Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper (2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на препинателни знаци

11

Наистина за Деян не се оказа никакво затруднение да открие къщичката на десетника Радан — още първият човек, когото попита, му я показа. Но каква ли къща беше това? Всъщност четири стени ограждаха квадрат, приблизително шест на шест крачки, врата от едната страна и сламен покрив отгоре — това бе всичкото, което Радан бе спечелил за тридесет години служба на България и за осем рани в гърдите. И тук, под този сламен покрив, старият воин трябваше да подслонява себе си и своята челяд, жена и четири малки деца — зает в походи и битки, той бе успял да се ожени едва на четиридесет…

Тайничко посрамен от вида на толкова беднотия, Деян тъкмо се чудеше дали да похлопа, или да извика още от дворната порта, когато един познат глас се обади със също така познати думи:

— Нека хиляда години да съм натопен с главата надолу в катрана на пъкъла, ако това не е Деян, Бързият меч. Идвай, идвай по-скоро, млади приятелю. Влез и знай, че носиш празник в този дом.

Сърдечното посрещане стопли душата на младия човек, но той чувствуваше и затруднение — за онова, което имаше да говори с Радан, обстановката в тази къщица надали бе най-подходящото място. Десетникът разбра смущението му или просто такъв бе редът в дома, защото побърза да се разпореди:

— Да поседнем тук, на двора, а? — Той показа една масичка, скована под черницата вляво, после викна към къщурката: — Хей, жена! Ела се запознай с моя млад приятел. А сетне слагай на масата где каквото има!…

Като мина шумното встъпление, присъщо за всяка българска къща, Деян каза предпазливо:

— Дошъл съм за важен разговор, Радане, та може би това вино да се окаже лош сътрапезник. — В отговор домакинът остави стакана си на масичката; беше една подкана, която Деян разбра и оцени. — Мога ли да говоря откровено, като мъж на мъж и българин на българин?

Дебелите вежди отсреща едва забележимо се свиха недоволно, но топлите тъмни очи не промениха изражението си.

— Преди точно седемнадесет години се случи, че преславният Калоян се обърна лично към мене. Той не ме попита дали съм добър българин, или не, а ми каза простичко: „Трябва с един удар да превземем Констанция. С първата стълба ще поведеш хората си, Радане…“[1]

Деян разбра урока и даже мъничко се засрами — с човек като Радана или ще си откровен, или ще мълчиш, но някак си не подхожда да правиш дребнави уговорки. И младият човек разказа всичко от край до край, както бе сторил същото преди това на дядо Влас. Радан не го прекъсна нито веднъж, а с очи сякаш нетърпеливо откъсваше всяка дума от устните му; трепна единствено тогава, когато гостът спомена, че в близките месеци или дори седмици Йоан Асен, синът на стария Асен, ще нахлуе в Карвунската хора, устремен към Търновград.

— Благодаря ти, че ме почете с доверието си, Деяне, син на Годеслав — каза той, когато младият човек свърши. — Кълна се в паметта на Асеня и Калояна, ще бъда достоен воин и на Йоан Асен така, както бях по-рано на славните му предци.

— Мисля, че това не е достатъчно, Радане. Наскоро дядо Влас казваше, че за великото ни начинание не стигат отделни смелчаги, а цяла предана войска. Войска, която да служи на Йоан Асеня от вътрешната страна на крепостта. — Деян срещна погледа на десетника. — Имаш ли предани люде във войската? Двама макар, но да са верни на живот и смърт?

Радан присви очи, замисли се.

— Не само двама — каза, после заизрежда на пръсти: — Братой, Нягол, Кънчо, Огнян, Лукан… Те са обикновени воини, дори до десетници не стигнаха, но са истински мъже и българи. На тях мога да вярвам като на себе си.

— Ако всеки от тях може да се довери на други петима, ето го началото на нашата войска. Ти си обидчив, Радане, но въпреки това аз ще те предупредя. Трябва да помислим за сигурността на начинанието за в случай, че попаднем на предател или ако кучетата на Семир сами надушат дирите ни.

— Мога да ти предложа нещо, господарю…

Деян го прекъсна със смях:

— Господар ли? Какъв господар съм аз? И защо изведнъж премина от простичкото нашенско „Деяне“ към „господарю“?

— От този час нататък ти не си Деян, а пръв начелник на нашата търновградска войска — поклати глава другият. — Не знаех как да го изразя и затова казах „господарю“. Както във войската…

— За тебе нека остана само „Деян“ или „Деяне, син на Годеслав“. Това ми е достатъчно.

— Да бъде, както ти го искаш. А за това, дето си син на Годеслав, ще река, че то е още една причина да те почитам. Сражавал съм се веднъж рамо до рамо с баща ти, виждал съм го в две други битки. Ако под стяга на Калоян имаше един предрешен свети Георги[2], това беше само Годеслав…

Деян се трогна, но си наложи да не даде израз на чувствата си.

— Хайде да поживеем с утрешния ден, Радане, не с вчерашния.

— Предложението ми не е сложно. Тебе трябва да познавам само аз и никой друг. Приятелите ми, чиито имена чу преди малко, трябва да имат за начелник само мене. Людете, които те от своя страна ще посветят в делото, трябва да знаят само Лукан, Кънчо или Нягол. И така нататък, и така нататък. Тогава и при най-голяма сполука Семир не може да докопа повече от две звена от веригата.

— Дявол да го вземе, наистина е умно! Обаче моята работа ще стане прекалено лежашка, ако съм връх само на твоята верига.

— Дядо Влас и болярите? Те не са ли вече втора? Или даже първа?

— Това не е достатъчно. За да можем да се похвалим, че имаме зад себе си народа, веригите трябва да станат пет, десет, петнадесет…

Те приказваха още дълго, премислиха всичко в подробности. А когато разговорът позамря, лятната вечер отдавна бе прихлупила и скромната къщица на Радан, че и целия Търновград.

— Е, сега вече няма да ти откажа стакана вино! — засмя се доволен Деян.

Старият воин посегна към стакана си, но полека отдръпна ръка.

— Сега пък аз няма да ти го предложа — каза и в гласа му трепна загриженост. — Не се обръщай, нека не разбере, че съм го открил.

— За кого говориш, Радане?

— Зад шубрака вляво от рамото ти се таи човек, наблюдава ни. Може и да се лъжа в здрача, но ми се привижда един от най-верните копои на Семир, Кулна по име.

— Какво съветваш да направим?

— Засега нищо. Да се преструваме, че пием и си бъбрим безгрижно, докато мръкне хубаво. Тъмнината ще бъде наш съюзник. После ще видим.

— Какво може да е събудило подозрителността му и да го е довело тук?

— Не го казвам като упрек, но трябва да си ти, Деяне, син на Годеслав. Мен ме знаят и няма защо да ме следят. А ти си нов, външен и това само̀ по себе си е подозрително. И още — не е бранно време, нито си на служба, а си с меч на кръста. Защо му е на един мирен момък меч по никое време? От кого ще се брани? Или се готви да напада някого?

Те наистина доста време се преструваха, че са заети само с хляба, сиренето и виното, дори поискаха още един кърчаг от жената на Радан. Топлата юнска нощ постепенно изпълзя от дъбравите, хлъзна се по течението на Етъра и обгърна престолнината, на небето се появи и понадебелелият сърп на месеца.

— Реших какво да правим — каза по едно време Деян. — За да ни дебне толкова време, този Кулна ще да е понадушил нещо повече от меча на кръста ми. Затова аз трябва да го примамя малко по-далеч от твоя дом, да го предизвикам на двубой и да го убия.

— Кулна има славата на пръв майстор на меча между хората на Семир… — загрижено произнесе десетникът.

— Ако научиш, че в двубоя бранното щастие се е отвърнало от мене, тогава ти трябва да поемеш върху себе си всичко, което досега определяхме като моя длъжност. Влез във връзка с дядо Влас, намери начин да известиш също баща ми или Йоан Асен… Пък ако на Кулна или Семир им скимне да те разпитват защо съм бил при тебе, казвай и повтаряй, че съм дошъл да ти благодаря за помощта, която си ми оказал в „При върбите“ на Боголюб. Боляринът Тихомир ще си спомни и ще потвърди — нему надали ще откажат такова зрънце доверие.

— Не е ли по-умно да го нападнем двама? Тогава по-мъчно ще ни се измъкне…

— Не! В името на делото, на което служим, ти трябва да останеш извън всяко подозрение. Но и не се страхувай много за мене, Радане. Аз също не съм новак в меча. Ученик съм бил на най-добрите майстори в Галичкото княжество, пък и на баща ми…

— Нека бъде твоето, Деяне. То комай нямаме друг избор… Но пази се, дяволски се пази.

— От Кулна?

— От Кулна. Говори се, че има повече победи, отколкото са бълхите в козината на уличен пес. А също и от другите главорези на Семир. Нямаме никаква сигурност, че Кулна е тръгнал сам по дирите ти. — Те се изправиха и захванаха шумно да се сбогуват. А между две ръкостискания Радан прошепна: — Да, ще имаш придружник, Кулна се отдръпна от поста си. А ти запомни, Деяне. Случи ли се да надвиеш куманина, влез в Търновград откъм портата на Трапезица, там са разбрани люде от моята стотица. И пропускът за нощес е „товар сирене от Хръсград“.

Радан го изпрати до дворната порта, с тихи думи го благослови и се разделиха. Деян се престори, че се колебае кой път да хване, после се отклони от най-прекия, който водеше към Сечената скала, и свърна надясно, към заоблената височина на Света гора. Отначало вървеше спокойно и наглед нехайно, но след стотина крачки внезапно забърза, после спря изведнъж и се заслуша. Някъде зад него се разнесе приглушен тропот на чифт нозе — Кулна се канеше да го проследи докрай.

Младият човек отново се отклони от пътя си. Сега вече съвсем преднамерено избираше място — не му се искаше развръзката да е съвсем близо до манастира „Света Богородица Одигитрия“, където може би също имаше таен пост на Семировите хора. Вървя така около четвърт час, докато попадна на онова, което търсеше — почти равна площадка, приблизително на еднакво разстояние от манастира и реката и достатъчно осветена от полуизядената пита на луната. Спотаи се встрани от пътеката. Преследвачът се появи само след секунди — като се боеше да не изпусне дирята му, Кулна го следваше на по-малко от петдесетина крачки. А очевидно се боеше и от засада, защото пристъпваше с гол меч в ръка.

Деян изчака да се приближи и изскочи внезапно срещу него. Куманинът, изненадан, отскочи настрана и застана в бранен стоеж.

— Къде така с оръжие в ръка, приятелю? — присмя му се момъкът. — Ако си тръгнал за зайци, няма да ги стигнеш. Пък ако търсиш вълци кръвници, те не са насам. Потърси ги в двореца на Царевец.

— Кой си ти, че дръзваш да говориш по този начин? — озъби се насреща му Кулна, който се бе съвзел от първоначалното си стъписване.

— Българин, който крачи по българска земя. А ти какво правиш тук, куманско псе?

— Що рече? Що рече? — не повярва на ушите си другият.

— Рекох куманско псе — повтори отчетливо Деян.

— Ще платиш за тези думи — заплаши го куманинът. Гласът му издаваше, че е вбесен от гняв и обида. — В името на царя, предай си оръжието и тръгни с мен.

— Един българин не предава оръжието си. Който го иска, нека заповяда да го вземе. Или ще викаш на помощ царя, от чието име заплашваш?

— Тогава пази се, хлапако. Ще ти взема меча, но заедно с душата.

Деян едва измъкна оръжието си, и другият не го нападна, а връхлетя върху него. Можеше да се нарече вихрена, но не беше майсторска атака — момъкът усети в нея повече сила, отколкото умение. Отблъсна я, но не се втурна в насрещен напад; каза си, че Кулна надали бе спечелил славата си на дуелист само с груба сила и дива ярост и че може би не трябваше да съди за него само по първата схватка.

— Виж го ти, хлапето — изсъска куманинът. — То не било съвсем… Какво пък, тогава ще му дадем урок като за напреднали…

Тези самонадеяни думи накараха Деян да бъде по-внимателен, с по-голямо съсредоточение да посрещне втората атака на противника си. Не е било излишно — този път Кулна се представи в нов облик: на мястото на сляпото настървение сега се усещаха и опит, и сръчност, и знания. „И все пак тежко̀ на куманите, ако този е най-добрият им майстор на меча“ — каза си между отбиването на два удара Деян. Защото умението на Кулна изглеждаше твърде простовато в сравнение с бойците от онези страни и народи, където владеенето на меча бе доведено до изкуство. Той се биеше добре, но добре като за нивото на куманин и с похватите на куманите, които всички отвъд Дунава отдавна познаваха до най-дребните им подробности и хитрини.

Като разбра това, Деян се успокои и реши, че вече може да помисли за развръзката. Остави куманина да подготви атаката си и да мушне напред. Тогава съвсем, съвсем леко отклони оръжието му, но същевременно достатъчно, за да разцепи то въздуха встрани. После мигновено подложи меча си на връхлитащия Кулна и усети как върха се вряза в рамото му. Куманинът отскочи назад, притисна с ръка раненото място. И тук последва нещо, което Деян не очакваше — противникът му не избяга и се подготви за нова схватка, но същевременно се развика с цяло гърло:

— Помощ!… Помоощ!… Буджек, Егри, Улак — по-скоро на помощ!…

Не се искаше кой знае колко съобразителност, за да прецени Деян смисъла на тези викове. И сметна, че трябва да побърза ако тези Буджек, Егри и Улак бяха наблизо, нямаше много време за губене.

Той се спусна в няколко последователни напада, успя да нанесе и два-три нови удара, но нито един от тях не беше смъртоносен — Кулна се пазеше с всички сили, отстъпваше безогледно и нито за момент не преставаше да вика приятелите си на помощ. И тогава Деян реши да прибегне до онзи кудугерски удар, който научи от Страхота. Пет, шест, седем пъти напада все към главата на противника си, докато го принуди да държи меча си високо и почти хоризонтално. И като видя тялото му открито, момъкът не скочи, а просто се гмурна напред. Летежът му продължи колкото едно мигване на окото, после мечът му се заби до дръжката в гърдите на куманина. За една дълга секунда Кулна остана неподвижен, сякаш се чудеше на онова, което се бе случило. После краката му се подгънаха и той се срина неподвижно върху свежата трева на поляната.

Деян избърса челото си — едва сега си даде сметка, че в двубоя и той бе вложил много сили. Но надеждата му за малко отдих остана напразна. В тишината на лятната нощ до ушите му достигна шум от забързани крачки. Какво трябваше да очаква? Закъснели монаси ли се прибираха в манастира, или кумани на Семир се притичваха на повика на своя приятел? Младежът изтича до края на поляната и приклекна зад един храст. Не мина много, и при отсрещния край се появиха трима души в пълно въоръжение. Те спряха колкото да се огледат, после се затичаха през поляната и… и попаднаха на проснатото тяло на Кулна.

— Кулна! — възкликна един от тримата. — Мъртъв!… С меч в ръка — допълни друг. — Не вярвам на очите си. То ще излезе, че е паднал в двубой. Мигар има човек под слънцето, който да надвие нашия Кулна?

— Защо човек, може да са били неколцина — чу от укритието си Деян. — Виж, надупчен е на няколко места…

— Той отиде да проследи едного — каза първият глас. — Някакъв съмнителен младок. Ако бяха повече, Кулна щеше да вземе и нас.

— Кулна ще да е загинал преди малко. Вижте, още е топъл и кръвта му продължава да изтича.

— Ще рече — убиецът не е далече. Да претърсим наоколо!

— Но да не се делим един от друг — за първи път се обади третият. — Щом е могъл да надвие майстор като Кулна!…

Деян е преследван

Последните две забележки подсказаха на Деян, че не бива да се надява повече на своето скривалище и че за спасението си може да разчита само на краката си — нито щеше да остане незабелязан, нито би успял да се справи с тримата кумани едновременно. И като се мъчеше да се снижава, доколкото беше възможно, втурна се да бяга по посока на Трапезица. След петдесетина крачки започна да се мисли спасен, когато обаче се случи нещастието: кракът му попадна в някаква къртичина, Деян се препъна, падна и най-лошото — мечът му издрънча по камъните.

— Натам!… Натам!… — разнесе се един глас зад гърба му. — Чух го!… Бързо натам!…

Деян рипна и вече без да се предпазва, хукна с всички сили. Надяваше се, че куманите, родени ездачи, ще са лоши пешеходци и че с малко повече усилие ще успее да се изплъзне от преследването им. Но се излъга — дали тези тримата бяха специално обучени, или самият той не бягаше особено бързо, но за цялото разстояние до Трапезица надали спечели и две поприща допълнителна преднина.

Както и можеше да се очаква, портата беше затворена. Той повика стражите, но се наложи да ги почака дълго… или поне така му се стори. Тъй или иначе измина цяла вечност, докато един ленив глас се обади откъм лявата кула:

— Кой хлопа там?

— Пътник. Нося товар сирене от Хръсград…

— Да ви опустее и сиренето дано!… — изруга воинът уж полугласно, но достатъчно ясно, за да бъде чут.

След малко едното крило на портата се открехна със скърцане. Деян се шмугна в отвора и покрай онзи, който му беше отворил. Чу зад себе си някакъв въпрос, но отмина бързо. Извървя така петдесетина крачки, сетне тихо се върна по стъпките си и се спотаи в сянката на един зид недалеч от портата.

Ако стражата се бе канила да спи тази нощ, не й бе провървяло — не изминаха и пет минути, и всичко започна отначало: чукане, далеч по-настойчиво и по-властно от предишното, въпрос, „сирене от Хръсград“… След това обаче новодошлите се оказаха несравнимо по-разговорчиви:

— Влезе ли някой преди малко? — строго попита един от тях.

— Кой си ти, че ще ти отговарям бе?

— По-добре избягвай да се перчиш, за да не осъмнеш зад решетките. Аз съм Угри, десетник от личната стража на кастрофилакса!…

— Защо не каза веднага бе, човек? — угодливо се промени воинът. — Че то иначе може ли всеки, който похлопа, и да разпитва…

— Остави бъбривостта си за друг път. Кажи, влезе ли някой?

— Един младеж, стори ми се благородник. Въоръжен.

— Каза ли нещо?

— Освен пропуска нито една думичка. И се отправи нататък.

Тримата запъхтени кумани забързаха в посоката, която им бе указал стражът. Деян ги изчака да се изгубят нагоре по каменната улица и с крадливи стъпки се заотдалечава в обратната посока, към Царевец. Не беше изминал повече от петдесетина или сто крачки, когато до ушите му достигна остър звук на пищялка. Беше склонен да го отмине с едно „Какво ли не става в този Търновград“… но още първата минута след свирването му показа, че е трябвало да погледне по-сериозно на него. Защото внезапно улиците и стъгдите се изпълниха с толкова въоръжени стражи, че момъкът се слиса — колкото и да го бяха предупреждавали, че Борил и Семир държат в желязна ръкавица престолнината, той никога не би повярвал, че толкова много, едва ли не по двоица на всеки ъгъл, са стражите по Трапезица.

Разбра го, а след още минутка разбра и друго — че никакво промъкване по тъмните страни на улицата няма да го избави от хората на Семир. Както стъпваше крадешком, виковете и пищялките на глутницата му показаха, че са го забелязали. Сурна се по някакъв склон и си спечели още малко свобода. После пронизителното свирене се чу отново наблизо… Тогава Деян се изкачи по едно улично дърво и, като придържаше меча долепен до тялото си, успя да се метне върху широкия зид на съседната ограда. Току под него застанаха двама и се потулиха в сянката на дървото; момъкът не успя да ги огледа, само зърна издайническото проблясване на голите им мечове. Изпълзя по клона на друго дърво, после се отпусна на ръце и с възможната най-голяма предпазливост тупна меко на земята. Ослуша се. Като че ли с нищо не бе издал проникването си в чуждия дом. Деян се поколеба — просто не можеше да реши какво да направи нататък. И в този момент една нежна, много нежна ръка, дошла откъм тъмното, улови неговата и полека го притегли към къщата. Той повторно се поколеба, пък се остави да бъде воден — нещо вътре в него му подсказа, че ръката, която го направляваше, беше доброжелателна.

Като прекосяваха празното място до стълбите на дома, Деян видя, че го води една девойка или млада жена, облечена във везана риза до глезените. Така, ръка в ръка, те се изкачиха, доколкото можаха без шум, по стъпалата и тя го въведе в една стая, едва осветена от лоена лампа.

— Тебе ли гонят? — попита девойката, докато изтегляше фитила на лампата. — Цяла Трапезица гъмжеше от преследвачи…

— Мен.

— Защо?

Той се подвоуми, но после си рече, че би било недостойно да отговори на спасителката си с лъжа.

— Аз съм им враг — каза. — И убих един от техните. Някой си Кулна… И побърза да се оправдае: — Беше в честен двубой…

— Кулна? — смая се девойката. — Кръвопускача от шайката на Семир?

Той не можа да й отговори. Защото в този момент девойката се извърна към него и дъхът на младежа спря. Тя също го гледаше със смес от изненада и очарование.

— Не те зная коя си — произнесе той с внезапно променен глас, когато възвърна дарбата си да говори, — но не те виждам за първи път. Ти си идвала неведнъж в сънищата ми, та познавам очите ти, ох, тези очи с цвят на горска теменуга. А косата ми сякаш още пази топлината на твоите длани…

— Не ме знаеш от сънищата си, Деяне…

— Как?! — почти извика той. — Ти знаеш името ми?

— От тебе самия. — Тя се засмя и гласът й прозвуча като милувка. — Не се чуди. Чух го от устата ти при онази нелепа свада в „При върбите“ на противния Боголюб… Аз съм Василиса, дъщеря на Тихомир, Деяне. И бях там, когато…

— Сега разбирам всичко. Ти си ме превързала, нали? Ти, с тези най-нежни ръце… Оттогава всяка нощ си в сънищата ми и всеки ден мечтая да те срещна. А сега…

— Сега?

Той махна с ръка. Беше жест на отчаяние.

— Не исках да те срещна по този начин — виждаш ме да бягам от опасността като сетен страхливец…

Василиса протегна ръка и с показалеца си притисна устните му.

— Не си страхливец — поправи го тя. — Какъв страхливец е онзи, който сам и доброволно е дошъл в ада на Търновград? И който не крие, че е враг на злото, което господствува тук? Дори само това, че кучетата на Семир те гонят, показва, че си добър…

Тя не можа да довърши. Вратата се отвори рязко и от движението на въздуха пламъчето на лампата подскочи уплашено. Срещу двамата млади застана Тихомир — със запалена вощеница в една ръка и с меч в другата. Личеше, че оръжието не е нещо чуждо за десницата му.

Бележки

[1] Превземането на Констанция, днешния Костенец — видния византийски летописец Никита Хониат я нарича „забележителна между родопските крепости“, — се отнася от историците към края на зимата на 1201 година.

[2] Свети Георги, наричан още Победоносец — навярно възприет в християнството от „героя-конник“, главния бог на траките, — е бил светец-воин, представян най-често като побеждаващ хора или чудовища конник. Бил е смятан за покровител на войската.