Цончо Родев
Двама против ада (17)

17

Великият примикюр се появи от задната врата на залата и се провикна церемониално:

— Царят!…

Болярите станаха на крака. Висшите военачалници събраха пети. Архиепископ Герасим оправи сребърния кръст на гърдите си.

Борил влезе, съпроводен само от Семир. Хвърли разсеян поглед по насъбраните мъже и с бавни крачки приближи към престола. Поколеба се да поеме в ръце скиптъра с вписания в него свещен кръст, но се отказа — за събиране като днешното скиптърът беше излишен, както би била излишна и короната, достатъчно беше, че царят бе в багреница. Все пак взе акакията — чувствуваше нужда да премята нещо между пръстите си. Седна на престола, с привичен жест оправи къдравата си кестенява брада и направи знак на хората да седнат. Разположиха се на местата си; единствено Семир остана прав, на крачка от трона и с ръце, облегнати на дръжката на меча — само той имаше привилегията да се явява с оръжие в синклита.

Царят хлъзна отново измамно топлия си поглед по околните и се приготви да каже встъпителните думи, когато се разнесе шумно хълцане, последвано веднага от сподавено изкискване. Борил сбърчи вежди и присви очи — в този момент приличаше на змия, която се готви да клъвне жертвата си. Хлъцна се повторно и той веднага забеляза откъде идеше то — макар да имаше доста време до пладне, угоеният като шопар Ратен бе успял да напълни търбуха си с вино.

— Изведете този човек! — заповяда царят, без да повиши глас.

Всъщност той не се сърдеше на Ратен. Когато го въздигна в протостратор, боляринът беше вече прочут с безмерната си лакомия за вкусни гозби, вино и хубави наложници. И Борил го избра именно затова — да бъде пръв начелник на войската само по име, а на дело тя да е изцяло в ръцете на царя и на най-преданите хора около престола.

Не се стигна до извеждане — макар и несигурен върху късите си крака, протостраторът съумя как да е да излезе сам.

Царят бе имал намерение да започне с обсъждане на разни второстепенни въпроси, колкото събирането да заприлича на истински синклит, но случката с Ратен го подтикна да посъкрати церемонията. Той потърси погледа на дядо Влас и го запита през залата:

— Къде е младежът?

— Навън, царство ти. Чака благоволението ти да се яви пред твоите очи.

— Доведи го!

Дядо Влас излезе и след малко се върна, като водеше със себе си Деян. Още докато го наблюдаваше как приближава по дължината на залата, момъкът хареса на царя. Хареса му неговата висока и права снага на воин, отривистата походка, широките плещи, които издаваха ранна привичка към бранните упражнения, мъжественото лице с красиви, но твърди черти… Да, Борил би се радвал, ако някога се срещне с друг владетел, точно такива млади мъже да го съпровождат като почетна свита. Той метна бърз поглед вляво и дясно — личеше, че момъкът се бе понравил на всички в синклита. „И как не! — помисли си с малко горчивина Борил. — Този стои на собствените си крака, а не е като изнежените болярски синчета, които бащите им ката ден врат пред очите ми. Ето, Йончовия Стефан-Драгослав например…“

Докато още си казваше тези неща, младият човек приближи до подножието на престола и приклекна на едно коляно — жест на уважение, но без раболепие.

— Господарю — произнесе тържествено с дрезгавия си глас епикерният, — позволявам си да ти представя и препоръчам Деян, син на Вълкан от Овчага. Момъкът моли за една-едничка милост — да му разрешиш да покаже с меч в ръка предаността си към царство ти. И с този меч или да заслужи благоволението ти на самодържец, или да загине пред очите ти.

Словото на дядо Влас допадна на царя. Беше ли слушал той друг път някой да моли с меча или с кръвта си да му докаже своята преданост? Ако това изобщо се е случвало някога, то трябва да е било толкова отдавна, че Борил го е забравил.

— Стани! — каза на младежа. Деян се изправи и бадемовите му очи срещнаха погледа на царя; също и сега се държеше чинно, но без следа от нагло самочувствие или безгръбначна угодливост. — Разкажи ни за себе си, Деяне, син на Вълкан!

— Аз съм още твърде млад, за да имам с какво да се похваля на царство ти или на знатните ти сановници. Надявам се обаче след вярна служба на царство ти пак да нямам какво да разказвам — нека тогава делата ми да говорят вместо мене.

Също и тези думи допаднаха на царя. Но докато слушаше достойния начин, с който бяха изречени, той, изненадващо за самия себе си, внезапно се запита дали за първи път вижда този млад човек. Кой знае защо, но нещичко в това открито и с някаква ранна суровост лице не му беше непознато. Или може би някъде в безкрайните походи на Калоян да е срещал и запомнил бащата на младежа?

Зададе му няколко въпроса — за Овчага, за Вълкан и неговия род, за битките, в които баща му си е извоювал честта да бъде прогласен за катепан на далечната планинска крепост. Въпросите не затрудниха Деян. Още когато се готвеше за тежката си мисия в царевград Търнов, баща му и другите неколцина верни на Йоан Асеня хора се бяха погрижили да натъпчат в главата му всичко — до най-дребната подробност, — което би знаел, ако наистина беше син на Вълкан от Овчага. Дядо Влас от своя страна го бе подложил на дълъг изпит и бе допълнил с това-онова нужните му познания. Също и тези отговори се понравиха на царя. Той отново хлъзна поглед по редиците на болярите и военачалниците и видя, че и те посрещнаха с одобрение думите на младежа. И само на лицето на един прочете нещо като сдържаност или учудване — логотетът Тихомир изглеждаше така, като че ли не вярваше на ушите си. Какво ли бе толкова поразило болярина? Дали достолепното държание на момчето? Или самото това явление, че някой иска да служи нему, на Борил?

На царя хрумна да подложи момъка на една по-особена проверка.

— Вярно ли е — попита той остро, като се наведе над едното си коляно, — че докато си чакал да ми бъдеш представен, ти си убил Кулна, един от най-верните ми стражи?

— Името Кулна чувам за първи път, господарю. Вярно е, че против волята си трябваше да се бия и да убия един човек, но не знаех, че го наричат Кулна, нито че е от стражата на царство ти. Не искам да хвърля петно върху неговата памет, но… но аз го помислих за най-обикновен среднощен тат.

— Разкажи по-подробно!

— Случи се, че бях позакъснял отсреща, на хълма Света гора. Когато се прибирах, някакъв мъж ме застигна. Беше с гол меч в ръка и ме нападна без никакво предупреждение. Как би постъпил друг на мое място? Трябваше ли да се оставя да ме заколят като кокошка? Аз извадих меча и започнах да се отбранявам според силите си.

Съвсем неочаквано в разговора се намеси Семир. Впрочем в целия болярски съвет той бе единственият, който можеше да си позволи подобна волност. Куманинът изсъска зло:

— Отбранявал си се така, че целия си го накълцал…

Деян сви рамене.

— Беше двубой. А в двубоя всеки прави, каквото може.

— Победата ти тъй или иначе ме учудва — продължи царят. — Кулна имаше славата на отличен майстор на меча…

— На моя страна беше едно много силно оръжие, царство ти — скромно обясни момъкът. — Изненадата. Този Кулна трябва да се е подлъгал от младостта ми и да се е бил нехайно, без да влага цялото си майсторство. Иначе щеше ли победата да увенчае моя меч?

— Ако наистина си го помислил за разбойник — повторно се обади кастрофилаксът, — защо си побягнал, когато нощната стража на няколко пъти ти е заповядвала да спреш? Защо си прескачал огради и си газил из Етъра? Така ли постъпва човек с чиста съвест?

Независимо че въпроса зададе Семир, Деян отговори пак към царя:

— Дойдох в престолнината да търся щастие и сполука, господарю. Благородният епикерний Властимир, отколешен начелник и другар на баща ми, беше обещал да ме представи на царство ти и да измоли покровителството ти над мене. Как да не бягам тогава от стражата, когато не исках да се явя пред милостивия ти поглед с името на размирник, който пролива кръв за нищо? Страх ме беше да не загубя доверието ти, преди още да съм го спечелил, това е всичко.

— Какво си правил по късна доба из Света гора, Деяне?

За пръв път в целия разговор младежът прояви смущение.

— Умолявам от сърце, царство ти, да не ме питаш това. Има обстоятелства, за които един благородник няма право да говори…

Неколцина от околните се изкискаха. Една усмивка се сгуши и в къдравата брада на царя.

— Добре, Деяне, син на Вълкан. Можеш да се оттеглиш. Няма да те забравя и ще ти дам възможност да се проявиш, да напреднеш. А ти, дядо Влас, както и досега, имай грижа за момъка.

Деян отново коленичи, после със спокойни стъпки напусна залата.

— Какво ще кажете за момчето? — попита Борил, като се обръщаше към болярите.

— Изглежда ми младеж, възпитан в честолюбие и доблест — отговори за всичките протоиракарият Константин. Едно дружно одобрително шумолене показа, че и останалите бяха на същото мнение. — Бих се радвал, ако по-често срещам такива млади българи, царство ти.

Борил прехвърли няколко пъти акакията от ръка в ръка, после се извърна и погледна през рамо.

— Дочувам те да сумтиш, Семире — каза. — Какво? Само ти ли си недоволен от сина на катепана Вълкан?

— Отговорите му течаха някак съвсем по мед и масло, господарю — свъсено рече кастрофилаксът. — Животът ме е научил да бъда подозрителен към хората, които имат готов отговор на всеки въпрос.

— За тебе това се превръща в нещо като болест, приятелю. — Кестенявата брада на царя отново помръдна шеговито. — Подозрителност, ако отговарят, подозрителност, ако не отговарят… Или просто не ти е преминала болката за поражението на уж непобедимия Кулна?

— Решението принадлежи на тебе, царство ти. Но ще попречи ли нещо, ако проверя меда и маслото в отговорите на този Деян?

Борил разпери ръце. Жестът навярно би трябвало да означава: кой може да излезе на глава с хора, които са превърнали недоверието и мнителността в свой занаят?

След това царят премина към въпросите, с които се бе канил да започне обсъжданията в синклита.