Даниел Стийл
Един ден, някога (17)

17

Коко се усещаше вцепенена и замаяна през целия път обратно до Сан Франциско. Мислеше да позвъни на Лесли от Париж, докато изчакваше часа на полета през океана, но знаеше, че по това време той е на снимачната площадка, затова не му се обади. Обратният полет до Сан Франциско й се стори безкраен. Китката я болеше. Не я отпускаше и главоболието от миналата нощ. Чувстваше цялото си тяло като пребито. Гърбът й бе чувствителен заради охлузванията. Сега не искаше нищо друго, освен да се наспи. С никого и за нищо не желаеше да разговаря. Но всеки път, щом се унасяше в сън, я връхлитаха кошмарите, при това свързани не само с папараците, но и с Лесли. Знаеше, че не може да споделя неговия начин на живот, тъй като бе прекалено плашещ и обсебващ. На два пъти се събуждаше и се обливаше в сълзи. Имаше чувството, че бе изгубила не само мъжа, когото обичаше, но и мечтите си, а това бе ужасяващо чувство.

Заради часовата разлика при пристигането й в Сан Франциско часовниците показваха два следобед. По това време във Венеция беше единайсет вечерта, но никой не й позвъни на мобилния й телефон. Тя също не му се обади.

Повика един носач, за да й помогне да премине през гишето за митнически контрол. Излезе от терминала, без да се озърта наоколо. Реши да си вземе такси до Болинас. Чувстваше се твърде изтощена да пътува с обществения транспорт. Но като се огледа на тротоара, забеляза Лиз да тича към нея. Самолетът й бе кацнал малко по-рано, но изобщо не й хрумна, че Лиз е дошла да я посрещне. Коко още бе прекалено замаяна, за да мисли трезво.

— Здравей. Какво правиш тук? — учуди се Коко, все още недоумяваща, докато Лиз я оглеждаше с тревога.

— Лесли ми позвъни. Разказа ми какво се е случило. Много съжалявам, Коко.

— Да, и аз — кимна тя и очите й се наляха със сълзи. — Джейн беше права. Всичко беше толкова ужасно.

— И би било за повечето хора — отбеляза Лиз състрадателно. — Лесли те обича, но разбира какво изпитваш и не иска да съсипе живота ти — тя не й спомена, че той се бе разплакал, когато разговаряха по телефона. Беше ужасен, че е изгубил Коко завинаги. А това, което сега Лиз виждаше изписано в очите на Коко, потвърждаваше опасенията му.

— Защо се случи всичко това? — попита Коко с нещастен вид. — Всичко беше съвършено. Прекарвахме си чудесно. Никога през живота си не съм била по-щастлива, а той е толкова добър човек.

— Зная, че е. Но това е част от живота му. Може би все пак е по-добре, че го видя с очите си. Защото сега ще си наясно какво те очаква — това можеше да й помогне да вземе правилното решение, онова, което ще определи занапред бъдещето на Коко.

— Този начин на живот е ужасен — въздъхна Коко, като се замисли за онзи миг от кошмарната вечер, когато падна назад в гондолата. Не можеше да го заличи от паметта си и все още бе разтърсена от спомена.

Лиз й предложи да седне на една пейка и да я почака, докато тя отиде за колата си. Върна се след няколко минути. Носачът започна да подрежда багажа й в колата, а Коко оставаше все така замислена.

— Какво каза Джейн? — обади се Коко вяло, щом потеглиха от летището.

От шофьорската седалка Лиз се извърна назад към нея, но побърза да впери поглед към шосето.

— Не съм й казала. Ти трябва да решиш какво да й кажеш. Не е нужно да узнае за това, ако не искаш да го споделиш с нея — Коко кимна, благодарна на Лиз за дискретността. — Да си уплашена от атаките на папараците още не означава, че си слаба. Всеки здравомислещ човек няма да понесе да живее така. Сигурна съм, че и Лесли не е изключение. Но просто се е случило. Не е могъл да направи нищо.

Коко пак кимна. Знаеше, че е вярно.

— Това е ужасна причина да не искаш да останеш с някого, когото обичаш — заговори Коко, изпълнена с вина. Обичаше Лесли. Но мразеше това, което съпътстваше успеха и живота му. Не искаше до края на дните си да е принудена да се крие, да бяга и да носи перука, да се измъква през задните входове. Това би било твърде мизерно съществуване. Не можеше да забрави опиянението в очите на папараците през онази вечер — тази сцена, завинаги щеше да остане най-страховитата, която някога бе виждала. — Изплаших се, че ще ни убият — изхлипа тя, а Лиз само поклати глава, когато Коко отново се разплака. Лиз осъзна колко много е травматизирана от случилото се.

— Очевидно и Лесли е преживял същото. Чувства се много зле.

— Зная — рече Коко тихо. — След това се държа чудесно с мен.

— Между впрочем, трябва да те заведем на лекар.

— Не искам. Искам само да се прибера у дома — прошепна Коко уморено.

— Лесли ми каза, че се налага. Наместили са ти китката без рентгенова снимка. Опасявали са се да те изведат от хотела, тъй като папараците още се навъртали навън. Затова трябва да бъдеш прегледана.

Коко само кимна послушно. В момента бе прекалено уморена и разстроена, за да може да спори с Лиз, която вече бе уредила консултация при един свой познат ортопед.

За прегледа отидоха до Лоръл Вилидж. Ортопедът потвърди, че китката е счупена, като похвали свършеното от италианския му колега. Смени пластмасовата шина с нова и след един час двете жени поеха към крайбрежието.

— Не е нужно да ме караш у дома — отбеляза Коко нещастно, а Лиз й се усмихна.

— Мога да те оставя да походиш пеша или да се прибереш на автостоп. Но какво пък, по дяволите, денят е толкова хубав. И за мен ще е добре да сляза до плажа.

За пръв път от толкова часове Коко се усмихна.

— Благодаря ти, че си толкова мила с мен — промълви тя тихо, след което си спомни. — А как е бебето?

— Расте с всеки изминал ден. Джейн изглежда страхотно, но бебето май е много едро — сестра й вече беше бременна в шестия месец, но Коко не бързаше да се види с нея. Джейн веднага щеше разбере, че нещо ужасно се е случило в Италия, а точно сега никак не бе настроена да го обсъжда със сестра си. Само с Лиз. Лиз много повече приличаше на по-голямата сестра, която Коко винаги би искала, но никога не бе имала.

Коко задряма в колата по пътя към брега. Когато пристигнаха, Лиз внимателно я събуди. Коко се сепна, огледа се наоколо, остана смутена за минута, сетне погледна с тъга към къщата си. Копнееше сега да е с Лесли във Венеция и всичко да бе свършило другояче. За пръв път през живота си не искаше да е в Болинас. Освен това се страхуваше, че никога вече няма да са заедно. За нея ситуацията бе мъчителна и безизходна.

— Хайде да влезем вътре — подкани я Лиз и взе багажа й, а Коко отключи вратата. Не бяха спрели да вземат Сали, но Лиз спомена, че нямат нищо против кучето да остане при тях още няколко дни, докато китката на Коко заздравее. Лиз бе съобщила на Джейн само, че сестра й е пострадала при някакъв инцидент в Италия и си е счупила китката.

— Благодаря ти, че ме взе от летището — каза й Коко и я прегърна. — Толкова бях объркана. Мисля, че още съм.

— Сега имаш нужда да поспиш. Утре ще се почувстваш по-добре. И не се опитвай да взимаш решения веднага. Нещата постепенно ще се изяснят.

Коко кимна, после Лиз си тръгна.

Коко отиде в банята и си облече старата избеляла пижама. В Болинас беше пет часа, а във Венеция — два през нощта. Сега не искаше нищо друго, освен да се наспи. Дори не й се ядеше. Вече беше прекалено късно, за да позвъни на Лесли, но и без това не й се искаше, защото не знаеше какво да му каже. Може би Лиз имаше право, каза си тя, докато се настаняваше в леглото. По-късно ще мисли за всичко. Точно сега искаше само едно: да се опита да забрави какво се бе случило и да спи.