Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper (2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на препинателни знаци

6

Като следваха указанията на Радан, двамата приятели наистина без усилие намериха къщата, която им бе препоръчана. Спряха пред нея и я огледаха. Домът на госпожа Бойка беше на три ката — долния от камък, горните два от печени тухли и дърво. В стената на първия, каменния кат, имаше редица от малки прозорчета с железни пречки, а в средата — внушителна дъбова порта със свод от дялан камък. Вляво над портата се виждаше надпис, също издялан от камък: „Госпожа Бойка“; на височината на надписа, но от дясната страна на свода бе вградено нещо като каменен герб — сложна фигура от кръгло поле, пресечено от наклонена наляво греда и над гредата особена украса, която наподобяваше лист или цвят на непознато растение.[1]

Младежите скочиха от седлата, метнаха поводите на коневръза и Страхота улови желязното чукало и похлопа на вратата. Не чакаха дълго — портата се отвори и пред тях застана един слуга в поразително спретната дреха, по която не личеше нито една гънка; по-късно двамата щяха да научат, че този беше вратар на къщата по име Радко. Казаха му, че искат да говорят със стопанката на дома, а той ги изгледа с такъв пронизващ поглед, сякаш през дрехите преброи всяка монета в джобовете им. Едва после благоволи да отвори уста, за да помоли да почакат — той щял да извести госпожата за тях.

Също и за госпожа Бойка не чакаха много. И ако за вратаря стигаше да се каже само спретнат, госпожата беше направо величествена. Висока и едра жена в неопределената възраст между тридесет и пет и четиридесет и пет години, с могъща гръд, която сякаш напираше да разкъса плътната тъкан на робата й, и с приятна широколика глава, по която очевидно се полагаха значителни грижи — като се започне от сложната прическа на косите и се свърши с изписването на волевите устни и червените петна на бузите; въпреки ранния следобеден час тя беше облечена в изискана одежда до земята и с лека като паяжина наметка от ефирен чуждоземски плат с втъкани в него сребърни нишки. Прибавим ли още чифт обеци на ушите, два реда огърлици около врата и няколко тежки пръстена на ръцете, приблизително ще сме описали жената, която щеше да даде подслон на двамата приятели за следващите месеци.

До подслона обаче не се стигна веднага. Жената ги претегли с очи и усмивката й навярно трябваше да означава, че е останала доволна, обаче въпреки това маститата й фигура все още запълваше входа и не беше последвала покана. Вместо това госпожа Бойка попита — любезно, но с добре отмерена незаинтересуваност в гласа:

— Младите благородни господа са пожелали да говорят с мен?

— Младите благородни господа желаят и нещо повече — сухо отговори Страхота и Деян, който вече го познаваше, усети зад тези думи първите нотки на пробудена гневливост. — Нещо много просто — покрив, вкусна гозба и грижа за конете им. Да смятаме ли, госпожа Бойке, че ще ги намерим тук, или ще имаш добрината да ни посочиш по-добро място?

Ако нападката му изобщо я засегна, тя с нищо не го показа.

— При мен има всичко, което да задоволи и най-претенциозния вкус — каза. — Но не зная дали сте чули, че цената отговаря на онова, което се предлага. — Те потвърдиха с жест, който би трябвало да означава, че не са се надявали да й гостуват безплатно. Госпожа Бойка попита делово: — Стая и храна ли ви е нужна?

— Не стая, а най-добрата стая. И не храна, а най-добрата храна — избърза Деян, който се боеше гневливият му приятел да не изостри отношенията със собственицата преди още да са се настанили. — А също и вино, но пак от най-доброто.

— Какви пари ще плащате?

— Каквито желае госпожата — безгрижно вдигна рамене Деян. — Византийски перпери, венециански дукати, флорини, испански дублони… — Той с удоволствие забеляза, че последните монети тя очевидно чуваше за първи път. — Просто ще се съобразим с предпочитанията…

— Предпочитам в дукати — побърза да каже тя с променен глас; гърлото й беше внезапно пресъхнало. — Три дуката на човек за всичко — храна, легло, обслуга, пълни грижи за коня…

И тук беше моментът Деян да си отмъсти за пренебрежението, с което ги посрещнаха: Той каза невинно:

— Три дуката на ден, нали?

— Ама как на ден! — Госпожа Бойка бе загубила величественото си държание и сега не беше нищо повече от обикновена бакалка. — Три дуката на месец!…

— О, за такива суми не си е заслужавало и да се говори. Иска ли госпожата предплата? За три месеца? За половин година? За година?

Жената се бе разтопила като бучка масло, когато отговори:

— Какво говорите, млади господа?! Предплата!… Че вие да не сте някакви… някакви… — Тя не намери подходящата дума. — Но защо стоим така пред вратата? Радко! — Вратарят трябва да беше подслушвал зад открехнатата порта, защото се появи веднага. — Погрижи се за конете, а аз ще покажа стаята на… Извинете, благородни господа, не чух имената ви?

— Не сме ги и казвали. Страхота, син на Зергобула.

— Деян, син на катепана на Овчага Вълкан.

— Заповядайте, Страхота и Деяне, заповядайте, навярно искате да се измиете от прахоляците на пътя, да поотпочинете? Или да закусите?

— Да, с удоволствие ще се измием и закусим. От сутринта не сме слагали залък в уста…

Госпожа Бойка възвърна достолепието на осанката си и тържествено ги поведе във вътрешността на дома си. Къщата беше построена във форма на буквата П. На долния кат се намираха трапезната стая, готварниците, избите за вино и храни, водохранилищата и навярно стаите за прислугата. На горните имаше открити ходници откъм вътрешната страна и врати за поне десетина стаи; разстоянието между вратите показваше, че стаите не ще да са като манастирски килии, а достатъчно просторни и удобни. На отсрещната страна на двора една редица постройки превръщаха П-то в затворен правоъгълник; там очевидно бяха оборите за конете, сеновалите и другите помощни помещения.

Докато тримата минаваха по пруста на средния кат и госпожа Бойка отключваше една от вратите, младежите зърнаха в края на ходника да се появява една странна фигура. Беше мъж на тридесетина години с керемиденочервена коса и навярно недъг в единия крак, защото човекът го влачеше прав като греда и куцайки мъчително, се подпираше на здрав бастун. Кафтанът му беше от хубав плат, навярно дубровнишки, ала излъсканите лакти издаваха, че отдавна е преминал най-добрите си дни.

Междувременно госпожа Бойка отвори вратата и с широк жест — все едно че ги въвеждаше в престолна зала — покани младежите да влязат. Още от входа те обхванаха обстановката. И не се възхитиха: стаята, разбира се, не можеше да се сравнява с оная от странноприемницата на дебелия Боголюб, но иначе не отговаряше нито на голямото име на стопанката, нито на цената — два одъра, маса, два стола, една ракла за дрехи и мивник в ъгъла, това беше цялата обстановка. Деян се поколеба дали да изрази неудовлетвореността си, но бе изпреварен от един приятен, звучен като на псалт мъжки глас откъм гърба им:

— Госпожа Бойке, защо не покажеш на благородните господа източната стая? Тя положително ще им хареса повече и е свободна отдавна, още от времето, когато Енрико Пизани, или както там му беше името, пое към далечната си родина.

Жената се извърна и през рамо хвърли на обадилия се един поглед, който би трябвало да го убие като небесен гръм. После обаче бързо залепи отново своята добре изписана усмивка на лицето си и възкликна с майсторски изиграно припомняне:

— Боже, каква съм и аз! Ама разбира се, че източната стая е свободна! Заповядайте, заповядайте след мене, Страхота и Деяне…

Те я последваха. И се разминаха с онзи, който по свое желание им бе помогнал — червенокосия мъж с бастуна. Кимнаха му за поздрав и благодарност, той им отговори по същия начин.

Така наречената източна стая наистина си заслужаваше уважението, с което бе говорил за нея непознатият. Всичко в нея показваше, че е предназначена действително за знатни гости с пълни кесии — дрешниците с дърворезба в стената, три пръста дебелите килими на пода, китениците, с които бяха покрити одрите, не липсваха дори и стенописи, зографисани от опитна ръка.

— Благодаря, ще останем тука — каза за двамата Деян. — И след малко ще слезем да похапнем.

— Нека приготвят закуска като за четирима — допълни Страхота. Гладни сме като вълци…

Половин час по-късно, измили се и предрешени, те вече влизаха в трапезната стая. И макар че беше едва ранен следобед, там вече завариха непознатия с бастуна и пред него — един опразнен стакан с внушителни размери и друг току-що донесен, пълен с черно вино.

— Няма ли младите благородници да сторят честта на моята маса? — посрещна ги той с приветливата си усмивка. — Виното на госпожа Бойка си е добро, но то става дваж по-добро, когато се пие със сладка приказка…

Те приеха без колебание и както повеляваха правилата, се представиха, преди да заемат местата си. Той наистина не се изправи (не биваше и да го искат от него, щом като вдървеният му крак, протегнат настрана от масата, бе красноречиво свидетелство какво би му струвало едно изправяне), но затова пък се представи чудновато:

— Чръноглав, син на съседа.

— Какво? Какво? — не повярва на ушите си Деян.

— Не се учудвайте, млади приятели. Нали не се сърдите, че ви наричам приятели? — Те наистина не се разсърдиха. Изненада ги по-скоро думата „млади“. Защото онзи, който назова себе си Чръноглав, положително не беше много по-възрастен от тях, надали имаше повече от тридесет години. — Всичко при мене е превратно и объркано. Син съм на един от най-богатите прониари на Боруйската хора, а едва закърпвам оттук-оттам по някоя перпера, за да се наплатя на нашата любезна домакиня, и то с такива закъснения, които някой ден ще я доведат до сърдечен удар. Нарекли са ме Чръноглав, пък вижте в какъв цвят е растителността на главата ми. В Търновград все още има наивници, които ме смятат за благородник, а аз скоро ще тръгна с кръпки на задника. Е, кажете, щеше ли да бъде всичко това, ако не бях син на съседа?

— Може би има някакви причини, поради които баща ти…? — подхвърли предпазливо Деян.

— Ясно, че има. Желанието му беше да ме види поне хилядник във войската или знатен сановник в обкръжението на цар Борила. Но какъв воин може да излезе от мене, щом като още при първото ми качване на коня си спечелих тази греда тука? — Той се почука по вдървения крак. — И какъв сановник може да излезе от мене, когато кракът не ми позволява да правя поклони до земята, а езикът ми, проклетият, сякаш е от рождение неспособен да се кълчи във витийства и неистини?

Една млада слугиня приближи към масата с широк поднос в ръце и постави пред новите гости панерче с пръхкав хляб и две огромни блюда с ястие; от блюдата лъхаше такъв приятен мирис, че никой от двамата не се оплака от количеството.

— Донеси им и кърчаг вино — нареди своеволно Чръноглав, докато младежите вече се нахвърляха на гозбата. И предупреди с тон на познавач: — От лявата бъчва, крънската, а не от онзи, ловешкия киселак…

— Не е ли много рано като за кърчаг вино? — рече между два залъка Страхота. — Слънцето едва-едва се е наклонило към запад…

— В Търновград никога не е достатъчно рано за виното — отговори рижият и посегна към втория си стакан. Отпи няколко глътки, избърса уста и бавно произнесе: — Чувал съм, че на онези, които се пържат в ада, дяволите разрешавали да си пийват винце колкото и когато пожелаят. Това било единственото средство да издържиш в катрана.

Деян го стрелна с поглед. За пръв път, откакто го бяха срещнали, новият им познат не се усмихваше.

— Не е ли по-разумно — каза — мъжът, ако притежава мъжко сърце естествено, да се опита да строши веригите, които го държат в ада, отколкото само да търси забрава и временна утеха във виното?

Сега го изгледа Чръноглав — дълго и изпитателно. Трябва да беше малко или много късоглед, понеже присвиваше очи, за да вижда по-добре.

— Не те съветвам да казваш подобни думи пред кого да е в любимата наша престолнина, Деяне, син на Вълкан. Пред мене може. Също и пред трапа, дето онзи от приказката викал за ушите на цар Траян. Но иначе не. Виждал съм онзи звяр Чъсмен да бутва от Лобната скала разни нещастници, недоволството на които навярно е звучало като „Отче наш“ в сравнение с реченото от тебе.

Деян остави резена хляб и побутна блюдото си настрана — внезапно бе загубил охота за ядене. Със Страхота не бяха прекарали повече от час в Търновград, а вече двамина рисуваха пред тях картина на пъклени заплахи и безсмислена и неоправдана жестокост, облечена в прозирната дреха на някаква привидна законност. Това ли е тя, престолнината на Асеневци?

Бележки

[1] Описанието на долния кат на къщата, включително надписа и украсата — автентично. За съжаление тази къща вече не съществува, не е запазена, но в началото на века е открита (заедно с още три), идентифицирана като средновековна и описана от видния наш езиковед и историк Беньо Цонев. Тя се е намирала на тогавашната Табашка или още Индустриална улица в Асеновата махала, точно под Трапезица. Надписът — според нас единственият известен досега у нас адресен надпис от средновековието — е бил със силно увредени букви, но опитният изследовател е могъл да го разчете (в прочита на Б. Цонев е „Госпожа Бойка“). Своето интересно откритие Беньо Цонев е публикувал твърде обстойно („Надпис и орнамент на една старобългарска къща в Търново“, Периодично списание на Българското книжовно дружество в София, С., 1904, книга LXIV, е. 772–775), заедно с точни рисунки както на адресния надпис, така и на герба-орнамент от другата страна на портата. И накрая една любопитна подробност, може би просто съвпадение: семейството, което тогава е притежавало къщата, е имало фамилното име Бойкин.