Даниел Стийл
Един ден, някога (4)

4

Като се събудиха на следващата сутрин, ги очакваше още един прекрасен слънчев ден. Времето беше топло, а небето блестящо синьо. Лесли слезе долу преди нея и вече бе изпържил бекон в допълнение към гофретите. Наля си чаша портокалов сок и сложи чайника на котлона, за да направи чай. Тъкмо наливаше водата в двете чаши, когато Коко влезе в кухнята. Преди това бе пуснала двете кучета в градината. Смяташе след закуска да ги изведе на дълга разходка.

— Ухае много вкусно — заяви тя, когато той й подаде чашата със зелен чай, който бе открил в шкафа. На себе си бе налял някаква марка английски чай и го пиеше без мляко или захар. Миг по-късно върху масата се появи чиния с гофрети. Шишето с кленовия сироп вече беше там. Двамата се разсмяха, като си припомниха сцената на пълен хаос, на която той бе станал свидетел предишния ден.

— Благодаря за закуската — рече младата жена учтиво, щом той се настани срещу нея с чиния, пълна с бекон и гофрети.

— Не съм сигурен, че мога да ти се доверявам за кухнята — подкачи я Лесли и погледна към залива през огромния прозорец. — Ще отидем ли на плажа днес? — попита, докато гледаше платноходките, които вече се събираха за предстоящата регата. В залива винаги бе оживено и постоянно бе пълно с безкрайна върволица от яхти и всякакви плавателни съдове.

— Наистина ли искаш да дойдеш? — погледна го тя изпитателно. — Аз мога да отида и сама, ако не ти се ходи. Трябва да си взема някои неща и да проверя пощата си.

— А ти наистина ли нямаш нищо против да дойда? — не искаше да се натрапва, нито да й създава излишни главоболия. Тя вероятно имаше да свърши някаква работа. Може би предпочиташе да остане няколко часа сама, на спокойствие в дома си, или пък може би искаше да се види с някакви свои приятели.

— За мен ще е удоволствие — отвърна Коко искрено. А и колко неприятно би могло да бъде да прекара деня в Болинас в компанията на Лесли Бакстър? — Искам да ти покажа всичко. Това е едно шантаво малко село, но там е страхотно — обясни му още, че нямало никакви табели и разпознавателни знаци, така че никой не би ги намерил.

Час по-късно двамата се качиха в микробуса с двете кучета, облечени с джинси, тениски, с джапанки на краката. Тя го предупреди, че може да стане хладно, ако падне мъгла, затова и двамата си взеха пуловери. Но времето беше чудесно с лазурносиньото небе над тях, когато поеха надолу покрай Дивисадеро към Ломбард, за да се влеят в оживения трафик на север към моста „Голдън Гейт“. Двамата си бъбреха приятелски и той й разказа за детството си и живота си в Англия и призна, че понякога му липсва. Но също така сподели, че вече е различно, когато се завръща у дома. Славата му бе променила отношението на хората към него. Колкото и да се стараеше да ги убеди, че всъщност не се е променил, обикновените хора, с които бе отраснал, сега се държаха сякаш той е нещо специално или по някакъв начин съвсем различен, независимо как се чувстваше той.

— Разкажи ми за Клоуи — подкани го Коко, докато прекосяваха моста и се насочиха към хълма и тунела „Рейнбоу“ в Марин.

— Тя е страхотна — лицето му светна при мисълта за нея. — Бих искал да я виждам по-често. Много е умна и невероятно красива. Прилича на майка си — изрече го с искрена привързаност, не само към детето, но и към жената, която някога му е била близка. — Ще ти покажа нейни снимки, като пристигнем в Болинас — винаги държеше цяла купчина в портфейла си. — Когато порасне, иска да стане балерина или шофьор на камион — очевидно смята, че са взаимно заменяеми и еднакво интересни професии. Твърди, че шофьорите на камиони постоянно ръсят разни неща по пътищата, което й се струва изключително вълнуващо. Взима всякакви уроци, които можеш да си представиш. По френски, компютър, пиано, балет — изглеждаше горд и щастлив, когато говореше за дъщеря си. Добави, че връзката му с нея и майка й винаги е била непринудена и открита. — Напоследък майка й имаше сериозен приятел и аз мислех, че ще се омъжи за него. Бях малко разтревожен. Той беше италианец, а ще ми е по-трудно да пътувам до Флоренция, отколкото до Ню Йорк. Изпитах облекчение, когато скъсаха, въпреки че Моника заслужава да има свестен мъж до себе си. Ако трябва да бъда честен, го ревнувах заради Клоуи. Той щеше да бъде с нея много повече, отколкото аз. Не мисля, че в момента майка й има сериозна връзка — додаде Лесли, докато завиваха покрай Стинсън бийч и поеха през Мил Вали.

— Би ли се върнал при нея заради Клоуи? — полюбопитства Коко и той поклати глава.

— Не бих могъл, нито пък тя. Любовта, която ни свързваше, вече я няма. Измина твърде много време, а и се случиха доста неща. Между нас всичко приключи, преди да се роди Клоуи. Тя беше неочакван, но прекрасен подарък. Клоуи е най-хубавото, което ни се е случило. Тя осмисля живота и на двама ни.

— Аз дори не мога да си представя да имам деца — призна Коко честно. — Поне не сега — даже когато Иън още беше жив, тя се чувстваше твърде млада, за да мисли за деца, дори с него. — Може би когато стана на трийсет и пет — промърмори неопределено тя, докато шофираше. Лесли се възхищаваше на ловкостта, с която караше стария микробус по тясното извито шосе. Моторът издаваше доста плашещи звуци, но продължаваше да буботи. Той спомена, че е механик любител. Това било негова младежка страст, която така и не преодолял. Беше впечатлен от лекотата, с която тя вземаше острите завои, следващи скалите покрай шосето. Изглеждаше му уверена и спокойна млада жена, която контролираше живота си, независимо какво мислеха майка й или сестра й. Лесли бе сигурен, че и двете грешат. Колкото повече приближаваха брега, толкова по-щастлива ставаше спътницата му.

— Надявам се, че не ти става лошо в кола — тя го стрелна загрижено с поглед.

— Засега съм добре. Ще ти кажа, ако започне да ми прилошава — времето беше прекрасно, а гледката — фантастична. Двете кучета спяха дълбоко в задната част на микробуса и след двайсет минути остри завои пътят се спусна надолу към Стинсън бийч. Няколко магазина бяха разпръснати от двете страни на пътя — една галерия, книжарница, два ресторанта, бакалия и магазин за сувенири. — Това навярно е едно от изгубените чудеса на света — възкликна актьорът, развеселен от гледката на старомодното, сякаш излязло от миналото градче, ако изобщо можеше да се нарече така. След две пресечки свърши, а когато завиха, минаха покрай няколко тесни улички с порутени бараки.

— Там живее малко затворено общество — махна Коко неопределено отвъд лагуната. — И е резерват за птици. Мястото е почти недокоснато от цивилизацията — после се усмихна широко. — Почакай да видиш Болинас. Там времето все едно е спряло своя ход и е още по-диво оттук.

Харесваше му простотата и първичната красота на мястото. Това не беше моден крайбрежен град и човек се чувстваше така, сякаш е на хиляди километри от града. Разбираше защо тя живее тук. Изпитваше чувство на лекота и спокойствие, докато пътуваха по тясното шосе без никакви знаци. Само с идването си тук човек можеше да забрави за всички тревоги и неприятности. Дори пустият и тесен път му действаше успокояващо.

Десет минути по-късно Коко зави наляво по немаркирано шосе и се озоваха сред малко плато. Тук имаше къщи, които приличаха повече на стари ферми, огромни вековни дървета и малка църква.

— Първо ще ти покажа града — обясни тя, сетне се засмя, — макар че това е по-скоро евфемизъм. По-малък е дори от Стинсън бийч. Плажът не е толкова хубав, пясъкът е каменист, но затова пък няма туристи. Доста е трудно човек да открие това място и да стигне дотук — докато говореше, минаха покрай порутен ресторант, бакалия, дрогерия и направо древен магазин за дрехи, на чиято витрина висеше рокля, чийто модел отдавна бе излязъл от мода. Лесли се огледа, широко усмихнат.

— Това ли е? — изглеждаше искрено развеселен. Магазините бяха малки и сякаш от друга епоха, но всичко около тях беше красиво и потънало в зеленина. Имаше големи, солидни стари дървета, които се издигаха малко над морето. Приличаше повече на глуха провинция, отколкото на плаж.

— Това е — потвърди Коко. — Ако ти трябва тамян или лула за пушене на марихуана, можеш да си ги купиш ето там — посочи тя малкото магазинче, а той се ухили.

— Мисля, че днес ще се справя и без тях.

Минаха покрай още няколко магазинчета и поеха надолу по шосето, от двете страни на което се виждаха старомодни пощенски кутии, огради с остри колове, а тук-там се мяркаха порти от ковано желязо.

— Тук има няколко наистина много хубави къщи, но те са закътани и до тях се стига трудно. Повечето от домовете са просто вили или стари бараки за сърфисти. В миналото доста хипита са живели тук в потрошените ученически автобуси близо до брега. Сега всичко е по-порядъчно, но не чак толкова — добави тя със спокойна усмивка. Хубаво беше да е отново тук.

Паркира микробуса пред къщата си, пусна кучетата и те ги последваха през старата дървена порта, която Иън бе направил. Отключи предната врата и влезе вътре, а Лесли я следваше предпазливо, като не спираше да се оглежда. От дневната се откриваше прекрасна гледка към океана, въпреки че прозорците бяха стари и не особено големи, за разлика от панорамните прозорци в градската къща на Джейн. Нищо тук не беше показно, беше просто едно гостоприемно място за живеене и Лесли веднага го забеляза. Приличаше му на къща от приказките. По пода бяха разпилени книги, а върху масичката се виждаха стари списания. Един от акварелите й бе подпрян на статива в ъгъла, част от завесите се бяха измъкнали от кукичките. Но въпреки приветливия безпорядък, навярно заради факта, че живееше сама, мястото бе уютно и приятно за живеене. Коко палеше камината всяка вечер.

— Не е кой знае какво, но аз си го обичам — заяви тя с щастливо изражение. По стените имаше окачени още няколко акварела, а върху полицата на камината и претъпканите книжни лавици се виждаха снимки на двамата с Иън. От дневната се преминаваше в малко разхвърляната, но чиста кухня. Зад дневната се намираше малката й спалня. Леглото бе покрито с пухкав юрган, който бе купила от гаражна разпродажба.

— Тук е страхотно! — възкликна Лесли със светнали очи. — И не е барака, както каза, а истински дом — беше много по-приветливо и уютно от елегантната и безукорно чиста и подредена къща на сестра й и той отлично разбираше защо Коко го предпочиташе. Погледна към фотографията, на която се виждаха тя и Иън в леководолазни костюми на лодка, а след това я последва на терасата. Оттам се откриваше невероятна гледка към океана, плажа и града в далечината. — Мисля, че ако живеех тук, никога нямаше да излизам — обяви той напълно сериозно.

— Аз също рядко излизам, освен да ходя на работа — усмихна му се младата жена.

Беше на светлинни години далеч от имението в Бел Еър, където бе отраснала, и засега бе всичко, от което се нуждаеше. Не бе необходимо да му го обяснява, той го разбираше. Погледна я с нежна усмивка. Имаше чувството, че му е показала тайната си дървена къщичка, скритото си убежище. Да бъде с нея в дома й бе като да надникне в най-съкровените кътчета на душата й.

— Благодаря ти, че ме доведе тук — каза той тихо. — За мен е чест — докато го изричаше, кучетата се нахвърлиха върху тях, целите покрити с пясък, а по каишката на Джак се бяха заплели няколко листа. Голямото куче изглеждаше доволно, че е тук, както и Сали. Коко се усмихна на госта си.

— А аз ти благодаря, че разбра какво означава това място за мен. Когато се преместих да живея тук, близките ми смятаха, че съм си изгубила разсъдъка. Трудно е да го обясниш на хора като тях — Лесли се питаше дали тя щеше все още да е тук, ако Иън беше жив, или може би сега щеше да живее някъде в Австралия. Коко беше от тези хора, които отчаяно искаха да се откъснат от корените си, от правилата и капаните на един свят, който не разбираха и не приемаха. Идването й тук бе олицетворение на всичко, което отхвърляше, с което не искаше и не можеше да се примири. Лъжата, робуването на материални ценности, постоянната борба да си над всички, готовността да жертваш хората в името на кариерата. — Искаш ли чаша чай? — предложи тя, щом той се отпусна в един от двата шезлонга на терасата.

— С удоволствие. — Забеляза старата статуетка на Куан Ин, която Иън й бе подарил. — Богинята на милосърдието — прошепна, когато пет минути по-късно тя му подаде чашата чай и се настани на шезлонга до него. — Напомня ми за теб. Ти си невероятна жена, Коко. Видях снимките ти с твоя приятел. Личи си, че е бил добър човек — добави с искрено уважение. Иън беше висок, красив блондин и двамата изглеждаха безгрижни и щастливи на снимката. За миг, докато гледаше усмихнатите им лица, Лесли бе изпитал краткотрайна завист. С тъга трябваше да признае, че никога досега в живота си не бе имал това, което тези двама млади хора, бяха споделяли.

— Той наистина беше много добър. — Погледът й се зарея към морето, сетне се извърна с усмивка към Лесли. — Всичко, което искам на този свят, е тук. Океанът, плажът, тихият и спокоен живот, тази тераса, от която наблюдавам как слънцето изгрява всяка сутрин и как залязва вечер. Моето куче, книгите ми, приятелите, които живеят в съседните къщи. Не ми трябва нищо повече. Това ми стига. Може би някой ден ще поискам нещо различно, но не и засега.

— Мислила ли си някога да се върнеш в „истинския“ свят — или може би е по-правилно да кажа „неистинския“, — където някога си живяла?

— Надявам се това никога да не стане — отсече младата жена твърдо. — Защо бих искала? Нищо от онзи свят не е имало значение за мен, дори когато бях дете — Коко затвори очи и обърна лице към слънцето.

Лесли я наблюдаваше внимателно. Косата й блестеше като току-що лъсната мед, а двете кучета бяха заспали в краката й. Това беше живот, с който лесно можеше да се свикне, с отсъствието на всякакъв фалш, без усложнения. Но в същото време сигурно беше доста самотна. През повечето време това беше живот без други хора, без любим човек. Но и неговият не беше по-добър. Криеше се от жена, която искаше да го убие. Без съмнение нейният имаше повече смисъл. Лесли харесваше всичко тук, но не бе сигурен, че би могъл да живее така. Въпреки че Коко беше с тринайсет години по-млада от него, тя, изглежда, бе открила себе си далеч преди него. Той все още търсеше, макар че в момента вярваше, че е по-близо до онова, което искаше, отколкото през целия си досегашен живот. Поне отлично знаеше какво не иска. Коко го бе осъзнала по-рано от него.

— Длъжен съм да призная… — той се засмя тихо, когато младата жена отвори очи и отново го погледна. Всичко у нея беше балансирано, солидно, спокойно. Тя приличаше на освежаваща глътка вода от планински ручей. — Че не мога да си представя сестра ти тук.

Коко също се засмя.

— Тя мрази това място. Лиз го харесва повече, но и тя не би живяла тук. Те са градски жени. Джейн смята Сан Франциско за село. Струва ми се, че и двете предпочитат Ел Ей, но обичат къщата си тук, а Лиз казва, че й е по-лесно да пише в Сан Франциско, отколкото там. Тук няма какво да отвлича вниманието.

Лесли продължаваше да се усмихва.

— Спомням си, когато се запознах с Джейн. Мислех, че е най-красивата жена, която съм виждал. Тогава беше около двайсет и пет годишна и наистина бе ослепителна. Все още е. Около година бях влюбен в нея, канех я на срещи, водех я на вечеря, а тя продължаваше да се отнася с мен като е приятел. Не разбирах къде бъркам. Накрая реших да действам смело и една нощ я целунах, след като бяхме вечеряли заедно. Тя ме изгледа, сякаш бях полудял, преди да ми заяви, че е лесбийка. Каза, че е направила всичко възможно, за да ме накара да го разбера, в това число обличала мъжки дрехи през по-голяма част от времето, когато излизахме. Аз просто бях решил, че е ексцентрична и така дори изглежда още по-секси. Почувствах се като пълен идиот, но оттогава сме добри приятели. И наистина харесвам Лиз. Двете са идеални една за друга. Лиз по някакъв начин я омекотява. С годините Джейн действително смекчи характера си.

— Това е доста плашещо изказване — заключи Коко. — Тя все още е доста твърда и безкомпромисна. Е, поне по отношение на сестра си. Що се отнася до мен, никога не съм могла да спечеля одобрението й. И не мисля, че някога ще мога — тайната беше да спре да се опитва, но Коко най-добре от всички знаеше, че още не е готова за това. Все още се стараете усилено да се хареса на сестра си, въпреки че живееше в Болинас.

— Тя навярно иска най-доброто за теб и се тревожи — увери я Лесли, докато отпиваха от чая.

На Коко й харесваше да седи до него, да се взира в океана и да размишлява за живота.

— Навярно е така. Но не всеки може да бъде като нея. А аз дори не желая да се опитвам. Моята посока е напълно различна. Съвсем далеч от нейната. Майка ми също не го разбира. Аз просто съм различна. И винаги съм била.

— Струва ми се, че това е за добро — отбеляза Лесли, отпуснат в шезлонга.

— Аз също. Но повечето хора се плашат. Те смятат, че трябва да са като всички останали и да приемат начина на живот и ценностите, дори когато са им чужди. А техните никога не са ми допадали даже когато бях малка.

— Виждам всичко това у Клоуи, дори сега — рече замислено Лесли. — Тя не иска да бъде актриса като мен или като майка си. Предпочита да е шофьор на камион. Мисля, че по този начин иска да ни покаже коя е тя и че не е като нас. Трябва да я уважаваме за това.

— Моите родители никога не го направиха. Те просто го пренебрегнаха, надявайки се, че с времето ще отмине. Ти си далеч по-напреднал от тях, след като уважаваш мнението на дъщеря си, нищо, че е още само на шест години. Майка ни искаше и двете да сме дебютантки — Коко се усмихна при спомена. — Джейн тъкмо се бе посветила на борбата за правата на хомосексуалистите. На нея й се размина, защото според мен майка ми се страхуваше, че ще се появи на бала в смокинг вместо в бална рокля. Моят отказ единайсет години по-късно я вбеси много повече. Аз заявих, че предпочитам да се самоубия, отколкото да бъда дебютантка. Смятах го за погрешно и снобско, старомодна отживелица от миналия век, когато младите момичета са били излагани на показ, за да им се намери подходящ съпруг. Вместо това през онази година заминах за Южна Африка като доброволка при изграждането на отходна канализация в едно село. Забавлявах се много повече, отколкото ако танцувах котильон. Майка ми изпадна в истерия и шест месеца не ми проговори. Баща ми го прие по-спокойно. Но едва ли би реагирал така, ако беше жив, когато напуснах правния факултет. Предполагам, че и двамата са имали своите мечти за нас. Джейн не се вписваше съвсем в тях, но й простиха, защото тя постигна голям успех и за тях винаги е била еталон за подражание. Аз никога не бях и никога няма да бъда — завърши тя, сигурна в себе си. Точно това най-много го караше да я уважава.

— Накрая семейството ти ще се примири — каза Лесли тихо, макар че се съмняваше, съдейки по това, което му бе разказала досега. Коко не беше от хората, които ще задоволят безропотно очакванията на другите, ако не ги смята за правилни. Тя беше напълно откровена към себе си и към всичко, в което вярваше, каквото и да й струваше това. И той я уважаваше за непреклонността й да отстоява себе си. — Между другото, много ми хареса онзи акварел на статива ти. Излъчва такова спокойствие.

— Напоследък рядко рисувам — призна младата жена. — Обикновено раздавам картините си за подаръци. За мен те са просто забавление, начин да си почина — той усещаше, че тя притежава доста разностранни таланти и с радост им се отдава, въпреки че все още не бе открила крайната цел в живота си. Донякъде й завиждаше, че все още е в процес на търсене. Понякога актьорската професия и цялата съпътстваща я лудница го уморяваха.

Двамата останаха смълчани, унесени в мислите си и накрая той задряма. Тя занесе празните чаши вътре и опакова някои неща, които смяташе да вземе в града. Когато се върна на терасата, Лесли се бе събудил.

— Тук плува ли се? — попита лениво той, все още сънлив от приличащото слънце.

— Понякога — усмихна се Коко. — Има редки случаи на нападения на акули, което обезкуражава хората с по-слаби сърца, а водата е доста студена. По-добре е, когато си с леководолазен костюм. Имам един с твоя размер, ако искаш да опиташ — Иън беше приблизително висок колкото Лесли, само малко по-широк в раменете и по-атлетичен. Тя все още пазеше старите му водолазни костюми в гаража и екипа му за гмуркане. Смяташе да ги даде на някого, но така и не го стори. Обичаше да вижда нещата му там, така се чувстваше по-малко самотна, сякаш той не си бе отишъл завинаги, а някой ден щеше да се върне.

— Мисля, че „редките нападения на акули“ са достатъчни, за да се изпари желанието ми да се пробвам — засмя се Лесли. — Аз съм пълен и безспорен страхливец. Веднъж ми се наложи в един филм да се гмуркам в компанията на акула. Тя трябваше да е тренирана и упоена, обаче предпочетох да използвам дубльор за всички сцени, с изключение на любовните. За тях самият аз трябваше да бъда трениран и упоен.

Думите му я разсмяха.

— Аз също не съм много смела — призна тя срамежливо, но той мигом възрази.

— Шегуваш ли се? Мисля, че си изключително смела. За важни неща. Ти си се опълчила на семейните традиции, на системата. Всъщност си обърнала гръб на всичко и си го направила със смелост и достойнство. Без значение какъв натиск са ти оказали близките ти, ти си постъпила както си смятала за правилно, в името на това, в което вярваш. Обичала си един мъж и си го изгубила, но не си се затворила тук, за да хленчиш и да се самосъжаляваш — продължила си напред. Останала си тук и живееш в малко ексцентрично общество. Не се боиш да живееш сама или да си самотна. Занимаваш се с работа, която ти допада, независимо че хората, които обичаш, се държат обидно с теб. За всичко това се иска смелост. Огромна смелост е нужна, Коко, за да бъдеш различен. И всичко това си направила спокойно и с достойнство. Изпитвам огромно възхищение към теб.

Това, което каза, бе много мило и тя се трогна, че я разбира и я приема такава, каквато е, без да я критикува и да й изтъква, че е избрала погрешен път. Вместо това оценяваше решенията, които е взела, и живота, който си е избрала. Усмихна му се топло.

— Благодаря ти. Аз също много ти се възхищавам, Лесли. Ти не се боиш да признаеш грешките си. Освен това за звезда от такъв ранг и имайки предвид всичко, което си постигнал, и света, в който живееш, си невероятно скромен, не се кичиш с успехите си. Би могъл да станеш надут и непоносим, но не е така. Въпреки всичко си останал честен и почтен човек, здраво стъпил на земята.

— Семейството ми щеше да се отрече от мен, ако не го бях направил — отвърна той искрено. — Може би тъкмо те са причината да остана верен на себе си. Рано или късно идва момент, когато трябва да се срещна с тях, да остана насаме със себе си. Много е хубаво да си филмова звезда и всички наоколо да се надпреварват да ти угаждат. Но в края на деня ти все пак си оставаш обикновено човешко същество — добро или лошо. Срам ме е, че имам колеги, които се държат като пълни глупаци, а има доста такива. Не понасям подобни неща. Освен това, когато остана сам и се вгледам в себе си, виждам нещата, в които съм сгрешил, а не успехите. Може би в този смисъл — продължи той със сериозно изражение — е по-добре да изпитваш несигурност, а не самодоволство — и двамата се засмяха. — Впечатлен съм, че ти не изглеждаш никак несигурна.

— Но съм. Просто съм много упорита — младата жена въздъхна. — Винаги се опитвам да разбера коя съм, какво искам да правя. Знам защо дойдох тук, но не зная какво ще правя от тук нататък. Може да се окаже, че това е всичко, което искам от живота. Просто още не съм решила.

— И това ще стане. Поне по този начин имаш много повече възможности. Всички врати са отворени пред теб.

— Харесвам тези, които съм отворила досега. Не зная само кои да отворя занапред.

— На един етап от живота си всички се чувстваме така. Всички, които имат вид, че са ги намерили, се преструват. И те не знаят повече от нас. Или просто живеят в ограничен свят. Така е по-лесно. Много по-вълнуващо е да изследваш света, но понякога е доста плашещо — изрече последното със смирен тон, като човек, който не се срамува да разголи душата си, да покаже страховете и несигурността си.

— Прав си — съгласи се Коко. — Плашещо е. Ами ти? Какво ще правиш сега? Ще си намериш апартамент и ще се върнеш в Ел Ей? — „И ще започнеш отново, ще търсиш друга жена?“ Не зададе въпроса на глас, но и двамата го мислеха. Тя се питаше колко пъти му се налага на човек да започва отново, да се запознава с хора, да излиза на срещи, да даде шанс на съдбата, да продължава напред и накрая за пореден път да се почувства разочарован и сам. Рано или късно това омръзваше. Дори след двете прекрасни години с Иън тя се плашеше да опита отново. Чудеше се дали й е тъй трудно, понеже връзката им бе толкова цялостна и красива. Но ако всеки път попадаш на погрешна жена, колко ли пъти ще имаш куража да започнеш отново? Можеше само да гадае колко провалени любовни връзки е имал Лесли Бакстър. Да започне отново на четирийсет и една сигурно му се струва като стара и уморителна игра. Тъкмо това си мислеше и той, когато тя го попита за намеренията му.

— Предполагам, че ще си намеря нещо временно. След шест месеца къщата ми ще е отново моя, а след четири започвам снимките на следващия си филм във Венеция. Когато се върна, договорът на наемателите ще е изтекъл. В момента бих могъл да отседна в хотел, но там трудно ще се уединя. А и ще бъде много по-лесно за лудата госпожица Бивша да ме открие, ако след две седмици все още се сеща за мен. Предполагам, че дотогава ще си е намерила някой друг, когото да тормози. Тя не е от тези жени, които могат да останат дълго без мъж. Предвид всичко това — продължи той, отговаряйки на въпроса, който не му бе задала, но той го бе разбрал — мисля, че засега е най-добре да изчакам. След случилото се имам нужда от почивка. За мен беше истински шок да открия, че толкова съм сгрешил в преценката си за друг човек — докато говореше, потри несъзнателно синината на бузата си. Беше оставил мобилния си телефон в града, за да се спаси поне за известно време от съобщенията й. Лесли не желаеше никога повече да говори с тази жена, макар да бе наясно, че рано или късно пътищата им неизменно щяха да се пресекат. Искаше му се да е колкото се може по-късно. — Нямам нужда от любовна връзка в живота си. Поне засега. Започвам да мисля, че този път трябва да е нещо истинско или по-добре нищо. Тези мимолетни връзки изискват доста напрежение и винаги завършват зле. За около пет минути са забавни, а след това са ти нужни дяволски много време и усилия, за да почистиш мръсотията. Също като при катастрофата с кленовия сироп, когато се запознахме — тя му се усмихна, а той продължи: — Да разчистваш след провалена любовна връзка прилича на това, но не е толкова забавно. А и доста по-трудно е да се почисти — бившата му приятелка му бе заявила, че ще унищожи всичките му, останали в дома й вещи. В съобщението й след това го уведомяваше, че вече е изпълнила заканата си. Нищо, което бе оставил там, не беше незаменимо, но все пак щеше да му струва излишни главоболия, а и беше обидно. Хрумна му нещо и се засмя: — Предполагам, че в момента съм бездомен. За мен това е ново преживяване. Обикновено не живея с приятелките си и определено не в техния дом. Но с тази се чувствах прекалено уверен. Отначало тя се държеше наистина безупречно. Оказа се, че е по-добра актриса, отколкото съм я смятал. Би трябвало да получи „Оскар“ за играта си през първите три месеца. Беше дяволски труден урок за мъж на четирийсет и една години, но предполагам, че човек може да бъде глупак на всякаква възраст.

— Съжалявам, че всичко е приключило толкова зле — с искрено съчувствие отрони Коко. Наистина изпитваше жал към него. Самата тя никога не бе имала подобни преживявания. И се надяваше, че никога няма да има. В света на Холивуд, като се знаеше кой беше Лесли Бакстър и каква съблазнителна мишена е за женските амбиции, това не беше нещо необичайно. Тя си спомняше колко пъти баща й й бе разказвал истории за големи драми сред клиентите му — любовни раздели, нападения, партньорите се биеха, мамеха се един друг открито или тайно, самоубиваха се. Това бе част от живота, който тя не искаше и от който бе избягала, въпреки че лоши неща се случваха и на хората в истинския свят, но не толкова публично и така често. Подобни неща бяха запазена марка за света на звезди като Лесли Бакстър. Любовните връзки на филмовите звезди обикновено бяха краткотрайни, ефимерни и приключваха с публичен скандал, сред потоци мръсотия. Не му завиждаше. Сам си беше виновен заради погрешния избор на жена и навярно случилото се му бе подействало доста обезкуражаващо. От това, което й бе разказал за онази жена, всъщност се бе отървал доста леко с една насинена буза. Можеше да му се случи нещо много по-лошо.

— Аз също съжалявам — обади се Лесли тихо, — съжалявам, че бях такъв глупак. Съжалявам и за загубата на твоя приятел. На снимките двамата изглеждате много щастливи заедно.

— Наистина бяхме. Но понякога и хубавите неща имат край. Съдба.

Беше много здравомислещ начин да се гледа на живота и той й се възхищаваше и заради това. Тя беше забележителна жена и Лесли се радваше, че бе решил да потърси убежище в къщата на Джейн. В противен случай, двамата можеха никога да не се срещнат, особено след като тя сама се бе обявила за черната овца на семейство, а през годините Джейн почти не я бе споменавала. Тя се интересуваше най-вече от себе си. Според Лесли, Коко приличаше на малка, бяла и кротка гълъбица в семейство на ястреби и орли. Можеше само да си представя колко й е било трудно да живее сред тях. Но, изглежда, това не бе оставило неизличими следи у нея и тя бе отлетяла здрава и невредима от гнездото. Тази млада жена не изпитваше горчилка, че се е родила сред тях, а само изненада. И накрая ги бе напуснала. Все още не се бе отделила напълно от тях, но нишките, които ги свързваха, с всеки изминал ден изтъняваха все повече. Поне такова впечатление оставяше Коко — и навярно не бе далеч от истината, независимо че в момента тя се грижеше за къщата и кучето на Джейн.

За огромна радост на Лесли, защото в противен случай двамата никога нямаше да се запознаят.

Прекараха по-голямата част от следобеда на терасата, припичайки се на слънце. Разговаряха малко, Лесли поспа, а Коко чете книга. Направиха си сандвичи с продуктите, останали в хладилника, и опаковаха останалите, за да ги вземат в града. След това заключиха къщата, а тя го закара до плажа в Стинсън, за да се полюбува на великолепната крайбрежна ивица, покрита с гладък, ситен пясък. Плажът се простираше с километри — бял пясък, изпъстрен с раковини, с кротко плискащите се тъмнозелени вълни на океана. В небето летяха птици, над водата и ниските скали се стрелкаха чайки, а плажът бе осеян с разноцветни камъчета и миди, които по навик Коко събираше и пъхаше в джобовете си. Двамата се разходиха по цялата дължина на пясъчната ивица и стигнаха до лагуната, откъдето се виждаше Болинас, точно пред тях, срещу тесния проток. Накрая се върнаха при микробуса, съпроводени от двете кучета, които тичаха ту пред тях, ту зад тях. На два пъти ги задминаха ездачи, но на плажа почти нямаше хора. Лесли се изненада, когато Коко му каза, че почти винаги е така. Само през най-горещите дни местните жители идваха на плажа. През по-голяма част от времето беше пусто и само тук-там се мяркаха посетители. Мястото беше идеално за уединение и докато пътуваха с микробуса покрай скалите, Лесли имаше чувството, че е бил на ваканция за почивните дни. Слънцето тъкмо залязваше и заедно бяха прекарали необикновено приятен ден.

— Одобрявам го с цялото си сърце — заяви той, докато Коко със завидна ловкост отново вземаше острите завои. Този път караше от външната страна на шосето и шофьорските й умения го впечатлиха още повече. Тя дори успяваше да избегне дупките по пътя, който на много места беше в лошо състояние и това бе една от причините да има толкова малко хора. Гледката беше великолепна, но за шофиране беше доста трудно.

— Какво одобряваш? — погледна го Коко.

Кучетата бяха дълбоко заспали отзад, напълно изтощени от дългото бягане по плажа, особено след като се бяха впуснали да преследват конете. Сали се бе опитала отчаяно да ги настигне, но те бяха избягали. Трябваше да се задоволи да тича след птиците, докато Джак се влачеше подире й. Той беше толкова уморен, че когато си тръгнаха, едва ходеше след нея и сега похъркваше шумно. Звуците се смесваха с буботенето на двигателя.

— Одобрявам това, че живееш тук — отвърна Лесли уверено. — В случай, че ти е нужно нечие одобрение. Всъщност дори ти завиждам.

Тя му се усмихна. Беше много мило от негова страна да го каже.

— Благодаря ти — допадна й това, че той бе прозрял и оценил красотата на простичкия живот, който водеше. Не смяташе, че е хипи или чудачка, нито пък че домът й е порутена барака. За него това бе като топла прегръдка и той се радваше, че е опознал една част от нея. Всичко у Коко му се струваше цялостно и завършено. Беше просто съвсем различна от Джейн и навярно заради това на близките й им бе трудно да я възприемат. Те всички бяха излезли от един калъп, но не и тя и точно заради това му се струваше много по-ценна.

Минаха през Мил Вали и се вляха в оживения неделен трафик по „Голдън Гейт“. Тя отби след моста и пое към „Пасифик Хейтс“ и го попита дали иска да спрат някъде, за да си купят нещо за ядене. Всъщност не му се искаше. Чувстваше се толкова омиротворен и спокоен след прекрасния ден, отпочинал след дългата разходка по плажа. Дори малко бе подремнал в колата на път за вкъщи, докато Коко шофираше мълчаливо. Двамата се чувстваха непринудено един с друг, нещо, което вече не я впечатляваше толкова силно, както първия път, когато го видя в кухнята на сестра си. Коко беше изненадана колко спокойно се чувства в неговата компания. Той също го бе забелязал и й го каза, докато се разхождаха по плажа. Добави също, че много рядко се чувствал така и обикновено бил много предпазлив, когато общувал с непознати. Но тя вече не бе непозната за него. Макар че се познаваха само от два дни, те вече бяха станали приятели.

— Какво ще кажеш да направя омлет? Мога да се похваля, че много ме бива в това, защото често си правя. А ти можеш да приготвиш една от вкусните си калифорнийски салати — додаде Лесли с надежда и тя се засмя.

— Аз не съм голяма готвачка — призна си. — Обикновено живея със салати и понякога си пека прясна риба.

— Личи ти — каза го като комплимент.

Тя изглеждаше здрава, силна, стройна и много слаба. Дори и под тениската се виждаше, че има прекрасна фигура, каквато впрочем имаше и Джейн, макар и с десет години по-възрастна. Лесли всеки ден правеше упражнения и преди всеки филм работеше с професионален инструктор по фитнес. Работата му зависеше от добрата му физическа форма и тялото му си оставаше същото каквото бе на трийсет. Но не беше лесно. Особено при слабостта му към сладоледа, която беше неговото проклятие.

— Омлет ми звучи страхотно — кимна Коко, докато раздрънканият микробус поемаше по хълма към Дивисадеро. Скоро след това стигнаха до пресечката към Бродуей, а кучетата все още спяха, когато спряха пред къщата. — Всички вън! — извика Коко, за да ги събуди, а Лесли взе торбата с продуктите, които бяха взели от Болинас, докато тя внасяше голямата торба, пълна с чисти дрехи. Не изглеждаха по-различни от тези, които носеше в дома на Джейн. Коко винаги бе облечена по един и същи начин — с тениски в различни цветове и джинси. Имаше пълен гардероб с тях, а след смъртта на Иън нямаше желание да се облича по-специално. Рядко се виждаше с хора, а и не се интересуваше как изглежда. Единственото, от което се нуждаеше, бяха чисти и топли дрехи и от удобни маратонки за работа. Това беше прост живот, без усложнения като неговия. Всеки път, когато излизаше, Лесли Бакстър трябваше да е облечен като звезда. Беше й споменал, че сега трябва да поднови целия си гардероб, но в момента тона му беше последната грижа, защото нямаше кой да го види, а и в момента не смяташе да излиза. За него беше огромно облекчение, че поне за известно време няма да мисли за външния си вид и истинска благословия, че е далеч от папараците в Лос Анджелис. Никой, с изключение на Коко, Джейн и Лиз, не знаеше, че е в Сан Франциско. Що се отнасяше до останалия свят, Лесли Бакстър бе изчезнал. За него това бе глътка свобода, нещо, което Коко най-много ценеше в живота си. Свобода и покой. Беше като манна небесна, която бе прихванал от нея и му харесваше. Така беше много по-лесно и приятно да се живее.

Докато Коко изключваше алармата, Лесли запали лампите в къщата. Тя остави платнената торба в подножието на стълбите и двамата се заеха да подредят продуктите в кухнята, съпроводени от погледите на двете кучета, които очакваха вечерята си. Младата жена ги нахрани, сетне постла върху кухненската маса безупречно белите ленени покривчици за сервиране на Джейн и подреди два комплекта елегантни сребърни прибори, докато Лесли вадеше от хладилника необходимото за омлета. Коко се зае със салатата, за която я бе помолил. Приготви дресинг за салата „Цезар“, половин час по-късно запали свещите и двамата седнаха край масата, за да се насладят на простата си вечеря. Както й бе обещал, омлетът беше страшно вкусен.

— Какъв прекрасен ден — въздъхна с щастливо изражение Лесли, докато двамата си бъбреха за незначителни неща.

Денят на плажа беше чудесно изживяване и за двамата. Завършиха вечерята с шоколадов сладолед на клечка.

— Искаш ли да гледаме някой филм? — попита Коко, като изплакваше чиниите, и го погледна. Той бе придобил малко тъжен вид.

— Мисля, че предпочитам да поплувам. Вчера проверих водата в басейна — беше топла. В Ел Ей тренирам всеки ден, но тази вечер ме мързи — каза с усмивка той.

Джейн разполагаше с професионален гимнастически салон, където всеки ден се упражняваше с инструктора си. Коко никога не си даваше този труд, нито пък Лиз, която все се оплакваше, че трябва да свали няколко килограма, но не правеше нищо по въпроса. Джейн беше перфекционист във всяко едно отношение, в това число и за външността си.

— Аз се упражнявам всеки ден, докато разхождам кучетата — заяви Коко.

— След като цял ден гледах океана, наистина бих се насладил на малко плуване — изразът я накара да се усмихне. Британският му акцент и начин на изразяване често й напомняха на Иън, те бяха същите като австралийските, които приятелят й бе използвал. Струваха й се удобни и познати, макар да й навяваха малко носталгия. — Предполагам, че в басейна не щъкат акули.

— Не и напоследък — пошегува се младата жена и той я покани да му прави компания. Коко много рядко използваше басейна на сестра си, но сега й се стори забавно да поплува с него. — Добре — съгласи се тя.

Излязоха от кухнята, отидоха в спалните си и след пет минути се срещнаха край басейна, огрян от светлините, които Коко бе запалила. Гледката отвън беше много красива, а вечерта — невероятна мека за Сан Франциско, където обикновено беше по-хладно. Коко знаеше, че сестра й плува всеки ден, а понякога и Лиз.

Двамата прекараха в басейна близо час. Коко преплува няколко дължини, докато Лесли я наблюдаваше, а накрая се включи и заплува до нея. Той се измори по-бързо, но пък тя беше по-млада и в по-добра форма.

— Мили Боже, ти притежаваш издръжливостта на олимпийски шампион — заяви той с възхищение.

— Бях капитан на женския отбор по плуване в Принстън — обясни младата жена.

— Аз пък като млад участвах в състезания по гребане, но ако сега се опитам, сърцето ми сигурно ще се пръсне.

— И аз бях в отбора по гребане в първата година в колежа, но не ми хареса. Плуването е много по-лесно.

Когато излязоха от басейна, се чувстваха отпуснати и уморени. Лесли бе облечен в семпли сини бански, а тя в черни бикини, които подчертаваха фигурата й, но нямаше нищо съблазнително в държанието й. Коко беше красива жена с хубаво тяло, но не флиртуваше с него. Беше започнала да цени приятелството им.

Облякоха пухкавите хавлии, които Джейн държеше в кабината край басейна, след това се запътиха КЪМ спалните си, за да си вземат душ. Няколко минути по-късно Лесли отиде в стаята й, изкъпан, по хавлия. Тя си бе сложила една от бархетните си нощници. Беше заредила филм, но този път не с негово участие, защото не искаше да се притеснява. От думите му предишната вечер бе разбрала, че той се чувства неудобно да се гледа на екран.

— Искаш ли да погледаш? Това е романтична комедия. Аз съм пристрастена към тях — тя бе гледала филма няколко пъти и не й бе омръзнал.

Лесли никога не го бе гледал. Домакинята потупа леглото до себе си. Джак още не бе заел любимото си място, а се бе настанил на пода до Сали. За огромно облекчение на Лесли днешната разходка явно бе изтощила кучетата. Те все още го изнервяха, особено мастифът, колкото и Коко да го убеждаваше, че е нежен и безобиден. Все пак си беше деветдесеткилограмово куче.

Подчинявайки се на поканата й, Лесли се облегна на възглавниците и впери поглед в екрана. Тя изчезна за няколко секунди и се върна с купа с пуканки. Изкиска се, а той се засмя. Сякаш отново бяха деца. Коко тъкмо се настани удобно и мобилният й телефон иззвъня. Беше Джейн. Лесли се заслуша в отговорите на Коко. Да, всичко било наред. Тя й даде пълна информация за кучето и увери Джейн, че не го притеснява и Лесли внезапно осъзна, че пита за него. Стори му се любопитно, че Коко не й каза, че са ходили в Болинас, нито че в момента са се излегнали удобно в леглото й и заедно гледат филм. Разговорът беше кратък и повече приличаше на разпит. Нямаше топлота и приятелско споделяне между сестри. Коко изрече „да“ около шест пъти, очевидно в отговор на поредните инструкции, накрая затвори и го погледна.

— Искаше да се увери, че не ти досаждам. Кажи ми, ако наистина го правя — погледна го колебливо, а Лесли се наведе и я целуна целомъдрено по бузата, за да я успокои.

— Благодарение на теб прекарах двата най-приятни дни, които съм имал от години. Ако някой е досаждал, това съм аз, задето се натрапих. А филмът наистина ми харесва — добави актьорът ухилен. — Обикновено гледам филми с доста насилие и секс. Много е освежаващо да наблюдавам тези двама глупаци, които постоянно правят смешни гафове и изпадат в комични ситуации, докато неусетно се влюбват. Ще се съберат ли накрая? — вдигна вежди с надежда, а Коко се засмя.

— Няма да ти кажа. Почакай и ще видиш — отговори тя и угаси лампата, докато гледаха в огромния екран. Все едно бяха в киносалон, но в легло и по пижами. Беше идеален начин да се гледа филм, при това с купа пуканки.

Филмът оправда очакванията им, както Коко вече знаеше. Беше го гледала много пъти и никога не я отегчаваше. Щастливият край действаше много успокояващо и тя предпочиташе тъкмо такива филми.

— Защо и в живота не става така? — въздъхна Лесли, излегнат върху възглавниците и замислен за филма. — Толкова е хубаво, разумно и просто. Преодоляват се малко трудности, решават се дребни проблеми и всичко е наред, когато всички знаят какво трябва да правят. Те не се държат като негодници, не са озлобени един към друг, никой не страда от последиците на нещастно детство, не се нараняват, не се манипулират, а просто се харесват, влюбват се, женят се и са щастливи до края на дните си. Защо е толкова дяволски трудно да се случват такива неща и в живота? — в гласа му прозвуча тъжна нотка.

— Защото понякога хората са доста сложни — отвърна тя нежно. — Но може би все пак такива неща се случват. На мен почти ми се случи, случва се и на много други. Мисля, че човек просто трябва да е умен и да не се отказва да опитва, да вярва, но и да държи очите си отворени, да не се заблуждава относно партньора си, да бъде откровен към другите и към себе си и да играе честно.

— Никога не е толкова просто — поклати глава той унило. — Поне не и в моя свят. А и повечето хора не играят честно. Те са обсебени от желанието да спечелят на всяка цена, а в такива случаи, ако единият е победител, другият винаги се оказва губещ.

Коко кимна в знак на съгласие.

— Но някои хора играят честно. Ние с Иън бяхме такива. Разбирахме се чудесно.

— Вие сте били истински щастливци. Но после виж какво ви се е случило. Ако някой друг не попречи на щастието, съдбата се намесва и нанася съкрушителния си удар.

— Невинаги. Познавам няколко двойки в Болинас, които са щастливи. Те живеят без условности и си мисля, че това е част от тайната. В света, в който съм отраснала и където живееш ти, хората усложняват нещата и обикновено не са честни, най-вече към себе си.

— Точно това най-много харесвам у теб, Коко. Ти си толкова откровена и пряма. Всичко у теб е чисто и добро. Изписано е на челото ти — усмихна й се, докато го изричаше.

— Ти също ми се струваш честен човек — увери го младата жена топло.

— Такъв съм, но постоянно греша по отношение на хората, с които се сближавам. Смятах, че съм открил подходящата жена в лицето на тази, от която в момента бягам. Може би още от самото начало съм знаел, че греша, но съзнателно съм се заблуждавал. В началото е много по-лесно да си държа очите затворени, но с времето става все по-трудно да продължавам така. И виж ме къде съм сега — крия се в друг град, докато тя изгаря дрехите ми.

Представата извика усмивки и у двамата, а и той не изглеждаше никак нещастен в скривалището си в Сан Франциско. Всъщност имаше вид на спокоен и доволен човек. Беше съвсем различен от изтощения, изнервен и притеснен мъж, който бе пристигнал предишния ден. Времето, прекарано в Болинас, бе сторило истинско чудо и му бе повлияло благотворно, както и на Коко. За нея беше прекрасно отново да си е у дома за няколко часа, особено в неговата компания. Той разбираше и оценяваше по достойнство живота, който водеше.

— Следващия път ще бъдеш по-разумен и по-внимателен — каза младата жена тихо. — Не се обвинявай. Все пак си научил нещо от грешките си. Винаги е така.

— А ти какво научи от австралийския си приятел? — попита той нежно.

— Че щастието е там и те очаква. Просто трябва да имаш късмет, за да го откриеш или то да те намери. Но се случва.

— Ще ми се и аз да имам вярата ти — Лесли се вгледа напрегнато в нея.

— Трябва да гледаш повече романтични комедии — препоръча му тя с напълно сериозен вид и той се разсмя. — Те са най-добрият лек за всичко.

— Не — промълви Лесли, без да откъсва поглед от очите й. — Аз открих много по-добър.

— И какъв е той? — попита тя невинно, без ни най-малко да подозира какво наближава, гледайки го право в очите.

— Ти. Ти си най-добрият лек. Най-прекрасния човек, когото някога съм познавал.

Неочаквано той се наведе, целуна я и я притисна в прегръдките си. Коко беше толкова смаяна, че отначало не знаеше как да реагира, но той не се отдръпна и докато се усети, ръцете й се обвиха около врата му и тя отвърна на целувката му. Нито един от двамата не го бе очаквал, нито го бе планирал, а когато я видя по бикини, Лесли си бе обещал, че няма да я сваля. Уважаваше я, харесваше я и искаше да бъдат приятели, а ето че изведнъж закопня за нещо повече. Не само да получи нещо от нея, но и да й даде всичко, за което някога бе мечтала. Коко беше толкова добър човек и заслужаваше цялото щастие на света. И за пръв път и живота си мислеше, че и той го заслужава. Не виждаше нищо лошо в това и не му пукаше, че я познава само от два дни. Знаеше, че започва да се влюбва безнадеждно в нея. Тя изглеждаше зашеметена, когато целувката свърши, и отново го погледна. Не искаше случващото се да бъде само секс, ала в същото време не бе желала толкова страстно никого досега. Лесли Бакстър беше в леглото с нея и я целуваше, но вече не беше прочутата кинозвезда, а просто мъж. Привличането помежду им бе толкова силно, че тя нямаше желание да му устои.

— О! — издаде тя тих звук на изненада, а той отново впи устни в нейните.

В следващия миг дрехите им се озоваха захвърлени на пода и двамата се любеха страстно. Никой от двамата не можеше да спре. А и не искаше. Бяха минали две години, откакто Коко се бе любила с мъж, Иън бе последният; а докато я любеше, Лесли се питаше дали изобщо някога бе познал любовта. Знаеше, че я изпитва в този миг с нея.

След като всичко свърши, двамата останаха да лежат задъхани, а Коко се претърколи и го погледна в очите.

— Какво беше това? — прошепна. Каквото и да беше, знаеше единствено, че иска да се случи отново. Но не веднага. Никога не бе изпитвала подобни чувства, нито дори с Иън. Тяхното любене беше приятно, непринудено и спокойно. Това, което се бе случило току-що с Лесли, бе разтърсващо и страстно. Тя имаше чувството, че ги бе връхлетяло торнадо. Светът се бе преобърнал, а в главата й отекваха звънчета. А емоциите, които споделиха, бяха толкова могъщи, сякаш бе пометена от огромна приливна вълна. Той се чувстваше по същия начин.

— Мисля, моя скъпа Коко — прошепна в отговор той, — че това беше любов. Истинска. Досега не бих я познал, дори да се спъна в нея, но мисля, че преди малко се случи и на двамата. Какво мислиш?

Тя кимна мълчаливо. Искаше да е любов, но не беше сигурна. Беше твърде скоро.

— А след това какво ще стане? — попита след миг и лицето й се помрачи от сянка на тревога. — Ти си филмова звезда и ще се върнеш в своя свят, а аз съм плажна скитница, която живее в Болинас и в крайна сметка ще се озова там отново, но сама — още беше твърде рано, за да се тревожи за това, но бе неизбежно, а той вече си бе признал, че рядко мисли и преценява нещата, преди да спи с жена. Но не и тя. Бяха й нужни три месеца, за да реши да се люби с Иън. И точно два дни, за да спи с Лесли. — Досега никога не съм постъпвала така — промълви младата жена и една сълза се търкулна от ъгълчето на окото й. Беше силно разтърсена от случилото се помежду им и не съжаляваше. Просто беше изплашена.

— Нито пък аз, без да съм го мислил — беше спал с много жени на първата среща, когато и те го желаеха. Но никога досега не бе постъпвал толкова спонтанно. Никога сърцето му не е било сграбчено от сили, толкова могъщи, че да не може да им устои. Беше най-завладяващото чувство в целия му досегашен живот. — А колкото до историята между филмовата звезда и плажната скитница, не е точно така. Ти не си някое бедно сираче, което не знае нищо за моя свят. А що се отнася до края на историята, просто трябва да „изчакаме и да видим“, както сама каза. Може би ще се окаже като една от твоите романтични комедии, които толкова обичаш… скъпа. Наистина се надявам да е така — съвсем сериозно завърши той.

— Аз познавам твоя свят — прошепна Коко — и мразя всичко, свързано с него… освен теб — призна тъжно.

— Нека не избързваме и да вървим стъпка по стъпка — заяви той мъдро.

Но тя се страхуваше, че са взели само кратка отсрочка от неизбежното. Не искаше да се привързва към него, нито да страда, когато той се върне в своя свят, което рано или късно неминуемо щеше да се случи. Станалото преди малко бе само фантазия, красив сън. Но тя го искаше не по-малко и от него. Искаше сънищата да се сбъднат. За нея веднъж почти се бе получило и може би този път мечтата щеше да стане реалност. Искаше да вярва, че е възможно, но всичко бе станало толкова внезапно, а имайки предвид кой бе той в реалния живот, Коко не знаеше какво да мисли.

— Ще ми обещаеш ли да не се тревожиш прекалено много и засега да ми се довериш нацяло? Аз няма да те нараня, Коко. Това е последното, което искам. Нека си дадем шанс и да видим докъде ще стигнем. С времето ще разберем.

Тя не каза нищо, само кимна като петгодишно момиченце и се сгуши в прегръдките му. Той я държа дълго така, а после я люби отново с цялата нежност на напиращите в гърдите му чувства. И помитащото торнадо ги връхлетя за втори път.