Цончо Родев
Двама против ада (31)

31

Измина един месец от обсадата… После още един… Изтичаше вече и третият…^[1]

Борил беше готов за заседанието на синклита, но преди да влезе в престолната зала, на него му хрумна нещо, та свърна към покойнината на бившата си жена. Не от любопитство, нито от тъга по куманката — не беше идвал тук, откакто по негова заповед царицата се превърна в сестра Евсевия. Колкото и да изглежда невероятно, в покойнината той отиваше заради голямото венецианско огледало, в което човек можеше да се огледа в цял ръст. По-рано, когато се чувствуваше силен и самоуверен, Борил не обръщаше особено внимание на външността си, дори допущаше малко по-голяма небрежност, отколкото се полага на един самодържец: правеше го непринудено, просто беше безгрижен към дрехите, но влагаше и известен хитър смисъл — искаше под царската одежда хората да виждат бившия войник. Сега обаче беше друго. В тези дни и месеци, в които цялата му власт и самодържавие се заключваха между четирите стени на Търновград, той си казваше, че всяка немара в облеклото може да се изтълкува като слабост на човек, който вътре в себе си вече се е разделил с короната на Асеневци…

Застанал пред огледалото на жена си, той посвети много внимание на своята външност. Не откри никакъв пропуск. Пурпурната туника, извезана със злато, стоеше добре на още правата му снага. Тежкият златен пояс, широк цяла педя, по негова заповед бе по-стеснен малко — трябваше да поприкрива ранното позатлъстяване на корема, плод на принудително обездвижване и на прекалено богати трапези. Червените ботуши на краката, златният скиптър и червената кожена торбичка с пръст в ръцете завършваха внушителността на фигурата му; отначало царят имаше намерение да сложи и обсипаната с бисери и драгоценни камъни корона, но се отказа — щеше да бъде прекалено като за едно обикновено заседание на болярския съвет. Борил остана доволен от онова, което му показа огледалото. Е, лицето му изглеждаше малко посърнало и имаше издайнически тъмни кръгове около очите, но той се надяваше, че никой няма да го наблюдава чак в такива подробности.

Като завърши огледа, царят с бързи крачки се отправи към престолната зала. Седна и даде знак да сторят същото и болярите.

— Апокриспарият? — попита.

— Ето ме, царство ти — надигна се от мястото си архиепископ Герасим.

Преди да го подкани да говори, царят сметна за необходимо да обясни на онези, които може би не знаеха:

— Проводих светиня му в стана на нашественика — каза кратко.

— За какво? — попита, без да става на крака, логотетът Тихомир.

— За различни неща, ще ги чуете. Но най-важното беше да подкани моя мил братовчед да си отиде по живо, по здраво оттатък Дунава. И без това тук лентяйствува в пълно бездействие. Слушаме те, твое светейшество.

— Страх ме е, че не можем да очакваме скорошно оттегляне на Йоан Асен, царство ти — започна богослужителят. — На подканата ми той направо се изсмя. А после ме изпрати с брат си Александър да видя всичко сам. При него непрекъснато се стичат войски от четирите краища на Българско; не се е признал за негов подвластен само братовчед ти от Мелник Алексий Слав, латинският слуга. Нямам опитно око на воин, но бих рекъл, че сега руските дружини не са повече от една четвъртина от цялата му войска. А храна, храна — колкото щеш! Манастирът „Света Богородица Одигитрия“, където държат зърното, ще се разпука от струпаното жито. Пък стадата нямат чет…

— Добре, добре — прекъсна го Борил, който бе забелязал как тези думи влияеха на събраните боляри. — И какво смята да прави младият Йоан с толкова войска и храна? Защо бездействува?

— Първо, той не е чак толкова млад, царство ти. На двадесет и шест-седем години е, мъж в пълен разцвет. И има опитни съветници. Годеслав, който е начелник на конницата му. Белота. Вълкан от Овчага. Зърнах още Михаил от Дръстър, Доброта Средечки, кефалията на Хръсград Владимир, Калота от…

— Добре, добре — повторно го прекъсна царят, ръководен все от същите съображения. — Попитах какво смята да прави с тази войска.

Преди да отговори, архиепископ Герасим се засмя злорадо:

— Знаете ли кого не видях в стана му, царство ти и велики боляри? Нямаше го вашия любезен приятел Йончо. Отишъл със синчето си Стефан-Драгослав и помолил за милостта да служи на новия цар. Йоан Асен обаче се отказал от услугите му с такива думи: „Който е станал предател веднъж, ще стане и дваж. Не желая във войската си хора, които прекалено лесно нагласят платната си по всеки благоприятен вятър!“ И отначало бил намислил да ти го предаде дар на тебе, но сетне се задоволил само да го напъди. И сега, разправят, Йончо бил на път към Епир, там да моли за място на слуга…

— Жалко, че не ми го е предал — изсумтя Борил. — Тогава и моите, и неговите люде щяха да видят как се дере кожата на живи предатели!…

— Твоя въпрос за необяснимото бездействие зададох и аз, царство ти. И Йоан Асен ми отговори нещо такова: защо да леел напусто кръв в пристъп срещу Търнов, когато ние сами сме щели да се предадем, щом сме изядели кучетата и котките на престолнината. И боя се, че беше напълно прав, царство ти.

— Семир?

— Тук съм, господарю.

— Как сме с храната?

— Зле, господарю, и обещава да стане още по-зле. Обсадата ни завари, преди да съберем плодовете на тазгодишната жътва. За съжаление имаме и предумишлени вредителства, които удрят точно по храната. Знаете, че големият житен склад в Асеновата махала изгоря. Установи се, че неизвестни злосторници една нощ са го обсипали със запалителни стрели и така са причинили пожара. Изобщо разложението продължава да се шири като чума в Търновград, господарю. И ще си позволя да изкажа предположението, че недоволниците са във връзка със стана на нашественика. Трети ден от хълма на Света гора, където е самият Йоан Асен, се появяват знаци с черен дим. Те не ще да са за неговите дружини; кой ще се разпорежда с тайни знаци, когато може да прати вестоносец? За предатели в крепостта са, господарю.

— Излиза, че някой от нас не си изпълнява съвестно задълженията — схапа го царят, но Семир не му остана длъжен:

— Превърнал съм Търнов от град в тъмница — каза дръзко; вероятно в престолнината той беше единственият, който би се осмелил да говори на царя по този начин. — Или може би недоволниците трябва да изпращам в стана на Йоан Асен, той да прави с тях каквото иска?

Борил положи неимоверно усилие, за да се престори, че не е забелязал цялата убийствена ирония на тези думи.

— А за храната, твое светейшество? — попита. — Предаде ли моето предложение да заменим жив човек и техен довереник срещу храна?

— Не забравих повелението ти. И съобщих, че младият Деян е задържан и че ти би благоволил да го замениш срещу двадесет талиги зърно и сто овце.

— И те?

— Не те, царство ти. Отговор ми даде сам Годеслав, бащата на Деян. Каза нещо такова: синът му бил възпитан да служи и да умре за България; вярно, рано било за смъртта му, но щом бог бил решил, Годеслав щял да се примири — все едно че синът му бил загинал на бранното поле.

— Нека тогава смъртта на Деян да тежи на неговата съвест — с нескривана злоба произнесе царят. — Само че за момъка бранното поле ще бъде Лобната скала… Още преди векове един мой предшественик е казал, че който не ще мира, ще получи секира. Това е!

В тронната зала се възцари глуха тишина и в нея се чу бръмченето на една муха, която се блъскаше в цветните стъкла на прозорците.

— Комай изяснихме всичко… — някак нехайно проточи Чъсмен.

Това обаждане ядоса царя. Само един човек, произлязъл от низините, но неочаквано видял в ръцете си много власт, можеше да си позволи подобна невъзпитана дързост пред самия владетел. Но беше ли по силите на царя да му отговори по подходящ начин? Особено сега, когато бяха останали толкова малко хора, на които още имаше възможност да се обляга?

— Да обобщим — каза Борил и многозначително изправи скиптъра с вплетения в него кръст. — Повелявам кастрофилаксът да направи още един оглед на запасите ни от храна. И ако е необходимо, ще наложим ново стягане на коланите за всички, освен за войскарите, които носят отбраната на крепостта.

— Ще бъде — кратко рече Семир.

— За тебе имам още една заповед. Ако трябва, да обърнеш престолнината с главата надолу, но да откриеш за кого са знаците, които се подават с дим от стана на нашественика.

— Ще бъде — повтори Семир, но този път гласът му не бе така убедителен.

— И последното. Смъртната казън за шпионина Деян, син на Годеслав, назначавам за утре по пладне. Да се извърши показно, за поука на своите и за страх на враговете. Затова цялото население на царевград Търнов да се изведе при Лобната скала. А глашатаи да известяват цял следобед и през нощта на обсадителите, че ги каним всички и по-специално Годеслав и Йоан Асен да присъствуват, когато техният Деян ще опита дали последните дъждове са позахладили водите на Етър.

— Ще бъде! — прие тази заповед върху себе си Чъсмен. И прибави: — Лично аз ще пратя Деян за храна на рибите…

Обикновено царят пръв напущаше тронната зала, но сега нареди:

— Вървете си!

Той остана изпъчен и както се надяваше, величествен, докато и последният от болярския съвет излезе от залата. Тогава положи настрана скиптъра и акакията, прегъна се и с две шепи улови лицето си.

Боже, нима настъпваше краят? Какво щяха да правят, когато изметяха и последните зърна от житниците? Какво още може да поднесе в краката на Йоан Асен, за да се върне той в дивите си северни степи? Нищо… Нищо… Нищо… Просто краят чукаше на вратата!…

— Пресвета дево! — изпъшка царят през пръстите си. И суетно излъга сам себе си: — А имах още толкова неща да свърша…