Цончо Родев
Двама против ада (29)

29

За Страхота Радан намери една твърде прилична монашеска власеница с качулка, случи се, че и при портата на Трапезица имаше негов познат воин, но въпреки това нощното им бродене из престолнината не мина без премеждия. Тъй или иначе някъде след полунощ двамата бяха при дома на Тихомир. На стария воин много му се искаше някак си да направи така, че да събуди и да се свърже само с Василиса, но и тук не сполучиха — попаднаха на вратаря, той пък вдигна на крак слугите. И за да избегне олелията, която навярно щеше да привлече стражите на Семир, десетникът измени първоначалния си план и кротичко помоли да събудят логотета, за да разговарят с него. Срещнаха се, но не бяха само тримата. Двете девойки, Василиса и Тамара, също се събудиха от необичайните шумове и наметнали по една роба върху нощните си ризи, влязоха в посрещника едновременно със стопанина на дома; тъй като познаваше отдавна Радан и имаше доверие в него, Тихомир не възрази на непривичната им намеса в мъжкия разговор.

— Няма защо да крия — започна боляринът след едно сдържано кимване за поздрав, — това посещение, хм, ме изненадва, Радане…

— Зная, господство ти — спокойно прие нападката воинът. — Бивало ли е безизвестен да влезе в дома на велик болярин ей така, самоволно и без никакво предизвестие? А такова нахлуване по първи петли?

— Щом разбираш чудноватото и необичайното, сигурно ще имаш добрината да обясниш причините.

— Но, татко — намеси се Василиса, — така на крак ли ще разговаряш с чичо Радан и с негова светост? Кога е бивало гост да влезе у дома и да не срещне радушието ти?

— Права си — не се засегна от забележката й бащата. — Заповядай, Радане. Седни, седни! Тук не сме десетник и логотет, а само гост и домакин. Седни и ти, отче. Разположете се.

Петимата насядаха. Един слуга вдигна и пооправи фитилчетата на лампите и безшумно напусна стаята.

— За да не започна разговора с лъжа — подхвана десетникът, — трябва най-напред да кажа, че придружникът ми не е никакъв монах, никакъв „негова светост“. Премених го така, за да стигнем по-лесно до вашия дом. Хайде, приятелю! Можеш да махнеш това расо. То и без това никак не прилича на снагата ти…

Страхота свали качулката и махна власеницата. На Тихомир не се случваха често такива изненади, но той се постара да запази самообладание и поне външно да покаже такова държание, сякаш за него няма нищо по-обикновено от това един десетник от войската да нахлуе безцеремонно по първи петли в дома му и на всичко отгоре да се окаже, че води със себе си някакъв човек, който навярно има много сериозни основания да се прикрива, щом е сметнал за необходимо да се представя като божи служител… Боляринът хвърли кратък поглед и към двете момичета. Дъщеря му въсеше чело и напрягаше очи, сякаш се опитваше да си припомни непознатия. По-различно беше поведението на Тамара. Тя гледаше русолявия момък с толкова захлас, като че цял живот бе търсила именно него и сега удивителният случай бе пожелал да кръстоса пътищата им. Тихомир потърка показалец по челото си, после си наложи да се откъсне от обзелите го мисли.

— Сега вече можем да започнем, Радане — предложи.

— Ще започна не поред, а от най-важното, господство ти — почтително, но без угодливост заговори старият воин. — С въпрос към тебе. Дошло е време да направиш избор: с нас ли си, или против нас, среден път няма.

Този път Тихомир не можа да се престори на спокоен и самоуверен — атаката беше прекалено неочаквана и прекалено пряма.

— Налага се първо да се изясниш — каза. — Нека не ти припомням, че за мен ти си само един опитен и улегнал с годините воин на служба във войската. Как да разбирам това „с нас или против нас“? Кои сте тези „вас“! Столичната войска? Десетниците?

— „Нас“ е народът български, господарю. А това значи още — България. Същата онази България, която преди тридесет години Асеневците възкресиха из пепелищата.

— Странен въпрос — проточи боляринът и показалецът му пак се хлъзна по челото. — Имах суетното самочувствие, че с живота си до днес хилядократно съм отговорил на този въпрос…

— „До днес“ да. Но днешният ден е различен от утрешния. Утрешният ден ще постави всекиго българина на проверка: на България ли служи той, или на престолокрадеца Борил!

Боляринът помръкна, твърдите му устни станаха още по-твърди.

— Дръзки и прекалено смели са думите ти, човече. Не те ли е страх, че след тях по едно мое кимване слугите ми могат да те вържат и да те предадат като агне за жертвоприношение на Семир?

— Това ще бъде всъщност отговор на въпроса ми. — По обруленото от походите и изпитанията лице на Радан се хлъзна едва забележима усмивка. — Но ти няма да изпълниш заплахата си, господство ти. Одеве каза, че ме познаваш. Познавам те и аз. И щом съм дошъл да ти се доверя и да те призова в името на отечеството, значи, че зная кой е боляринът Тихомир и на какъв човек говоря.

— И аз те познах! — не каза, а извика Василиса. Изненадани, всички се извърнаха към нея. А тя сочеше към мнимия монах с пепеляворусите коси и брада. — Ти си Страхота, който за един стол в странноприемницата „При върбите“ предизвика глупав двубой и едва не погина в него.

— Стра-хо-та!… — тихо разчлени Тамара. — Само истински мъж може да носи такова име…

— Вярно — каза Тихомир. — Наистина е същият лудетина. — Сетне се обърна пак към десетника. — Да продължим, Радане. Ще ми обясниш ли кое ти дава право да ми задаваш въпрос от името на народа и на България?

Само за една-единствена секунда — но тя не избегна от опитното око на болярина — Радан се поколеба. Той си даваше сметка, че със следващите си думи щеше да направи една крачка, която би могла да го увенчае с голям успех, но също така можеше да го отведе на ешафода.

— Ще бъда откровен, господство ти. Правдата на България иде въплътена в лицето на онзи, който по закон и обичай е истински наследник на престола — Йоан Асен, синът на стария Асен. Аз, простият десетник от войската, дръзвам да питам тебе, великия болярин, на коя страна ще бъдеш, защото през моята уста говори утрешният цар на България.

— Не си ли присвояваш чужди права, Радане? Законният представител на Йоан Асен в Търновград се казва Деян, син на Годеслав.

— Ти познаваш Деян! — почти извика старият десетник.

Една усмивка или по-скоро полъх от усмивка се хлъзна по устните на болярина и се загуби в гъстата му брада — за пръв път днес той не бе подложен, а подлагаше другия на изненада.

— Представи си — да. Познавам го и лично, но, хм, не се гордея с моето участие в това запознанство. Няма да се правя на тайнствен, Радане. За истинската роля на Деян зная от дядо Влас, мир на праха му. Преди славната си гибел той намери начин да съобщи нам, на неколцината доверени му боляри, кой е Деян и каква е задачата му тука. И когато разпределяхме ролите си, в моя длъжност остана да се свържа с Деян и да му известя, че се поставяме под негово повеление.

— Няма да успееш — мрачно произнесе Радан. — От вчера Деян е в подземията на западната кула. Задържан е от Семир…

— Не! — изкрещя Василиса. После, обляна в сълзи, се хвърли в нозете на стария воин: — Чичо Радане, бъди милостив и кажи, че това не е вярно!…

Умилен и трогнат, старият воин напълно забрави коя беше тази девойка и бащински я погали по косите:

— Бих дал едната си ръка, за да имам основание да ти го кажа, господарке. Но истината… — Той се обърна пак към болярина. — Никой не знае как Семир е разобличил Деян. Може и младият човек да се е издал пред Чръноглав, един шпионин на Семир, който се е представял за пияница и несретник. Но жестоката истина е, че Деян е разкрит и задържан. Тази вечер дори сам Борил е ходил да го разпитва. Ала момъкът е умен и не изключваше да го сполети такава беда, господство ти. И ми възложи аз да го замествам… — И добави: — Мислех, че зная всичко, което той е уредил и приготвил за бунта досега, но явно съм се лъгал — ето, едва сега научавам, че дядо Влас е успял да привлече честните боляри на наша страна…

— Това не го знаеше и самият Деян…

Тихомир щеше да продължи, но дъщеря му отново го прекъсна:

— Чичо Радане — хлипаше тя, като прегръщаше коленете на воина, — спаси го!… В името на бога те моля — спаси го!…

— Не мога да ти обещая, моето момиче — тихо й отговори той. — Само ти давам дума да сторя всичко, което е в човешките възможности… и дори повече от човешките възможности…

— Същата дума имаш и от мене! — мрачно и с тържественост на заклинание се обади Страхота. Тези бяха първите думи, които той произнесе в дома на логотета.

— Иди в стаята си и се наплачи — посъветва я Тихомир. — Ще ти олекне…

Тя го послуша и изтича навън. Чуха я как горко ридаеше, докато се отдалечаваше по пруста. Баща й загрижено поклати глава.

— Като че ли се разбрахме по основното, Радане. Аз съм с народа и с Йоан Асен. Същото мога да потвърдя за протоиракария Константин, за Белота, който след няколко часа ще поведе част от търновградската войска срещу законния цар… Какво, не беше ли чувал? На наша страна са още паракимоменът Войсил, Мирко Ечемиченото зърно и, нещо много важно, архиепископ Герасим…

— Никак не е малко! — вметна воинът.

— Искам да си спокоен и за другото. Щом Йоан Асен чрез своя пратеник е оставил тебе за глава на заговора, ние всички ще се подчиним. Много стари сме вече, за да сме суетни за мястото, което ще заемем във войската на правдата.

— Благодаря от сърце, господарю — искрено въздъхна Радан.

— Май вече не подхожда да ме наричаш „господарю“ — засмя се Тихомир. — Дали по-скоро аз не ти дължа тази дума на уважение? — Радан беше много загрижен, за да отдаде внимание на шегата. — Какви са заповедите ти?

— Ще започна не със заповед, а с една молба. Този момък трябва да бъде укрит. Почти сигурно е, че още утре хората на Семир ще се втурнат като вълци по дирята му.

— Ще го приютя аз — реши веднага боляринът. — Засега не съм усетил да имат съмнение към мене, в дома ми ще бъде на сигурно. Мога ли поне да зная кой е и защо го търсят?

Страхота разказа за себе си. Разказа честно, без да скрие или измени нещо като започна от баща си и своята детинска клетва за мъст и стигна до неуспялото покушение срещу царя на Петровден.

— Невям се разминаваме в делото, на което сме се посветили — каза Тихомир, след като го изслуша, — но не се отказвам от думата си и ще го подслоня тук.

Разнесе се радостно възклицание — Тамара бе дала израз на радостта си. Страхота я погледна. И в този поглед сякаш имаше нещо повече от благодарност.

— Имаш ли други разпореждания за мене, Радане?

— По-скоро пожелание или съвет, господство ти. Външно да показваш примерна преданост към царя. България ще спечели повече, ако ти си в близкото обкръжение на Борила, отколкото ако излетиш през Лобната скала като дядо Влас…

— Разбирам. И си давам сметка, че с времето задачата ми ще става все по-трудна и по-трудна.

— Един въпрос имам и аз — намеси се в разговора им Страхота. — Какво ще стане, ако отвлечем лукавеца Чръноглав и го скрием някъде? Дали Семир няма да се съгласи да смени Деян срещу него?

— Изключено — каза Радан. — Започнем ли да уговаряме смяната, Семир ще се досети, че сме разкрили истинския образ на Чръноглав. И няма да приеме условията: разкритият шпионин не струва за господаря си и една аспра…

— Мигар ще оставим предателя ненаказан?

— А, не! Но това ще бъде наша грижа — моя и на приятелите ми. Дай ми онова листче, Страхота. Ще ти го върна още утре.

Той взе пергамента с печата на Семир и грижливо го прибра.

— Ти можеш да се настаниш в стаята си, млади човече — каза боляринът. — Искам да се споразумеем само за едно: докато си под моя покрив да не предприемаш никакви лекомислия! Разбираш ли, никакви! Ще напущаш къщата ми само ако имаш разрешение от мене или от Радан. Съгласен? Тогава иди и нека ти покажат синята стая… Утре ще се погрижим да ти набавим най-необходимото.

— Нека аз да го заведа, чичо Тихомире! — скокна на крака Тамара.

Боляринът се съгласи мълчаливо. Страхота взе расото си — това беше единствената му вещ — и двамата млади, след като се поклониха за сбогом, излязоха. Тихомир остана дълго загледан във вратата зад тях, после произнесе замислено:

— Най-странното нещо на света е човешкото сърце… За него няма закони, няма здрав разум, няма подходящо и неподходящо време. Никой не може нито да предвиди, нито да заповяда кога да трепне в него свещеното пламъче на любовта…