Цончо Родев
Двама против ада (16)

16

През годините, в които само бе живял с мисълта за кървавата разплата, Страхота винаги бе мислил, че стига да порасне, да овладее добре оръжията и веднъж да се добере до престолнината, всичко останало ще бъде просто и лесно. Още първите дни в Търновград обаче му показаха, че трудното е било всъщност тука — толкова трудно, че в сравнение с него всичко предишно, цялата дългогодишна подготовка не е била повече от детска игра. Нощното премеждие на Деян от своя страна беше един красноречив урок: щом за смъртта — и то смърт в двубой — на някакъв кривоок куманин беше вдигната на крак цялата стража и само в продължение на един час двата хълма на престолния град бяха изпълнени от засади, обходни групи и хайки с кучета, какви ли грижи се полагаха за сигурността на онзи, под чийто скиптър и в чието име тази благословена от бога земя бе превърната в пъкъл!

Когато очите му се отвориха за тази истина, Страхота прекара два дни в размисъл и стигна до простия извод, че ако искаше да изпълни намеренията си, той не трябваше да започне, така да се каже, с наточването на меча, а с един много, много подробен оглед на обстановката. Имаше нужда да изучи в най-тънки подробности ежедневието на коронования убиец, да опознае привичките му, обичайните му придвижвания из града и извън него и едва после да избере мястото, където би успял да достигне до него мечът или в най-лошия случай стрелата му.

И този юнски ден момъкът посвети на първо запознанство с привичките на царя. Въоръжен само с една къса мечица, добре прикрита между гънките на кафтана му, още на разсъмване Страхота беше вече край вътрешната крепост.^[1] Не беше нужно да е кой знае какъв познавач на крепостното дело, за да си даде сметка, че тук не бе спестено нищо, което да раздалечи владетеля от „любящия“ го народ — стената не беше по-ниска от тридесет стъпки^[2], снабдена със зъбери по цялото си протежение и кръгли кули на всеки ъгъл и две триъгълни с острия си ръб навън, изправени от двете страни на портата. А самата порта пък се състоеше от две врати — една решетъчна от желязо, която се издигаше и спущаше по нарочни жлебове в зида на триъгълните кули, и зад нея друга двукрила от дебело дъбово дърво, нагъсто обкована с метални плочки. И макар че беше най-мирна божа утрин, младият човек изброи по кулите и обходни двойки по стените поне тридесет души. Ясно — да се надява някой, че със сила или хитрост би могъл да проникне зад тези стени, беше чиста глупост. А каква ли пък ще да е охраната отвъд стената? Изводът се налагаше от само себе си: ако Страхота искаше да успее, трябваше да търси развръзка извън стените на двореца!

Като продължаваше да си придава изглед на богат безделник, момъкът продължи да се разхожда около вътрешната крепост и по Царев друм. Така той дочака Царевец да се събуди окончателно от нощния си сън и слуги, технитари и празноскитащи да изпълнят улиците му, присъствува отдалече на смяната на стражата, по-късно сутринта видя, когато група боляри, трябва да имаха повече от половин дузина, изтрополяха с конете си нагоре и двете тежки порти ги пропуснаха в двореца. След още един час, когато слънцето се бе надигнало вече високо над Света гора, вратите се отвориха отново, за да преминат този път ездачи навън. Отпред яздеше царят, плътно обграден от всички страни от въоръжени до зъби телохранители; болярите, които бяха дошли преди малко, съпровождаха владетеля, но на тридесетина крачки по-назад. Страхота ги изпрати с поглед, а после, все придържайки се към ролята си на любопитен зяпльо, попита един от воините, които затваряха дъбовата порта.

— Какво ти отправяне на далечен път, приятелю? — отговори му онзи снизходително. — Ако беше за дълъг път, първо щеше да видиш цял керван коли с покъщнина, лакомства, дрехи и други вещи. Царят и неговите знатни помощници отидоха ей там, на Марно поле, да погледат обучението на войската…

Като го упътиха един-два пъти, момъкът също приближи Марно поле. Точно така: само приближи, но не стигна до него — още отдалече го спряха стражи, разпръснати във верига, и учтиво, но твърдо му заявиха, че днес никой няма да бъде допуснат на Марно поле. И Страхота погледа ученията, но от три поприща разстояние. Тогава му хрумна нещо много хитроумно. Като наближи обед, той се върна назад към Търновград, пътем си купи от един пекар питка, намазана с мед и посипана със счукани орехи, и докато я ръфаше ожесточено, плъзна по стръмните склонове на Царевец и набра голям букет диви цветя. Сетне остави на скришно място мечицата си, избра си една по-дебела сянка недалеч от портата на вътрешната крепост и зачака. Не мина много време, и конски тропот, който идваше някъде от долния край на Царев друм, му подсказа, че знатните ездачи пристигаха. Момъкът пооправи цветята в ръцете си и се приготви. Наистина след малко се зададоха двете групички, както бяха излезли сутринта — поотделно царят с телохранителите и доста зад тях болярите. Когато приближиха, Страхота издигна високо букета, изтича напред и се развика с цялото въодушевление, на което беше способен:

— Да живее царят!… Да живее царят!…

И с тези думи на уста се опита да се вреже между телохранителите и да приближи до царя. Не успя. Стражите от охраната очевидно добре си разбираха работата, защото го спряха на прилично разстояние от владетеля, уловиха го, изтръгнаха букета из ръцете му и докато той продължаваше да надава възгласи за живота на царя, набързо опипаха дрехите, че дори и ботушите му. И накрая просто го изтикаха настрана, докато конниците, без дори да намалят ход, отминаха нататък.

Страхота ги изгледа, докато се закриха зад стената на вътрешната крепост, изплю се в краката си и изрече най-мръсната ругатня, която му дойде на устата. Понечи да се спусне по Болярския рът, за да отиде да си прибере мечицата, но внезапно му хрумна друго, та се отклони и свърна нагоре, към храма „Свето Възнесение“, който се издигаше на най-връхната точка на Царевец^[3]. Помисли си така: щом храмът е по-високо от двореца, то от него или от близката му окрайнина ще се открива поглед зад крепостната стена на двореца; а разстоянието по права линия не беше голямо, не повече от половин поприще, та добър стрелец като него вероятно ще сполучи да прониже със стрелата си господаря на палата и на царството, когато му се случи да прекосява двора.

Запъти се нататък Страхота, но отново не му провървя — още в подножието на храма го спряха двамина въоръжени мъже; момъкът вече имаше достатъчно опит, за да познае по облеклото им, че са от хората на Семир. Без да си дадат труд да проявят поне мнимо уважение, те безцеремонно първо го препипаха за оръжие, пък едва след това го разпитаха накъде се е запътил. Ясно беше, че личната охрана на Борил си разбираше от занаята — онова, което бе хрумнало нему, на Страхота, отдавна преди това бе забелязано от Семир, Карач и стражите, та те се бяха погрижили нито един човек да не стъпва по-високо от двореца, ако е с оръжие в ръка.

Страхота още тук разбра, че и това му намерение бе ударило на камък, но същевременно съобрази, че ако се върне веднага назад или побегне, ще събуди съмненията на стражите. Затова измисли някакъв предлог — че ще пали свещ за годишнината на майка си или нещо подобно — и когато го пуснаха, продължи нагоре. В църквата той, разбира се, не влезе (като всеки богомил ненавиждаше храмовете), но приседна на една пейка там наблизо и се замисли. И колкото повече мислеше, толкова по-силно го обземаше отчаяние. Защото осъзнаваше, че кулата, която цели седем години бе строил и престроявал в съзнанието си, е била винаги не по-твърда от рохко яйце: за разлика от предшествениците си, които се опираха на народа и не се страхуваха от народа, Борил, макар да говореше за себе си като за „народен цар“, съзнаваше, че е мразен за престъпленията си, и затова се бе погрижил да бъде толкова далеч от поданиците си, колкото е господ на небето или дори още повече. Ето, щом дори и храмът на богочовека Христос е обкръжен от предани на царя стражи…

Тъй както премисляше всичко това, Страхота внезапно прозря, че дори ей тук, на същото това място, би могъл да се срещне очи в очи с царя. То би станало в деня на Възнесение Христово, храмовия празник, когато Борил положително ще се почувствува задължен да прояви публично ревността си към православната църква и ще дойде да се черкува в храма, обречен на този ден. Да, но празникът Възнесение бе минал преди месец. Трябваше ли да се чакат единадесет месеца, за да…? Глупости! Ами че нали има толкова други църкви, наречени на разни светии или на евангелски празници?

Като стигна до тази точка в разсъжденията си, Страхота мислено прехвърли страниците на православния календар. И се усмихна — за първи път през този ден на несполуки. Защото отново се върна вярата му, че ще изпълни клетвата си за мъст…