Даниел Стийл
Един ден, някога (1)

1

От терасата на дома си в Болинас Коко Барингтън се любуваше на изгрева, предвестяващ началото на прекрасен юнски ден. Съзерцаваше розовите и оранжевите шарки по небето, докато отпиваше от още вдигащия пара китайски чай, изтегната върху купения от градинска разпродажба стар избелял шезлонг. Очуканата от времето дървена статуетка на Куан Ин миролюбиво наблюдаваше сцената. Куан Ин беше богиня на милосърдието. Самата статуетка представляваше безценен подарък. Под благосклонния поглед на Куан Ин красивата млада жена с кестенява коса седеше окъпана в златистата светлина на изгрева, докато слънцето, щедро както винаги в началото на лятото, хвърляше медни отблясъци по дългата й вълниста коса, стигаща почти до кръста. Още беше със старата си памучна нощница на сърчица. И боса. От къщата, разположена в платото около Болинас, се откриваше чудесен изглед надолу към океана и тесния плаж. Точно това бе мястото, където Коко искаше да бъде. На двайсет и осем, тя живееше тук от четири години. Тази малка и забравена ферма, намираща се на по-малко от един час път на север от Сан Франциско, както и плажната общност от крайбрежието, напълно я устройваха.

Да се нарече домът й къща бе доста преувеличено. По-скоро приличаше на вила, въпреки че майка й и сестра й я назоваваха коптор или в най-добрия случай барака. И за двете си оставаше непонятно защо Коко бе пожелала да живее тук или как търпеше всички тези несгоди. За тях беше като кошмар наяве и дори Коко не го заслужаваше. Майка й опита всичко, за да я разубеди: увещания, обиди, сурови критики, дори и подкуп, за да я примами да се върне в Лос Анджелис, към това, което тя и сестрата на Коко наричаха „цивилизацията“. Обаче нищо в живота на майка й или в начина, по който бе отраснала, не изглеждаше „цивилизовано“ за Коко. Според нея всичко там беше измамно. Хората около майка й и начина им на живот, целите, към които се стремяха, къщите, в които живееха, лифтингите по лицата на жените, които познаваше в Ел Ей. Всичко това й се струваше изкуствено, превзето. Докато нейният живот в Болинас беше прост и истински. Без усложнения, искрен, точно като самата Коко. Мразеше всичко престорено. Не че майка й беше някаква „имитация“. Тя просто винаги беше прекалено показна и си бе избрала образ, който старателно поддържаше. Всъщност майка й бе автор на романи, но не какви да е, а бестселъри — най-добрата в занаята през последните трийсетина години. Това, което пишеше, не беше измамно, а просто му липсваше дълбочина, което обаче не пречеше да продава с лекота книгите си. Издаваше под името Флорънс Флауърс — псевдоним, заимстван от моминското име на нейната майка. И се радваше на огромен успех. Сега бе на шейсет и две и бе живяла като в приказка като съпруга на Бърнард, или Бъз Барингтън — най-влиятелния литературен и театрален агент в Ел Ей до смъртта му преди четири години. Той беше с шестнайсет години по-стар от майка й, но изглеждаше силен и жизнен, докато внезапно не почина от инфаркт. Беше сред най-преуспелите в бизнеса, което му позволяваше да глези и защитава съпругата си през трийсет и шестте години, които те преживяха заедно. Непрекъснато насърчаваше и направляваше кариерата й. Коко винаги се бе питала дали майка й щеше да пробие като писателка без помощта на баща й. Майка й никога не си задаваше този въпрос и нито за миг не поставяше под съмнение своите заслуги, както не се колебаеше да изказва категорично мнението си за безбройните житейски проблеми. Тя не се примири с разочарованието, което й беше поднесла Коко, и не се поколеба да я обяви за пропаднала в живота, за хипи, за луда и ексцентрична.

Приносът на Джейн, също толкова преуспяващата сестра на Коко, се изразяваше в по-изискани, макар и пак толкова нелюбезни определения; Джейн обикновено наричаше Коко „хроничен неудачник“. Изтъкваше пред по-малката си сестра, че е имала всички възможности да се изгради като личност, всички шансове да преуспее в живота, но най-лекомислено ги е пропиляла. Напомняше й редовно, че все още не е късно да се вразуми и вземе в ръце, но ако продължава да живее в някаква барака в Болинас като шляещите се по плажовете безделници, животът й ще си остане пълен провал.

Но Коко не смяташе живота си за провален. Сама се издържаше, живееше прилично, не се дрогираше и никога не бе посягала към наркотиците, освен няколкото джойнта, набързо изпушени с приятелите в колежа, при това твърде рядко, което беше забележително постижение за онова време. Не тежеше като бреме на семейството си, никога не бе арестувана, нито бе имала безразборни сексуални връзки, не бе забременявала, не бе попадала зад решетките. Не критикуваше начина на живот на сестра си, пък и нямаше желание за това. Не упрекваше майка си, че носеше дрехи, които я правеха да изглежда смешна в желанието си да се подмладява, или че последният лифтинг прекалено силно опъваше лицето й. Коко искаше единствено да бъде себе си и да я оставят да си живее живота така, както намери за най-добре. Винаги се бе чувствала неудобно с луксозния им стил на живот в Ел Ей, мразеше да се изтъква като дете на двама толкова известни родители, а напоследък и като по-малката сестра на още една прочута личност. Битките й с тях започнаха още след дипломирането й с отличен успех в Принстън и продължиха по време на следването й в Юридическия факултет в Станфорд, който напусна на втората година. Оттогава бяха изминали три години.

Беше обещала на баща си, че ще се опита да завърши право, а той й бе обещал място в агенцията си. Каза й още, че ако иска да стане преуспяващ агент, дипломата на правист много ще й помогне. Проблемът беше в това, че тя не искаше да работи като агент, особено за баща си. Нямаше абсолютно никакво желание да представлява най-добре продаваните писатели, сценаристи или кинозвезди с непоносимо поведение, които бяха страстта на баща й, хлябът и маслото на живота му и единственото, към което бе проявявал реален интерес през целия си живот. Всяка прочута личност в Холивуд бе преминала през дома им в годините на нейното детство. Не можеше да си представи как ще прекара остатъка от живота си с тях, каквато бе съдбата на баща й. Тя не можеше да се отърси от подозрението, че именно стресът от това цели петдесет години да задоволява капризите на тези разглезени, безразсъдни и налудничаво нахални хора бе причината за смъртта му.

Той умря през първата й година в Юридическия факултет. Коко издържа още една година в университета, след което го заряза. Майка й крещя и плака в продължение на месеци и все още я упрекваше за това, като постоянно й натякваше, че е избрала да живее като някакъв окаян бездомник в една барака в Болинас. Майка й само веднъж посети въпросната барака, като, разбира се, не се мина без сърцераздирателна тирада. След като напусна университета в Станфорд, Коко реши да остане в околностите на Сан Франциско. Северна Калифорния повече й допадаше. Сестра й Джейн също се бе преместила на север преди три години, но често прескачаше до Ел Ей по работа. Майка им си оставаше все така недоволна, че и двете й деца бяха предпочели северната част на щата и бяха зарязали Ел Ей, макар че Джейн доста често го посещаваше, докато Коко твърде рядко навестяваше родния си дом.

Джейн, сестрата на Коко, беше на трийсет и девет. Когато беше на трийсет, тя се нареди сред най-изявените продуценти в Холивуд. И оттогава кариерата й бележеше шеметен възход — единайсет сред продуцираните от нея филми бяха признати като хитове в боксофис класациите. С една дума, страхотно постижение, което само влошаваше още повече положението на горката Коко. Майка й не преставаше да й повтаря колко се гордеел баща й с Джейн, а после отново се заливаше в порой от сълзи, щом се замислеше за погубения живот на по-малката си дъщеря. Сълзите винаги й бяха вършили много добра работа — с тях успяваше да измъкне от съпруга си всичко, което желаеше. Бъз неизменно се стараеше да й угажда, а дъщерите си обожаваше. По едно време Коко се залъгваше, че ще може да обясни на баща си своя избор и причините за него, ала всъщност дълбоко в себе си осъзнаваше, че няма да успее. Той не би я разбрал по-добре от майка й или сестра й. Също като тях щеше да бъде смутен и разочарован от сегашния й живот. Той бе във възторг, когато тя постъпи в Юридическия факултет в Станфорд и се надяваше така да се сложи край на досегашните й, прекалено либерални идеи. Според него нямаше нищо лошо в това човек да има добро сърце и да е загрижен за планетата и младежта, стига да не прекалява с тези увлечения. Преди и по време на следването й Бъз все си мислеше, че Коко наистина понякога е твърде крайна, но бе успял да убеди майка й, че във факултета бързо ще я излекуват от тези уклони. Очевидно не бяха успели, след като тя бе изоставила следването.

Баща й й бе оставил достатъчно пари, за да живее без притеснения, но Коко никога не посегна към тях. Предпочиташе да харчи само това, което сама припечелваше, като често даваше пари за каузите, които й се струваха важни — повечето свързани с екологията, със съхраняването на фауната или с подпомагането на децата на бедняците от Третия свят. Сестра й Джейн я наричаше „кървящото сърце“. Семейството й използваше хиляди неласкави определения за нея, всичките до едно болезнени. Коко действително признаваше, че беше „кървящо сърце“ и заради това толкова обичаше статуетката на Куан Ин. Богинята на милосърдието бе свързана с най-съкровеното в душата й. Почтеността на Коко беше непоколебима, а сърцето й огромно и постоянно изпълнено със загриженост за другите, което според нея не беше лошо нещо, нито престъпление.

Джейн също бе взривила семейния мир в края на тийнейджърските си години. Когато стана на седемнайсет, тя уведоми родителите си, че е лесбийка. Тогава Коко беше само на шест и не проумя защо е цялата суматоха. Джейн обяви, че е открила сексуалната си ориентация в последната година в гимназията. Докато следваше за кинопродуцент в Южнокалифорнийския университет, тя се отличаваше като войнствена активистка за правата на лесбийките. Сърцето на майка им бе разбито, когато поиска от голямата си дъщеря да присъства на бала на дебютантките, а Джейн отказа, заявявайки, че по-скоро ще умре. Но въпреки различните си сексуални предпочитания и войнственото си поведение в ранната си младост, по същество тя преследваше същите материални цели като родителите си. Баща им й прости всичките прегрешения, щом откри в нея стремежа към успеха. И след като го постигна, всичко отново беше наред. През последните десет години Джейн живееше с една популярна сценаристка. Двете се преместиха в Сан Франциско заради многочислената лесбийска общност там. Всички в университета бяха гледали филмите им и ги харесваха. Джейн бе номинирана четири пъти за „Оскар“, но още не бе спечелила статуетката. Сега майка й нямаше проблеми с това, че Джейн и Елизабет живеят като сексуални партньори през последното десетилетие. Много повече ги разстройваше Коко, която ги тревожеше и влудяваше с абсурдните си идеи, с хипарския си живот, с безразличието към това, което те смятаха за важно. В резултат майка й проля много повече сълзи заради по-малката си дъщеря.

Накрая предпочетоха да обвинят за увлеченията на Коко мъжа, с когото тя живееше след напускането на университета, вместо да признаят, че решението й е последица от тяхното отношение през годините. Заживяха заедно през втората, последната година на следването й, и също като Коко той се беше отказал от правото преди няколко години, без да се дипломира. Иън Уайт олицетворяваше всичко, което нейните родители не искаха за нея. Въпреки че беше умен, способен и добре образован, както признаваше Джейн, за тях той си оставаше неудачник също като Коко. След като напуснал университета в Австралия, Иън пристигнал в Сан Франциско и основал школа за гмуркане и сърфиране. Беше умен, любящ, забавен, открит и добър. С две думи, прекрасен човек. Приличаше на необработен диамант; независим по характер, той винаги вършеше само това, което искаше. От деня, в който се запознаха, Коко разбра, че е намерила сродна душа. Два месеца по-късно, когато тя беше на двайсет и четири, заживяха заедно. Но преди две години той умря. Годините, прекарани с него, бяха най-хубавите в живота й и тя не съжаляваше за тях, с изключение на това, че го загуби. Иън умря при инцидент със сърф: бурният вятър го бе запратил върху скалите и той бе намерил смъртта си в ревящата океанска бездна. Всичко бе свършило само за миг, но с него загинаха мечтите им. Заедно бяха купили бараката в Болинас и той я бе оставил на нея. Все още пазеше леководолазните му костюми и апарати. През първата година след смъртта му й бе много тежко. Отначало майка й и сестра й проявяваха разбиране, но с времето съчувствието им пресъхна. Според тях, след като него вече го нямаше, тя трябваше да преодолее загубата му, да продължи живота си, да заживее като зряла личност. И тя го направи, но не по пътя, който те й бяха избрали. За тях това беше огромна обида.

Коко знаеше, че трябва да забрави за Иън и да продължи. През последната година няколко пъти излиза на срещи, но никой не можеше да се сравнява с Иън. Така и не успя да срещне мъж с такава жизненост, енергия, топлина и чар. Трудно бе да открие човек като него, но се надяваше един ден да го стори. Просто още не бе срещнала подходящия мъж. Дори и Иън не би искал тя да живее в самота. Но нямаше защо да бърза. Коко живееше щастливо в Болинас и посрещаше с радост поредния ден. Не мислеше за кариера. Не искаше и не се нуждаеше от слава, заради която да се доказва, както правеше останалата част от семейството й. Не копнееше да живее в голяма къща в Бел Еър. Не жадуваше за нищо повече от това, което бе имала с Иън — красиви дни, щастливи моменти и любовни нощи, които щяха да останат завинаги запечатани в душата й. Не изпитваше нужда да знае накъде ще я поведат следващите й стъпки или с кого ще се сблъска. Всеки ден беше благословен сам по себе си. Животът й с Иън беше абсолютно съвършен и точно такъв, какъвто те двамата го искаха. Липсваше й, но накрая прие, че той си е отишъл завинаги. Не беше решена на всяка цена да се омъжи, да има деца или да срещне друг мъж. На двайсет и осем все още нямаше защо да бърза и да живее, както бе свикнала в Болинас, й беше повече от достатъчно.

Отначало животът там й се бе сторил странен, както и на Иън. Малобройното население представляваше затворена и ексцентрична общност. Местните жители, като Бригадун например, бяха направили своя избор преди доста години не само за да станат незабележими, но и на практика да изчезнат от света. Нямаше пътни знаци, които да сочат как се стига до Болинас или поне да признават съществуването му. Сам човек не можеше да го намери. Коко и Иън често се смееха, че тук времето е застинало, но точно това им харесваше. През шейсетте е било пълно с хипита и мнозина от децата на цветята все още живееха тук. Само че сега бяха поизносени от времето, сбръчкани и посивели. Мъжете бяха по на петдесет или дори шейсет, което обаче не ги спираше сутрин да слизат до плажа, нарамили сърфове под мишница. Единствените магазинчета в градчето бяха магазин за дрехи, който още предлагаше пъстроцветни широки женски дрехи в хавайски стил и най-различни щамповани десени; дрогерия, зареждана предимно с органични или екологично чисти храни, както и една кинкалерия, продаваща всякакви джунджурии, включително и лули за марихуана от всички цветове, форми и размери, а единственият ресторант беше вечно пълен с прошарени, позастарели сърфисти. Самото градче се намираше на едно плато, надвиснало над тясна плажна ивица, като входният път към градчето се отклоняваше от просторния Стинсън бийч^[1], изобилстващ със скъпи къщи. И в Болинас можеха да се намерят няколко красиви сгради, притежание на желаещите да се изолират от света, но повечето бяха фамилни къщи, обиталища на изпаднали отвсякъде другаде поостарели сърфисти и просто хора, които по една или друга причина бяха избрали да се отдръпнат от обществото и да изчезнат от полезрението му. Посвоему това бе елитарна общност, противоречаща на всичко, в което тя бе възпитавана от най-ранно детство, както и Иън от властната си фамилия в Сидни, Австралия, от която навремето бе побягнал. В това отношение двамата чудесно си пасваха. Сега него го нямаше, ала тя още бе там и не възнамеряваше скоро да се раздели с това предразполагащо към усамотение кътче. Или може би никога нямаше да го напусне, независимо какво щяха да заявят майка й и сестра й. Психотерапевтът, когото започна да посещава скоро след смъртта на Иън и при когото доскоро още се отбиваше, й каза, че тя продължава да се бунтува, въпреки че е на двайсет и осем. Може би наистина бе така, но я устройваше. Беше щастлива да живее така, както си бе избрала, в мястото, което си бе харесала. Поне едно знаеше със сигурност: никога нямаше да се завърне в Ел Ей.

Слънцето се надигна на небосвода и Коко се прибра вътре за още една чаша чай. Сали, австралийската овчарка на Иън, бавно започна да се измъква от къщата, току-що надигнала се от леглото на Коко. Размаха лениво опашка, преди да поеме за утринната си разходка до плажа. Беше с изключително независим характер, но помагаше на Коко в работата й. Иън й бе обяснил, че австралийските овчари са отглеждали тази порода кучета, зорко пазещи стадата водени само от инстинктите си, като превъзходни помощници при спасяване на овце и хора. Само че Сали винаги следваше единствено собствените си прищевки. Беше привързана към Коко, но в определени граници. И винаги разполагаше със свои планове и хрумвания. Но беше великолепно обучена от Иън и реагираше на речеви команди.

Сали подскочи, когато Коко си наля втората чаша чай и погледна към часовника. Тъкмо бе минало седем. Трябваше да вземе душ и да тръгва на работа. Предпочиташе към осем вече да е стигнала моста „Голдън Гейт“, за да успее да се добере до първия си адрес най-късно в осем и половина. Винаги идваше навреме. Държеше да е изключително стриктна спрямо клиентите си. Всичко, което бе научила, дължеше на упорития си труд и успехите не закъсняха. Имаше свой дребен бизнес, доста особен, но се заплащаше изненадващо добре. Услугите й много се търсеха и така бе от три години, когато Иън й бе помогнал да се утвърди в него. През последните две години след смъртта му работата й се разрасна неимоверно, макар че Коко старателно поддържаше броя на клиентите си в разумните граници, което я заставяше да отхвърля много предложения. Обичаше към четири следобед да си е у дома, за да й остане време за разходката със Сили по плажа преди свечеряване.

Съседите й бяха аромотерапевтка и акупунктуристка, които работеха в града. Акупунктуристката беше омъжена за учител от местното училище, докато аромотерапевтката живееше с пожарникар от пожарната команда на Стинсън бийч. Те бяха свестни, отзивчиви, трудолюбиви, винаги готови да си помагат взаимно. Когато Иън умря, съседките й бяха невероятно мили с нея. Впоследствие й уредиха една-две срещи с един приятел на учителя, обаче нищо в душата й не трепна. Но двамата си останаха приятели, което напълно я устройваше. Както можеше да се очаква, семейството й обяви съседите й за хипита. Майка й дори ги наричаше безделници, каквито не бяха, макар външно да създаваха подобно впечатление. Коко не се нуждаеше постоянно от друга компания, затова през повечето време беше сама.

В седем и половина, след горещия душ, Коко се приближи до своя допотопен микробус. Иън го бе открил в Инвърнес и оттогава той й служеше вярно и всеки ден пътуваше с него до града. Очуканото старо возило беше точно това, от което се нуждаеше, въпреки че досега бе навъртяло стотици хиляди километри. Микробусът вървеше съвсем плавно, нищо че беше по-грозен от смъртен грях. Повечето от боята му отдавна се бе олющила, но все още се справяше задоволително. Иън имаше и мотоциклет, с който двамата обикаляха хълмовете през уикендите, стига да не бяха на лодката му. Той я научи да се гмурка. Но откакто Иън умря, не бе карала мотоциклета, който оттогава още събираше прах в гаража зад къщата. Нямаше сили да се раздели с него, макар че продаде лодката, а школата по гмуркане бе затворена, след като вече нямаше кой да я ръководи. Коко не би могла да се справи с това, пък и си имаше свой бизнес.

Отвори страничната врата на микробуса и Сали скочи чевръсто вътре. От сутрешното бягане по плажа сега бе напълно будна и готова за работа, също като стопанката си. Коко се усмихна на голямото, добродушно черно-бяло куче. За тези, които не можеха да разпознават породите, Сали изглеждаше като някакъв мелез, но всъщност бе чистокръвна австралийска овчарка със сериозни сини очи. Коко затвори вратата, настани се зад кормилото и махна за довиждане на съседа си, който тъкмо се прибираше от нощна смяна в пожарната. Тук всички бяха сплотени в тиха общност и почти никой не си правеше труда да заключва вратите нощем.

Микробусът пое по криволичещия черен път покрай надвисналите над океана крайбрежни скали, за да се насочи към големия град, чийто център вече се очертаваше в далечината с проблясъците на стъклата си, озарени от утринното слънце. Очертаваше се прекрасен ден, което правеше работата й по-лека. Точно по график беше на моста в осем. Щеше да стигне съвсем навреме за първия си клиент, не че това имаше кой знае какво значение. Щяха да й простят, ако позакъснееше малко, ала тя почти никога не си го позволяваше. Не беше мърла, за каквато нейното собствено семейство се опитваше да я представя, а само различна от тях, и то през целия си живот.

Сви по отбивката към Пасифик Хайтс и се насочи на юг по терасовидния хълм Дивисадеро. Тъкмо се бе изкачила до Бродуей, когато мобилният й телефон иззвъня. Беше сестра й Джейн.

— Къде си? — лаконично попита Джейн. Винаги звучеше така, сякаш бе надвиснало бедствие от национален мащаб и терористи току-що са нападнали дома й. Живееше в постоянно напрежение, което беше свързано с естеството на работата й и чудесно пасваше на характера й. Партньорката й Елизабет беше много по-спокойна натура и умееше да успокоява Джейн. Коко доста харесваше Лиз; тя вече бе навършила четирийсет и три, беше талантлива и не по-малко умна от Джейн, но вдигаше много по-малко шум от нея. Лиз имаше докторат по английска литература от Харвард. Преди да се премести в Холивуд и да се залови с писане на сценарии, бе написала един доста мрачен, но интригуващ роман. Оттогава, в течение на годините, бе написала доста сценарии и спечелила два „Оскар“-а. С Джейн се бяха срещнали преди десет години по време на снимките на поредния филм и оттогава бяха все заедно. Отношенията им бяха солидни, защото и двете имаха полза от този съюз както в професионален, така и в личен план. Но те се възприемаха по-скоро като житейски партньори.

— Сега съм на Дивисадеро. Защо се интересуваш? — отвърна Коко. Прозвуча уморено. Ненавиждаше начина, по който Джейн говореше с нея: никога не я питаше как е, а само й изреждаше от какво се нуждае. Отношенията им бяха такива още от детските години на Коко. През целия си живот тя служеше като момичето за поръчки на Джейн. Бе прекарала доста часове на кушетката на своя психотерапевт, докато описваше отношенията им. Беше трудно за нея време, макар че отчаяно се опитваше да се справи. Сали седеше на седалката до Коко и наблюдаваше внимателно лицето й, сякаш усещаше напрежението, сковало господарката й, и сега си блъскаше кучешката глава, неспособна да проумее какво става.

— Добре. Трябваш ми спешно — в гласа на Джейн прозвучаха едновременно облекчение и нетърпение. Коко знаеше, че сестра й и Лиз скоро трябваше да заминат за Ню Йорк, където се снимаше някакъв филм, на който двете бяха копродуценти.

— За какво съм ти потрябвала? — подпита Коко предпазливо, а кучето й наклони глава настрани.

— Прецакаха ме. Гледачката на кучето току-що ми се обади, за да ме осведоми, че не може да дойде, а аз тръгвам след час — в гласа й се прокрадна отчаяние.

— Мислех, че ще тръгнеш следващата седмица — рече Коко, изпълнена с подозрения, докато прекосяваше Бродуей, където само на няколко преки по-нататък живееше сестра й в импозантната къща с изглед към залива. Кварталът се наричаше „Голд Коуст“ и там се намираха най-впечатляващите домове на богатите. Не можеше да се отрече, че къщата на Джейн е една от най-хубавите, макар и да беше много далеч от предпочитанията на Коко — не по-малко чужда на вкуса й, отколкото бараката в Болинас бе според вкуса на Джейн. Двете сестри сякаш бяха родени на различни планети.

— Звукооператорите точно сега решиха да обявят стачка. Лиз замина снощи. Трябва да отида там довечера, за да се срещна с хората от профсъюза, а нямам на кого да оставя Джак. Умряла майката на моята гледачка за кучето и тя трябвало да остане в Сиатъл за неопределено време, за да се грижи за болния си баща. Току-що ми позвъни, за да ми съобщи „радостната“ новина, а полетът ми е след два часа.

Коко се намръщи докато я слушаше. Нямаше желание да се задълбочава в приказките на сестра си. Това не се случваше за пръв път. Незнайно защо Джейн очакваше тя винаги да е на нейно разположение, готова да й угажда и да отстранява всички неприятности, появили се ненадейно в живота й. Сестра й живееше с убеждението, че Коко няма свой личен живот и само чака да изпълни поредното й нареждане. А тя нито веднъж не посмя да откаже на Джейн, която открай време всяваше страх у нея. За Джейн не бе никакъв проблем да каже „не“ на всекиго, което бе част от успеха й в професията й. Думичката „не“ Коко трудно намираше в своя речник — добре известен на Джейн факт, която не пропускаше да се възползва от него при всяка удобна възможност.

— Ако искаш, ще дойда да изведа Джак на разходка — поде Коко предпазливо.

— Много добре знаеш, че това няма да свърши работа — скастри я Джейн раздразнено. — Той се депресира, ако никой не се прибере вечерта вкъщи. И цяла нощ ще вие, а това пък ще скъса нервите на съседите. Освен това се нуждая от някого да надзирава къщата — кучето на Джейн беше много едро, почти колкото бараката на Коко в Болинас, но тя знаеше, че ако се наложи, ще го приюти там.

— Искаш ли да стои при мен, докато не намериш някой друг за тази работа?

— Не — заяви Джейн безпрекословно. — Имам нужда от теб, за да стоиш тук — „Имам нужда от теб…“ — това Коко бе слушала милион пъти през живота си. Нямаше: „Би ли била така добра…“ „Ще можеш ли…“ „Ако не възразяваш…“ „Моля те, моля, много те моля“. А само „имам нужда от теб“. По дяволите. В момента й се предоставяше поредната възможност да каже „не“. Коко отвори уста и понечи да изрече думичката, ала оттам не излезе никакъв звук. Погледна към Сали, която продължаваше да се взира невярващо в господарката си.

— Не ме гледай така — каза Коко на кучето.

— Какво? С кого говориш? — прекъсна я Джейн нетърпеливо.

— Няма значение. Защо да не може да остане при мен?

— Обича да си е у дома, в собственото си легло — заяви Джейн твърдо и Коко завъртя очи.

Вече й оставаше само една пряка до къщата на клиента и не искаше да закъснее, обаче нещо й подсказа, че ще й се наложи. Сестра й притежаваше магнетично влияние върху нея, като морските приливи, като сила, на която Коко май никога нямаше да може да устои.

— И аз обичам да съм си у дома, в собственото си легло — отвърна Коко, като се опита да звучи решително, но знаеше, че не може да заблуди никого, най-малко Джейн. Двете с Елизабет щяха да бъдат в Ню Йорк пет месеца. — Не мога да ти бъда гледачка на кучето за пет месеца — добави Коко с нотка на упорство. А понякога снимането на филми се проточваше повече. Накрая можеха да се окажат шест или дори седем месеца.

— Добре. Ще намеря някой друг — отсече Джейн с крайно разочарован тон, сякаш Коко беше някакво непослушно дете. Винаги така се отнасяше към по-малката си сестра. Никакво значение нямаше колко пъти самата Коко си повтаряше, че вече е пораснала. — Но не мога да го уредя, когато ми остава само един час до тръгването към летището. Ще се погрижа за всичко от Ню Йорк. За бога, човек ще си помисли, че те карам да се преместиш в някой бордей в Тендърлойн^[2]! Има и по-лоши неща, отколкото да останеш в дома ми за пет или шест месеца. Дори напротив, ще е добре за теб, след като няма да ти се налага всеки ден да пътуваш до града — Джейн наддаваше здраво, ала Коко не желаеше да купува предлаганата й стока. Мразеше къщата на сестра си — красива до съвършенство, но студена. Беше снимана за всяко списание по архитектура и вътрешно обзавеждане, но Коко винаги се бе чувствала крайно неуютно в нея.

Нямаше място, където да се сгушиш, където да се почувстваш добре за през нощта. И всичко в нея беше толкова безукорно чисто, че Коко вечно се притесняваше да се храни вътре, да диша дори. Не беше изрядна домакиня като сестра си и Лиз. Те двете бяха маниачки на тема безукорна чистота и ред. Докато Коко нямаше нищо против малко уютен безпорядък. Което пък караше Джейн да подивява.

— Ще дойда за няколко дни, може би седмица. Но след това ще трябва да си намериш някой друг. Не искам да живея с месеци в къщата ти — заяви Коко непреклонно в опит да наложи известни граници, до които можеше да се простира натискът на сестра й.

— Разбрах. Ще направя каквото мога. Само ми помогни за кратко, моля те. Колко бързо можеш да дойдеш тук, за да ти дам ключовете? Пък и искам отново да ти покажа алармената система. Добавихме нови възможности към нея, които са доста сложни. Не искам да объркаш нещо. Ще взимаш храната за Джак от кучешката кухня, където я приготвят специално за него два пъти седмично, в понеделник и в четвъртък. И не забравяй, че сменихме ветеринарния лекар и се прехвърлихме при доктор Хаджимото на Сакраменто стрийт. През следващата седмица на Джак му предстои поредната ваксинация за имунно укрепване на организма.

— Добре поне, че нямаш и деца — измърмори Коко унило, докато обръщаше микробуса си в обратната посока. Явно закъснението тази сутрин нямаше да й се размине, но все някак щеше да се справи. Сестра й щеше да лудне, ако не се отзове. — Тогава никога нямаше да можеш да напуснеш града. — За Лиз и Джейн едрият като теле мастиф заместваше децата и затова си живееше по-добре от много хора, след като му приготвяха специални блюда, разполагаше с личен треньор, с чесач дори, посещаващ къщата само за да го къпе и да му чеше козината, и въобще се радваше на повече внимание, отколкото много деца получаваха от родителите си.

Коко подкара микробуса към къщата на сестра си и като стигна там, завари отпред една лимузина вече да чака Джейн, за да я отведе до летището. Коко изключи двигателя, изскочи навън, оставяйки Сали вътре във вана да зяпа с любопитство през прозореца. През следващите няколко дни щеше да си прекара добре с Джак. Тлъстият мастиф беше три пъти по-едър от нея и докато се гонеха из къщата, навярно щяха да изпотрошат всичко де що имаше за трошене. Дали пък да не им позволи да ползват басейна на сестра й? Единственото, което Коко обожаваше в тази къща, бе огромният екран за домашно кино в спалнята, където можеше да гледа филми до насита. Спалнята беше огромна, а екранът заемаше цяла стена.

Коко натисна звънеца и Джейн веднага й отвори вратата, притиснала мобилния си телефон към ухото. Кастреше някого зверски за нещо около профсъюзите, но скоро приключи разговора и пренасочи вниманието си изцяло върху Коко. Външно сестрите си приличаха изненадващо много. И двете бяха високи, със слаби фигури и красиви лица. Като тийнейджърки и двете бяха за кратко модели. Най-забележимата разлика бе в това, че при Джейн очертанията бяха по-заострени, а дългата й права, руса коса бе вързана отзад на конска опашка. Докато също толкова дългата червеникавокестенява коса на Коко бе свободно пусната, малко по-заоблените черти на лицето й придаваха повече топлина, а в очите й се таеше усмивка. Всичко у Джейн издаваше стрес. Държеше се рязко и понякога безпардонно, но тези, които я познаваха по-отблизо, знаеха, че е свестен човек, надарена с добро сърце. Но никой не можеше да отрече, че е твърда като камък. Коко го знаеше най-добре.

Сестра й носеше черни джинси, черна тениска и черно кожено яке, както и обици с диаманти. Коко се появи в бяла тениска и бели джинси, които подчертаваха дългите й, изящни крака. Беше обута с маратонки, понеже работата й го изискваше, и с избеляло горнище на анцуг, завързано около врата. А и Коко изглеждаше доста по-млада. Прекалено изисканият стил на обличане на Джейн я състаряваше донякъде, но и двете бяха изключително красиви жени. Приличаха много на своя прочут баща. Майка им бе по-ниска и по-закръглена, макар че беше руса като Джейн. Гривата на Коко с цвят на мед явно бе наследство от по-ранно поколение, тъй като Бъз Барингтън имаше съвсем черна коса.

— Слава Богу! — възкликна Джейн. Нейният огромен и тлъст мастиф се втурна към тях и се изправи на задни лапи, за да опре предните върху раменете на Коко. Песът много добре знаеше какво можеше да означава нейната поява тук: ще може спокойно да оставя драскотините от ноктите си по масата, нещо абсолютно забранено, и щеше да спи в царското легло в голямата спалня, което бе абсурдно Джейн да му разреши. Макар че обожаваше кучето си, тя си оставаше категоричен привърженик на строгите правила. Дори и Джак бе наясно, че Коко е добра душа и ще го оставя да спи на леглото през нощта. Той размаха опашка и близна лицето й далеч по-радушно от посрещането, което получи от родната си сестра. От двойката, обитаваща къщата, Лиз бе по-сърдечната, но вече бе отлетяла за Ню Йорк. Пък и отношенията между двете сестри винаги си оставаха натегнати. Колкото и добри да бяха намеренията й, колкото и голяма да бе любовта й към по-малката й сестра, Джейн никога не смекчаваше тона.

Тя връчи на Коко връзката с ключове заедно с инструкцията за новите усъвършенствания на алармената инсталация. Повтори указанията си за ветеринарния лекар, за ваксинацията и специалната храна на Джак, след което изреди още четиринайсет други заръки, всичките изстреляни като залп от картечница срещу по-малката й сестра.

— И да ми звъннеш веднага щом Джак започне да създава проблеми — завърши тя.

На Коко й се прииска да я попита „И какво ще стане, ако ти позвъня?“, но Джейн едва ли щеше да го намери за забавно.

— Ще се опитаме да се връщаме за някой уикенд, за да можеш да си поемаш дъх, но не зная кога ще успеем да се измъкнем оттам, особено сега при тези разправии с профсъюзите — звучеше припряно и изтощено още преди да е пристигнала в Ню Йорк.

Коко знаеше, че винаги е прецизна и не пропуска дори и най-маловажните подробности. И както винаги блестяща във всичко, с което се залавяше.

— Поспри за миг — прекъсна я Коко със свито сърце. — Ще гледам Джак само няколко дни, нали? Или най-много седмица. Няма да остана тук през цялото време — повтори тя, за да е ясна уговорката между тях. Не искаше никакви недоразумения по въпроса.

— Зная, зная. Би трябвало да си доволна, че ще живееш в приличен дом — вместо да й благодари, сестра й я изгледа сърдито.

— Това е твоят „приличен“ дом — изтъкна Коко. — Моят е в Болинас — подчерта тихо, но с достойнство, на което Джейн въобще не обърна внимание.

— Хайде да не задълбаваме в това — предложи Джейн с многозначително изражение, а после, макар и неохотно, вдигна очи към сестра си и се усмихна. — Благодаря ти, че ме отърва, хлапе. Наистина го оценявам. Ти си страхотна бавачка — удостои Коко с една от редките си одобрителни усмивки, които я бяха карали през целия й живот да угажда на Джейн. Но човек трябваше да прави всичко, каквото по-голямата й сестра пожелае, за да ги получи.

Коко искаше да я попита защо е толкова страхотна бавачка. Защото нямаше свой личен живот? Но не зададе въпроса, а само кимна, мразейки се, задето толкова бързо се бе съгласила да пази къщата й. Както винаги Коко се предаваше без бой. Но какъв беше смисълът? Джейн и без това винаги печелеше. Винаги щеше да е по-голямата сестра, която Коко не можеше да победи в нито една игра; Джейн, която бе по-важна от живота, а понякога по-важна дори и от родителите им.

— Само не ме карай да кисна тук завинаги — вметна Коко с умолителен тон.

— Ще ти се обадя, за да те известя — отговори неясно Джейн, преди да се втурне в съседната стая, за да поеме едновременно двата разговора по двата телефона на бюрото. На всичкото отгоре точно тогава звънна и мобилният й.

— Още веднъж благодаря — извика тя през рамо, а Коко въздъхна, потупа кучето и се върна при микробуса си. Досега бе закъсняла с двайсет минути за първия си за деня клиент.

— По-късно ще се видим, Джак — промълви тихо Коко на сбогуване и затвори вратата след себе си. Докато се отдалечаваше от къщата, тя не можеше да се отърси от натрапчивото предчувствие, че Джейн накрая ще успее да я върже в къщата си за месеци напред. Много добре познаваше сестра си.

Пет минути по-късно Коко вече беше при първия си клиент. Измъкна заключващата се кутия, която държеше в жабката на микробуса, набра комбинацията и извади от нея връзка ключове с надписи с цифров код върху всеки ключ. Беше снабдена с такива връзки с ключове за къщите на всичките си клиенти, защото й имаха пълно доверие. Къщата, пред която спря, беше тухлена, голяма почти колкото къщата на Джейн, отпред с прилежно подстриган жив плет. Коко влезе през задната врата, изключи алармата и силно подсвирна. След секунди грамаден сребристосинкав датски дог изскочи от коридора и размаха диво опашка в знак на небивала радост още щом я съзря.

— Здрасти, Хенри, как си, момчето ми? — закопча каишката за верижката около врата му, отново включи алармата, заключи вратата и поведе дога към микробуса, където Сали се зарадва да види стария си приятел. Двете кучета се разлаяха шумно в знак на взаимни приветствия и се заблъскаха добронамерено в задната част на микробуса.

Коко спря пред още четири къщи наоколо, за да прибере един изненадващо кротък доберман, един родезийски риджбек, един ирландски вълкодав и един далматинец, всичките от също такива богаташки домове. Първата й обиколка винаги беше с най-едрите кучета, понеже тъкмо те най-много се нуждаеха от раздвижване. Насочи се към Оушън Бийч, където щеше да тича с кучетата в продължение на километри. Понякога ги отвеждаше до парка „Голдън Гейт“. От три години работеше като разводач на кучета и никога не бе имала инциденти, злополуки или изгубване на куче. Репутацията й в този занаят бе непоклатима и макар цялата й фамилия да възприемаше заниманията й като непростимо прахосване на времето и образованието й, тя се радваше на възможността да бъде на открито. Освен това обичаше кучетата и се грижеше много добре за тях. Не че искаше да се занимава само с това до края на живота си, но засега чудесно я устройваше.

Мобилният й телефон иззвъня точно когато връщаше последното от големите кучета у дома му. После трябваше да изведе групата от кучетата със средна големина, като винаги оставяше най-дребните за разходка, преди да стане време за вечеря, понеже много от собствениците им ги извеждаха сутрин, докато още не са отишли на работа. Късно следобед отново разхождаше големите кучета, преди да се върне при Марин. Обаждаше се Джейн. Вече летеше със самолета, затова говореше забързано, докато не са й наредили да изключи мобилния си телефон.

— На тръгване пак проверих графика си. Джак трябва да бъде ваксиниран след две седмици, не след една — понякога Коко се чудеше как главата на Джейн не експлодира, помнеше толкова много подробности. За Джейн нито един детайл не бе незначителен, нищо не убягваше от вниманието й. Тя режисираше всичко и всеки в живота си, дори и кучето си.

— Не се безпокой за това. Всичко ще бъде наред — отново я увери Коко, като се постара да звучи успокояващо. Бягането по плажа я бе размекнало, както нея, така и кучетата. — Приятно прекарване в Ню Йорк.

— Не и при тази стачка — гласът на Джейн прозвуча като опъната до скъсване струна, но Коко знаеше, че след като отново се събере с Лиз, ще се успокои. Нейната партньорка винаги й действащо отпускащо. Те бяха съвършена двойка и чудесно се допълваха една друга.

— Опитай се все пак да се забавляваш с нещо. Само не забравяй, когато имаш възможност, да намериш друг гледач на кучето — отново й напомни Коко за това, което бе най-важно за нея, независимо дали Джейн щеше да й обърне внимание, или не.

— Зная, зная — съгласи се Джейн и въздъхна. — И ти благодаря, че ме спаси. За мен е много важно да съм сигурна, че къщата и Джак са в добри ръце — сега гласът й прозвуча малко по-нежно от разговора им сутринта. Имаха странни взаимоотношения, но въпреки всичко си оставаха сестри.

— Благодаря — отвърна Коко и леко се усмихна, питайки се защо за нея е толкова нужно да спечели одобрението на сестра си и дали все така ще я боли, когато не го получи. Осъзнаваше, че много скоро ще трябва да се отърси от тази зависимост и да събере кураж да отказва. Но все още не бе готова за това.

Коко отлично знаеше, че за майка й и сестра й развеждането на кучета не беше никаква професия. Според техните възгледи за живота в сравнение с постиженията им съответно като автор на бестселъри и номиниран за „Оскар“ продуцент бизнесът на Коко бе само повод за срам. Според тях тя въобще нямаше работа. И дори Коко бе наясно, че по скалата на Рихтер за човешки постижения, с която бе научена да се съобразява, като разводач на кучета не бе отклонила стрелката от нулата. Но все пак, независимо дали близките й одобряваха или не, за нея това беше прост и приятен живот. И що се отнасяше до нея, засега напълно я задоволяваше.