Цончо Родев
Двама против ада (24)

24

Колкото е по-тежка болестта, толкова е по-горчиво лекарството — тъй знаеше Борил. И именно за горчивото лекарство отиваше в Петропавловския манастир. Защото повече от неделя бе минала, откакто злодейска ръка бе стреляла по него, а болката, душевната болка не стихваше. Не че се бе уплашил от смъртта, това не. За онзи, който се е сражавал навсякъде между Варна и Солун, смъртта съвсем не е нещо невиждано и нечувано. Болката идеше от самата мисъл, че на един или на стотина той, народният цар, бе така опротивял, така дотегнал, та търсеха отърваване чрез стрелата на потаен убиец. А церът пък нямаше да са молитвите и тамяните на манастира — Борил отиваше, за да поговори със сестра Евсевия. Годините в манастира я бяха изпълнили със злъч, със змийска отрова и когато я плиснеше върху него, Борил щеше да намери и отговор на въпросите си и — може би — успокоение. Горчив лек за горчива болка…

С тези мисли в главата царят пристигна в манастира. Нататък всичко беше, както го очакваше: литургия, благодарствен молебен за щастливото му избавление от смъртната опасност, разговор с игуменията и набързо дадени обещания за нови дарове… А после среща с онази, през леглото на която бе преминал, за да стигне до престола. За разговора си с нея Борил избра една пейка в средата на манастирския двор — там щеше да бъде сигурен, че никой не ги подслушва.

— Чу се, че си имал голямо премеждие — започна тя. Произнесе го така, че не се разбра радва ли се, или съжалява за избавлението му.

— Вярно е — отговори с привидно спокойствие царят. — Стрелата беше предназначена за моите гърди.

— И те е спасил един от моите кумани, нали?

— Куманин, но защо от твоите? Хляба и виното си той получаваше от моята ръка.

— Но го доведох аз и пак аз му заповядах да пази твоя живот с цената дори на своя. И той, както виждаш, изпълни тази моя повеля.

— Нека да е така — миролюбиво се съгласи Борил. — Има ли някакво значение това?

— Мигар няма? — Тя не промени изражението си, но иронията й прозвуча убийствено. — Един български цар, по когото стреля българин, а го спасява куманин. Нищо ли не значи това?

Той преглътна шумно, но не се предаде:

— Понякога се питам дали и ако нямаше кумани около мене, пак щеше да се намери българин да желае смъртта ми.

— Странни въпроси занимават ума ти. Странни и наивни. Защото мен пък ми се струва, че ако нямаше кумани да свършат черната работа, ти изобщо нямаше да опиташ твърд или мек е престолът на Асеневците. Ей там виждам Чъсмен и още неколцина от неговите. Ти и сега преживяваш пак чрез куманите, оставяйки им мръсната работа.

— Мръсна работа ти наричаш задължението да пазят живота ми?

— Съдбата на Карач показва, че не е била от най-привлекателните… И доколкото стигат дотука вести от Търнов, очертава се всеки нов ден службата на такива като Чъсмен да става все по-малко съблазнителна…

Те срещнаха погледи. Борил бе учуден — очаквал бе нападка от нея (всъщност донякъде именно за тази нападка бе изминал пътя до Петропавловския манастир), но тя дойде по-бърза и по-ядовита, отколкото бе предполагал.

— Да не са ти сменили името? — попита. — Например вместо Евсевия да си станала Асевия?^[1]

Тя не му остана длъжна:

— Ако се съди от някои последни постъпки на верноподаниците ти — каза, — те като че също се съмняват в твоето благочестие…

— Затова исках да поприказвам с тебе — рече Борил обезоръжаващо. — Прости, не мога да се начудя на онова, което се случи. Знаеш ме, не съм от страхливите, затова приказката ми не е за покушението като разминаване със смъртта. То ме учудва като израз на недоволство. Онзи, който е опънал тетивата, трябва да е изпитвал безмерна омраза към мене. И оттогава все се питам защо и не намирам отговор.

Тя отново се извърна към него и за първи път през този ден под дългите й мигли нямаше злорадство и ненавист.

— Наистина ли, Бориле?

— Защо да те лъжа? — Той сви рамене. — За този народ аз сторих много. Прочистих вярата му. Дадох му мир. Няма ги вече къщите и колибите с жалейки, където баща или син не се е върнал от бран. Какво искат повече? Не съм ли за тях един народен цар? Кое е породило и подхранило омразата им?

Тя продължаваше да го гледа, дори се постара да вложи в погледа си топлота и малко сласт. Това не беше позволено за монахинята Евсевия, но то бе нужно на жената Евсевия.

— Този народ е хитър и прозорлив, Бориле, дяволски хитър, и дяволски прозорлив. Допущаш ли той наистина да е повярвал, че свети Димитър е пробол с копието си Калояна?

— Повярвал или не, той трябва да ми е благодарен за промяната.

Сестра Евсевия проследи една пчела, която с лениво жужене обиколи веднъж-дваж около тях. После произнесе тихо:

— Един народ рядко е благодарен, ако се чувствува измамен…

— Измамен? — възкликна той непресторено. — От мен? И за какво?

— Например за това, че аз, която ти дадох короната на Асеневци, сега съм под власеницата на монахиня, запокитена някъде във Веригава. Това беше грешна стъпка, Бориле. Без съюзници, ти го стори, за да спечелиш поне латинците, нали? Видя ти се недостатъчно, че преди четири години^[2] даде дъщеря ми, МОЯТА дъщеря за жена на император Хенрих, но реши да скрепиш приятелството, като се ожениш за една от неговите племенници. Не сполучи^[3]. И с това не само се изложи, но и както казва народът, от два стола се озова на земята. Защото не спечели латинците, а с низвергването ми от престола настрои срещу себе си и своя собствен народ. Не само простолюдието, но и болярите. Искаш ли по-голямо доказателство от гибелта на дядо Влас?

— Не биваше да споменаваш дядо Влас — каза Борил. — Да свързваш смъртта му с твоето отстраняване от престола е смешно — знаеш, че старецът никога не те е обичал.

Тя щеше да избухне, но си наложи да овладее чувствата си. Вярно, беше се увлякла в красноречието си и бе сторила грешка. И се постара да я поправи.

— Не говоря за отношението на свадливия старец към мене — каза. — Какво значение имаше то, когато двамата с тебе заедно владеехме престола? Едно обикновено ръмжене и нищо повече. Като напомних за него, исках да кажа друго — докато ръмженето на простолюдието няма по-голямо значение от шумоленето на листата на ей това дърво, не е същото, когато недоволството е проникнало в синклита. Великите боляри може да са велики само на думи, но силата в ръцете им е велика не на шега…

— Признавам. Но как мога да върна привързаността им?

— Защо ти е нужно да си връщаш привързаността им? Достатъчно е да ги върнеш във времето, когато и те дори не можеха да си представят, че е възможно да мислят различно от тебе.

— Възможно ли е това? Способен ли е някой да принуди Етър да потече обратно към изворите си?

— Човешките души не са като Етъра, Бориле. Те се люшкат навсякъде — наляво и надясно, напред и назад. Зависи накъде ги тласкаш.

— И кое може да ги върне към онова, предишното?

Сестра Евсевия избиколи прекия му въпрос:

— Ще ти припомня кога недоволството беше непозната дума в Търновград, скъпи приятелю. Когато АЗ бях до рамото ти…

Изненадан, той я погледна втренчено. Луда ли беше тази жена? Или сляпа? Не виждаше ли тя, че поне половината от недоволството се явяваше като наследство от нейното царуване? Идеше му да се изсмее в лицето й, но се въздържа — каза си, че сега имаше прекалено много врагове, за да нареди между тях и бившата си жена. И се задоволи да каже:

— Ще помисля. Може пък и да си права… А сега да се сбогуваме.

— Тръгваш ли?

— След малко. Иска ми се да поостана сам в църквата, да събера мислите си. — И се сети да попита: — Имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря. Тук съм само сестра Евсевия, но всички се съобразяват с това, че довчера съм била царица. Пък кой знае, може да ме виждат царица и утре…

И с това добре пресметнато подмятане си тръгна. Царят я проследи донякъде, после свърна към църквата.

Може да изглежда невероятно, но Борил се имаше за набожен. Дори в моменти на разчувствуване си казваше, че — кой знае? — може заради събора против богомилите един ден да намери място и в календара… Е, наистина, от другата страна на везната тегнеха множкото смъртни наказания, но съвестта му беше твърде гъвкава, та общо взето, намираше начини да докара работите до „вълка сит и агнето цяло“. Като в случая вълкът беше царят, принуден от обстоятелствата да показва строгост, а агнето — богосмиреният Борил, дълбоко вярващият и покровителя на църквите и манастирите.

Сега той влезе в храма на манастира, с края на пръстите си отпрати една калугерка, показвайки й, че иска да остане сам, и се отпусна на колене пред иконния образ на сина божи. Искаше му се да каже една молитва с цялата проникновеност, на която беше способен, но нещо не потръгна — мисълта му, прекалено разбунена, не се подчиняваше на богоспасните му намерения, а свърваше, не, търчеше по свои пътища. И тези пътища не минаваха през днешния ден или през утрешния, а настойчиво се връщаха все към миналото.

Детинството си Борил бе запомнил с лютата си завист към своите вуйчовци. Завиждаше на славата, на успехите им, на короните, на признанието на знатни и безизвестни, на всичко. Защо именно те, дявол да го вземе, освободиха България? Защо на прочутия със своето „дребнаво скъперничество“^[4] Исак II Ангел именно тогава хрумна да доограбва поробените българи? Плесницата, ударена на Асен Белгун в Кипсела, с която започна въстанието, не можеше ли да почака двадесетина години, докато поотраснеше Борил, та да опали неговата буза? Нима в жилите му не течеше същата кръв на непримирими първобългари, каквато изпълваше сърцата на Петър, Асен и Калоян?^[5]

Също и след годините на детството Борил не престана да се смята равен или дори по-достоен от своите вуйчовци. Не им отстъпваше по храброст в битките, но не споделяше и онази кръвожадност на Калоян, с която той според собствените му думи мъстеше за позорното дело на Василий Българоубиеца при Беласица. А когато дочуваше словата на умора от войните в устата на простите селяци, той дори се поставяше по-горе от тях по ум и далновидност, защото съзнаваше мимолетната слава на бранните победи и непреходността на благото чрез мир. И като се реши да постигне с всички средства короната и скиптъра им, той се кълнеше в себе си да извърши такива дела, които за всички векове да засенчат извършеното от тримата братя.

Но после? Какво стана после, боже мой? Как се получи така, че всичко по-нататък се превърна в едно исполинско разминаване между поставената цел и действително осъщественото? По какви неведоми закони всичко се обърна срещу него? И защо срещна непризнателност дори от онези, които по-рано пъшкаха и недоволствуваха от жертвите на войните? Какво от туй, че бил загубил тази или онази област, щом над останалото цареше благодатен мир? Защо непризнателните православни не одобриха неговата твърда разправа с еретиците? Нали кладите и заточенията бяха все в името на Христа и на правата вяра? А защо дългият мир не донесе чаканото благоденствие? Защо трапезата на селяка и технитаря си остана оскъдна, а ризата му се ошари с нови кръпки?

— Станалото — станало! — чу се да произнася гласно Борил. — Важното е друго: дали е късно да се оправи стореното?

Веднага обаче го смъдна съмнение: да се оправи кое? Как се печели народна любов, ако вече е безвъзвратно загубена? Може ли едно ширнало се недоволство като по магия да се превърне във всеотдайна преданост? За чест на Борил трябва да се каже, че като премисляше всичко това, той нито за миг не се поддаваше на внушенията на бившата си жена; навярно не им вярваше и тя самата (защото никой не би могъл да я обвини, че е глупава), но сляпото й властолюбие ги довеждаше на езика й. Ами че да я върне на престола, не означаваше ли в един миг да превърне рова между себе си и болярите и простолюдието в истинска пропаст? Ясно — това не. Но тогава какво? Къде е разковничето, Исусе?

В този момент едно потупване по рамото прекъсна мислите му. Борил трепна и се извърна. С виновна полуусмивка над него стоеше Чъсмен.

— Вестоносец от престолнината, господарю. Семир моли тозчас да се върнеш в Търнов…

— Този Семир се самозабравя! — кипна царят. — Той ли ще ми нарежда…

— За да си го позволи, сигурно има важна причина, господарю.

Борил помисли, после кимна глава — не беше сега времето да показва нетърпимост на самодържец. Пък беше вярно и онова, което каза новият протоспатар: Семир понякога се налагаше в големите неща, но внимателно следеше да не го уязвява в дребните, като часовете в един манастир например… И даде заповед за тръгване.

Точно така: не се подчини, а даде заповед…