Даниел Стийл
Един ден, някога (2)

2

В шест часа Коко се запъти отново към града. Трябваше да се върне у дома, за да опакова един сак с пуловери, джинси, допълнителен чифт маратонки, чисто бельо и цял куп дискове с любимите си филми, за да ги гледа на огромния екран в спалнята на сестра си. Тъкмо бе минала покрай будката за таксуване, когато мобилният й телефон иззвъня. Беше Джейн, току-що прибрала се в апартамента, който двете с Лиз бяха наели в Ню Йорк за шест месеца.

— Наред ли е всичко? — попита Джейн с тревожна нотка в гласа.

— В момента съм на път към дома ти — успокои я Коко. — Двамата с Джак ще вечеряме на свещи, докато Сали гледа любимото си телевизионно шоу — не искаше да си спомня за времето отпреди две години, когато двамата с Иън щяха да си приготвят вечеря заедно, да се разходят по плажа през нощта или да излязат на лов за риба в океана през уикендите. За времето, когато все още имаше живот и не приготвяше изискани вечери за кучето на сестра си. Онези дни бяха безвъзвратно отминали.

Двамата планираха да се оженят именно през лятото, когато бе загинал. Искаха да се венчаят с проста церемония на брега, последвана от малко празненство с барбекю за приятелите. Не беше казала на майка си, която щеше да получи удар от новината. Възнамеряваха впоследствие да заминат за Австралия и да отворят школа за подводно плуване. В младостта си Иън е бил шампион по сърфинг. Коко се натъжаваше, като си мислеше за онези щастливи планове.

Лиз също се включи в разговора и горещо й благодари за това, че е съгласила да остане в къщата и да се грижи за кучето им. Тонът и държанието й бяха определено много по-сърдечни от тези на сестра й.

— Всичко е наред, с удоволствие ще помогна, стига да не е за дълго — Коко искаше и тя да го знае.

— Обещавам, че ще намерим някого — увери я Лиз, искрено благодарна за помощта й. За разлика от Джейн, тя никога не я бе възприемала като даденост.

— Благодаря ти, Лиз. Как е в Ню Йорк?

— Ще бъде много по-добре, ако избегнем стачката. Мисля, че тази нощ ще успеем да постигнем споразумение — звучеше обнадеждено. Партньорката на сестра й си беше миролюбец по душа. Джейн беше воинът в тяхната двойка.

Докато спираше пред къщата, Коко им пожела късмет. Понякога завиждаше на връзката им. Те се разбираха много по-добре от много женени двойки. Коко бе отраснала с мисълта, че сестра й е лесбийка, и приемаше спокойно начина й на живот, макар да знаеше, че понякога околните оставаха доста изненадани. Това, което притесняваше Коко в поведението на сестра й, бе умението й да манипулира хората, за да постигне на всяка цена целта си. Само Лиз успяваше да я укроти и смекчи, но дори и тя понякога се проваляше. Разглезена от родителите си още от най-ранна възраст и обект на ласкателства заради успехите в професията си, Джейн бе свикнала да получава всичко, което пожелае. А Коко винаги беше втора, винаги в сянката й. Нищо от това не се бе променило и до днес. Беше се чувствала различна единствено по времето, когато живееше с Иън. Може би защото тогава не я интересуваше особено какво мисли сестра й, или защото присъствието му я защитаваше по някакъв мистериозен, невидим начин. Харесваше й идеята двамата да се преместят в Австралия. А ето я сега, две години по-късно, отседнала в къщата на сестра си, за да гледа за пореден път кучето й. И какво щеше да стане, ако Иън беше жив? Джейн щеше да си намери някой друг да й служи, вместо да използва по-малката си сестра като някоя Пепеляшка и да я юрка при всяка възникнала криза. И как щеше да се чувства самата Коко, ако не е винаги на разположение? Дали това щеше да я направи зряла жена със свои права и принципи? Или ще бъде лошото малко момиче, както Джейн винаги я наричаше, когато бяха по-малки и Коко не искаше да изпълни нарежданията на сестра си? Това беше интересен въпрос, на който все още не бе намерила отговор. Може би защото не искаше. Беше много по-лесно да прави това, за което я молят, особено след като Иън вече го нямаше, за да я защитава.

Коко нахрани двете кучета и пусна телевизора. Настани се удобно на дивана, застлан с пухкава бяла мохерна покривка, и сложи крака на лакираната масичка за кафе. Килимът също беше бял, изтъкан от космите на звяр от някаква изключително рядка порода, обитаваща Южна Америка, смътно си спомни Коко. Джейн и Лиз бяха наели някакъв прочут архитект от Мексико сити и къщата беше красива, но в нея човек трябваше да живее с идеално сресана коса, чисти ръце и да стъпва с чисто нови обувки. Понякога Коко имаше чувството, че ако издиша по-дълбоко, ще остави белег по някоя безукорно блестяща повърхност, който сестра й непременно ще забележи. За нея беше огромно напрежение да живее тук и определено значително по-малко уютно и удобно, отколкото в „бараката“ й в Болинас.

Накрая отиде в кухнята, за да потърси нещо за ядене. Тъй като бяха тръгнали по-рано от предвиденото, нито Елизабет, нито Джейн бяха имали време да заредят хладилника с продукти за пазачката на къщата. Всичко, което откри вътре, бяха една маруля, два лимона и бутилка бяло вино. В шкафа имаше спагети и бутилка зехтин и Коко реши да си приготви купа обикновени спагети със салата. Докато готвеше, си наля чаша вино. Още разбъркваше салатата, когато двете кучета залаяха като пощурели, залепени за прозореца. Отиде да види какво става и видя две миещи мечки да прекосяват градината. Бяха минали поне петнайсет минути, преди животните да изчезнат и Коко да успокои двете кучета, когато сега пък усети миризмата на изгоряло. Миришеше на пожар от късо съединение някъде в къщата и тя я обиколи тичешком, опитвайки се да го открие, ала не видя нищо. Обонянието й най-после я отведе в кухнята. Водата в тенджерата бе извряла, спагетите бяха образували дебела черна кора на дъното, а дръжката бе наполовина стопена, откъдето и се разнасяше отвратителната миризма.

— По дяволите! — промърмори Коко, тръшна тенджерата в мивката и пусна водата. Отнякъде се разнесе воят на алармата. Димът я бе активирал и преди да успее да се обади на охранителната фирма, младата жена чу сирени и две пожарни коли заковаха пред входа. Чувствайки се неловко и глупаво като последен идиот, тя обясни какво се бе случило, докато мобилният й телефон звънеше, а кучетата лаеха ожесточено срещу пожарникарите. Когато най-после вдигна, отсреща беше Джейн.

— Какво става? Току-що ми се обадиха от охранителната фирма. Пожар ли има в къщата? — изстреля Джейн паникьосано.

— Нищо не е станало — въздъхна Коко, благодари на пожарникарите, които вече се качваха в колите, сетне затвори предната врата. Трябваше да включи отново алармата, а не беше сигурна, че си спомня как точно да го направи, но не искаше да си го признае пред Джейн. — Няма нищо страшно. Изгорих спагетите. Имаше две миещи мечки в градината и кучетата полудяха. Забравих, че готвя.

— Боже, можела си да изгориш къщата до основи — в Ню Йорк минаваше полунощ и стачката бе избегната, но Джейн звучеше изтощена.

— Винаги мога да се върна в Болинас — предложи Коко.

— Няма значение. Само се опитай да не се убиеш или да подпалиш къщата — напомни на Коко как да включи алармата и минута по-късно младата жена седеше пред кухненския блок, покрит с черен гранитен плот, в средата на безукорно чистото помещение, и ядеше салата. Беше гладна, уморена и си мечтаеше за уютната си къщичка на брега.

Сложи купата в миялната машина, изхвърли тенджерата с разтопената дръжка, угаси лампите и чак когато се качи на горния етаж, следвана по петите от двете кучета, забеляза, че едно листо от марулята се е залепило за подметката на маратонката й. Изтощената Коко се просна направо на пода в спалнята на сестра си. Чувстваше се като слон в стъкларски магазин, непохватна и глупава, както всеки път, когато идваше тук или попадаше в полезрението на сестра си. Несъмнено мястото й не беше тук. Накрая се изправи, изу маратонките и се стовари върху леглото. Двете кучета побързаха да я последват. Коко се засмя. Сестра й щеше да я убие, но в момента не беше тук, за да ги види, и тя ги остави да лежат на леглото до нея както винаги, когато бяха сами.

Сложи един диск в плейъра и опъната на леглото в компанията на двете кучета, се загледа в един от любимите си филми. Къщата все още вонеше на изгоряла пластмаса от съсипаната тенджера. Коко си напомни, че трябва да купи нова, и унесена в мисли за Болинас и Иън, заспа още по средата на филма. Събуди се чак на следващата сутрин, скочи от леглото, взе си душ и се облече, готова за първия си клиент. Пътьом мина покрай кухнята, но реши да не си прави чай и взе двете кучета със себе си. За щастие сестра й още не й се бе обадила.

След като мина по обичайния кучешки маршрут — Президио^[1], парковете „Голдън Гейт“ и „Криси Фийлд“, в четири часа се върна в къщата на Бродуей и се отпусна в джакузито. Вече бе решила тази вечер да готви и докато гледаше друг любим свой филм, поръча китайска храна. Тъкмо си похапваше говеждо с подправки, след като се бе насладила на едно яйчено рулце, и майка й се обади от Ел Ей. Джак седеше с потекли лиги на пода, очите му бяха на нивото на кухненската маса, а Сали клечеше до него.

— Здравей, мамо — рече Коко с пълна уста, когато видя номера на майка си, изписан върху дисплея на мобилния си телефон. — Как си?

— Добре и много по-щастлива, след като знам, че се разполагаш в прилична къща, а не в онази съборетина в Болинас. Истинска щастливка си, че сестра ти е позволила да отседнеш там.

— Щастливката е сестра ми, задето се съгласих да наглеждам къщата и кучето й, при това ми се обади в последната минута — тросна се Коко, преди да успее да се спре.

Джак грабна едно яйчено рулце от масата, и Коко дръпна чинията настрани, докато той го унищожаваше с бясна скорост. Ако можеше да я види отнякъде, сестра й щеше да я убие и за това.

— Не ставай глупава — смъмри я майка й. — Нямаш нищо друго да правиш и си късметлийка да си там. Къщата е великолепна — за това нямаше спор, но за Коко беше все едно да живее на сцената. — Би трябвало да си потърсиш нещо подходящо в града. И прилична работа, както и мъж. И да се върнеш в Юридическия факултет — всичко това Коко бе чувала безброй пъти досега. Майка й и сестра й имаха милион предложения за живота й и никога не се колебаеха да го споделят с нея. Те се смятаха за арбитри на всичко правилно, докато Коко въплъщаваше всичко погрешно.

— А ти как си, мамо? Всичко при теб наред ли е? — беше много по-лесно да общува с майка си, когато я накараше да говори за себе си. Темата й беше много по-интересна, а и имаше много повече за казване.

— Започнах нова книга — обяви тя щастливо. — На любовна тематика. Разказва се за генерал от Севера и жена от Юга по време на Гражданската война. Двамата се влюбват, разделят се, тя овдовява, а любимата й робиня й помага да избяга, да стигне до Севера и да открие любимия си. Тя е останала без пари, а генералът отчаяно се опитва да я намери, но не може. Нейната робиня пък се оказва жена на негов роб и накрая всички се събират. Това са две истории в един роман и много се забавлявам, докато я пиша — завърши тя весело и Коко се усмихна. През целия си живот бе чувала подобни истории. Харесваше романите на майка си и се гордееше с нея, макар че като малка се срамуваше от успеха й. Като дете искаше само да има обикновена майка, която да пече курабийки и да се редува със съседките, за да отвежда децата на училище, а не прочута писателка. Но с годините бе надраснала срама и притеснението. Понякога й се случваше да си фантазира как има за майка обикновена домакиня, нещо, което бе на светлинни години далеч от реалността. Докато Коко беше малка, тя винаги или пишеше, или даваше интервюта. Когато Коко се бе родила, майка й вече бе голяма звезда, но тя винаги бе завиждала на децата, чиито родители не бяха известни.

— Видях, че последната ти книга е номер едно в класациите — отбеляза Коко гордо. — Никога не се проваляш, нали, мамо? — изрече го почти тъжно.

— Опитвам се да не го правя, скъпа. Много повече ми харесва сладкият вкус на успеха — засмя се майка й. Цялото й семейство харесваше този вкус, не само майка й, но и Джейн, и баща й. Коко често се питаше какъв ли би бил животът й, ако бе отраснала сред „нормални“ хора — лекари и учители или с баща, който продава застраховки. Докато растеше в Ел Ей, нямаше много такива приятели. Родителите на повечето й съученици бяха известни или поне единият беше. Повечето от тях бяха продуценти, режисьори, актьори, директори на филмови студиа. Посещаваше Харвард-Уестлейк — едно от най-престижните училища в Ел Ей и мнозина от тези, с които бе израснала, сега също бяха прочути личности. Беше все едно да живееш сред настоящи бъдещи легенди. По-голяма част от някогашните й приятели бяха постигнали успех и признание като сестра й, макар че някои от хлапетата, които познаваше, вече бяха мъртви от наркотици, при автомобилни катастрофи, докато са карали пияни, а други се бяха самоубили. Подобни неща се случваха и на бедните хора, но, изглежда, ставаха по-често в средите на богатите и известните. Те живееха на бързи обороти и плащаха висока цена за прищевките си. Докато тя растеше, на родителите й никога не им бе хрумвало, че един ден ще откаже да се включи в играта и просто ще я напусне. За тях това нямаше смисъл, но не и за нея.

— Може би сега, когато си в града, за да се грижиш за къщата на Джейн, ще се запишеш на някои курсове, ще се устроиш за постоянно там и ще се върнеш в университета — предложи майка й, опитвайки се да звучи нехайно, но Коко вече го бе чувала безброй пъти и в първия миг не отвърна.

— И на какви курсове предлагаш да се запиша, мамо? — попита накрая с напрегната нотка в гласа. — По пиано? Китара? Макраме^[2]? Готварство? Аранжиране на цветя? Чувствам се щастлива с това, което правя.

— Когато станеш на петдесет, ще изглеждаш малко глупаво, като разхождаш хорските кучета — отвърна майка й тихо. — Не си омъжена, нямаш деца. Не можеш просто ей така да си запълваш дните до края на живота си. Нуждаеш се от нещо, което да му придаде смисъл. Може би не е зле да посещаваш някоя школа по изкуствата. Някога се увличаше от това — всичко беше толкова патетично. Защо просто не я оставеха на мира да се занимава с това, което иска? И защо Иън трябваше да… Но нямаше смисъл повече да мисли за това.

— Аз не притежавам твоя талант, мамо. Нито този на Джейн. Не мога да пиша книги, нито да правя филми. И може би един ден ще имам деца. А междувременно си осигурявам приличен живот с това, което върша.

— Не се нуждаеш от „приличен живот“. И не можеш да разчиташ на децата да изпълнят живота ти. Те порастват и поемат по своя път. Имаш нужда от нещо, което да ти даде чувство на удовлетвореност. Децата само временно запълват времето. А съпругът може да те напусне или да умре. Ти трябва да постигнеш нещо ценно сама, Коко. И ще се почувстваш много по-щастлива, когато го осъзнаеш.

— Аз и сега съм щастлива. Затова живея тук. Бих била нещастна сред забързаното ежедневие на Ел Ей, сред постоянната борба да достигнеш върха или да се задържиш на него.

Докато я слушаше, майка й въздъхна. Все едно двете си шепнеха, застанали от двете страни на Гранд каньон — нито едната можеше да чуе другата, нито пък го искаше. Беше почти забавно, че работата на Коко като обикновена разводачка на кучета караше майка й и Джейн да изпитват несигурност, да се тревожат за нея. Коко съвсем не се чувстваше по този начин. Понякога дори изпитваше съжаление към тях.

Разговорът с майка й я потисна. Имаше чувството, че не е достойна за близките си и никога няма да бъде. Това вече не я засягаше особено, но все още имаше случаи, когато я тормозеше. Замисли се за това, след като затвори и задъвка друго яйчено рулце. В Болинас живееше предимно със салати и прясна риба, която купуваше от кварталния магазин. Мързеше я да отиде до някой супермаркет в Сан Франциско, а високотехнологичната кухня на сестра й, прилична на вътрешността на космически кораб, я плашеше. Беше много по-лесно да си поръча готова храна. Все още мислеше за майка си, когато се качи на горния етаж, влезе в спалнята и сложи диск с поредния си любим филм. Джак се качи щастливо до нея, без да чака покана, и отпусна глава на възглавницата, а Сали се настани в краката й с доволна въздишка. Когато филмът започна, двете кучета хъркаха, а Коко се бе сгушила удобно в голямото легло, вперила поглед в огромния екран, и се наслаждаваше на любимата си романтична комедия с любимите си актьор и актриса. Беше гледала филма поне пет пъти, но никога не й омръзваше.

Чак след като филмът свърши, забеляза, че има съобщение на мобилния. От Джейн. Коко очакваше да е нещо пак за кучето й. През последните два дни бе получила няколко съобщения с напомняния за къщата, кучето, градината, охранителната система, чистачката. Коко знаеше, че щом Джейн стане по-заета с филма, най-после ще престане да й изпраща съобщения на всеки пет минути. Последното съобщение бе малко по-различно от предишните. Ставаше дума за тяхна приятелка, която очевидно щяла да отседне в къщата за уикенда. Коко се запита за миг дали да не я помоли да се грижи за кучето, а тя да се прибере у дома, но имаше чувството, че Джейн ще пощурее, ако натресе подобна задача на гостенката й, а тя самата изчезне в своя Болинас.

Съобщението гласеше:

„Лесли се крие от лудата си бивша приятелка, която заплашва с убийство. Вероятно ще пристигне утре или в неделя и ще остане за няколко дни. Знае къде да намери резервния ключ и кода на алармата.

Благодаря.

С обич: Джейн и Лиз.“

Коко не си спомняше да се е срещала с тяхна приятелка на име Лесли и се зачуди дали е някоя, която и двете познават от Ел Ей. Звучеше по-екзотично от повечето им приятелки, до една интелигентни и образовани, но обикновено сериозни жени на средна възраст, голяма част от които имаха продължителни връзки, подобна на тяхната, и никоя нямаше любовница, склонна към убийство. След като бягащата Лесли явно знаеше кода на алармата и имаше ключ, нямаше защо да се тревожи за нея. Коко зареди друг филм и си легна да спи към три след полунощ. На другата сутрин имаше да разхожда само две кучета и трябваше да отиде да ги вземе чак към обяд, затова възнамеряваше да поспи до късно.

Събуди се в десет сутринта. Навън беше ярък слънчев ден. Младата жена погледна към прозореца и видя ято платноходки в залива, подготвящи се за предстоящата регата. В този миг й се искаше единствено да е в Болинас. Смяташе да отиде дотам с кучетата и да ги пусне да потичат по плажа, а и да провери пощата си.

Протегна се мързеливо, пусна двете кучета в градината и остави вратата отворена, за да могат да влязат. Чак тогава слезе до кухнята, за да си приготви нещо за ядене. За двата дни, откакто бе тук, все още не бе купила никакви продукти. Чудеше се дали да изяде остатъците от предишната вечер, или да стопли няколкото замразени гофрети, които откри във фризера, когато си спомни, че не бе прибрала китайската храна в хладилника. Картонените кутии все още стояха в мивката. Така че се спря на гофретите и ги пъхна в микровълновата. Откри кленовия сироп в хладилника и когато се обърна, за да го остави на масата, видя Джак, застанал на две лапи на мивката, заровил щастливо муцуна в китайската храна. Вече бе изял повече от половината и Коко имаше обезпокоителното чувство, че говеждото с подправки никак няма да му се отрази добре. Избута го настрани, а той излая недоволно, сетне се настани до нея край кухненската маса, за да я наблюдава как яде. Сали се присламчи до него с надежда в очите.

— Приятелчета, вие сте големи прасета — заяви Коко на двете кучета. Дългата й медночервена коса се спускаше свободно по гърба, а тя бе облечена в любимата си бархетна нощница с щамповани сърчица, обута в розови чорапи, защото през нощта краката й винаги мръзнеха. Приличаше на дете, седнала край масата в компанията на двете кучета, които взираха с въжделение в гофретите, изчезващи в устата й.

— Ммм, че вкусно! — подразни ги тя и се засмя, докато Джак трескаво въртеше глава наляво и надясно. — Какво? Китайската храна май не ти стигна, а? Ще ти стане лошо — предупреди го.

След като приключи с гофретите, Коко отиде до хладилника, за да прибере кленовия сироп. Част от него бе покапала отстрани и тя се замисли дали да не избърше бутилката, което Джейн несъмнено би искала, но си обеща да го стори следващия път. Джейн не си беше у дома, за да я проверява, а тя искаше да си вземе душ и да разходи кучетата на двама от клиентите си. Тъкмо прибираше бутилката с потеклия сироп, когато ароматът му възбуди Джак. Той скочи покрай Коко и събори шишето от ръката й. То полетя към гранитния под, счупи се и гъстият лепкав сироп се разля. Преди да успее да го спре, кучето зарови муцуна и яростно заблиза сладката течност, нехаещ за счупените стъкла. Докато Коко го дърпаше, у Сали се събудиха вродените инстинкти на овчарка и със силен лай тя започна да обикаля в кръг около тях. Коко теглеше Джак за каишката, но се подхлъзна в сиропа и кучето я събори на пода. Озова се насред лепкавата локва сироп, но за щастие нямаше стъкла. Джак лаеше като побеснял срещу нея. Той си искаше сиропа, но младата жена бе твърдо решена да го задържи по-надалеч, за да не се пореже на някое парче. Нощницата и чорапите й бяха подгизнали от сиропа и даже незнайно как бе успяла да изплеска и косата си. Коко се смееше, докато се опитваше да се изправи и да отблъсне мастифа, съпроводена от кучешкия лай. Изведнъж насред цялата веселба, тя осъзна, че в стаята има мъж, който ги наблюдава. Във възбудата си дори кучетата не го бяха забелязали. Животните се разлаяха още по-шумно, когато непознатият отстъпи назад, и Коко бързо им нареди да млъкнат. Беше сцена на пълен хаос, а мъжът изглеждаше ужасен от кучетата и хипнотизиран от нея.

— Какво правите тук? — изстреля Коко рязко и го погледна. Непознатият беше облечен с джинси, пуловер и черно сако и не приличаше на крадец, но тя нямаше представа как бе влязъл в къщата.

Продължаваше да седи сред кленовия сироп и да се взира в него, а той се опитваше да не се разсмее на гледката и акробатичните изпълнения, на които току-що бе станал неволен свидетел. Тя му приличаше на укротителка на лъвове с разрошена си дълга медночервена коса, с оплесканите в кленов сироп нощница и чорапи, с огромното лаещо куче в прегръдките си и австралийската овчарка, обикаляща в кръг около тях с неистов вой. Мъжът усещаше аромата на кленовия сироп, а и го виждаше в косите й, които блестяха като цветно стъкло. Не можеше да не забележи, че е много красиво момиче и изглеждаше на не повече от осемнайсет години.

— Да не би да сте се сбили за храната? — попита непознатият с дяволити искри в очите. — Съжалявам, че пропуснах сцената. Обичам такива неща. Предполага се, че ще бъда гост в къщата за няколко дни или по-скоро беглец — вдигна ключа, за да покаже, че е влязъл съвсем законно. Коко затаи дъх. Това бе невъзможно. В съобщението на сестра й се казваше, че в дома й ще отседне някаква жена. Изобщо не се споменаваше за мъж. Да не е поканила още някого? И тогава внезапно разпозна английския акцент, взря се по-внимателно в него и едва не изпищя. Не можеше да бъде! Това не можеше да е истина! Сънуваше! Та тя две нощи подред го бе гледала на огромния екран в спалнята на сестра си!

— О, мамка му… О, Боже… не може да си ти… — избъбри младата жена. Но сега вече всичко придобиваше смисъл. Лесли. Това беше Лесли Бакстър — световноизвестният красавец, легендарният британски покорител на женски сърца и филмова звезда. Как бе възможно сестра й да не я предупреди кой ще дойде? Докато го съзерцаваше, лицето й се обля в гореща червенина, а той й се усмихваше и очите му се смееха закачливо, точно както от екрана. Беше гледала филмите му поне хиляда пъти, а ето че сега той бе тук, пред нея!

— Боя се, че съм аз — усмихна се той извинително, сетне огледа заобикалящия го хаос. — Предполагам, че ще трябва да направим нещо по въпроса.

Коко кимна, за момент изгубила дар-слово, сетне отново го погледна.

— Би ли извел кучетата навън… — и посочи към отворената врата, водеща в градината, — докато аз почистя тук?

— Бих могъл — заговори той нерешително, — но всъщност ме е страх от кучета. Ако ти се оправиш с кучетата, аз ще изровя отнякъде Хувъра и ще почистя.

Тя се засмя, развеселена и от думите, и от предложението му. Иън също наричаше прахосмукачката им Хувър. Като истински британец на Лесли Бакстър въобще не му идваше наум, че никаква прахосмукачка няма да изсмуче кленовия сироп.

— Няма значение — махна с ръка младата жена и заповяда на двете кучета да я последват навън, което те сториха крайно неохотно. Лесли отскочи ужасено настрани, когато минаха покрай него. След минута Коко се върна без кучетата. Събра стъклените парчета в книжни кърпи и събу чорапите си, за да не се подхлъзне отново. Беше истинско чудо, че никой не се бе наранил от счупените стъкла. След това избърса гъстата лепкава каша със снежнобелите, съвсем нови кухненски кърпи на сестра си, а гостът й помагаше. Част от кленовия сироп бе изцапал хубавите му кафяви кожени обувки, но повечето явно бе полепнал по Коко. Лесли се усмихваше, опитвайки се с все сили да не се разсмее на глас.

— Предполагам, че не си икономката — поде разговор той, докато двамата се трудеха усърдно, а купчината мръсни кърпи нарастваше със застрашителна бързина. — Сигурно си приятелка на Джейн и Лиз? — когато бе говорил с Джейн, тя не му спомена, че още някой ще отседне в къщата, но беше съвсем ясно, че това хубаво момиче не е крадец. По-скоро златокоса красавица. Или все пак се е вмъкнала в къщата и е прекарала нощта в смешната си нощница на сърчица, а на сутринта е решила да си хапне до насита, преди да я обере до шушка.

— Аз гледам кучето й — обясни Коко и тръсна глава, разнасяйки още от кленовия сироп по косата си. Лесли протегна ръка, за да отметне полепналите по челото й кичури. Беше невъзможно да не забележи колко е красива и той с усилие запазваше безучастната си физиономия. Старата й протрита бархетна нощница бе цялата напоена със сироп и бе прилепнала към тялото й. Ефектът беше неустоимо главозамайващ. — Тя ми изпрати съобщение, че ще дойде Лесли и аз реших, че е някоя от приятелките й лесбийки, която бягала от лудата си бивша любовница — погледна го смутено и забеляза една голяма синина на бузата му. — Извинявай… не биваше да казвам това… очаквах, че си жена.

— Аз също не те очаквах — призна той. Вече и по неговата глава бе полепнал сироп. Имаше кестенява коса, но толкова тъмна, че изглеждаше почти черна. И невероятно сини очи. Той вече бе забелязал, че нейните са зелени. — Е, наполовина си права. Наистина бягам от бившата си приятелка, която заплашва да ме убие, но не съм някоя от приятелките й лесбийки — отново придоби извинително изражение. Сетне я погледна с любопитство, а думите се изплъзнаха от устата му, преди да ги спре: — А ти?

— Дали се крия от бивше гадже, заплашващо да ме убие? Не, казах ти, аз се грижа за кучето. О… — осъзна какво бе имал предвид. — Не, не съм от приятелките й лесбийки. Аз съм сестрата на Джейн — още щом го изрече, мъжът забеляза приликата, но сестрите бяха толкова различни, че първоначално изобщо не му бе хрумнало, че са роднини. Освен това беше твърде смаян, когато я видя на практика да се пързаля в локва кленов сироп в смешната си стара нощница, в компанията на две обезумели кучета. Когато Джейн му каза, че може да отседне в празния й дом, не бе очаквал подобно вълнуващо приключение. Едва ли можеше да се каже, че къщата бе празна. Беше всичко друго, но не и това.

— И как така си извоювала честта да бъдеш гледачка на кучето й? — той бе силно заинтригуван от нея, а и двамата вече бяха почистили по-голяма част от бъркотията, макар че сега краката им залепваха към пода, сякаш бе намазан с най-новото постижение в областта на лепилата.

— Аз съм черната овца на семейството — отвърна тя със свенлива усмивка.

Лесли се засмя. Изглеждаше много млада и много хубава и той всячески се стараеше да не я зяпа с тази полепнала нощница.

— И защо си си спечелила това прозвище? Пиеш до забрава? Друсаш се за развлечение? Имаш цяла върволица лоши гаджета? Напуснала си училище? — тя приличаше на гимназистка, но си личеше, че не е ученичка.

— По-лошо. Напуснах правния факултет, което тук се смята за огромно престъпление. На всичкото отгоре професията ми е да развеждам кучета. Живея на плажа. Смятат ме за хипи, ексцентрична, шантава и неудачница — изрече го с усмивка под развеселения му поглед. Внезапно не й се стори чак толкова ужасно да го каже. По-скоро забавно.

— На мен не ми се струва толкова лошо. Правният факултет ми навява адска скука. Да развеждаш кучета звучи доста стряскащо и много смело от твоя страна. Аз също бях черната овца в семейството. Напуснах колежа, за да се запиша в школа по актьорско майсторство, и баща ми го прие много зле. Но вече ми прости, след като в момента печеля повече пари, отколкото щях имам като банкер. Просто трябва да изчакаш малко и те ще го преживеят. Може би не е зле да ги заплашиш, че ще напишеш книга за тях и ще разкриеш всичките им тайни. Или че ще изпратиш на клюкарските списания излагащи ги техни снимки, които тайно си им направила. Понякога изнудването е доста полезно. Освен това не виждам нищо лошо в това, че живееш на брега. Хората плащат цели състояния, за да си купят къща в Малибу, а всички ги смятат за уважавани граждани, дори им завиждат. На мен никак не ми приличаш на черна овца.

— Но за семейството ми съм точно такава — увери го Коко.

— В тази нощница не мога да определя дали си хипи — посочи към одеянието й и тя за пръв път осъзна, че нощницата е плътно прилепнала към тялото й и очертава всяка негова извивка. — Може би е по-добре да я свалиш и да се преоблечеш в работните си дрехи като разводач на кучета — предложи той дискретно. — А аз ще намеря бърсалката и ще се опитам да почистя това лепило от пода. — Започна да отваря поред шкафовете и откри една, а тя се обърна към него и му се усмихна. Той наистина притежаваше страхотно чувство за хумор, но приличаше на срамежлив гимназист, когато я гледаше. Изобщо не се държеше като филмовите звезди, които познаваше.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита младата жена учтиво, а той се засмя.

— Предполагам, че не и нещо, което да изисква кленов сироп. Очевидно запасите от него са се изчерпали. Всъщност каква беше закуската ти? — с интерес додаде Лесли.

— Гофрети — отвърна от прага тя.

— Съжалявам, че ги пропуснах.

— В хладилника има половин маруля — подхвърли тя и новият й съквартирант избухна в смях.

— Мисля, че ще се въздържа. По-късно ще напазарувам. Ще купя и кленов сироп.

— Благодаря — промърмори младата жена, а той наля вода в кофата и се зае да търка пода. Коко изтича нагоре по стълбите, оставяйки лепкави отпечатъци по целия път до спалнята. След няколко минути се върна облечена в джинси, тениска, с маратонки на краката. Косата й още беше мокра от душа. Той бе направил кафе и й предложи чаша, но тя отказа.

— Пия само чай — обясни.

— Не можах да открия никакъв чай — той изглеждаше уморен, сякаш напоследък бе имал тежки дни, а синината на бузата му беше прясна.

— Всички провизии са свършили. На път за вкъщи ще напазарувам. Трябва да отида на работа, но в събота имам да разхождам само две кучета.

Той я гледаше очарован, сякаш му казваше, че е змиеукротител.

— Някога хапали ли са те? — попита с благоговение.

— Само веднъж за три години. Беше един пощурял мъник чихуахуа. Големите кучета са много мили и сладки.

— Между другото, как се казваш? Сестра ти не ни запозна и ти знаеш моето име, но аз твоето — не.

— Майка ми ни е дала имената на две от любимите си писателки. Джейн е наречена на Джейн Остин^[3], а аз на Колет^[4]. Обаче никой не ми казва така. Аз съм Коко — протегна ръка, а той я стисна с развеселено изражение. Тя беше очарователно момиче.

— Всъщност Колет ти отива — кимна със замислено изражение той.

— Харесвам филмите ти — промълви тя тихо и в същия миг се почувства ужасно глупаво, че го казва. В живота си се бе срещала със стотици знаменитости, повечето от които актьори и други звезди, но докато седеше сега срещу него в кухнята на сестра си, се чувстваше крайно неудобно и притеснено. Навярно защото толкова често бе гледала филмите му и много го харесваше. Той беше любимият й актьор и тя от години си падаше по него. А сега двамата щяха да живеят в къщата на сестра й. Е, това вече беше нещо съвсем различно. Сега трябваше да се отнася с него като с жив човек, а не да го зяпа като звезда от екрана.

— Благодаря за думите ти за филмите ми — тонът му бе учтив и сдържан. — Някои от тях са ужасни, а други — добри. Самият аз никога не ги гледам. Твърде много се срамувам. Мразя начина, по който изглеждам, и често ми се струва, че звуча абсурдно.

— По това се познава големият актьор — заяви тя убедено. — Баща ми го казваше. Онези, които си мислят, че са страхотни, никога не са. Сър Лорънс Оливие също никога не се е харесвал.

— Звучи доста успокоително — Лесли я погледна стеснително, докато отпиваше от кафето си. Безсънните нощи, които бе имал благодарение на бившата си приятелка, си казваха думата и той умираше за сън, но не искаше да бъде груб. — Познаваш ли го?

— Той беше приятел на баща ми.

Като приятел на Джейн, Лесли отлично знаеше кой е бил баща им и коя е майка им. И можеше да разбере защо са толкова разстроени, че Коко развежда чуждите кучета и живее на плажа, но освен това виждаше, че на нея този живот й харесва. Близките й бяха постигнали много и имаха с какво да се гордеят; той харесваше Джейн, но тя бе доста властна жена. Това момиче с медно кестенява коса и зелени очи изглеждаше от съвсем различна порода. Тя беше нежна душа. Съзираше го в очите й и го усещаше в държанието й.

Коко виждаше, че е уморен и предложи да го заведе в спалнята му. Той посрещна с благодарност думите й, а тя го поведе по стълбите на горния етаж към стаята за гости, която беше съседна на главната спалня. Знаеше, че Лиз понякога спи там, когато й се налага да работи до късно по някой сценарий. Беше просторна и красива стая с прекрасен изглед към залива, но Лесли видя само леглото, което го мамеше неустоимо. Искаше единствено да си вземе душ и да спи през следващите сто години и го каза на любезната си домакиня.

— Ще купя нещо за ядене, в случай че се събудиш гладен — обеща любезно Коко.

— Благодаря ти. Сега само ще си взема душ и си лягам. Ще се видим по-късно — додаде, а тя му махна и заприпка надолу по стълбите. Прибра кучетата от градината, изведе ги през предната врата и се качи в раздрънкания си микробус. След минута потегли, а той я наблюдаваше през прозореца на спалнята и се усмихваше. Колко забавна, красива и скромна беше сестрата на Джейн. И каква глътка свеж въздух беше да срещне такава като нея след целия кошмар, който неотдавна бе преживял.