Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (35) (В очакване на второто пришествие)

Ричвю, Илинойс — Каренца. 29 ноември 1998

Това беше най-приятното и същевременно най-ужасното преживяване.

И през ум не му беше минавало, че такова шеметно въодушевление ще завърши с пълно отчаяние.

Питър Каренца се облегна на оградата и вдигна очи към страховитото вълшебство на нощното небе. Разкъсваше се между чувствата и разума.

Как можа да наруши обета за благочестивост? Щеше ли Господ да намери достатъчно милост, за да му прости такъв ужасен грях? Беше ли изобщо грях? Дали по-радикалните теолози, които настояваха за отмяна на обета за целомъдрие, нямаха право? Знаеше, че пълното и неотклонно въздържание е неестествено, но винаги го бе приемал като едно от изискванията на религията. Духът би трябвало да властва над плътта.

И все пак, като си помислеше за Марион и нейната първична сила, женственост и сексуална енергия, идеята да остане целомъдрен изглеждаше смешна. Как бе възможно някой, споделил такава интимност, както той с нея, да мисли за такова неосезаемо нещо като обет? Някои мъже може би имаха сили да се противопоставят на емоционалния поток, породен от такъв контакт, но Питър не успя.

И затова ли трябваше да бъде прокълнат? Струваше му се несправедливо, но ако искрено вярваше в законите на Църквата и в догмата на вероизповеданието си, трябваше да повярва и в проклятието — метафизичната болка да знаеш, че никога няма да видиш лицето на Бога.

Никога. Думата се повтаряше в мислите му, докато изгуби смисъла си и се превърна в безкраен низ от свързани срички.

Питър се сепна и се върна в ясната нощ и фермата в Илинойс.

Най-важният въпрос оставаше — дълбоко в душата си вярваше ли, че е извършил смъртен грях срещу Бога?

Като се задълбочеше в мотивите си, довели до съвкуплението с Марион, не можеше искрено да повярва, че е презрян грешник. Никога не бе мислил за греха.

И все пак оставаше фактът, че е свещеник, избран от Бога — както и по-важният въпрос: кой всъщност е Питър Каренца? Откакто бе научил подробностите около раждането си, той внимателно отбягваше сериозните мисли на самоличността и произхода си. Но всичко, последвало сетне, когато се върна в Америка, го принуждаваше да признае, че може да е нещо повече от само инструмент в ръцете на Господа. Вероятно притежаваше искра от истинската Божественост.

Знаеше, че това са опасни мисли. Този път водеше към лудостта.

Питър се взря в звездите и се запита дали гледа Божието лице.

Въздъхна и заговори на глас, сякаш се молеше.

— Само да знаех какво означава всичко това… Ако ми кажеш…

Вселената се вторачи в него със звездното си безразличие.