Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper (2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на препинателни знаци

4

Недоловим вятър полюляваше розови и бежови завеси, пък те не се поклащаха, а сякаш се виеха в странен и причудлив танец. После завесите сякаш се отдръпнаха, замъглиха се и пред тях доплува облаче с цвят на прясно излъскана мед. Постепенно то се сви като венец или нимба и всред него се откроиха две чудни, не, две неземни очи — големи като на газела, едновременно уплашени и нежни, които преливаха във всички оттенъци между синьото и зеленото; такава безбрежност имаше в тях, каквато можеш да зърнеш само от високия бряг на Карвунската хора към морето. Очите приближаваха… приближаваха… и заедно с тях светът се изпълваше от някаква магия, която не може да бъде обяснена с простите човешки думи… И изведнъж се разнесе вик, който раздра всичко — завесите, очите, цялото очарование на минутата…

Деян се сепна и в същия миг спусна крака от одъра. Съзнанието му, по-бавно от снагата, все още беше някъде по средата на пътя между съновидението и действителността. Тогава обаче втори вик го накара да се събуди окончателно. Впрочем не, така му се е сторило — това не е било вик, а само стенание. На съседния одър Страхота люлееше мъчително глава и в несвяст повтаряше: Вода… Саваоте… вода…

Деян се огледа. На един прост дървен стол между двата одъра неизвестна ръка бе оставила кърчаг с вода и купичка с някаква каша. Направи усилия да се изправи, но не успя изведнъж — може да беше малко по-добре от Страхота, но не и чак дотолкова добре, че напълно да владее тялото и крайниците си. Като помисли това, той хвърли поглед и на себе си. Кръвотечението очевидно бе спряло, вече върху нито една от превръзките нямаше познатите му от предишните дни кафяви петна. Тогава зърна нещо, което не беше виждал при предишните си връщания от небитието — превръзките бяха от два различни плата. Едните бяха от познатото му ленено платно на стопанина на странноприемницата, другото обаче изглеждаше някак по-особено… Деян хлъзна отново поглед из стаята. И върху раклата отсреща, където бяха метнати дрехите на Страхота, видя онова, което бе останало от ризата му. И трепна — от тази риза бяха съдрани ивиците за превързване на неговите рани…

— Вода!… — простена отново пепеляворусият момък до него.

Като събра всичките си сили, Деян се изправи, взе с една ръка кърчага от столчето, а с другата понадигна главата на ранения Страхота и долепи попуканите му устни до ръба на съдинката.

Няколкото глътки вода имаха вълшебно действие върху ранения. Страхота престана да охка, пое дълбоко дъх и отвори воднисто-светлите си очи. Отначало хвърли неразбиращ поглед наоколо, после зениците му спряха върху надвесения над него Деян и кърчага в ръката му.

— Ти ли?… — попита със слаб, но ясен глас. — Именно ти, дето само чудото те спаси от меча ми?

— Не си ли бил ти, който ми е направил тези превръзки? — отговори му с въпрос Деян.

— То е друго. Този сланинест глупак те превързваше така нескопосно, сякаш искаше не да помага, а да източи кръвта ти. И друго. — Страхота отново шумно пое въздух — явно, не му беше лесно да продължи. — Аз и само аз бях виновен за тази тъпа свада. Имах да изкупувам грях, искам да кажа. Пък това, дето те намирам да се грижиш за мене, само потвърждава… — Кратко мълчание. — Как беше името ти? Забравил съм го.

Запитаният се поколеба. Сърцето му подсказваше, че в тази минута се раждаше една вярна и силна мъжка дружба, която трябва да се пази от всичко и най-вече от отровата на неискреността.

— Деян, син на Вълкан от Овчага… така да се каже…

Другият не се разсмя, а се разтърси целият от смях. И се улови за рамото — от движението раната му се бе обадила.

— Как хубаво го рече само!… Поздравявам те…

— Ти си Страхота, нали?

— Страхота, син, така да се каже, на Зергобула, прониар из Велбъжд.

Деян му поднесе още малко вода, после нагласи главата му на възглавницата и седна срещу него на своя одър.

— Великият първоучител, чието име ти носиш[1], е бил наистина страхотен в мъдростта и знанието. Не те знам, може да не му отстъпваш по ум…

— Не го ли доказах вече? — присмя се сам на себе си Страхота, но Деян не се остави да бъде подхлъзнат по тази плоскост и продължи:

— … но още сега мога да кажа, че в борбата с мечове си напълно достоен за името си. Особено онзи удар… забравих как го нарече…

Случайно или не, другият не му припомни името на удара.

— Трябва да не е толкова страхотен — каза, — щом ти успя да се спасиш от него. И слава на триединния наш бог, че успя! — Ново кратко замълчаване. — Ама и тебе си те бива, Деяне. Не знам как е в цяло Българско, но поне в югозападните ни земи не съм срещнал майстор на меча, който може да ти излезе насреща. Що се отнася до напада с гмуркане, ще го покажа… когато и двамата имаме сили да държим в ръка мечовете…

— Аз поне наистина нямам сили за нищо — изпъшка Деян. — Хайде да поспим — сега и двамата имаме нужда от това, — пък сетне ще видим.

— Не е ли по-добре да похапнем? Каквито и да са буламачите на шишкото Богонелюб, все ще ни налеят малко силици в мишците…

Деян взе купичката и я помириса. Беше попара от хляб, мляко, бито масло и мед — наистина буламач, но един от онези буламачи, които възвръщат силите. Приседна до новия си приятел и с дървената лъжица започна да храни поред него и себе си — една лъжица за Страхота, една за собствената му уста… Като лъсна дъното на купата, той също полегна на одъра си и след минута двамата потънаха в здрав, укрепителен сън.

Когато Деян се събуди отново, Страхота стоеше прав до краката му и го наблюдаваше.

— Бива си го съня ти — засмя се русолявият момък. — Когато ще се преселиш при дедите си, положително няма да е от безсъние…

— Колко време съм спал? Гледам, пак е светло…

— Да ти кажа откровено, и аз не зная. Но трябва да сме спали цяло денонощие. — И Страхота подкани: — Хайде, надигай се. Всемилостивото сърце на нашия домакин се е погрижило не само за нова попара, но дори и да оставят две лъжици.

Двамата младежи се уловиха за лъжиците и само за минутка ометоха съдържанието на купичката.

— Пфу! — изкриви лице Страхота. — На драго сърце бих заменил короната на цар Борил за един къс печено свинско. Но да е педя на педя.

Деян се засмя — приятелят му твърде лесно заменяше нещо, което и без това не му принадлежеше.

— Нямаме нужда от короната на Борил — каза. — Имам достатъчно не само за два къса месо, но и за стакан ароматен мавруд.

Той също се изправи, грабна дрехите си и ги опипа. И лицето му видимо побледня.

— Какво? Да не би някой да се е погрижил да те избави от презрения метал? Или може да се е попилял, докато се кълцахме един друг?

— Не може да се е попилял. Парите ми бяха зашити под подплатата на кафтана, а ние се бихме по ризи…

— Ясно! — простичко рече Страхота. — Ей сега ще оправим цялата работа. От тебе искам само две неща: да повикаш стопанина — ама него самия, а не някой от слугите му — и сетне да препречиш вратата, ако му скимне да бяга. Съгласен? Чакай, опитай първо дали ще можеш да държиш меча… поне колкото да уплашиш тлъстото сърце на Боголюб.

Изпълниха всичко. И не след дълго собственикът на „При върбите“ беше в стаичката им с най-мазната от усмивките си върху лицето.

— Радвам се да ви видя на крака, млади господари. Аз днес щях…

Не можа да се разбере какво е щял да направи Боголюб. Защото Страхота, който досега се ровеше в скромното си имущество, изведнъж се изправи пред него, а в ръката му беше не бойният меч, а къса двуостра мечица. Изгледът му издаваше, че съвсем не е настроен за шеги.

— Ама… ама какво ти става… господарю Страхота? — Боголюб се извърна с надежда към вратата, ала там стоеше Деян с обнажен меч, по който още личаха кървави петна. — И ти, господарю Деяне? Това ли е… това ли е… благодарността ви, загдето…

— Нека да не губим време в приказки, стопанино. За благодарността си ние ще ти се наплатим достойно… след като си получим обратно парите, разбира се. Млък! Не се прави на света вода ненапита, драги. Погрижил си се да не изчезнат парите на приятеля ми, туй разбирам. Ала ако докато преброя до десет, те не са отново тук до последната аспра, можеш спокойно да прочетеш молитвата си.

— Как можете да помислите…? — започна с добре изиграно негодувание Боголюб, но Страхота не прояви склонност към спорове и му показа, че заплахите му не са празна дума: рязна го с мечицата по врата — слабо, но напълно достатъчно, за да потече малко кръв.

— От тебе искам не приказки, а парите — напомни му студено, като не сваляше от него стъкленосиния си поглед. — Още една празна дума, и ти ще се намериш в ада, където, казано между другото, е мястото ти.

Дали стопанинът на „При върбите“ повярва на заплахата му, или просто си припомни как за нищо и никакво място в гостилницата същият този Страхота предизвика двубой на смърт, но се отказа от хитруването, само дето се възползува от възможността за прилично отстъпление, която му бе дадена преди малко:

— Ама разумява се, че ще си ги получите на часа. — Той се насили да си върне предишната усмивка, но се получи само твърде жалко кривотене. — Парите аз прибрах, за да са на сигурно. Нали знаете какви са сега слугите… Ей сега ще изтичам да ги донеса…

— Не! — отсече в отговор Страхота. — Ще отидем двама. И само ако направиш крачка настрана или сториш знак някому, тази мечица ще те разпори като агне. Не, като тлъста свиня, каквато си. Ясно?

Те наистина излязоха, като вървяха плътно един до друг. Само подир няколко минути се върнаха и Боголюб изсипа внушителна купчинка злато върху одъра на Деян. Страхота кимна на приятеля си:

— Преброй ги. Ще се радвам, ако този шишко е укрил нещичко…

Наистина не липсваше нито една аспра — Боголюб беше разбрал, че този светлокос момък със студените воднисти очи не беше способен нито на шеги, нито на милосърдие.

— Сега можеш да си вървиш — прибра оръжието си Страхота. — Но ще те посъветвам две неща. Докато сме тук, не се мярвай повече пред очите ни. — Стопанинът закима усърдно — и без подканата той не мислеше да се появи повече в тази стая. — И друго. Занапред тия блудкости ги давай на прасетата си. За нас, приятелю, месо, много месо. И вино, но от онези бъчви, които са за най-високопоставените ти гости.

— Благодаря ти, Страхота — каза без превземки Деян, когато стопанинът затвори вратата зад себе си. — Аз не се смятам способен да се оправя по този начин.

Страхота плаши Боголюб

— Остави, не си струва да се приказва. Но от цялата случка ние сме на съвсем чиста печалба, братко. Защото доказахме сами на себе си, че вече сме се пооправили. А това ще рече — край на излежаването. От днес малко по малко захващаме да се превръщаме в предишните Деян и Страхота.

Така и направиха. Започнаха с къси разходки (само за тях им стигаха силите), после с всеки ден ги удължаваха, а след седмица вече си позволяваха да яздят и в останалото време дори да водят по-леки учебни боеве с мечовете. Една привечер, след като в продължение на почти два часа Страхота бе запознал приятеля си със своя знаменит кудугерски удар, двамата се поизмиха на рекичката при върбите и се изтегнаха на свежата майска трева. Пореяха погледи из синевата на дълбокото пролетно небе, после Страхота подхвърли:

— Моят друм ме води към царевград Търнов. И ти ли си нататък?

Деян потвърди.

— За какво си се упътил към престолнината? Може би да заемеш добър пост във войската? Или да си пробиеш път сред властниците?

— Така поне ще се представя. А иначе…

— Иначе?

Запитаният внимателно прецени думите си.

— Може да отивам в Търновград за нещо, но то е толкова далечно, че не си заслужава да се говори. По-близката ми цел е ПРОТИВ…

— Залагам половин дузина печени яребици срещу една паница от кашата на дебелия Боголюб, че мога да позная ПРОТИВ какво, или кого си.

Ново претегляне на всяка дума.

— Защо си толкова сигурен, че ще спечелиш, Страхота?

— Защото съм готов да се закълна, че моето отиване в престолнината е подтикнато от същото ПРОТИВ. И тъй като съм по-откровен — или по-неразумен — от тебе, ще прибавя, че съм против гнилостта, постоянния гнет и беззаконието, които са се ширнали навред из царството. И коренът, на които е там, най-горе.

Деян замълча и с това косвено потвърди предположението на приятеля си. А Страхота след малко продължи:

— Разликата помежду ни е само тази, че ти някъде смътно в далечината все пак виждаш твоето ЗА, докато аз съм се посветил и в намеренията си стигам само до ПРОТИВ. Какво, да решим ли, че сме готови като за царевград Търнов, Деяне?

Като изминаха още няколко дни, те наистина решиха да потеглят към престолнината. Постегнаха дрехите си и си извадиха чисти ризи. Преди да тръгнат, Страхота повика чрез един слуга стопанина на „При върбите“. От начина, по който Боголюб дотича при тях, се разбра, че споменът от онази разпра за парите на Деян беше още напълно свеж в съзнанието му.

— Не съм се затъжил за муцуната ти, а те повиках да се разплатим — започна веднага Страхота, като междувременно разгъваше кесията си.

Съвсем кратко колебание трепна в зениците на дебелия Боголюб, но споменът за мечицата беше наистина още твърде ярък, та той каза:

— Не ми дължите нищо, млади господари. Всичко за вашето гледане и лекуване е уредено в предплата.

— Що рече? — не повярва на ушите си Деян, а другарят му се осведоми делово:

— Уредено в предплата ли, казваш? Кому дължим това внимание, тази непоискана от нас щедрост?

— На господство му логотета Тихомир. Той заповяда да се грижа за вас и се наплати отнапред.

— Не съм го молил за великодушието му и не желая да го приема — сухо произнесе Страхота. — И така, колко ти дължим, гостилничарю?

— Ама аз… аз вече…

Едно късо посягане към мечицата прекъсна словоохотливостта на Боголюб. А Страхота се отказа да го разпитва повече и остави няколко златни монети върху столчето между двата одъра.

— Това, мисля, е достатъчно — каза. — А дали ще върнеш парите на логотета, това оставям на съвестта ти… ако изобщо ти е позната тази дума.

И двамата младежи излязоха, без да се сбогуват.

Навън конете им бяха вече оседлани и пръхтяха от нетърпение. Деян и Страхота се метнаха на седлата и с равен тръст поеха към Търновград.

Бележки

[1] Докато винаги е било известно, че преди приемането на монашеството първоучителят Кирил се е наричал Константин (с прозвището Философ), светското име на неговия по-стар брат Методий задълго е представлявало истинска научна загадка. Наистина в края на XIX век руският учен Первольф откри и публикува едно чешко житие, в което Методий се нарича Страхота — едно чисто старобългарско име (например познати са имена като Драгота, Тихота, Белота, Енравота, Гневота и пр.), но научният свят прие това житие като фалшификация, каквито по това време чехи, водени от различни подбуди, правят не една. Обаче през 1977 г. българският историк Божидар Димитров откри във Ватиканската апостолическа библиотека (фонд на Борджиите) една средновековна хроника на италиански език, в която Методий отново е наречен Страхота. И тъй като не съществуват основания старите италианци да са изопачавали историята, вече се прие за окончателно доказано, че светското име на Методий е било Страхота. А с това, както заявиха нашите учени академиците Владимир Георгиев и Христо Христов, столетният спор за произхода на двамата братя може да се смята категорично разрешен — вече не подлежи на съмнение, че те са българи.