Цончо Родев
Двама против ада (35)

35

След месеците на гладуване и тормоз Деян си разреши само две денонощия отдих и веднага след тях се посвети на изумителна деятелност. Започна с това, че чрез Радан и неговите верни помощници провери издъно подготовката за въстанието. И за разлика от стария десетник сметна, че не са напълно готови да се преборят с въоръжената от глава до пети куманска стража на царя: в съзаклятието може би имаха достатъчно люде, но можеш ли да отидеш с голи ръце срещу стрели, копия, боздугани и бойни брадви?

Като премислиха това, двамата със стария воин решиха да осъществят отколешния Няголов план. В определения ден двадесетина воини се вмъкнаха един по един в дома на протоиракария Константин в Царевец и там дочакаха настъпването на нощта. По тъмно към тях се присъединиха също Деян и Радан. Към полунощ небето се озари от светлина — Огнян, Кънчо и още трима верни бранници бяха подпалили едно зърнохранилище в подножието на Царевец, недалеч от църквата „Свети апостоли Петър и Павел“. Както и очакваха, голяма част от стражата се юрна надолу — да уловят подпалвачите и да спасят каквото още можеше да се спасява от пшеницата. Тогава Деян и десетникът поведоха своите хора. И всичко бяха предвидили в такива подробности, че успехът дойде даже по-лесно, отколкото го бяха очаквали — с воинското си облекло заблудиха няколкото стражи, оставени до склада с оръжие, недалеч от Малката порта, после със зашеметяващо бърз удар сломиха съпротивата им и ги избиха, преди да успеят да вдигнат тревога. Без да губят време, нападателите запретнаха ръкави и захванаха да пренасят складираното оръжие в предварително подготвени укрития. И толкова сполучливо беше нападението, че можаха да се върнат и още един път за онова, което не смогнаха да вдигнат веднага след овладяването на склада.

Както и предполагаха, последваха няколко дни на незапомнени насилия, претърсвания, побоища и жестокости. Като изчака да попреминат, Деян за пръв път подаде само нему известните димни знаци към обсадителите — с тях предлагаше да уговорят съвместния удар срещу Великата порта. Изминаха цели две денонощия, преди да се получи отговорът. Младият мъж се досети за причината на това забавяне — в стана на Йоан Асен го смятаха за погинал от Лобната скала и сега се опасяваха да не бъдат подведени с измамни съобщения към някоя добре подготвена клопка. Това негово предположение се потвърди и от отговора: „Повторете известието!“ Макар подаването на знаци с дим съвсем да не беше лесна работа в обсадения град, Деян сполучи да ги предаде повторно. Този път отговорът дойде много по-бързо: царят съобщи, че в следващите нощи, невидимо за стражите от крепостта, ще прегрупира по подходящ начин войските си и ще чака часа на нападението.

Когато и това беше зад гърба им, Деян реши, че трябва да свика последен съвет на онези, които щяха да бъдат начело на въстаническите отреди в битката за смъкването на Борил. Този път подслон им даде паракимоменът Войсил и в дома му се събраха Деян, Тихомир, Радан, Константин и от Радановите хора Лукан и Нягол; бяха поканени още архиепископ Герасим, Мирко Ечемиченото зърно и воинът Огнян, но по неизвестни причини и тримата не се явиха.

Деян запозна неосведомените с онова, което бяха извършили в последните дни — нападението над склада за оръжие и уговорките, разменени с хората на Йоан Асен.

— Наистина не бива да протакаме дълго — каза Войсил, след като го изслушаха. — В двореца не могат да се примирят със загубата на Семир, пък като последваха палежът долу и ограбването на оръжието… Времето не е наш съюзник, братя. Чъсмен, който сега е поел и длъжността на Семир, просто беснее из Търновград. Слава на бога, досега не му се удаде да разкрие каквото и да било. Ами ако утре се случи предател или някой не устои на мъченията?

— Право говори боляринът — присъедини се към него Радан; не го обяви, но някак се разбра от само себе си, че той говореше и от името на Нягол и Лукан. — Подготовката ни не може да продължи вечно. Трябва да се действува…

— И наистина ще действуваме — съгласи се Деян. — Имам готов план и искам тук да ви го кажа и да го обсъдим.

И той им го предаде в най-големи подробности. Предвиждаше главната им ударна сила, предвождана от него и от Радан, да нападне портата при Сечената скала. Но за да облекчи задачата на нападателите, той предвиждаше друга част от силата им — преди всичко хората на болярите и разните технитари, бащинници и отроци, които успяха да въоръжат със завладяното оръжие — в същото време или даже малко по-рано да удари на двореца.

— За начелник на този втори отряд предлагам тебе, логотете Тихомир — рече. — Не само заради уважението, на което се радваш сред народа, но и защото познаваш вътрешната крепост и самия дворец. Искам да се поясня. Би било много хубаво, ако сполучите с този удар да овладеете двореца и когато посрещнем законния наш цар, да му поднесете овързан престолокрадеца. Но това е невъзможно, болярино. Ако слагах дори една десетина изгледи за сполука, щях даже да насоча цялата наша бранна сила срещу двореца. Но не виждам и една десетина изгледи за успех и затова просто нямаме право да рискуваме. — Той забеляза един жест на несъгласие от страна на болярина и го превари: — Знам, ти навярно предпочиташ да си с меч в ръка между нас, които ще се потрудим да овладеем една подир друга трите порти при Сечената скала. Недей да смяташ, че нашият дял от работата е по-трудният. Напротив — аз предвиждам много повече трудности и жертви за вашия отряд. По две причини: в защита на Борил ще бъдат най-отбраните му воини, а обратното — ти ще разполагаш с може би юначни по сърце мъже, но напълно необучени.

— Дори може да се рече — допълни Радан, — че вие ще бъдете обречени на жертва, за да успеем ние.

— Грешно ме разбра, Деяне — поклати глава Тихомир. — Понечих да възразя за друго. Приемам длъжността си да нападна двореца, дори и ако е вярно, че ще се принесем в сигурна жертва, както мисли Радан. Ще бъда пръв в сражението, но нека начелник на отряда стане Константин. Познавам от войните и себе си, и него. В битката аз съм само добър изпълнител, докато той има и дарбата да я следи в нейната цялост и да я направлява по най-добрия начин. Разбирате ли ме? Просто Константин е по-достоен от мене да бъде начело…

Деян го изгледа продължително; беше един странен поглед, който не можеше да се разтълкува веднага. И когато проговори, гласът му бе изпълнен с особено вълнение:

— Пожелавам си, като стана на твоите години и когато ще ми се предложи случай да се увенчая с неувяхваща слава в името на България, да имам сили да кажа като тебе: нека бъде еди-кой си, той е по-достоен от мене… — После отмести поглед към Константин: — Какво мислиш ти?

— Приемам да изпълня задачата… пък ако ще наистина да измрем до един на стената на вътрешната крепост — съгласи се простичко запитаният. После, като размисли, се обърна в упор към паракимомена: — Искам да съм честен към тебе, Войсиле. И да те предупредя отнапред — когато се завърже битката, нарочно ще се огледам за тебе…

— Можеше да ми спестиш тази нападка — защити се другият, но заби поглед в пода. — Този Войсил пред тебе не е онзи от войните, Константине. Не крия, аз бях против изтощителните войни на Калоян, не ги одобрявах. Сега обаче е различно. Утре ще воюваме да измием позорното петно от челото на България. И дано наистина да ме видиш в битката…

Протоиракарият не го заяде повече. Нито се залови да спори за великия смисъл на Калояновите войни. Но и не се отметна от полуизреченото порицание.

— Това е последното ни събрание — каза Деян. — За двойното нападение определям нощта на четвъртък срещу петък. Аз ще имам грижата да предупредя войските извън крепостта да са готови за тогава.

Някои се размърдаха, готови да станат, но Тихомир ги спря с жест.

— Искам да получа общото ви съгласие да се срещна и поговоря с Борил — каза.

— Какво още може да се говори с него? — попита Войсил.

— Ако е останала в него дори само капчица вярност към народността ни, нека да избегне братоубийствената разпра. Защо българи да леят кръв на други българи? Понеже вие знаете: освен куманите има и заблудени души измежду българите — защо да крия, доскоро аз самият бях измежду тях! — които от грешно разбрана вярност към клетвата продължават да служат на Борил…

— Без да съм ясновидец, мога съвсем сигурно да предскажа какво ще последва този твой разговор с престъпника, господство ти — подхвърли Нягол. — Просто ще излетиш от Лобната скала, и толкоз.

— Дори ако има само едно на стоте надежда да покажа на Борил безсмислието на съпротивата му и с това да спестя проливането на братска кръв, пак си заслужава да опитам. Тъй мисля аз. А на тебе, Деяне, ще препоръчам в деня, когато ще говоря с него, да си намериш друго укритие. Ако Нягол излезе прав в ясновидството си, Борил няма да се задоволи да ме изрита от скалата, но ще посегне и на дома ми.

— Има здрав смисъл в това, което предлага Тихомир — бавно, сякаш прецеждайки думите си, изговори Константин. — Аз даже съм готов да отида с него. Може би законопрестъпникът повече ще се стресне, ако…

— Не! — късо го прекъсна Деян. После обясни: — Всички съзнаваме опасността, която ще легне върху главата на Тихомир, ако говори с Борил. Но ако решим да рискуваме неговата глава, не е същото с тебе. Или забрави, че ей сегичка, преди малко, те определихме да оглавиш нашата войска срещу двореца? Без начелник ли искаш да я оставим?

— Тогава нека отида аз — самопредложи се Войсил. — Съгласен съм с всяка дума, която рече Тихомир, и съм готов да подкрепя намерението му.

— Дори ако това ще ти струва главата? — запита Лукан.

— Мигар не ще рискуваме главите си, когато ще нападнем Вътрешната крепост, за която отнапред знаем, че е непревземаема? — вдигна рамене паракимоменът.

Умълчаха се. Решението трябваше да дойде от страна на най-младия в тази стая, а той не бързаше да го каже, премисляше.

— Подбудите ви са толкова светли — каза най-сетне Деян, — че не мога да не ги уважа. Да, ще ги уважа, макар и да зная, че просто се самопогубвате — вече имаме някакъв опит от тези прями разговори с Борил… Но ще постъпим така. Срещнете се с него в четвъртък. Ако се случи невероятното — да има минута на просветление свише, — ще разполагаме с достатъчно време, за да отменим двойния напад през нощта. Но ако се случи другото, тогава все ще остане някаква искрица надежда да оцелеете. Доколкото познаваме навиците на престолокрадеца, той ще изчака поне до следващата сутрин, за да ви… Е, разбирате. Дотогава ще бъде нощта на четвъртък срещу петък, която може да донесе възкресяването на правдата не само за Йоан Асен, но и за вас в подземията на западната кула.

— И все пак внимавайте в разговора с този сатана — посъветва Константин. — Дори и да ви подвежда, в никакъв случай не заплашвайте. Говорете като най-смирени верноподаници, изпълнени със загриженост за самия него. Ако трябва, обещайте да измолите живота му…

— Не, такова нещо не могат да обещават! — прекъсна го Радан. — Ще се саморазобличат, че са люде на Йоан Асен.

— Ще действуваме по разум и по сърце — каза за двамата Тихомир. — Пък нека да стане онова, което реши провидението. Щом е за България, не ме е страх и от най-тежкия жребий…

И с тези думи приключиха последния съвет, преди да удари часът на действието.