Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (49) (В очакване на второто пришествие)

Ватикана — Франческо. 11 декември 1999

Беше много късно и когато телефонът иззвъня, Джовани веднага се досети кой се обажда.

— Да, Тарджено — каза той.

Допуши му се. Посегна машинално към цигарите и запали.

— Усещаш кога ще се свържа с теб, а? — рече Тарджено.

Джовани щракна със „Зипо“ — то. Димът го успокои моментално.

— Имаш ли новини?

— Мисля, че да. Фреди Бевинс получи съобщение от нашия приятел преподобния. В основни линии Купър заповядва на главореза си да се прибере заради някакво съвещание. Утре вечер.

Франческо кимна.

— Знаеш ли какво ще обсъждат?

— Още не, но ще разбера. Възнамерявам да бъда там. По всяка вероятност главната точка в дневния ред ще бъде нашият любим чудотворец.

— Ех, Тарджено, трябва ли винаги да си толкова непочтителен?

— Така спасявам живота си. Нещо друго?

— Не искаш ли да знаеш кои ще присъстват на съвещанието?

— Да разбира се — уморен отговори Франческо. — Кажи ми.

Списъкът на поканените съдържа множество познати имена — водачите на теле-евангелистките църкви и всички по-известни „пътуващи“ проповедници.

— Хм, интересно. Група съперничещи си пирани, събрани на едно място. И през ум не ми е минавало, че може да се случи такова нещо.

— Освен ако не са изправени пред някаква обща заплаха.

— Как ще влезеш на съвещанието? — попита Джовани.

— А, професионална тайна. Не се притеснявай за това. Дори да не стане, прикрепил съм подслушвателни устройства на Бевинс.

— Има ли начин да ги открие?

— Едва ли. Макар че го бива. Всъщност в Колорадо може и да ме е забелязал, но му липсва международен опит.

— Забелязал ли те е? Сериозно ли говориш?

— Спокойно отче, не се вълнувай. Може да е видял, че не съм само участник или зрител, но нищо повече. Вероятно ме е взел за агент на ФБР или някоя друга правителствена организация. Но това няма значение. Проме-них външността си. Сега няма да ме познае.

— Е, дано си постъпил правилно…

— Фактът, че още съм жив, е доказателство за това. Това съвещание ме безпокои. Явно се свиква набързо и по спешност.

— Съгласен съм. Всички ли ще отидат?

— Да, с изключение на един. Робърт Съдърланд е на ски в Швейцария.

— Обади ми се веднага, щом научиш нещо.

— Разбира се. Както казват американците: ти подписваш чековете.

— Каква лоялност. Не знам как бих живял без нея.

— Трябва да затварям. Предстои ми много работа. Имаш ли да кажеш още нещо?

— Нищо особено. Етиен продължава да настоява за аудиенция с папата. Твърди, че имала информация, която можела да разкрие само на него.

— Светият отец съгласен ли е да се срещне с нея?.

— Той дори не подозира за съществуването й.

— Все ще уредим нещо — може би негов двойник. Това може да я успокои.

— Правете каквото искате. Затварям.

— Господ да ти е на помощ.

Тарджено се изсмя.

— Не мисля, че компанията ми ще Му хареса. Лека нощ, Вани.

Линията изщрака и прекъсна. Джовани въздъхна тежко. Може би съвещанието се свикваше само като предварителна подготовка за Международния религиозен събор.

Инстинктите му обаче подсказваха нещо много по-голямо.

Франческо угаси лампата, върна се в леглото и прокле затрудненията си. Беше твърде далеч от мястото на събитията и това го измъчваше. Не искаше да зависи от Тарджено за информация, но мисълта, че не владее положението, беше много по-неприятна. Фримейсън Купър.

Джовани Франческо би дал всичко, за да разбере какво си е наумил този тип.

Но образът на властния телевизионен проповедник избледня пред по — голямата сянка, надвиснала над всяка негова мисъл. В плана имаше някаква грешка. Въпреки въздействието на Питър светът не вървеше към рая. Нап ротив, всяка победа на Питър се съпътстваше от бедствия и катастрофи. И след като самият Питър се провали, Джовани не можеше да се отърси от мисълта, че във великия замисъл има някакъв недостатък.

Може би Викториана имаше право и Господ наистина се опитваше да им каже нещо чрез Етиен. Вероятно виденията й не бяха халюцинации, а небесни телеграми, изпратени от нетърпеливата Божия ръка.

А те не обръщаха внимание на монахинята.

Мисълта го изпълни със страх. Ужасът, който често бе изпитвал, когато се усъмнеше във вярата, му се стори нищожен пред новото хрумване. Какво бяха създали? И как щяха да го обяснят? Какво всъщност означаваше да бъдеш прокълнат? Прокълнат.

Навеки. Безкрайна, постоянна и нестихваща болка? Или нещо по-лошо? Съзнанието, че няма никаква надежда. Нито установен ред, светлина или утеха. Прозрението, че окаяният ти край е причинен от собствената ти гордост и високомерие. Преди години прочете един от философите атеисти, който пишеше, че проклятието е все едно да гледаш в бездната — също вторачила се в теб. Тогава не разбра какво има предвид мислителят. Но сега…