Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (44) (В очакване на второто пришествие)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Blood of the Lamb, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

КРЪВТА НА АГНЕЦА. 1996. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Юлия ЧЕРНЕВА [The Blood Of The Lamb / Thomas F. MONTELEONE]. Формат: 20 см. Страници: 238. Цена: 230.00 лв.

История

  1. — Добавяне

Сейнт Луис, Мисури. 30 октомври 1999

— Да? — каза Купър. — Кажете.

— Добро утро, преподобни. Обажда се Бевинс.

— А, да. Точно навреме. Браво, Фреди. Върнал си се от Дивия запад, така ли?

— Снощи. Заедно с целия антураж. Всички бяхме много уморени, инак щях да ти се обадя веднага.

— Е, нали имахме уговорка за сега. Надявам се, че имаш новини.

— Не много.

Фреди поклати глава и запали цигара. Разговорите с Купър го влудяваха. Фримейсън винаги превръщаше всичко в игра или назидание. В думите му се спотайваха все същите тъпи въпроси и жизнерадостен сарказъм.

— Не мога да си представя по-голяма новина от „многохилядното му кръщаване“ — ухили се преподобният.

Фреди се изсмя по задължение, сетне изчака да му подадат реплика.

— Кажи ми, Фреди, верни ли са репортажите?

— Кои, преподобни?

— Че хората още го обичат? Че инцидентът не е опетнил обществения му облик?

— Виж, преподобни, нали гледаме едни и същи репортажи.

— Недей да остроумничиш, Фреди! — Настроението на преподобния изведнъж се промени. — Ти си в средата на онова гнездо с усойници! Ако не можеш да ми кажеш повече от вечерните новини, за какво, по дяволите, ти плащам?

— Виж какво, само исках да кажа, че не мога да бъда на две места едновременно. Съобщавам ти онова, което виждам с очите си. Разговарях с неколцина зрители. Хората, които бяха край оная река. Никой не го обвиня-ва за случилото се! Това са фактите.

— Но защо, по дяволите? това искам да знам. И именно затова ти плащам — за да ми дадеш отговори!

— Преподобни, знам за какво ми плащаш, при това доста щедро, но се познаваме отдавна и съм ти правил много услуги. Знаеш, че не се опитвам да хитрувам.

— Добре — въздъхна Купър. — Обаче ми трябват отговори, Фреди. Какво става? Защо не са го разпънали на кръст заради онова, което направи?

— Ами, разговарях с някои хора и всички казаха почти едно и също.

— И какво е то?

— Че отец Питър не е виновен за наводнението. Всички усетили, че нещо преминава през тях — като в транс, единение или нещо подобно. Не са сигурни какво е било, но съзнавали, че силата извира от всички тях.

— Не е бил само отец Питър.

— Невероятно… — измърмори Купър.

— Инцидентът само доказал, че отец Питър е човек като всички останали. Това явно им харесва.

— Разпита ли ги за този „транс“? Какво са почувствали? Как са изпаднали в това състояние?

Не беше необходимо. Те сами ми казаха. Било страхотно преживяване, преподобни. Все едно били наелектризирани. Можели да направят всичко. — Имаш предвид нещо като еуфория ли? Екстаз?

— Виж сега, не знам какво означават тези думи — рече Фреди. Смяташе, че е по-добре да се прави на тъп, — Но хората казаха, че все едно били дрогирани. Обаче заедно, Разбираш ли?

— Мисля, че да — въздъхна Купър. — Сигурен ли си, че отговорността за случилото се е обща? Хората наистина ли мислят така?

— Да. Абсолютно.

— Да не са ги упоили с нещо? Нали са казали, че били като дрогирани?

— Е, това аз го казвам. Обаче когато реката започнала да приижда, някои изпаднали в паника. Казаха, че не били достатъчно спокойни, за да позволят на Каренца да им помогне.

— Удивително. Нещо друго?

— Ами, предполагам, че си чул новината за сърдечния удар на Елингтън.

— Да. — Какво имаш предвид?

— Не знам. Лекарите бяха много изненадани. Той беше млад мъж. Струва ми се странно, но няма начин да разбера нещо.

— Спогаждаш ли се с Марион Уиндзор?

— Мисля, че да. Не ми обръща много внимание. Но за Каренца не съм сигурен.

— Така ли? Подозира ли нещо?

— Едва ли. По-скоро не му допадам. Пък и оня дрисльо Били — той определено не ме харесва. Купър се подсмихна.

— Е, Фреди, няма да прозвучи странно, ако кажа, че не си най-симпатичният тип, когото познавам.

— Да, може би имаш право. Да ти го начукам, преподобни! На теб, на скъпите ти костюми, на пластичните ти операции и на оня швед, масажиста ти.

— Много добре, Фреди. Друго?

— Само няколко въпроса — изпратил ли си и друг да работи по случая?

Купър затаи дъх.

— Какво? Разбира се, че не съм. Какви ги дрънкаш?

— Знам ли. Нищо. Просто имам такова чувство.

— Продължавай…

— Ами, видях един тип на концерта в Колорадо. Висок и слаб, но пъргав и силен. Все ходи с тъмни очила. С мустаци и черна коса. Познаваш ли го?

— Не — тихо отговори Купър. — Какво те безпокои?

— Виждам го твърде често.

— Върши ли нещо подозрително?

— Не. Само имам чувството, че е един от нас.

— „Нас“?

— Частен детектив. Действащ под прикритие.

— Аха, разбирам. Дръж го под око. Кажи ми, ако отново го видиш.

— Добре, няма проблем. — Каза, че имаш няколко въпроса. Какво друго?

— И това е само чувство, но докато се връщахме със самолета, ми се стори, че нещо с Каренца не е наред.

— Какво имаш предвид?

— Не знам точно. Държеше се странно. Е, никой не беше в настроение след случката с реката, но Каренца бе потьнал в размисъл. Не разговаряше с никого.

— Може би така му се е отразила трагедията. Вероятно преувеличаваш.

— Не знам. Ти не си бил сред тези хора. Те са много близки, но в самолета не почувствах нищо такова.

— Нима?

— Познавам ги и мислех, че ще се утешават взаимно и ще се подкрепят, но съвсем не беше така.

— Интересно… Благодаря, Фреди. Много добър доклад. Жалко, че не можа да изровиш някоя мръсотия за Каренца.

— Е, нали знаеш, че е свещеник…

— Да, така казват…