Цончо Родев
Двама против ада (37)

37

Някъде след полунощ от другия край на Царевец се чу трясък на оръжие, викове, охкания, ругатни, лумнаха и пламъци.

— Да започваме и ние, а? — прошепна Деян.

— Както заповядаш, господарю — каза по същия начин Радан. — Но ако слушаш мене, нека изчакаме още. Доколкото в последните десет години опознах куманите, сега можем да очакваме, че ще изтеглят при двореца и част от стражата при портата. Нека им дадем възможност да ни облекчат задачата, господарю…

Друг път Деян щеше да направи забележка за това „господарю“, но сега, в решителната нощ, не беше време за подобни разправии.

А междувременно Радан се оказа прав. Откъм двореца се раздадоха тръбни звуци, едновременно тревожни и призивни, и в призрачния здрач на нощта се видя как тридесетина души се отделиха от Великата порта и с равномерен бяг се втурнаха нагоре по посока на вътрешната крепост. Изчакаха ги да се закрият между високите огради на къщите, после десетникът се приведе към ухото на Деян:

— Като че ли дойде часът, господарю…

Деян измъкна меча си. Когато го вдигна над главата си, върху него се отрази тесният сърп на месеца.

— След мен! — извика към бранниците, спотаени зад тях в мрачината, и не затича, а полетя към портата.

— Напред!… Напред, братя!… — последва примера му и Радан.

Те не се извърнаха да проверят дали другите ги следват. Не беше и нужно — зад себе си имаха все изпитани бойци, верни до смърт на България, които не можеха да ги изоставят.

Зашеметени от неочакваността на удара, стражите при третата, най-вътрешната порта, бяха пометени, преди да сварят да образуват боен ред. По-тежка беше битката за втората порта. Там стражите сполучиха да се изтеглят по площадките на стълбищата и по кулите на портата и оттам засипаха нападателите с копия и стрели; беше безредна стрелба и твърде напосоки в тъмнината, но няколко предсмъртни стенания показаха, че дори и такава „сляпа“ тя не можеше да се нарече неудачна — мястото, затворено между двете порти и стените вдясно и вляво, бе твърде тясно, за да отиват всички стрели и копия нахалост.

— Да опитаме общ напад, господарю! — предложи Радан.

— Не, трябва да пестим хората си — не се съгласи Деян. — Заповядай бранниците ни да приклекнат и се закрият зад щитовете и да отговарят със стрели и прашки. Когато ме чуеш да те повикам по име, прекрати стрелбата и нападнете с мечове и секири.

Деян отдели десетина души от хората си — случи се десятката на Нягол — и се изтегли до самата трета порта. Опитният Нягол разбра намерението му и нали бе бивал на служба тук, бързо намери онова, което им трябваше — една лека дървена стълба. Подпряха я на източната стена и безшумно и доколкото беше възможно незабелязано изпълзяха горе, на тясната площадка зад зъберите и бойниците на стената. Деян им показа какво очаква от тях — почти слят със стената, той се запромъква към укрепилите се по портата стражи. Останалите го последваха. Когато бяха на пет-шест крачки от противниците, момъкът изрева с цяло гърло:

— Радане, напред!…

И с обнажен меч пръв се хвърли на пристъп. Изненадани от този удар, дошъл не отпред, а отстрана, защитниците се огънаха, сбиха се едни в други. От това се възползува Радан. След един последен облак стрели и камъни, насочени към дясната кула, той поведе останалите войскари в стремителен удар. Битката се пренесе по стълбищата и площадките, вътре в самите кули и горе около зъберите. Падаха жертви и от двете страни, но малко по малко нападателите вземаха връх — на тяхна страна бяха и високият дух, и изненадата. И след петнадесетина минутна кървава схватка те се видяха господари и на средната порта.

Всичко показваше, че боят за първата, от която се спущаше подвижният мост над Сечената скала, щеше да бъде най-тежък — защитниците по нея бяха успели да се подредят, получиха и подкрепление от онези, които се спасиха в първите две сражения. Очертаваше се на тясната площадка между втората и първата порта да се развие не битка, а истинска касапница. Но нима тази опасност можеше да ги спре? Нали бяха тръгнали именно за това — да умрат, но да победят? Деян, оплискан в кръв и с разкъсани дрехи, понечи да поведе хората си в решителен напад, но ръката на Радан легна на рамото му и го спря:

— Дай ми само една минутка, господарю. Тук не са само кумани. Има и българи между защитниците. И макар да не са посветени в заговора… — Той събра шепите си около устата и извика с цяло гърло: — Братя, говоря ви аз, десетникът Радан!… Ако има честни българи между вас, нека обърнат оръжията си срещу куманската напаст. Не воювайте срещу нас, братя!… Ние се бием в името на законния цар Йоан Асен и за честта на България!…

Няколко секунди или цяла минута не последва нищо. После яростен вик и звън на мечове показа, че българите отсреща не бяха останали безучастни към призива. В тяхна помощ нападнаха също Деян и Радан с хората си. И куманите — същите, които под заповедите на Семир цели години бяха сели смърт и гнет в Търновград — сега се оказаха притиснати от две страни. Пощада нито беше предложена, нито дадена: когато българите от стражата и въстаниците застанаха лице в лице, между тях не бе останал нито един жив куманин…

Щяха да възликуват от победата, но Деян не им даде време:

— Към веригите!… Бързо към веригите!… Да отворим портата и да спуснем моста!… — И докато мнозина се затичаха да изпълнят повелята му, той викна: — Радане! Вземи част от хората и охранявай гърба ни… Да не би онези да са се усетили!…

И да бяха се усетили, беше вече късно — мостът още не беше легнал на подпората си отсреща, когато върху него рипнаха първите воини на Йоан Асен и с неговото име на уста полетяха през отворената тройна порта. Деян беше готов да застане начело на тези свежи сили и с тях да подпомогне въстаниците, които се биеха при вътрешната крепост, но един познат, много познат глас го призова:

— Деяне!…

Извърна се. И попадна в една прегръдка, която познаваше от първия си ден на света.

— Тате!…

— Синко!…

Възрастният мъж в ръцете на момъка хлипаше. Много по-късно Деян щеше да си казва, че този е бил първият случай, когато е видял коравия си баща да плаче… Годеслав го улови за раменете и го отдалечи малко от себе си. Бялата коса на сина му го порази.

— Не се учудвай тате. Нали бялото е цветът на радостта!?

— Излиза, че още стават чудеса! — със странен глас произнесе бащата. — Пък аз те мислех на дъното на… Добре, добре, белокосо старче, ще имаме достатъчно време да ми разкажеш всичко. Сега нека довършим онова, което вие така славно започнахте!…

Бащата и синът едновременно издигнаха мечовете над главите си и в един глас извикаха:

— След нас!… Напрееед!…

И рамо до рамо оглавиха войската в пристъпа и нагоре, към двореца.

Пристигнаха точно навреме — битката за вътрешната крепост, както се казва по военному се беше затегнала. Нападателите бяха успели да овладеят една от кулите, но там срещнаха яростна съпротива, а може би не им достигаше и опит, та хората от двете войски мряха на цели десетици едновременно, но никой не успяваше да вземе връх.

— Деяне!… О, боже, Годеславе, ти ли си, братко…!

Двамата се отзоваха на повикването. На земята полулежеше Константин; лявата му ръка бе отсечена почти до рамото и един вещ бранник тъкмо се бе заел да спре кръвта.

— Не ме оплаквайте! — превари думите им той. — За миг закъснях да се закрия с щита и брадвата на едно куманско куче… — И веднага премина към онова, което той самият смяташе по-важно от загубената си ръка: — Оставете ги да се бият на кулата. Нашите ще удържат още малко. А вие ударете ей там, вляво. За да спре напада ни, Борил изтегли почти цялата си войска от другите кули…

Послушаха го. След минута-две стълби се изправиха на срещуположната стена и първите, които запълзяха по тях, бяха Годеслав и Деян. За горещата кръв на стария воин това бе нещо като празник, та той съвсем по своему поощряваше сина си:

— Хайде, белокосо старче!… Не оставяй баща ти да те изпревари!

Те едновременно стъпиха на стената и пак едновременно поеха върху себе си първия удар на защитниците. Но борбата не беше нито много тежка, нито особено продължителна — във весела надпревара подир тях изпълзяха върху стената толкова много помагачи, пък и Константин се оказа прав, като им предрече слаба съпротива, та те скоро овладяха тази част на вътрешната крепост. Спуснаха се да помогнат на бойците от отсрещната страна, където в отсъствието на Константин битката се ръководеше от Тихомир, пък в самия й кървав център се бе развихрил не друг, а Войсил. Но други ги изпревариха — Радан се бе досетил да нападне с шепа хора откъм тила защитниците на портата, завладя я и я отвори и през нея като отприщен яз плисна вълната на онези „изменници“, които преди няколко месеца заедно с предводителя си Белота минаха на страната на истинския наследник на престола. И те бяха така нетърпеливи да дадат своя дял за победата, че изпревариха групата на Годеслав и Деян и със съкрушителен удар сметоха противниците на Тихомировите люде…

А междувременно царевград Търнов се бе събудил и вестта за чудодейната победа на справедливостта над злото бе прелетяла като пролетен вятър през зидове и огради. Улиците и стъгдите се изпълниха с полуоблечен народ, ще речеш по магия се появиха стотици и стотици запалени факли, та заостреният като шлем Царевец пламна като гигантски гергьовски огън, сякаш за да възвести на цяло Българско, че този град е престанал да бъде адът, слязъл на земята, и отново се е превърнал в достойна престолнина на още по-достойно царство. После откъм Великата порта се разнесе едно такова „А-а-а-а!…“, което накара всички да се втурнат нататък. Досещаха се: законният наследник на престола влизаше в столицата си. И не се излъгаха. Но и тук ги чакаше една изненада — висок и строен, красив в своята цъфтяща младост, облечен в обикновена ризница на воин, Йоан Асен влизаше в Търновград пеша и без никакви церемонии, дори ако не беше пурпурното наметало на раменете, навярно трудно биха го отличили от останалите бранници. И за разлика от „народния цар“ (както обичаше сам да се назовава) Борил, когото винаги съпровождаха няколко десетки телохранители, той пристъпваше сам, единствено брат му Александър го придружаваше на две-три крачки по-назад…

При тази гледка народът на Търнов сякаш полудя. Девойки засипваха пътя на братята с китки есенни цветя, жени застилаха пред нозете им пъстри черги и пухкави губери, старци отлагаха шапки и калпаци и се кръстеха като пред нов месия, ветерани от въстанието и войните коленичеха в нозете на младия владетел и със сълзи в очите целуваха ръцете или дрехите му… А Йоан Асен вървеше бавно, чужд на мисълта за някакво възможно покушение, отговаряше с поклони наляво и надясно на изблиците на народната любов, стискаше старчески десници или вземаше на ръце и благославяше дечицата, които млади майки му подаваха. От време на време произнасяше и по няколко приветствени думи, но те се удавяха в невъобразимия изблик на всеобщия възторг…

Така младият победител извървя целия Царев друм и със спокойна крачка влезе в двореца. Шлемове и шапки полетяха във въздуха, мечове и бойни секири се размахваха приветствено над главите и се разнесе такъв вик на радост, от който щеше да се срине небето. И докато той отговаряше на ликуването и с мъка си пробиваше път през вътрешния двор на палата, отсреща, откъм входа на дворцовата църква се появиха неколцина, имената на които в тази нощ не слизаха от устните на народа: Годеслав и неговият син Деян, Тихомир, Константин с отсечената ръка, Белота, Войсил, Радан и помощниците му в съзаклятието, а пред всички се възправяше черната фигура на архиепископ Герасим с корона в ръце.

— Сине Асенов! — произнесе с разтреперан глас свещенослужителят, когато шумът най-сетне поутихна. — Коленичи, за да се изправиш като цар на България.

— Благодаря, твоя светост — каза със звучен и някак по младежки закачлив глас Йоан Асен, като се поклони с уважение. — Но аз ще помоля да оставим тези радостни обреди за друг път, когато ще предупредим за тях целия наш многоизстрадал народ. Пък и нали сега имаме още да довършваме онова, което десниците на тези славни мъже започнаха. — И се обърна към Годеслав: — Нека доведат онова дяволско изчадие по име Борил! Той има дълг към народа и отечеството ни и трябва да го заплати!

— Налага се разправата да се забави, господарю — отговори Годеслав. — Тази нощ милият ти братовчед Борил е доказал, че който е извършил една подлост, винаги е способен и на втора, и на трета, и на десета…

— Какво значи това? — смръщи вежди Йоан Асен.

Този път вместо запитания отговори Тихомир:

— Борил е преварил нашия напад и с куманския си протоспатар Чъсмен е избягал от Търновград. За свой заместник е оставил едно чучело, натъпкано със слама…

— … и вино! — глумливо се обади някой.

— … по име — ама наистина само по име! — протостратор Ратен.

— Доведете го!

Няколко воини изведоха от двореца дебелия Ратен и го повалиха на колене пред младия владетел. Чудо на чудесата — тази нощ Ратен или не беше пил, или събитията го бяха накарали набързо да изтрезнее.

— Милост!… — заля се в сълзи същият този Ратен, който само преди часове се бе опивал от мисълта, че ще бъде заместник на царя. — Милост, господство ти!…

— Щом си приел да управляваш от името на кървавия Борил, трябва да умееш — каза му студено Йоан Асен. — Но давам ти една-едничка възможност да получиш пощада: ако тозчас ни съобщиш в каква посока избяга престолокрадецът.

Ратен вдигна глава към небето и разпери ръце:

— Благодаря ти, господи. Ще живея!… — После извърна очи към младия владетел. — Има една странноприемница на около три часа с кон оттук — каза ясно. — Наричат я „При върбите“. В нея Борил винаги държи охранени коне, готови за далечен път…

Десетникът Радан се изстъпи напред и помоли:

— Разреши аз да догоня подлеца, царю! — Неколцина забелязаха как Йоан Асен трепна при тази последна дума — той за пръв път я чуваше не като смътно пожелание, а като осъществена действителност. — Знам къде е „При върбите“ и нека хиляда години да съм натопен с главата надолу в катрана на пъкъла, ако не бъда там или преди беглеца, или едновременно с него.

— Довери му се, господарю! — обади се на свой ред Деян. — За Радан отговарям като за себе си…

— Ще подбера сигурни хора и ще го доведа овързан като пашкул! — закани се Радан, но Йоан Асен поклати глава:

— Не искам да го видя. И смъртта му не искам. Достатъчен казън ще бъде очите, които с такава сатанинска наслада са гледали мъките на България и българите, завинаги да угаснат за светлината…

Изведоха няколко коня от царските конюшни. Радан, Нягол, Кънчо и още десетина опитни воини поздравиха новия владетел, метнаха се на седлата и полетяха на изток, където хоризонтът вече се раздираше от първите сребърни нишки.

* * *

Призори Деян нареди да изведат пленените кумани и им заповяда да погребат убитите си другари съгласно обичаите на племето им. После свърна към манастирчето „Света Евлампия“, където, наредени в дълга редица, лежаха погиналите при освобождаването на Търновград. Край тях вече се бяха насъбрали първите оплаквачки, до главите им трептяха пламъчетата на запалени вощеници, в сплетените им на гърдите ръце бяха мушнати дървени или метални кръстове. Той бавно мина покрай покойниците, като се покланяше на всекиго поотделно, а душата му плачеше, плачеше… При обратния път откри и няколко познати. Първо Лукан; една стрела бе пронизала бронята му от изсушена волска кожа и се бе забила право в сърцето. По-нататък Мирко Ечемиченото зърно. Приживе ловечкият болярин имаше тъмната слава на пръв сребролюбец и може наистина да беше вярно, но когато се решаваше съдбата на България, не бе пожалил себе си. А почти на края на редицата позна Радил; някоя здрава ръка му бе нанесла такъв удар с бойна секира, че почти бе разделила тялото му от рамото до хълбока. Край него, облени в сълзи, шетаха и се помайваха млада жена и три невръстни дечица. Деян взе от жената една вощеница, запали я и я закрепи между вкочанените пръсти на погиналия.

— Приеми я от мене и Страхота — каза полугласно.

В този момент някой положи ръка на рамото му. Беше Годеслав.

— Познати и съратници, нали, сине? — Деян потвърди мълчаливо. — Ех, воинска съдба — въздъхна бащата. — Знаеш ли колко пъти ей така, като тебе, е трябвало да склопявам очите или да полагам в земята верни другари! А, там виждам и един мой познат — каза. — Ела да отидем при него.

Отидоха. Беше петдесетинагодишен мъж със смугло лице, прошарени коси и скъпи доспехи.

— Погрижи се за него — помоли Годеслав. — Не го познават и виж — никой не го е подготвил като за сетното миро…

Деян изпълни заръката, доколкото тя изобщо можеше да се изпълни за това вече вдървено тяло. Измоли от околните също малко цветя и надгробна вощеница, а свали собственото си кръстче от врата и го остави на гърдите на покойника.

— Знаеш ли кой е? — попита Годеслав. И сам си отговори: — Баща ти.

— Що рече, тате? — стрелна го с очи синът.

— Вълкан, катепанът на Овчага — обясни бащата. — Без да те познава, Вълкан ти направи голяма услуга, нали? — Той обгърна раменете на Деян. — Да вървим — каза. — Царят те вика.

— Мене? За какво?

— От среднощ досега той, аз и болярите сме работили като грешни дяволи за въдворяване на реда в Търнов. — Годеслав прихна в къс, нервен смях. — Дори не смогнах да отида да видя къщата ни… Разпратихме и бързи гончии из цялото царство. А сега Йоан Асен пожела да отдаде почит на онези, които първи паднаха за възстановяването на законната му власт. Нали разбираш, дядо Влас и онзи момък, който се е пожертвувал вместо тебе.

— Страхота?

— Страхота, син на Добри.

— Че как ще им се отдаде почит, като не се знаят гробовете им?

— Оказа се, че се знаели. Бащинници от долното течение на Етър се погрижили да уловят труповете им и да ги погребат по християнски. Намерили останките и на Семир, но ги хвърлили отново в реката, за храна на рибите.

Наистина в двореца ги чакаха. Царят и отбрана свита щяха да яздят на коне, подготвена беше само една кочия, тя щеше да вози архиепископ Герасим. Имаше и проводник — селяк някакъв с конопени гащи и кожухче, облечено на голо. Метнаха се на конете и като се равняваха по скоростта на кочията, след около час и половина езда стигнаха на мястото. Беше една горичка от млади дървета и затулени между тях — два гроба с дървени кръстове.

— Поотделно ли? — попита архиепископ Герасим, докато си надяваше епатрахила.

— Поотделно — каза царят. — Както и погинаха…

Свещенослужителят извърши заупокойка на гроба на дядо Влас, поръси го със смес от вино и масло. Но когато пристъпи към втория гроб, Деян го спря:

— Недей, отче — каза. — Страхота беше богомил и не признаваше нашите обреди.

Архиепископът погледна въпросително към царя. В отговор Йоан Асен кимна утвърдително:

— Когато извърши безсмъртния си подвиг, никой не го пощади, понеже е богомил. Нека не оскърбяваме вярата му сега, когато е на път да се превърне в частица пръст от родната ни земя…

— Но аз… аз не знам… как е по богомилски… — заекна първосвещеникът. — Пък и да знаех… моята вяра не ми позволява…

— Тогава остави на мен, свети отче — предложи Деян. — И аз не съм богомил, но познавам обичая им.

Той изтръгна кръста, забит на гроба, после дотъркаля един камък на негово място. Накрая застана до гроба и занарежда с глас, който трепереше от вълнение:

— „Отче наш. Иже еси на небесех…“

Когато завърши, мнозина се прекръстиха. Деян обаче, който помнеше урока на своя приятел, се въздържа. И се задоволи да му каже мислено: „Успяхме, братко! Бяхме двама против ада и го сразихме. Ако ме слушаш от небето, радвай се заедно с мене…“

Яхнаха пак конете и потеглиха към Търновград. Обаче, преди да изминат и три поприща, в далечината се появиха няколко ездачи, които в бесен бяг препускаха срещу тях.

— Мечовете! — заповяда късо Годеслав и всички, включително Йоан Асен, приготвиха оръжията.

— Няма нужда — каза Деян, като позна ездачите. — Радан и неговите хора.

Наистина бяха Радан и другите. Като приближиха, старият воин скочи от седлото, сложи ръка на сърцето си и се поклони:

— Всичко е изпълнено, царю! — рече кратко.

— И по-точно?

— Спипахме ги в странноприемницата, когато се канеха да бягат. Отказаха да се предадат с добро, завърза се бой — ние отвън, а те двамата, гостилничарят и слугите му отвътре. Един от нашите получи тежка рана.

— А те?

— Гостилничарят Боголюб, който, оказа се, винаги е бил шпионин на Борил, загина в сражението. Също и куманинът Чъсмен. Слугите се отърваха с по-леки рани.

— Борил?

На този въпрос отговори друг от воините. Позна го само Деян — беше Кънчо.

— Повелята ти за Борил изпълних лично аз, царю. Престолокрадецът никога повече няма да види слънцето на България…

Йоан Асен се прекръсти. Хората, които бяха по-близко до него, го чуха да шепне:

— Прости ме, господи! Мъстих не за себе си, не и за чичо Калоян — за отечеството…