Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper (2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на препинателни знаци

26

Още като получи първата тайнствена бележка, Ботул изгуби съня си. Първата! А оттогава последваха толкова много — той ги намираше мушнати под вратата си, върху възглавницата, в отходното място, между страниците на Евангелието до леглото си, между два резена хляб, навсякъде. И всичките си приличаха така, че можеш да сбъркаш коя къде попадна в ръцете му — жълтеникав бомбицин, а върху него със съвършен краснопис все едни и същи изречения:

ДУШАТА НА ДЯДО ВЛАС ЗОВЕ. И СКОРО ЩЕ ИМА ТВОЯТА. ВЪЗМЕЗДИЕТО ИДЕ!

Трета нощ без сън! Трета нощ, прекарана сгушен в ъгъла, заслушан дали вече не наближават тежките стъпки на възмездието. Постепенно загуби представа за дните — четвъртък ли беше, или вече петък? Щеше да загуби представа и за часовете, ако Хлав, главният му прислужник, три пъти на ден не му носеше поднос с ястие. Можеше ли да му вярва Ботул? Ами ако онези, които мъстяха за стария болярин, бяха купили верността му? Но ако не се довери и на Хлав, какъв живот ще бъде занапред?

А това сега живот ли беше изобщо? Три денонощия без сън, три денонощия на безумен страх в ъгъла на стаята…

Почука се. „Е, това е…“ — каза си Ботул. Чукането се повтори.

— Кой е? — попита хрипкаво.

— Пратеник на двореца, господарю — позна той гласа на Хлав.

Дали беше вярно? Или само хитър начин да освободи дебелата греда, препречена на вратата? Ами ако Хлав не лъжеше и наистина бе дошъл пратеник от двореца? Дълго се колеба Ботул, пък накрая се престраши и отвори. Слугата мълчаливо показа надолу — пратеникът чакаше в двора. Боляринът предпазливо погледна от пруста. Да, беше един от хората на Семир, неведнъж го бе виждал в двореца. Смъкна се как да е по стълбите. От начина, по който пратеникът го изгледа, можа да си състави представа как ли изглежда след тези три денонощия без сън, почти без храна, неизмит, несресан, с подпухнали очи и изпомачкани дрехи…

Съобщението беше кратко: царят свикваше синклита веднага след пладне. Да — отговори Ботул — ще бъде точен.

Не посмя да извика бръснар (как ще допусне някой да върти бръснач около гръкляна му?), но поне се изми и прекара няколко пъти гребена през прошарените си коси. После заповяда на Хлав да го облече в тежкото му рухо от кафяво сукно, подшито по ръбовете с лисичи кожички — щеше да предизвика почуда, ако се яви на съвета не в подходящо облекло. Върна се в спалнята, за да провери външността си в сребърното огледало. Вдигна го. И изпищя неистово — под огледалото бе една от жълтите хартийки с грижливо изписаните заплашителни думи.

— Вън! — извика той на притичалите слуги. После отправи очи към небето и се обърна към онзи, чиято гибел изплащаше с тези несвършващи страдания: — Ако съм осъден, не ме мъчи повече. Душата ми е твоя, дядо Влас. Вземи я!…

Почака примирен минута или две, но нищо не се случи. Разбра — осъден е, но на дълъг гнет и бавно изтляване от душевни мъки, не на бърза и целебна смърт, както погина старият Властимир. Въздъхна дълбоко и бавно повлече крака към двореца.

Не беше пръв — други, по-нетърпеливи, го бяха изпреварили. Никой не го заприказва, само смаяните погледи го караха да се чувствува притеснено — така щяха да го гледат и ако беше безплътна сянка.

После дойде царят, заговори се за някакви нашествия и обсади, гласовете звучаха тревожно, но не достигнаха до уморения му ум и затъпял от безсъние разум. Напрегна се да разбере за какво разговаряха царят и съветниците му, но не успя. Мисълта му се въртеше все около недвусмислената заплаха: възмездието приближаваше, скоро дядо Влас ще разполага с душата му… Изведнъж не чу, а просто с плътта си усети странно шумолене. Бръкна в джоба на рухото и измъкна едно от познатите му късчета бомбицин.

— Не! — изкрещя с всичките сили на дробовете си. — Не!

И обзет от свещения ужас пред тъмните сили на небитието, той дори не поиска разрешение, а скочи на крака и препъвайки се в дългите поли на дрехата си, се затича с всички сили към дома.

Разблъска настрана слугите, които искаха да му помогнат, затвори се в спалнята си и с треперещи пръсти изтегли гредата на вратата. Постоя така с гръб до стената и със затворени очи. После извади листчето от джоба си, разгъна го, приближи до прозореца и го прочете буква по буква, сякаш това злокобно послание за пръв път се появяваше пред очите му. Прочете го втори път, трети… А то си гласеше все същото: „Душата на дядо Влас зове. И скоро ще има твоята. Възмездието иде!“

— Нека така да е, старче — произнесе с внезапно успокоен глас. — Аз, презреният, погубих душата ти. И сега ще имаш моята.

Отиде до раклата в ъгъла, порови се в нея и извади гранка въже от пресукана коприна. Направи клуп от единия край, другия преметна през горната рамка на прозореца.

И се обеси…

* * *

— Какво беше това? — почудено попита царят. — Що му стана на този?

— Не можах да разбера — отговори за всичките Семир. — За пръв път го виждам така не на себе си.

— Но поне какво искаше да каже със своето „не“? „Не“ за опасността от север, „не“ за битка на открито, „не“ за приемане обсада — що?

— По моему неговото „не“ нямаше връзка с никоя от тежките задачи, които обсъждаме — каза Войсил. — Иначе защо ще побегне така?

— Виждал съм хора в такъв безпаметен страх — тихо произнесе отец Герасим. — То е бивало винаги, когато са търсели спасение от собствената си съвест…

— Добре, нека не се занимаваме повече с него — махна с ръка царят. — Имаме по-големи грижи от страховете или съвестта на Ботул. И така, велики боляри и твоя светост, да смятаме ли, че всичко е решено?

За Борил наистина всичко беше решено. Решили го бяха със Семир, а всичко останало — събирането, привидното съвещание, обличането на волята на двамата в одежда на всеобщо съгласие — не беше повече от празна церемония. За негова изненада обаче този път се случи нещо различно. Тихомир, който досега бе гладил с показалец челото си, неочаквано се изправи, поокашля се, да прочисти гърлото си, и заговори:

— Опасността е много голяма, за да си позволим прибързани решения, царство ти. Никой не оспорва, че правото на решение принадлежи на тебе, но може би си заслужава да изслушаш и нас, помощниците си.

Леко уязвен — тъй или иначе владетелят бе повторил само неговите внушения, — Семир се обади раздразнено:

— Може би имаш да поправиш нещо в решението на царя?

— Да поправя не, но да допълня — спокойно отби нападката логотетът. И се извърна към владетеля: — Допуснали сме да бъдем изненадани, господарю, и това е лошо. Но още по-лошо е, ако се опитаме да оправим една грешка с друга грешка.

— Какво имаш предвид, Тихомире?

— Прибързаността. Кой разумен пълководец ще приеме една тежка обсада без никаква подготовка? С колко войска разполагаме? И с храна за колко дни? Имаме ли всичко за отбиване на пристъп? Ако Йоан Асен дойде за няколко дни, пошета наоколо и си тръгне, тогава нищо. Но ако обсадата се затегне? Ако при него непрекъснато продължават да се стичат войски на недоволници и владалци от четирите краища на България не спрат да му пращат керван след керван с храна, с какво и за колко време ще можем да му се противопоставим ние?

Борил хвърли бърз поглед към кастрофилакса. Както и сутринта, той пак с готовност прехвърляше върху него справедливите упреци на логотета, сякаш решенията му бяха наложени, а не само подсказани.

— Това приемам — рече. — Какво по-добро ще предложиш, Тихомире?

— Да спечелим време, господарю. Погрешно е да се смята, че в една война всяко сражение е окончателно, „или — или“. Има сражения за забавяне на противника, за отвличане на вниманието, за заблуда, за подвеждане, за въвличане в капан и така нататък. Съгласен съм, че — стига сведенията да са верни — ние нямаме сили за една битка „или или“. Но ние се нуждаем от битка за забавяне. Ще я загубим, това разбирам, но загубвайки я, ще спечелим време. Онова време, което за нас сега има цената на въздуха или водата.

Разнесе се одобрително шумолене. Царят също се бе заслушал с растящо внимание.

— Изясни се, логотете — каза.

— Да съберем войската на най-близките владалци и заедно с част от търновградската да я изпратим срещу братовчед ти. И колкото по-далече от престолнината се срещнат, толкова по-добре. Както и да завърши битката — със сполука или с провал, за един час или за една неделя, — Йоан Асен ще има нужда от време, за да преустрои войската си. Именно това време ще използуваме и ние, за да привлечем войски и храна от Ловеч и Бъдин на запад, от Крън и Копсис на юг, от Твърдица, Сливен и Дъбилин на изток. Съберем ли полковете и напълним ли зърнохранилищата, тогава Йоан Асен нека заповяда. Можем дори и зимата да изкараме на топло в крепостта, а той да мръзне в шатрата си долу, край окования в лед Етър.

— Да пукна, ако предложението не е разумно! — рече някой. Борил не се извърна, но като че позна гласа на Марко Ечемиченото зърно.

Щеше да продължи обсъждането на Тихомировото предложение, но се случи нещо, което го прекъсна. На вратата се появи протокелиотът и повика със знаци кастрофилакса. Семир отиде до него, изслуша го и лицето му видимо помръкна.

— Какво, Семире? — попита царят. И сметна за тактично да добави: — Тук сме люде, впрегнати да влачим един товар. Ние не можем да имаме тайни помежду си.

— Неприятна вест, царство ти. Пристигнал е бърз гончия от Хръсград. Конницата на Йоан Асен, водена от някой си Годеслав, пристигнала до крепостта. И сигурно скоро ще я завземе, защото мнозина минавали на тяхна страна…

Годеслав. Кой беше този Годеслав? Борил не чуваше за пръв път това име. Годеслав, Годеслав, човек, който води конница… Да, спомни си, Годеслав, разбира се. Онзи, който минаваше за най-добър ездач в конницата на Калоян… Изведнъж сякаш някаква завеса се раздра пред очите на царя. Само в един миг той прозря на кого му бе заприличал онзи момък, който така сладко бе молил за покровителството му, а сега чакаше орисията си долу, в тъмницата: Деян бе син на Годеслав!

Царят се насили да отхвърли сега тези мисли, към тях щеше да се върне довечера. И се постара да каже с привидно спокойствие:

— Дали метежниците са в Проват или в Хръсград, разликата не е голяма. И поне не променя задачата ни. Чухме една интересна мисъл на логотета Тихомир. Как ще я оцениш ти, Семире?

Кастрофилаксът се върна на мястото си до престола, прехвърли се няколко пъти от крак на крак и призна неохотно:

— Невям предложението наистина не е лишено от здрав смисъл, господарю…

Разбира се, че не беше лишено от здрав смисъл и пълководчески усет. Но Борил остана недоволен — защо тази по-добра идея да дойде в главата на един болярин, а не в неговата, която той поставяше по-високо например от пълководческите глави на стария Асен или на Калоян?

— И така, поправяме решението си — каза той. — Ще пратим една немногочислена войска към Хръсград, за да спре, доколкото може, нашественика, а в същото време най-бързите ни гончии още днес трябва да полетят във всички посоки и да свикат помощ в хора и храни.

— Кому ще поверим тази войска, царство ти? — попита Семир.

— Как кому? — изпревари отговора протоиракарият Константин. — Царството си има протостратор!… Платата си един пълководец оправдава именно в битките.

Погледите се насочиха към Ратен. Не беше съвсем сигурно дали той е разбрал за какво точно говореха — откъм него миришеше на вино, а очите му някак много лесно се затваряха и много трудно отваряха.

— Не е време за хлевоустия — избърза да каже царят, защото предложението на Константин уязвяваше колкото дебелия Ратен, толкова и него, който го бе произвел протостратор. — За начелник на войската определям Белота.

Белота някак си мудно, без бързане се извърна към него.

— Защо именно на мен сторваш тази чест, царство ти?

— Защото ще бъде сражение не на сила срещу сила, а на хитрост и лукавство срещу сила. За такова сражение като че няма по-добър от тебе, драги Белота.

— Съмнителна похвала е тази, но я приемам — съгласи се боляринът. — Обещавам да призова цялата си хитрост и лукавство и да сторя, щото е по силите ми.

Царят се изправи. Болярският съвет беше приключил.

 

 

— За решение и за действие имаме само тази нощ — каза угнетено Йончо и побутна настрана недокоснатото си блюдо. — Работата се затяга — и в царството, и в престолнината. Тъй, както се говореше в синклита, може още преди съмване да обявят обсадата. И тогава трябва да ни поникнат криле, за да се спасим.

— Къде виждаш спасението, тате? — попита Стефан-Драгослав.

— Тук е сигурна гибел. Следователно, където и да е навън, все можем да разчитаме на спасение… особено докато още имаме ум в главите си.

— Довчера ти не гледаше на Борил като обречен на гибел…

— Но вчера аз не знаех, че Йоан Асен вече чука на портата на Търновград.

— Аз май ти го казвах — със зла нотка напомни синът. — Казвах, че на него ще да се надява недоволството на болярите. А ти? Не се било чувало от години за сина на стария Асен…

Протовестиарият го изгледа тъжно:

— Ти невям казваше също, че за нас има само един изход — да следваме сляпо Борила… Е, случи се твоето. Следвахме го. Сляпо. И благодарение на това сега имаме само няколко часа, за да помислим за спасението си.

— Спорът ви е недостоен — произнесе неочаквано Тамара. — Вие взаимно се замервате с обвинения защо не сте изменили по-рано на царя си. А нито една дума не се чува за другото: къде е истината, къде е справедливостта и как да им се помогне дори ако трябва да се заложи искрицата живот в гърдите.

Бащата и синът я погледнаха смаяно.

— Да ме вземат всички дяволи, ако разбрах дори една думица от прочувственото ти слово — надсмя й се Стефан-Драгослав.

— Не е толкова загадъчно, бате. Има ли недоволство в Търновград? Има, и то колкото искаш. Има ли недоволници между болярите? Също не липсват, дядо Влас, вечна му памет, го показа съвсем ясно. Готвят ли се те да избягат като протовестиария Йончо? Не, струва ми се, че никой няма да побегне. Те са тук като воини в битка и дори още по-трудно, защото са в самата среда на враговете, но въпреки това не хвърлят от раменете си своя кръст, а ще го носят, пък независимо дали той ще ги отведе на Голгота. — Девойката пое въздух — дългото слово я беше задъхало. — Докато вие мислите само за едно: как да се измъкнете като смокове между камъните, та утре, когато се разбере накъде ще надделее сполуката, изведнъж да се окажете на същата страна. Да ме прощавате, но това е… това е… Е, няма защо да ви щадя: това е низко!…

Посрамени, двамата мъже не намериха веднага какво да отговорят.

— Абе кой успя да напълни главата на тази с бръмбари? — проточи по едно време Стефан-Драгослав, но бащата каза сериозно:

— Права си, Тамаро. От първата до последната дума си права. Ала аз нямам друг избор, момичето ми. Искам ли да се задържа на гребена на вълната, искам ли да осигуря щастие вам, на децата си, аз трябва да избикалям стените, не да ги пробивам. Това е било моето оръжие през целия ми живот, само него имам и днеска.

— Пък на когото не му отърва, прав му път! — отсече братът.

— Ще се възползувам от съвета ти, бате — някак си нехайно рече Тамара. По-късно обаче двамата щяха да си спомнят тези нейни думи.

— Губим време в безполезно наддумване — завърши Йончо. — Ще наредя да впрегнат кочията и само след един час трябва да тръгнем. Не вземайте никакви дрънкулки, скъпи одежди и прочее — един кат дрехи и драгоценностите, нищо повече. Докато онова обковано ковчеже е в ръцете ми, няма да познаем нищетата… където и да ни отвее вятърът.

Но след един час, когато Йончо и Стефан-Драгослав бяха вече готови за тръгване, внезапно се оказа, че Тамара я няма. Стаята й изглеждаше непокътната — не бе взела нито дрехи, нито което и да е от любимите си украшения. Търсиха я из цялата къща, но напразно — девойката сякаш бе пропаднала вдън земя… Тогава вардянинът на дворната порта им каза, че веднага след вечеря била излязла, някъде тук наблизо отивала, такива били думите й.

— Какво ще правим сега? — попита Йончо, като избърса студената пот от плешивия си череп. И си спомни последните думи между брата и сестрата: — Ти я напъди, глупако! — кресна. — Върви сега я доведи!

— Знам ли къде я е отвел щурият й ум… — Стефан-Драгослав изведнъж побледня, устните му посиняха. — Ами ако е отишла да ни издаде?

— Не вярвам — каза бащата, но гласът му не звучеше особено сигурно. — Не е такова момичето… По-вероятно да се е укрило някъде, пък като научи, че сме заминали, да се прибере вкъщи.

— Ние тъй или иначе трябва да си обираме крушите, тате. Даже и да разпрегнем, утре все ще се намери някой от слугите да се разприказва. И тогава ще настигнем дядо Влас нейде по бързеите на Етъра.

— Не мога да тръгна без Тамара. Едничко женско чадо ми е и горката й майчица си отиде, когато на нея живот даваше…

— Тогава по-добре да си прережем жилите — не отстъпваше синът. — По-малко страшно е, отколкото да те изправят на Лобната скала, нали?

— Тогава ще й оставя торбичка номизми, нека се оправя сама, докато се уталожат водите и ние се върнем. На една беззащитна девойка никой няма да потърси сметка за бягството ни.

Така и направиха. Много добре знаеха, че лъжеха себе си, но на драго сърце се оставиха да се излъжат.

И още преди да се вдигне мостът над Сечената скала, кочията им изтрополя навън от Царевец…

… А Тамара наистина не беше далече — тъй както беше само по домашни пантофи, тя изтича до дома на Тихомир и обляна в сълзи, се хвърли в прегръдките на приятелката си. Когато изслуша скръбния й разказ, Василиса я покри с милувки, докато я успокои, а после й каза:

— Мога да те приютя днес и до края на живота си, без да давам обяснения някому. Но мисля, че и двете ще спечелим, ако разкажем всичко от игла до конец на татко.

— Това не! — сепна се Тамара. — Аз не се съгласих да придружа нашите, но не искам и да им причиня зло. Ако баща ти, какъвто е прямолинеен, отиде да съобщи за бягството им, бързата конница на Семир още тази нощ ще ги настигне и ще се върне с главите им.

— Не, татко не е предател. Дори когато не е съгласен с някого, той пак не приема върху себе си позора на предателството. — Василиса помълча малко. — А знаеш ли, той сякаш изживя някакво прераждане напоследък и не е вече онзи Тихомир, който беше допреди месец. Послушай ме, Тамаро, ела да му се довериш.

Василиса се оказа права. Баща й не само не изтича да издаде за бягството на протовестиария и сина му, но също предложи на Тамара гостоприемството си, „докогато й омръзне под този покрив“. А накрая каза нещо, което нито едно от двете момичета не можа да разбере:

— Вижда се, корабът на Борил наистина потъва…