Цончо Родев
Двама против ада (34)

34

Когато тримата братя — Петър, Асен Белгун и Калоян — укрепяваха Търновград, те не издигнаха крепостна стена на най-северния край на Царевец. Не защото подготвяха това място за изпълнения на смъртни наказания — тази си роля, а с нея и името Лобна скалата си завоюва едва по времето на Борил, когато той започна да хвърля от нея своите противници или изобщо хората, които му бяха станали неудобни. Не беше и от нехайство — тримата много добре разбираха от крепостно дело, та за тях беше просто невъзможно да направят подобен пропуск. И ако все пак оставиха бъдещата Лобна скала неукрепена, причината беше в естествената й непревземаемост: висока може би до петдесет или осемдесет човешки ръста и извисена под обратен наклон, така че се издаваше над самия Етър, когато биваше пълноводен, или над каменистия му бряг в по-сухите месеци.

Каза се, че превръщането на тази скала в място за смъртна казън беше едно от сатанинските изобретения на Борил — в това отношение той почти се изравни с брат си Стрез в Просек. Особено след събора против богомилите при Лобната скала имаше вече да се върши толкова много работа, че той реши да направи известни „подобрения“. В дъното на естествената площадка поръча да се изгради малък параклис^[1]: в него изповядваха и причестяваха осъдените, тъй да се рече, в храмова обстановка и сетне на свещеника оставаше само да ги придружи до полета им от височината. А на едната страна на площадката направиха нещо като дървена преграда; тук беше най-удобното място за наблюдаване на зрелището и до нея естествено по право заставаха царят, Семир и другите от най-близкия им кръг. За тях представляваше особена забава да видят как осъденият полита от страшната скала и изчезва във водите на Етър или се размазва, сгромолясвайки се върху камъните.

Като изпълняваше Бориловата повеля, Семир се погрижи в този ден — беше вторият четвъртък на октомври — „представлението“ да бъде особено пищно. Най-напред до параклиса се изправиха шестима воини с медни тръби в ръце и с призивни звуци известиха, че след малко смъртната казън ще бъде изпълнена. После се видя как неколцина стражи доведоха осъдения; от голямото разстояние не можеха да се забележат никакви подробности, но все пак зрителите с по-остро зрение можаха да зърнат високата му стройна фигура, а някои дори по неестествената походка правилно се досетиха, че китките му бяха вързани пред тялото. Тази малка група се скри в параклиса. Друг път там се бавеха дълго, случвало се бе и по цял час. Сега обаче всичко трая по-малко и от минута — богомилът Страхота, който не признаваше тайнствата на изповедта и причастието, така кръвнишки се бе отказал от услугите на поп Панчо, че той не посмя да настоява.

Отново проечаха медните тръби и няколко чифта ръце избутаха осъдения от параклиса на каменната площадка. Всъщност не можеше да се говори за избутване — те само го насочиха, а Страхота спокойно пристъпи навън. Хилядното множество затаи дъх: търновградци, които бяха отсам реката и крепостната стена, и обсадителите, разпръснали се в неравномерни тълпи по другия бряг на Етъра.

Страхота измина десетината крачки, които го деляха от самия ръб на скалата, и там се изправи неподвижен, като каменно изваяние. Огледа се. От тази далечина не можеха да се различат чертите на струпалите се хора, но с някакъв усет, по-сигурен и по-верен от зрението, той безпогрешно разбра: малцината, които изпитваха радост и нетърпение, бяха само тези тук, зад гърба му, целият останал народ изпитваше съвсем друго чувство. Жалост. Или съчувствие. Или възмущение. Или печал. Или негодувание. Изобщо от двете страни на Етъра имаше безброен народ, който го обичаше и страдаше за неговата близка гибел. Страхота нямаше дарба на оратор, но сега изпита особено желание с една или пет думи да им каже, че той също ги обича…

Още премисляше тези неща, когато някъде отсреща, на другия бряг на реката, се отдели една самотна фигура. Беше мъж в бранни доспехи, но без шлем, та прошарените му коси падаха назад до раменете. Той вървеше с равни стъпки, но личеше, че всяко повдигане на крака от земята му причиняваше нечовешка мъка. Спря и събра ръце във фуния около устата. И силен глас проехтя над множеството и достигна чак горе, на площадката на Лобната скала:

— Сине!… Презри смъртта!… Аз те благославям!…

Страхота се досети: това трябва да беше Годеслав, дошъл да се сбогува и да даде прощален благослов на сина си. На момъка дяволски му се прииска да утеши коравия воин и да го увери, че стига бог да ги опази, той пак ще се види със своя Деян. Но не, беше невъзможно — всяка думица би развалила така добре подготвената игра. И Страхота се задоволи да отговори с нищо незначещо поклащане на глава.

Зад него се разнесе неясна гълчава. По някои откъслечни думи той разбра, че царят се е отказал да присъствува на смъртната казън (Борил, който бе следил сцената от прозореца на спалнята си, се бе уплашил от застрашителното мълчание на хилядното множество) и нареждаше тя да се изпълни без него. Като дочу това, момъкът се извърна към Чъсмен и го предизвика:

— Хайде, палачо!… Какво се потриваш още?

— Стойте! — изкрещя в този момент Семир и се отлепи от дървената ограда, на която се бе подпирал досега. — Стойте! Този не е заговорникът… не е осъденият…

Настана объркване, всички се стъписаха. Страхота извърна към кастрофилакса своите леденостудени очи и както бяха вързани ръцете му, го посочи едновременно с двата си показалеца:

— Вижте го! — извика злобно. — Всевишният му прати умопомрачение като наказание за безбройните му престъпления. Какво, убиецо? Съвестта ли проговори в тебе, че започна да виждаш призраци?

Объркан не по-малко от другите, Семир приближи към него и се взря настойчиво. По-късно хората там наоколо щяха да твърдят, че са дочули да произнася нещо като „Този наистина…“ Но тогава на Лобната скала изобщо не се стигна до приказки. Преди някой да успее да се намеси или поне да извика „Спрете го!“, осъденият с внезапен скок се хвърли върху кастрофилакса, като голям клуп надяна върху него вързаните си ръце и с рязко дръпване излетя заедно с него в бездната.

Чу се само един предсмъртен вик, изпълнен с ужас: Семир, който безброй пъти бе пращал по този начин други на смърт, нямаше мъжество да срещне с достойнство и своята собствена.

Двете тела се превъртяха във въздуха, с грозно хрущене се удариха в камъните под Лобната скала, отлетяха и, кой знае защо, се отделиха едно от друго. Повторно се сгромолясаха върху камъните, накрая с шумен плясък паднаха в реката и Етър сключи над тях бистрите си води, в които се отразяваше небето…

* * *

Василиса му подаде едно огледало от гладко полирано сребро.

— Виж се — каза му.

Деян избърса сълзите от очите си. От огледалото го погледна едно съвсем непознато лице — в този час, откакто бяха научили за гибелта на Страхота, косата му бе напълно побеляла. Необикновеното явление не му направи бог знае какво впечатление.

— Бяхме се заклели, че ще бъдем двама против ада — тихо произнесе той, като положи огледалото на масичката до себе си. — Сега останах сам…

Девойката сложи ласкава ръка върху рамото му.

— Грешиш — отговори му нежно. — Не оставаш сам. Ти имаш своя дълг, в който можеш и да загубиш живота си. Но ако всеблагият бог те запази, аз завинаги ще бъда за тебе и жена, и другар. Разбираш ли ме? В мен ти ще намираш винаги и Василиса, и Страхота…

Той се пресегна и положи длан върху ръката й. Хлипането му постепенно престана — излекувала го бе Василиса с магическото въздействие на думата „дълг“.

— Благодаря ти — каза й. — Аз наистина винаги ще имам нужда да бъдеш за мен и Василиса, и Страхота. — Те помълчаха една дълга минута. — Да отидем при Тамара — предложи Деян. — Тя, горката, навярно сега се нуждае от нас. И от целебната дума, която ще намериш за нея.

Боляринът Тихомир ги беше изпреварил — завариха го при девойката. Тамара беше плакала, това личеше по лицето и подпухналите й очи, но вече се бе овладяла; единственото ново у нея беше големият сребърен кръст на гърдите й. Двамата млади така и не разбраха дали сама бе надмогнала мъката си, или това бе дело на Василисиния баща.

— Идвате да ме утешавате, нали? — Тя ги посрещна по-скоро непроницаемо, отколкото недружелюбно. — Благодаря ви, но наистина не е нужно. Аз вече съм избрала моя път.

Тихомир се извърна към дъщеря си и Деян.

— Решила е веднага щом се отворят портите на Търновград да се оттегли в манастир — произнесе глухо, докато показалецът му отново шареше нагоре-надолу по челото.

— Не е ли прибързано да се решава каквото и да е било? — рече момъкът. — Понесохме тежък удар, потресени сме, що говоря — не сме на себе си! Ето, съдя по себе си. Загубих най-добрия си приятел, и то как? Като се пренесе в жертва заради мене. Ако сега трябва да отсъдя собствената си съдба, навярно бих изтичал да го последвам от Лобната скала…

— Решението ми е окончателно — поклати глава Тамара и тъмните плитки на косата й се люшнаха по раменете. — И не е прибързано. Има сърца, които се отварят само веднъж, за да приютят някого. И когато този „някого“ вече го няма, за тях не може да има по-добър жребий от службата на бога.

Никой не намери сили да й възрази повече.