научила се бе да вярва на инстинкта и интуицията си.

— Точно преди да тръгне линейката. Видях го ей там.

— Но там имаше само двама свещеници. — Единият беше той. Младият.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Преоблякъл се е, но е той. Значи падрето вдигна ръце и — бум! — Венера стана на препечена филийка…