Цончо Родев
Двама против ада (7)

7

В тази майска привечер дядо Влас изглеждаше чужд и далечен на гнета и сковаващия страх, които владееха Търновград. Така поне би се сторило на всеки, който би го видял отстрана — разположил се под рехавата млада зеленина на перестата круша под дома си, нехайно разгърдил побеляла гръд почти до пояса, той седеше небрежно отпуснат край една масичка, хапваше тънко нарязана пастърма и бучици съвсем прясно сирене и отпиваше по някоя глътка винце от стакана пред себе си.

Така го завари и един от слугите му, когато чинно застана пред него:

— Господарю, един млад човек с твърде благороден изглед настоява да се види с тебе. Нарече се Деян, син на Вълкан от Овчага.

— Не съм чувал нито за Деян, нито за Вълкан — недоволно засумтя епикерният и пооправи мустаците си. За разлика от повечето други боляри той не носеше брада, но затова пък мустаците му, същински бели повесма, се спущаха от двете страни на устата. — Не му ли каза, че от една неделя съм в девинското си имение?

— Всичко опитах, но момъкът е настойчив, господарю. И не зная защо, но ми се видя, че тук го води нещо повече от пустославното желание да се подмилква и да угодничи…

— Ще рече, не прилича на Йончовото отроче, а? — Дядо Влас се разтърси в беззвучен смях. — Какво пък, Братане, доведи го тогава. И кажи там на женурята да донесат стол и вино и за него.

Не мина много, и Деян застана пред него и учтиво се поклони.

— Добър ден, чичо Властимире — каза.

Старият болярин го стрелна изпитателно изпод веждите си, подобни на снежните възглавници, които зиме надвисват от покривите.

— Не избързваш ли с това „чичо“? Не си спомням да ме е дарил Господ с племенник като тебе, Деяне, син на Вълкан. Заповядай, седни.

— Нека засега да съм само Деян — спокойно произнесе младият човек, като без превземки зае предложения му стол. Бяха уж обикновени думи, но те видимо събудиха любопитството на болярина.

— И сигурно ще искаш нещо от мене? — попита той предпазливо.

— Не съм дошъл да искам, а да дам. — Момъкът се протегна и остави пред стопанина някаква вещ. — Може би това ще ти припомни нещо и някого, чичо Властимире?

Беше желязно огниво. Дядо Влас го взе лениво, но още след първия поглед се преобрази: трепна, в миг загуби привидното си нехайство, избърса очи и го загледа по-внимателно. Нямаше грешка — върху двете страни на това огниво изкусен технитар бе гравирал ловни сцени.

ДЯДО ВЛАС (с искрено вълнение). Свети боже, моето огниво!

ДЕЯН. Мога да ти кажа съвсем точно кога си се разделил с него, чичо Властимире…

ДЯДО ВЛАС. Не ми викай така надуто „чичо Властимире“. Дядо Влас е напълно достатъчно.

ДЕЯН (с усмивка). Нека бъде твоето. Но когато последен път сме се виждали, ти беше за мене чичо Властимир.

ДЯДО ВЛАС. Бил съм за тебе? Ще рече, не се срещаме първица?

ДЕЯН. Да карам ли поред? (И след като получи потвърждение на стопанина.) По Великден преди тринадесет години, когато при Адрианопол си клал рицарите кръстоносци, един те е изпреварил с алебардата си. И навярно щял си да погинеш под копитата на конете, ако твой близък приятел не те е изтеглил със строшена ключица от бойното поле. И от благодарност ти си му дал първото, което ти е паднало подръка — това огниво.

ДЯДО ВЛАС. Разбира се. Беше Годеслав. И преди това бяхме приятели, а после станахме като братя. Но Годеслав изчезна преди години…

ДЕЯН. Виждаш пред себе си неговия син, дядо Влас.

ДЯДО ВЛАС (с изблик на радост). Да пукна дано! През цялото време тази муцуна ми се виждаше позната, ама… Господи, Деянчо, ти ли си, момчето ми?! (Той се хвърли да прегърне момъка и масичката заедно с паниците и чашите се разхвърча настрана.) Кажи ми веднага: жив ли е баща ти?

ДЕЯН. По-жив и по-здрав от всякога. (Многозначително.) И се надява скоро да се видите отново, чичо Властимире.

ДЯДО ВЛАС. Разказвай! Разказвай всичко поред, момчето ми!

ДЕЯН. Няма смисъл всичко поред. Ще започна оттам, където навярно е неизвестно за тебе. (Момъкът млъкна, изчаквайки две прислужници да изправят масичката и да я покрият отново с блюда и вино.) Когато пред стените на Солун предателското копие е промушило великия наш цар Калоян…

ДЯДО ВЛАС (прекъсва го с нескривана злоба). Онова продажно куманско куче Манастър. Но той не е извършил престъплението сам, по свое хрумване, сине. Други, стоящи много по-високо (кимване по посока на Царевец), са движили злодейската му ръка.

ДЕЯН. Царят обаче не е умрял веднага…

ДЯДО ВЛАС. На мен ли казваш това? Нали по-късно издъхна в ръцете ми? Но продължавай!… Продължавай!…

ДЕЯН. Още след нараняването няколко души тутакси са напуснали стана на войската: Борил, Манастър, други от верните им заговорници. Бързали са към Търновград, за да завземат властта още преди народът да се е опомнил от сполетялото го нещастие. Но Калоян се е страхувал, че за да са сигурни в пъкленото си дело, те първо ще се отърват от Йоан Асен и Александър, синовете на стария Асен, законните наследници на престола.

ДЯДО ВЛАС (с поглед към Царевец и двореца). Ах, трижди проклетият му законопрестъпник!^[1] Той наистина можеше да го стори!

ДЕЯН. И оттук започва неизвестното за тебе, дядо Влас. За да предвари готвеното още по-страшно престъпление, цар Калоян, макар и вече с един крак в отвъдното, повикал при одъра си баща ми, хилядника от конницата Годеслав…

ДЯДО ВЛАС. Започвам да разбирам. Годеслав беше не само верен до смърт на Асеневците, но и имаше славата на най-добър ездач в цялата войска българска.

ДЕЯН. Точно така. Умиращият цар е повикал именно него, понеже му е вярвал и същевременно е знаел, че само той ще може да изпревари заговорниците. И в предсмъртния си час го е заклел да извърши чудо, но да спаси синовете на Асеня Белгун.

ДЯДО ВЛАС. И той?

ДЕЯН. За ездач като баща ми може да не е било чудо да изпълни последната воля на царя. Но чудо или не, той наистина успял. Убил, разправят, два коня под себе си, но пристигнал в престолнината цяло денонощие преди Борил и другите.

ДЯДО ВЛАС. И после? Продължавай бързо, сине.

ДЕЯН. Той взел със себе си момчетата и разпространил хитрия слух, че ги отвежда при куманите.^[2] Ще рече — точно там, където е било най-опасно, най-гибелно за тях. А всъщност свърнал на североизток и потърсил убежище при братята руси. И още по-точно — в Галицкото княжество. Единственото, което Годеслав си позволил отвъд повелята на царя, било, че повел към далечната чужбина също жена си и мен, техния син.

ДЯДО ВЛАС (прекръства се благоговейно). Слава и чест на твоя баща и моя премил приятел! Кълна се пред кръста Христов, че един ден той ще бъде тачен наред с всички светци на българското племе!

ДЕЯН (също развълнуван). Преди да се нареди между светците, баща ми се надява да е все още полезен на българската правда.

ДЯДО ВЛАС. Щом се надява човек като Годеслав, трябва да не е само молитва към Всевишния. Имай доверие в мене и разказвай, сине.

ДЕЯН. В Галицкото княжество прекарахме единадесет години, дядо Влас. Йоан Асен, брат му Александър, баща ми, неколцина други недоволници от ада, въведен тук от законопрестъпника Борил. Сега, когато той дотегна с делата си и на бога, и на хората, Йоан Асен реши, че е дошло време да потърси правата си. И да въздаде заслуженото на осквернителя и на престола, и на царското ложе.

ДЯДО ВЛАС. Как смята да го постигне?

ДЕЯН. Със златото, което баща ми успя да вземе от хазната при бягството, Йоан Асен сега наема руски дружини^[3] и скоро-скоро ще нахлуе откъм Карвунската хора. (Кратко замълчаване.) Но той, макар и млад, само три години е по-голям от мене, има ясен поглед и неестествено ранна мъдрост, чичо Властимире. И си дава ясна сметка, че само с руските наемници не би могъл да надвие злото, което е стиснало в железни клещи отечеството ни. Той разчита на онези неподкупни българи, които през всичките злощастия и неправди са останали верни на истината и на България.

ДЯДО ВЛАС. Като мене например?

ДЕЯН (вдига рамене). Не е случайно, че най-първо се обръщам и се разкривам пред тебе…

ДЯДО ВЛАС (след размисъл). Младият Йоан и баща ти не са се излъгали, когато са те пратили при мене, синко. Не е изкопано още онова злато, което може да купи съвестта на дядо ти Влас. Само че…

ДЕЯН. Само че?

ДЯДО ВЛАС. Откога си тука, Деяне?

ДЕЯН. Утре става една неделя. Не бързах да ти се обадя — поогледах се, поразучих, поразпитах… Няма да скрия, също и родната си къща погледнах. Кой сега живее в нея, чичо Властимире?

ДЯДО ВЛАС. Семир. Заграби я още в същия ден, в който Борил го въздигна в кастрофилакс.

ДЕЯН. Семир!… Семир!… В Търновград това име чувам дори по-често, отколкото името на царя. Именно него свързват с незапомнената жестокост, която цари тук.

ДЯДО ВЛАС. Не е правилно. Семир е само ръката. Истинският злодей, който се опиянява от вида на пролятата кръв, е Борил. Заел престола с престъпление, той не вижда друг начин да го задържи, освен с нови и нови престъпления, с потоци невинна кръв.^[4] Единственият, който можеше да се равнява с него по извратена жестокост, бе родният му брат Стрез, бившият севастократор и владетел на Просек,^[5] който пукна преди четири години.^[6] Започваш ли да разбираш, Деяне? Не са се свършили в Българско честните мъже, само че картината на толкова зверство сковава душите и връзва с железни въжета ръцете им.

ДЕЯН. И все пак не вярваш ли, дядо Влас, че могат се намери смелчаци, които да рискуват всичко, живот и благополучие, но да се опълчат като истински българи против злото?

ДЯДО ВЛАС (след продължителен размисъл). … За великото начинание, на което си се обрекъл…

ДЕЯН (вметва). … и за което съм проводен по повеление на законния цар на България!

ДЯДО ВЛАС. … са нужни не отделни смелчаци, сине. Отделните смелчаци най-много да паднат с красива саможертва. Разбираш ли? Красива, но сигурна жертва. Народът ще ги пооплаче… както впрочем му се налага два-три пъти в седмицата да оплаква тогова или оногова, все невинни клетници. Твоето начинание се нуждае от успех, не от красиви саможертви. А успех ще има само тогава, когато от отсамната страна на крепостните стени съществува истинска военна сила, добре въоръжена и достатъчно многобройна, която да действува едновременно и в единоначалие със законния цар, който ще дойде откъм Карвунската хора. Създаването на такава военна сила е дълга, бавна и трудна работа. И безкрайно опасна, защото Борил и Семир имат шпиони навсякъде.

ДЕЯН. Ако те разбирам добре, ти смяташ, че ако някой, когото цял Търновград и цяло Българско уважава… нека да е дядо Влас например, застане като Асеневците пред храма на свети Димитър или ей там, на крепостната стена, и с меч в ръка призове на борба против похитителя на престола, никой не ще тръгне след него?

ДЯДО ВЛАС. Напротив, ще тръгне. Целият народ ще тръгне, сине. Но само при едно условие: че е подготвен за този час. Ще рече: ако е пробуден за борба против тиранина, ако — как го нарече? — отделният смелчага отнапред знае, че до рамото му ще бъде и неговият брат, и съседът, и изобщо всички честни люде на този пъклен град, и най-сетне — ако не са с празни ръце, нито със сопи и сърпове, а с воинско оръжие.

ДЕЯН. Разбрах те. И ти отдавам пълно право. Не мога да се закълна, че ще успея, но поне ще се опитам да събудя народа и войската. А имаме ли войската, ние ще имаме и оръжие от складовете. А имаме ли оръжие, тогаз и простият народ — всичките му там технитари, ратаи, простолюдие — ще се превърне във войнство на доброто срещу злото. Но това не значи, че отпада нуждата от хора като тебе, дядо Влас. В решителния час войската и народът ще са с удесеторени сили, ако видят, че в битката начело ще са пак онези, които под пряпореца на Калоян са ги водили от победа към победа.

ДЯДО ВЛАС. Не отричам, сине. И ще сторя всичко, което е според старческите ми сили. Но страх ме е, че моята задача ще се окаже по-трудна от твоята, Деяне. Защото ще трябва да се преборя не само с най-обикновения човешки страх, но и с човешкото користолюбие. В начинание като нашето беднякът залага само кожата си, а боляринът — и измамното си благополучие. Защото Борил е умен, сине. Онези болярски глави, които той не свали в първите години на царуването си, Борил отрупа със злато, за да ги привърже чрез алчността им към колесницата си. Користта е могъщ подтик, може би по-мощен и от страха…

ДЕЯН. И все пак?…

ДЯДО ВЛАС. И все пак ще се опитам. Под небето на Търновград все ще се намерят не само прости люде, но и първенци, които да не са скапани докрай от гнилостта на покварата.

ДЕЯН. Да смятаме ли тогава, че сме се разбрали напълно? И че сме поели своя дял от великата задача?

Дядо Влас не успя да отговори. Към тях приближи слугата Братан и постави на масата още един кърчаг с вино.

— Ние не сме изпили още предишното! — смъмри го боляринът.

— Виното нося само за прикритие, господарю. То е за очите на онзи, който вече много време ви наблюдава, сврян между клоните на кестена оттатък, на стъгдата.

— Кой, казваш, ни наблюдава?

— Един от хората на Карач. Може и да се лъжа, но ми се стори, че е Турай. Сметнах, че е важно да знаеш това, господарю. — И с тези думи Братан остави кърчага с виното на масичката и се оттегли.

— Ти стори една голяма грешка, Деяне — замислено произнесе старият болярин.

— Като почуках на вратата ти ли, чичо Властимире?

— Не, щях да се обидя, ако се беше обърнал първом към някой друг. Но когато си приемал своята свята мисия, ти не си съобразил, че може би мнозина ще познаят в лицето ти чертите на Годеслав. Можеше поне една брада да си пуснеш или нещо такова… Но нищо, станалото — станало. Ще играем играта така, както си я започнал.

Деян изви очи. И в шумака на дървото от другата страна на оградата зърна една неясна фигура — в този град шпионите на Семир наистина бяха навсякъде. Дори накацали по клоните като гарвани на злото.

— Какво значи „както съм я започнал“, дядо Влас? Нали този ни следи отсреща?

— Всичко е много просто: ти си Деян, син на Вълкан от Овчага… моя отколешен другар. Дошъл си в Търновград да поставиш меча си в услуга на царя и така, с вярна служба, да си пробиеш път нагоре. Е добре, аз ще те представя направо на царя… и шпионствуването на Турай или който е там просто ще увисне във въздуха.

— Смяташ, че царят ще ме приеме?

— Почти съм сигурен в това. Толкова рядко някой по собствена воля избира да служи нему, човеконенавистника… Само да те предупредя: не се опитвай да внесеш в двореца някакво оръжие. Ще ни претърсят до кожа.

Деян се изкиска:

— Ех, хитро го измисли, дядо Влас!…

— Не се учудвай, момчето ми. В ада оцелява само онзи, който е способен да надхитри и самия дявол…