Цончо Родев
Двама против ада (13)

13

А в същото време Деян наистина се нуждаеше от пожелания за щастие.

Като излезе от дома на логотета, той се притули в едно по-тъмно кътче на улицата и се заслуша. Пронизителните пищялки бяха замлъкнали и някакъв — привиден или истински — покой отново цареше в Трапезица. Момъкът почака така известно време, после, като се насочваше напосоки, с крадливи стъпки се отправи нататък, където според него беше Асеновата махала. Не измина обаче дори петдесет крачки, когато изостреният му слух долови някой да приближава срещу него. Деян не загуби време за разсъждения, а се хвърли по очи зад един близък камък.

Не се бе излъгал — само след минута двама стражи се появиха на ъгъла, огледаха се внимателно, после приближиха и спряха за кратка почивка. Бяха толкова близо до укритието на Деян, че ако протегнеше меч, той навярно би ги досегнал по краката. Момъкът спря дъха си, не смееше и да погледне — знаеше как издайнически блестят очите в мрачината.

— Все пак ще го пипнем — каза полугласно единият от двамата. — Не е птичка, че да прехвръкне, я! Толкова засади сме заложили…

— Вярно ли, че Буджек го е познал?

— Зърнал го е, но отдалече. И му е замязал на едного, който се върти напоследък из Търнов без работа. Пройдоха някакъв…

— Абе пройдоха, ама на̀ — видя сметката не на кого да е, а на…

— Ще си го плати, ще видиш. От устата на Семир го чух, пък той, знаеш, не е от хората, които се заканват ей така, напусто.

— Хайде да продължаваме. Ще си изпатим, ако ни видят така…

Деян ги изчака да се отдалечат и продължи нататък. Провидението в съдружие с изострените сетива му помогнаха, та избягна още две засади — толкова нагъсто бяха те през тази нощ в Трапезица. Като се движеше като призрак по сенките, младият мъж най-сетне успя да се смъкне от височината на хълма. Хвърли поглед наоколо. Той все още не познаваше добре престолнината, но му се стори, че не го деляха повече от двеста крачки от дома на госпожа Бойка.

Зарадва се, но една нова опасност пресече радостта му още в самото й зараждане. Някъде горе, по кривите улици на Трапезица, се разнесе кучешки лай, после един непознат глас се развика доволно:

— Насам!… Насам!… Ето, хванаха дирята му!… Насам! Няма да ни избяга…

Нямаше време за губене. Нямаше и място за колебание. Ако наистина обучени кучета са влезли в дирите му, на преследвачите не биха били нужни повече от три-четири минути, за да го открият, където и да се скрие.

Където и да се скрие ли? Една внезапна мисъл проблясна в съзнанието на Деян. И с онази решителност, която често върви ръка за ръка с отчаянието, момъкът изтича последните петдесетина крачки и не нагази, а направо се хвърли във водите на дълбокия Етър. Стъпи на някакъв объл камък, подхлъзна се и цамбурна отново. За втори път се опита да се задържи на крака, но един бързей го повлече и прекатури. Тогава Деян се отпусна на повърхността и заплува, като търсеше по-спокойните места около брега, където течението беше по-слабо. И мисълта му отново заработи трескаво. Какво трябваше да направи? След няколко минути кучетата, следвайки дирите му, щяха да спрат до брега на голямата река. И после? Какво щеше да последва после? Деян се опита да се постави на мястото на преследвачите, да реши задачата през техния ум. И веднага стигна до отговора: те не го познаваха, за тях той беше или слаб, или добър плувец, ако е слаб — те ще търсят него или останките му някъде надолу по течението; ако е добър — ще да е подирил спасение на отсрещния бряг. И какво излизаше? Че спасението — ако изобщо имаше спасение — беше само срещу течението.

Като стигна до тази мисъл, младият човек пооправи дрехите и снаряжението си и с широки и равномерни движения заплува нагоре. Не бяха много хората, които биха могли да се справят с тази задача. Но за него, когото още като момче най-добрите руски плувци бяха учили в дълбоките води на Днипро — така по онези места казваха на реката Днепър, — задачата беше трудна, но не и извън човешките възможности. Той се придвижи петдесетина крачки срещу течението на Етър, когато кучешкият лай му подсказа, че преследвачите са стигнали до брега на реката. Деян се улови за един прибрежен храст и навря глава под него. Заслуша се в гласовете. И се засмя — всичко нататък стана според предвижданията му. С едно изключение — че те не се разделиха, а със свирки и викове предупредиха свои другари от другата страна на реката да го търсят и всички вкупом заедно с кучетата се затичаха надолу по течението.

Деян поизчака да се увери, че няма да променят решението си, после се впусна отново да плува нагоре. Като измина още петдесетина-сто крачки, той свърна към брега и с безкрайна предпазливост излезе от водата. Сега вече нямаше нужда да гадае — наистина беше на един хвърлей разстояние от дома на госпожа Бойка. Той се примъкна дотам, намери ключа в джоба си (на своите постоянни гости госпожа Бойка бе раздала ключове от главната порта), мушна го в ключалката и тихичко го превъртя. Влезе, заключи зад себе си и се облегна с цялото си тяло на вратата — едва сега разбра колко много умора бе натежала в ботушите му… Остана известно време така, пък сетне, насилвайки се да съчетае в походката си привидно безгрижие и котешка безшумност, се отправи по дългия ходник, който водеше към стълбите за горния кат.

И тук щастието още веднъж му изневери. Въпреки късния час Чръноглав седеше в трапезната стая и както обикновено, без бързане, но и без прахосване на време, опразваше стаканите си; беше сам, но затова пък вратата към пруста зееше напълно отворена, та нямаше как да не забележи минаващия Деян.

— Охо! — провикна се той приятелски. — Кълна се в раклата с пари на баща си скъперника, че бих заменил всичкото крънско вино на госпожа Бойка срещу часовете, които току-що си загърбил, Деяне…

Младият човек разбра накъде биеше това незлобиво подмятане и предпочете да не го оспорва. Опря ръка на отворената врата и отговори, като се опитваше да влезе в шеговития тон на Чръноглав:

— Ще си останеш при бъчвата с крънското, приятелю. Часовете бяха само два и срещу тях е записано името на Деян, син на Вълкан. Пък още не съм чувал някой да е способен да връща времето назад…

Поразмътените от многото стакани и късогледи очи на куция мъж се хлъзнаха по него и се задържаха някъде долу. Деян ги проследи. И се смръзна — водата от дрехите му се бе стекла и вече образуваше малко езерце около нозете му. Той с всички сили се напъна да измисли някакво правдоподобно обяснение, но за щастие не се стигна до него — безгрижният Чръноглав не само не зададе никакви неудобни въпроси, но прихна в незлобив смях и рече нещо по начин, който напълно отговаряше на нрава му:

— Дявол да го вземе, макар и да не зная много добре от коя страна се хваща мечът, щях да те призова на двубой и да те заколя като пиле, ако така безразсъдно прахосваше кръвта Христова. Но сега те поздравявам от все сърце — водата, тази блудкава жидкост, трябва да се унищожава по всички възможни начини, за да няма с какво гостилничарите да разреждат виното…^[1] Ще пийнеш ли сега с мене глътка за сгряване, приятелю?

Деян отказа с благовидни думи, после поздрави и побърза към стаята си. А там, напрегнат и тревожен, го чакаше Страхота.

— Къде се загуби, човече! — посрещна го приятелят му. — Като чувах как целият тартар се е вдигнал на крак и демоните му с трирогите си вили са плъзнали като разбунен мравуняк, щях да полудея от страх за тебе. Къде беше, проклетнико?

Деян предпочете да не отговори пряко на въпроса му:

— Наистина бяха по петите ми, Страхота. Едва се спасих. А един от онези — разправят, че е най-добрият им кръвопускач — се запозна с твоя удар, кудугерския. Но няма да може да го опише другиму…

— Тази ръка ли го направи? — попита въодушевено Страхота. И преди да дочака отговора, грабна десницата на Деян и я целуна. — Благословен да бъде часът, когато съм ти го показал!… — После попита: — А тази вода? Само, за бога, не ми казвай, че това е пот от тялото ти.

— Вода е. От Етъра. Преследваха ме с кучета. И за да ги заблудя…

Навярно щеше да разкаже тази част от преживелиците си по-подробно, но един адски шум го прекъсна — някой не чукаше, а сякаш се опитваше да строши дъбовата врата на къщата.

— Онези са — загрижено произнесе Деян. — Открили са следите ми от реката дотука. И сега няма накъде повече да се бяга…

Бърз в решенията си, както винаги, Страхота отсече:

— Поне скъпо ще продадем кожите си, братко. Имаш меч, моят също не е за подценяване. Да вървим!

— Къде? И защо ти ще рискуваш заедно с мене?

— Защото бате ти Страхота не оставя приятелите си в беда, пък също и моят меч е зажаднял да опита кръвта на тези изверги. А ще излезем на пруста — тук теснотията е против нас.

Нямаше време за дълги пазарлъци. Двамата извадиха мечовете и излязоха на пруста. Но в този момент до ушите им достигна гласът на Чръноглав, който се караше някому при входната врата:

— Я си обирайте крушите, глупаци с глупаци! — крещеше той не на шега. — Мигар ако един хром човек слезе до Етъра да си измие краката, това е грях пред бога или царя? Имало било мокри дири. И какво от туй? Да не съм изкалял килимите на царевецките палати?

Не се разбра какво му възразиха стражите, но Чръноглав продължи да ги ругае:

— Дявол да ви вземе всичките и вашия Семир заедно с останалите! Ако аз, сакатият, съм ви надбягал в гоненицата, плюя тогаз на вашите здрави нозе. Пък ако не съм бил аз, не виждам защо изобщо будите обитателите на този почтен дом. Понеже, повтарям ви, тези мокри дири са от мене. Хайде, да ви няма сега!

И долната порта хлопна шумно, прищрака и резето. Едва сега се намесиха и някакви други гласове, развълнуван женски и по обичайному присмехулно-безгрижен на Чръноглав.

— Съжалявам, че не мога да надникна долу — прошепна Деян в ухото на приятеля си. — Обзалагам се, че това ще е единственият случай, когато нашата мила госпожа Бойка ще да е позабравила в стаята си своето достолепие!…

Те прихнаха приглушено, влязоха в стаята и въздъхнаха с облекчение.

— Славен мъж е този Чръноглав, син на съседа — изкиска се Страхота, докато прибираше меча в ножницата. — Нищо че косата му е с цвят на прясно обелен морков…

За разлика от него Деян не се разбърза да прибира оръжието си — по него още имаше петна от кръвта на Кулна, които трябваше да се почистят. Вместо това се залови да смъква още мокрите си дрехи.

Почука се и преди да кажат „да“ или „не“, вратата се отвори и се появи, ухилен от ухо до ухо, Чръноглав.

— Дойдох да ти благодаря, приятелю — каза той, като се обръщаше към Деян. — И не се удържах да дочакам до утре…

— Да благодариш? — с непресторено изумление възкликна Деян. — На мене, дето току-що спаси живота ми? Чуваш ли се какво говориш, човече?

— Благодаря ти, и то от сърце и душа — продължи по същия начин „морковоглавият“. — Има ли по-голямо щастие от това в самата престолнина на ада да можеш да наругаеш дяволите?

И с тези думи среднощният гост затвори вратата, но само подир миг я открехна отново и подаде керемиденочервената си глава:

— Вземам си думите назад, Деяне. Не ти завиждам вече за часовете, които си прекарал по потайни кътчета. Те не могат да се опрат и на малкия пръст на радостта ми, когато нахоках Семировите кръвници!…