Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper (2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на препинателни знаци

32

— Терзае ме лошо предчувствие… — каза Тамара.

Той прекара ласкава длан през гъстите й тъмни коси.

— Какво по-лошо от това, което вече се е случило? — опита се да я разсее. — Най-страшното е вече зад гърба ни. Борил няма да издържи дори още месец. И ще дойде онова щастливо време, което чакаме.

— „Най-страшното е вече зад гърба ни.“ Сигурен ли си, Страхота?

— Разбира се — побърза да я увери той. И се засмя: — Знаеш ли, моето вероизповедание никак не е благосклонно към жените. И към сватбата също. И аз не съм се клел, не съм обещавал, но винаги се е разбирало някак от само себе си, че в моя живот няма да има нито жени, нито венчило. А после? Какво се случи после? В един хубав ден…

— Не, беше нощ — поправи го девойката. — И то една ужасна нощ…

— В една ужасна нощ вятърът ме отвея под този гостоприемен покрив. Мислех си: под него намирам само спасение. А то било писано тук да науча и тази най-сладка дума любов…

Беше вярно. За Тамара любовта към този буен пепеляворус момък дойде внезапно, още с първия миг на срещата им. По-късно нейното чувство се предаде и на Страхота, омая го с чаровността си, завладя го. И през дългите месеци, в които бяха обречени да бъдат непрекъснато заедно, двамата наистина стигнаха дотам, че да не могат да си представят щастливото време на утрешния ден другояче, освен един до друг.

— Ако най-страшното беше зад гърба ни — не се поддаде на утешенията му Тамара, — защо щеше да е това тревожно събиране?

Думите „тревожно събиране“ го накараха да скочи на крака.

— Война е — каза й. — Във войната не може без тревожни дни. Но аз вярвам в нашата звезда, Тамаро…

И като я погали отново, побърза към посрещника на Тихомировия дом.

Живееше най-близо, в съседната стая, а беше последен на събирането. Когато влезе, тук бяха вече стопанинът на дома Тихомир, архиепископ Герасим, Радан, неговият помощник Нягол, Войсил, Константин и Мирко.

— Какво можех да сторя повече? — говореше в този момент свещенослужителят. — Богдан и Турай, двама от най-верните псета на Семир, бяха неотлъчно до мене — нито дума да произнесеш, нито знак да дадеш.

— Слава на бога, нашите все пак са научили най-важното: че Търновград се задъхва без храна и че Деян е разкрит и задържан.

— Не е моя заслуга, а на Бориловата глупост — честно призна отец Герасим. — Като предложи да размени Деян срещу храна, той сам издаде и двете неща. Там също се пазеха от моите придружници — една невнимателна стъпка, и щеше да се разбере, че и аз, главата на българската църква, съм замесен в съзаклятието. Единственото, което успяха да ми подшушнат, беше, че Деян разбира езика на знаците с дим.

— Каква полза — възкликна паракимоменът Войсил, — когато младият Деян трети месец е в тъмницата, а утре и ще погине на Лобната скала!…

— Какво? — не каза, а почти изкрещя Страхота. — Какво рече?

— Не си ли научил? — мрачно му отговори Тихомир. — Днес на синклита Борил обрече Деян на смъртна казън. Утре по пладне…

— Тежка жертва!… — прекръсти се архиепископът.

— Тежка — съгласи се Радан. — То мигар някой е чувал за човешка гибел, която да е лека? Но с тази жертва ние губим военачалника си…

Потънаха в мрачно мълчание. И затова някак си съвсем странно се разнесоха пълните с увереност думи на Страхота:

— Деян ще живее — каза. — Аз ще го спася!

Беше едновременно обещание и закана. И прозвуча така нелепо — кой смъртен може да спаси затворник от подземията на западната кула? — че никой не погледна сериозно на намерението на Страхота.

— Трябва чудо да сторим, но да ускорим въстанието — рече Нягол. — Затягането на коланите, което е обещал Борил, ще легне пак върху простия, но отечестволюбив наш народ. Има вече неколцина старци, умрели от глад. А тази сутрин видях дечица, които тъпчеха в коремчетата си киселец и по-свежи листца…

— Не бива да се прави нищо необмислено — предупреди Константин. — От днес Семир има в ръцете си неограничена власт. И даже поощрение да смазва безогледно всяка проява на съпротива. Познавате го — той не е човек, който в такъв момент ще бездействува.

— Аз вече имам под заповедите си достатъчно хора, воини и въоръжени миряни, с които се наемам с внезапен удар да овладея Великата порта и да спусна моста — заяви Радан. — Лошото е, че ще мога да я удържа само половин час. Или един пряко сила. Повече не можем устоя на опитната и въоръжена до зъби стража на Семир…

Страхота, преоблечен като монах

— Какво излиза? — вдигна рамене Мирко Ечемиченото зърно. — Струва си да се опита този напад срещу Великата порта само ако имаме уговорка с войските на царя. — „Царя“ те помежду си вече зовяха само Йоан Асеня. — Ние с един удар да я овладеем и да спуснем моста, но те да са готови, за да нахлуят тозчас и да поемат върху себе си сблъсъка със Семировата стража.

— И пак стигаме до Деян — нерадостно поклати глава Радан. — Само той можеше да предаде с димни знаци нашето решение в стана на царя.

— Ще трябва да помислим, Радане, дали не ще е възможно някой път да спуснем с въже от крепостта наш доверен човек, който да се яви при царя и да уговори нови знаци с пушек — предложи Мирко.

— А как ще уверим царя, че този беглец е наистина пратеник на съзаклятието, а не човек на Борил, проводен да ги въведе в клопка?

И отново се намериха в затворена улица…

* * *

Страхота се разпореди да му намерят черна боя, разтвори я във вода, после няколко пъти изми с нея косата си, мустаците, веждите, брадата. Като поизсъхна, той метна през ръка власеницата, с която преди месеци Радан го бе довел до дома на логотета, с безшумни стъпки извървя пруста и тихичко потропа на вратата на двете девойки.

— Кой е? — разнесе се отвътре гласът на Василиса.

— Страхота — полугласно отговори той.

Вътре изтрополяха боси крака, щракна ключалка. Както и очакваше, дошла бе да отвори не Василиса, а Тамара. Като го видя, девойката щеше да изпищи от уплаха, но момъкът, подготвен за това, затисна с длан устата й.

— Не се бойте, наистина съм аз — каза, като влезе в стаята. — Дойдох да се сбогувам.

Те наметнаха по някаква роба, после Василиса увеличи мъждеещото пламъче на лоената лампа.

— Защо си се боядисал така? — попита го.

— Нека да го кажем за сигурност.

— А защо ще се сбогуваме? — успя да проговори и Тамара, която хапеше до кръв устните си.

— Все за същото — каза младежът, като се мъчеше да придаде нехаен оттенък на гласа си.

За да не им пречи, Василиса полека се оттегли настрана. Но не стана нужда — Страхота не се задържа при тях повече от минута, той явно пестеше времето си.

— Няма да те питам къде отиваш — тихо и със сподавен плач произнесе Тамара. — Ние, жените, нямаме право да се бъркаме във вашите мъжки работи. Кажи ми само едно: нали не си забравил любовта ни?

— Нося я в гърдите си и тя е най-силното ми оръжие — отговори момъкът. — Ала не ме упреквай, че отивам да изпълня дълга си, Тамаро. За мъжа има на света и по-велика цел от любовта. Ако обаче всеблагият бог ме запази, тогава нищо повече не ще може да ме отдели от тебе. До последния ни час…

Притегли я към себе си и я целуна. Нещо горещо опари лицето му.

Тамара плачеше…