Цончо Родев
Двама против ада (28)

28

Наблюдавайки го отдалече, Страхота проследи целия път на царя до западната кула, където беше тъмницата на Търновград. Помая се там наблизо и когато се стъмни добре, ловко се шмугна в гъстите клони на едно дърво, закри се хубавичко от всички страни и търпеливо зачака. Дълго не се случи съвършено нищо. После откъм двореца дотича задъхан страж (облеклото му го издаваше, че е от хората на Семир) и също изчезна вътре. След около половин час от кулата се показа групичка хора; беше вече доста тъмно, но Страхота сякаш различи снажната снага на Борил, до него новата му сянка Чъсмен, а около тях плътен обръч от стражи. Всички те свърнаха надясно и бързо-бързо се насочиха към двореца.

Русолявият момък вече се канеше да се спусне от укритието си, когато от горната площадка на кулата се отделиха още две човешки фигури и се насочиха към него. В едната припозна походката на Семир. А другата… От изненада Страхота едва не се изпусна от клона: другата беше Чръноглав, но различен от онзи Чръноглав, който живееше с тях у госпожа Бойка — този беше със скъпо наметало и не само че не накуцваше, а стъпваше по-гъвкаво и от куманина. Свети боже, възможно ли беше това? Дали тъмнината не си устройваше нелепа шега?

Младият човек още си задаваше тези въпроси, когато двамата спряха точно под него: бяха толкова близо, че ако се отпуснеше на ръце, щеше да ги докосне с върховете на краката си.

— Не ме изпращай по-нататък — каза Чръноглав. — Пусто е, но за беля някой може да ни срещне.

Той махна наметалото си, откачи от пояса един къс меч и чевръсто направи от това едно скромно вързопче.

— Загрижен съм — каза Семир. — Ако всичките ни врагове са като дядо Влас и този Деян, ще има да патим.

Като чу името на Деян, Страхота за втори път едва се удържа на клона. После се усъмни: дали все пак бе чул добре? А да не би ако са казали Деян, да се е отнасяло за някой друг?

Следващите думи на Чръноглав разсеяха всичките му съмнения:

— Ама и царя си го бива! Откъде е успял да научи, че Деян е син на Годеслав? И като го шибна с това име в лицето, оня клекна. — Другият не отговори. — Да се разделим тука, а?

— Аз ще се върна още малко в кулата — каза Семир. — Ти накъде?

— Ще се отбия първо в „Кривият фенер“. Ако се прибера без дъх на вино в устата, къщата на госпожа Бойка ще се преобърне с основите нагоре. И както днес е бил прибран любезният й наемател…

— Ако окъснееш, пропускът за днес е „Чума в Стохълмието“.

Страхота едва дочака да се закрият всеки в своята посока, скочи от дървото и като внимаваше да не налети на някоя стражева двойка, с всички сили забърза към дома. Отключи тихичко, но предпазливостта му се оказа напразна — в трапезната стая светеше и вратата към ходника зееше отворена. Момъкът надникна там. Въпреки късния час до една маса седеше госпожа Бойка. Разтечените мазилки по лицето й издаваха, че беше плакала.

— Тебе чаках — каза му. — Върху Деян връхлетя беда — неколцина от кривооките на Семир го задържаха още преди обед…

— Ще направя каквото мога — опита се да я успокои момъкът; не беше подозирал, че величествената им хазайка храни някакви дружески чувства към тях. — Но може би, за да му бъда полезен, ще трябва и аз да изчезна. Сигур ще се досетят, че сме приятели.

— Какво мога да направя аз?

— Първо да уредим сметките си. Моята и на Деян. После…

— Остави! В ден като днешния е грехота да се говори за пари.

— Благодаря — каза той просто. Наистина не беше време за многословие. — Сега си легни. И който и да ме търси, включително Чръноглав, нито си ме виждала, нито си ме чувала. Това е най-доброто.

Страхота отиде първо до тяхната стая. Не беше само претършувана, а изглеждаше обърната като джоб. Надникна в раклата, където държеше парите си. Не липсваше нито една аспра — онези, които бяха преровили стаята, не се бяха интересували от парите.

Той се върна до трапезната стая, взе във всяка ръка по две лоени лампи и се отправи към стаята на Чръноглав. Ключалката не беше сложна, успя да я отвори с ножа си. Започна да търси… а сам не знаеше какво. Нямаше и кой знае колко вещи за проверяване в дома на госпожа Бойка. Чръноглав държеше да минава за човек, който не е беден, но трудно свързва двата края. Поопипа вътрешността на зиданата печка, разрови в и под тюфлека, прегледа съдържанието на раклата в ъгъла, накрая съсредоточи вниманието си на двата кафтана, от добър плат, но излъскани от употреба, които висяха в дрешника. И когато вече се чувствуваше отчаян, между пръстите му прошумя късче пергамент. Потърси го. То не беше в джоб, а зашито в ръкава на едната дреха. Внимателно разпра няколко бода и с ноктите на двата си пръста измъкна листчето. Приближи до една от лампите и го разгъна. Върху добре обработен пергамент беше написано:

„Носителят на това писмо действува от мое име и по моя заповед.

Семир кастрофилакс.“

И до името стоеше ясен печат на кастрофилакса. Страхота поразмисли малко, пък мушна бележката в джоба си, постара се да върне предишния порядък в стаята, занесе лампите в трапезарията и безшумно напусна дома.

Смъкна се до едно затулено местенце при самата река, седна и се размисли. Ядосваше се — колко глупаво бяха постъпвали двамата с Деян, като не си споделяха кой къде ходи и с кого се среща! И това май важеше повече за Деян — нали той плетеше толкова голяма мрежа на заговор, че да обхване в нея целия царевград Търнов, докато Страхота в края на краищата беше като вълк — единак… И все пак дали нямаха нито един общ познат, който да го отведе до единомишлениците на приятеля му? Дълго се напряга момъкът и от мъка и яд чак заскуба пепеляворусата си брадичка.

Изведнъж сякаш светкавица проряза съзнанието му. Радил! Ами да — Радил и никой друг! Стига Деян да го е послушал и да се е свързал с него…

Като използува пропуска, дочут от Семир, младият човек мина през Малката порта и скоро беше пред дома на медникаря. Извика го навън. Последва бурна сцена — технитарят си спомни за него, но отначало отричаше всякаква връзка с когото и да било, не призна дори когато Страхота притисна върха на мечицата си в шията му. И едва като разбра, че се касаеше за личния пратеник на Йоан Асен, склони да свърже нечакания гост с втория човек след Деян.

— Не си сгрешил! — успокои го Радан, след като ги изслуша. — А сега се прибери и се прави на ни лук ял, ни лук мирисал. Останалото нека бъде наша грижа.

— Ами ако Деян проговори? — попита, заеквайки, Радил.

— Не, Деян няма да проговори! — твърдо отсече Страхота.

— Зная за тебе — каза Радан, когато останаха сами. — Не само когато те превързвах в „При върбите“, също и Деян ми е говорил за тебе.

— Ако ти е говорил, невям няма да си във възхита от мене…

— Остави разкаянията, млади човече, за тях винаги ще има време. Пък и след това, което стори тази нощ… Разкажи сега всичко поред!

Страхота разказа. Него не го биваше много по описанията, ала се постара да не пропусне нищо съществено. Показа и пергамента с неограничените пълномощия, дадени от Семир.

— Да се опитаме да сложим ред — рече Радан, след като го изслуша. — Три неща са сигурни. — Той заизрежда на пръсти: — Първо, неизвестно как Деян е разобличен и задържан. Второ, измъчвали ли са го или не, но той не е издал нищо. И…

— Откъде си сигурен? — прекъсна го Страхота.

— От самия тебе. Ако беше издавал, Семир и Чръноглав нямаше да го поставят наравно с дядо Влас. И, трето, ти не бива да оставаш повече у госпожа Бойка. Трябва да ти намерим сигурно убежище.

— Лесно е да се каже… — угрижено поклати глава момъкът.

— Струва ми се, че имам нещичко наум — каза Радан, след като дълго сумтя и дъвка мустаците си. — Само ако знаех как да влезем в Царевец…

— Но нали имам пропуска! За да не бие на очи, ще минем през Трапезица, а оттам… Впрочем къде смяташ да ме скриеш?

— При Василиса.

— Що рече? — сепна се русолявият младеж. — При жена?

— При това дъщеря на самия логотет — потвърди старият воин. А като размисли малко, вдигна предупредително пръст: — Само нека да сме наясно по един въпрос, драги. Дори само да погледнеш на Василиса като на жена, нека хиляда години да съм натопен с главата надолу в катрана на пъкъла, ако аз с тази ръка не ти отрежа главата като на пиле!…