Даниел Стийл
Един ден, някога (22)

22

Джейн и Лиз прекараха цялата сутрин в надзираване на цветната украса. Доставчиците бяха в кухнята от предишната вечер. Къщата изглеждаше великолепно — навсякъде се виждаха бели рози, дори изкусно подрязаните дървета бяха украсени с тях. Джейн за кратко спря да дава нареждания на служителите как да разместят мебелите, за да нахрани бебето, но след като се върна, за стотен път промени всичко. В шест часа очакваха около стотина гости и тя искаше всичко да е съвършено. Беше помолила бавачката да пришие бели панделки към гирляндите, с които цветарите украсяваха стълбата. Синът й вече бе на четири месеца, но беше толкова едър, че приличаше на едногодишно дете.

Към четири часа в къщата кипеше трескава дейност. Лиз и Джейн се качиха горе, за да се облекат, а бавачката сложи бебето да поспи. То никак не бе капризно и на жената й доставяше удоволствие да се грижи за него. Заяви, че те били най-милата и приятна двойка, която била виждала. Джейн още не се бе върнала на работа. Лиз планираше през юли да се подложи на изкуствено оплождане, като щяха да използват яйцеклетка на Джейн. Джейн току-що бе навършила четирийсет, но хормоналните й тестове показваха, че всичко е наред. Лиз искаше да износи бебето на Джейн. Бъз бе донесъл огромна радост в живота им, но се надяваха следващото бебе да е момиченце.

— Може би трябва да се оженим — предложи Лиз, докато се обличаха в банята.

— Ако искаш, ще го направим, но в сърцето си се чувствам женена за теб от години — отвърна с усмивка Джейн.

— Както и аз — Лиз вдигна ципа на роклята й. Тя носеше бледосиня коктейлна рокля, а Лиз бе облечена в сива сатенена дреха. Двете се бяха погрижили за всичко до най-малката подробност и се гордееха с резултата. Освен това им се струваше съвсем редно събитието да стане тук, където бе започнало всичко.

Слязоха по стълбите в пет и половина, тъкмо навреме, за да посрещнат Флорънс и Гейбриъл. Майка й бе в копринен костюм с цвят на шампанско, който изглеждаше почти бял. Джейн се бе обзаложила с Лиз, че тя ще постъпи точно така — ще облече бяло или почти бяло на сватбата на дъщеря си. Постъпката й беше типична за нея и съвсем предвидима.

— Не би посмяла — възрази Лиз. — Не би го причинила на Коко.

— Залагам десет долара, че ще го направи — отсече Джейн и Лиз прие облога.

Сега, когато Флорънс прекрачи прага, Джейн се извърна към партньорката си с широка усмивка. — Дължиш ми десет долара — двете се засмяха и побързаха да поздравят Гейбриъл, облечен в елегантен тъмносин костюм. Носеше на ръце Алисън. Двамата с Флорънс току-що бяха отбелязали втората годишнина от връзката си, през юли смятаха посетят Париж и Южна Франция. Възнамеряваха да отседнат в „Хотел дю кап“, а след това Флорънс бе наела яхта, за да прекарат две седмици в Сардиния и да погостуват на приятели. Гейбриъл не бе снимал филм през цялата година — беше прекалено зает да пътува с Флорънс. Лиз отбеляза, че тя изглежда все по-щастлива. Не го каза, но никога не я бе виждала толкова щастлива, докато беше омъжена за бащата на Джейн. Любовта към Гейбриъл й се отразяваше добре. А той изглеждаше спокоен и отпочинал. Съвместният им живот бе като един безкраен празник. Наскоро се бе преместил в къщата й.

Родителите на Лесли бяха дошли от Англия и сега бъбреха с Джейн и Лиз. В шест и половина бяха пристигнали всички гости. Коко чакаше на долния етаж, така че когато пристигнат Лесли и Клоуи, да не я видят. Момиченцето беше облечено в дълга до пода рокля от розов муселин и приличаше на малка принцеса. Лиз й го каза и лицето й засия. Искаше да си поиграе с бебето, но Джейн се страхуваше, че може да повърне и да съсипе роклята, затова й каза, че ще трябва да почака, докато свърши церемонията.

Музиката засвири в шест и половина и изведнъж чуха над главите си бръмченето на хеликоптер. Полицията охраняваше имението отвън, а полицаи на мотоциклети патрулираха по улицата отпред. Погледнаха към хеликоптера и установиха, че е журналистически. Един фотограф висеше от прозореца, насочил надолу телеобектива си. Полицаите свиха рамене. Нямаше какво толкова да снимат. Всички бяха вътре.

Когато организаторката на церемонията й даде знак, Коко се качи горе. Влезе в салона, великолепна в бялата сатенена рокля, която подчертаваше фигурата й, а дълъг шлейф се влачеше зад нея. Докато вървеше през насъбралото се множество, насядало в салона на Джейн и Лиз, виждаше само Лесли, залива зад гърба му и Клоуи, застанала до него. Това беше всичко, от което имаше нужда и което искаше. Хеликоптерът прелетя ниско над къщата, но не я беше грижа. Знаеше, че са журналисти, както и че в бъдеще щеше постоянно да се натъква на тях. Единственото, което имаше значение, бяха Лесли, Клоуи и съвместният живот, който ги очакваше.

Под погледите на гостите си размениха брачните клетви, а майка й се разплака. Тя държеше ръката на Гейбриъл и я стисна леко, когато младоженецът каза „да“. След това Лесли целуна Коко и животът им започна.

Беше съвършена сватба и точно такава, каквато Коко искаше. Семейството й беше там, както и хората, които обичаше и които ги обичаха. Приятелите на Лесли, дошли от Ел Ей, семейството му от Англия, присъстваше и Джеф от Болинас. Двамата със съпругата му се почувстваха изключително поласкани от поканата. Решиха церемонията да се състои в къщата на Джейн, за да се избегне пресата. Така бе по-безопасно, зад затворените врати в дома на сестра й.

Мястото, където щяха да прекарат медения месец, се пазеше в тайна. Щяха да заминат с нает самолет заедно с Клоуи. Коко настояваше тя да ги придружи, а Лесли се надяваше, че много скоро ще си има братче или сестричка.

Танцуваха в салона, а гостите се разхождаха из градината в топлата нощ. Край езерото свиреше диско оркестър. Беше най-хубавият прием, устройван напоследък в Сан Франциско.

В полунощ поднесоха сватбената торта и Коко се качи до средата на стълбите, за да хвърли букета. Прицели се съвсем точно и внимателно го хвърли. Не искаше майка й да го пропусне. Флорънс улови букета и го притисна към сърцето си, а Гейбриъл й се усмихна. Той знаеше какво иска тя и нямаше нищо против да сподели желанието й. Двамата танцуваха последния танц, след като младоженецът и булката заминаха. Гейбриъл се наведе и я целуна. Джейн и Лиз бяха долу и танцуваха самба с приятелите на Лесли от Сан Франциско.

Лесли, Коко и Клоуи отпътуваха с лимузина. Полицаите удържаха тълпата, докато хеликоптерът бръмчеше над главите им. Двамата моторизирани полицаи караха пред тях и лимузината се понесе с пълна скорост към летището. Клоуи сияеше между двамата младоженци. Коко се усмихваше, а Лесли изглеждаше най-щастливия мъж на земята. Тримата се държаха за ръце.

— Направихме го — прошепна му Коко с триумфално изражение. Папараците не ги бяха нападнали. Никой не пострада. Никой не бе изпаднал в пристъп на ужас — нито те, нито Клоуи. Бяха в безопасност, бяха заедно и всичко бе станало точно така, както бе обещал Лесли.

— Е, сега ще го направите ли? — погледна Клоуи хитро баща си.

— Какво? — Той не откъсваше очи от Коко и мислите му бяха заети с други неща.

— Отвратителното нещо — изкиска се дъщеря му.

— Клоуи! — скара й се той, после се усмихна. — Нямам представа за какво говориш.

— Не си ли спомняш? Когато мама каза…

— Няма значение — побърза да я прекъсне той.

— Добре — кимна тя и се усмихна на Коко. — Обичам ви — додаде щастливо. Обожаваше баща си, а Коко беше най-добрата й приятелка.

— И ние също те обичаме — отвърнаха в един глас Лесли и Коко, сетне се наведоха и се целунаха над главата й, а накрая целунаха и нея. Докато лимузината се носеше към летището, Коко се усмихна на Лесли. Накрая той се оказа прав. Всичко си дойде на мястото. Едно по едно, стъпка по стъпка.